Емен

Днес Кристина ще ни води до Емен. Да сте виждали каньон насред равнини? Е, няма да го видите, защото няма снимки, но ще прочетете за него ;)

Приятно четене:

На Емен

  Реших, че ще изпрося свободен уикенд за русенската

експедиция на Емен –

друг непознат за мен район. Нямах някаква конкретна цел, но напоследък съм особено активна и се лепвам на думата 'организирано ходене' като дъвка на нов панталон. Започнах да обработвам този-онзи да дойдат и Светльо пръв поддаде - оказа се, че и Даката вече му е пуснал мухата. Иво и Таня доста бързо се ентусиазираха от идеята и така напълнихме колата. Петък едвам дочаках да свърша работа, бях събрана като чувал с картофи от спирката и стоварена пред нас да си взема багажа. Не мина без обичайното туткане и пазаруване в магазина. За пореден път се убеждавам, че Т-маркет са толкова икономична верига, че практически са като времепространствен мост към годинита на соц-а. В крайна сметка взехме някаква съмнителна руска салата и разни други мърши и

Потеглихме

Колкото и ремотирано да е Околовръстното, все още се движиш като орбитална станция. Все пак добутахме до магистрала Хемус и отлепихме към Емен. Пътуването мина спокойно - трудно ми е да повярвам, но прекарахме около два часа в непрекъснат разговор за автомобили. Аз, барабар Петко с мъжете, давах почти адекватни мнения, базирани на повтаряне на думите на предишния човек и дочути оттам-отсам компетентни изказвания. Методът работи безотказно. Важното е, че изпитвах искрен интерес и удоволствие от разговора.

На Ловеч спряхме

да ядем в похвалената от Таня скара, където донесоха огромни домашно изпечени питки, истински пържени картофи, студена биричка и сочни кюфтаци. Хапнахме с много густо и пак потеглихме, в лека бързина и разсеяност. За момент щяхме да подминем отбивката по пътя, но Светльо я позна и набързо изманеврира. Минахме през едно доста благоустроено село, с добре поддържани и барнати къщи, а после продължихме по пътя.

В село Емен

се влиза през мостче над реката, минава се през мегдана с кръчмата и хоремага, продължава се направо през "кръговото" и така се излиза от района и след лек офроуд се стига до лагера. Той всъщност е скътан в една широколистна гора, в която палатките са нацвъкани като шарени гъбки, а в единия край има мини-поляна, на която е огнището. Ние стигнахме бая по тъмно, така че нямахме много време да се запознаваме с района, а набързо се заехме да се разтоварваме и да опъваме палатки. Като приключихме деловата част от настаняването се упътихме към огъня да се омешаме с "местното" население. Аз подходих сравнително плахо отпървом, но скоро се поотпуснах и започнах да участвам дейно в разните околоогънни дискусии. Накрая останахме трима-четирима човека, които упорито продължихме да клечим край огъня, да подпийваме бира и да си приказваме по разни и други теми. Накрая сметнах, че повече просто не е редно да стоя и кротко се упътих към палатката.  

На сутринта се будих неколкократно –

първо ме събуди повикът на природата, породен от големите количества изпита бира, та ми се наложи да се пощурам боса из храстите за известно време. След това някакъв телефон започна да напомня за себе си, докато собственикът му не го заглуши, а накрая разни звуци от дивото като например падащи листа и досадни гарги ме доразсъниха напълно. В крайна сметка просто се примирих и станах да посрещна новия ден. Тъй като палатката беше сравнително далече от "центъра" на лагера не бях осъзнала, че доста хора всъщност са будни и активни. Вече на светло, любопитно се заоглеждахме с домакините и се поздравявахме с интерес. Тъй като те бяха престояли няколко дни повече, вече се бяха устроили с разни луксове на цивилизацията като бидон с вода, шатра, маси и газов котлон. Развъртяха се кафе, чай, мляко, мед, специалната баница с лук от жената на Цеко, сладките и локумките на Лора и Елица и други благини. Докато закусвахме, Сашо кротко обясняваше на различни групи хора кой с какво може да се занимава през този ден. Аз влачех със себе си неопрен, джаджи и прочее инвентар и имах желание да вляза в "Русе", но здравето ми реши, че не е сега момента и инатливо ми попречи. Наложи се името ми в тефтера с проявите да се задраска на два пъти, защото се записах първо за Еменска, а пък после проявих интерес към някакъв обект за къртене. В крайна сметка реших да ходя на Еменска и да оставя едни много ентусиазирани и по-мощни от мен младежи да отидат да вършат тежката работа. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Ние се натоварихме на джипа и заминахме към

каньона на река Негованка,

където се намира дупката. Решихме да пообиколим каньона, който приютява поредната чаровна еко-пътека. Пътят те кара да се чувстваш малко като Индиана Джоунс, заради разни стръмни стълбички и дървени мостчета над реката и камъните. Данчо остана да ни чака, за да не подлага своя тригодишен Инди на излишни препядствия, а пък аз, Светльо, Марта и Ангел заприпкахме към водопада. Светльо уместно питаше туристите, с които се разминавахме дали водопадът работи - е, оказа се, че не.

Водопадът църцореше едва-едва,

в летния сезон явно е така. Все пак, там има доста симпатично езерце, в което плуват прилично големи рибоци. Имаше разни т.нар. "турски русалки" - в ролите им бяха голи чичаци, дето впечатляваха пъстра група от колеги-туристи с желязната си кожа. Докато туристическата група си пийне виното (от стъклени чаши!) ние свенливо се навъртахме и правехме жабки във водата, но като групата замина аз и Светльо веднага пробвахме водата. Аз загребах до средата на езерцето и след това заплувах бързичко към брега, преди мускулите ми да са атрофирали от студ. Оказа се, че водата е доста хладна на дълбокото и аз скоростно се увих в дрехите си. Все пак се освежих и почувствах доста ободрена. Марта и Ангел ни гледаха недоверчиво от брега и набързо заформихме диспут за и против къпането в хладни водоеми. Улисани в аргументите си се върнахме до паркинга, където Данчо и Хриси стоически ни чакаха. Опаковахме в пещерните дисаги - кой по-бързо, кой по-бавно, за да ходим към дупката, която се оказа директно над паркинга. Направихме лека инвентаризация –на Ангел май му липсва каска, а ботушите на Марта са масивни кожени, с катарами, че даже и с лека подметка.

Пещерата

всъщност не плаши с вода или пък разни особени терени, но за сметка на това е абсолютна кална баня. Преди години, както обясни Светльо, е била ползвана от военните и в привходните части на дупката си личи по бетоновия под, стари и прогнили лампи и дори един асансьор към казармите отгоре. Всичко това е останало в руини и ръжда, които в момента се обитават прилепи. По принцип пещерата е един от обектите, където се следи развитие и популация на колонията, а това на нормален език всъщност значи, че отвсякъде те заобикалят крила и ципи, а подът смърди на гуано. Аз се размечтах как ще правя тор и наркотици от него и ще изкарам милиони, и докато се усетя се бяхме намъкнали в по-необработената част на дупката. Там нивото на калта се надигна заплашително и започна любовно да обгръща ботушите ми. Вадех крак след крак с мазен плясък и звук на развалена канализация. За щастие, поне за това проникване имах акъла да взема ръкавици, което ми даде по-нататъшен достъп до лицето ми, без да ми е необходимо да избърша три тона глина и кал преди да се пипна. Истината е, че дупката не представлява нещо прекалено впечатляващо, освен дето калта е наистина изумително лепкава. Ние с Ангел галопирахме напред, а Светльо кавалерски чакаше Марта, която беше леко респектирана от кочинката наоколо. Аз бях заета с други кахъри, защото в най-гъстата кал открих един прилеп, който береше душа и не можеше да се измъкне. Докато се чудех какво да го правя, групата напредна и аз компромисно го оставих на по-сухо място уж да реанимира там. Нататък по галериите не стигнахме до нещо, което да ни събуди интереса, че даже и

почнахме да се задъхваме

Досега не съм попадала на газ и се чудех защо пухтя като влак, а то просто кислородът не достигал. Усещането е меко казано неприятно, защото чувстваш дробовете си твърде малки за количеството въздух, който си поемаш. Скоро и главата ти става прекалено малка за иначе скромния мозъки започва да наболява леко и изобщо - майката си трака, лош начин да си отидеш. Поради тази причина с Ангел походихме още малко напред, до едно разклонение наляво и надясно и решихме, че вече ще се връщаме обратно. Разстоянието на връщане го взехме набързо и без много вопли. На връщане аз отново се ангажирах с калния прилеп и започнах да се тюхкам какво да го правя. Накрая го изкарах до входа, където го оставих на по-закътано място, пък барем да си изтрие крилата и да успее да литне пак. Докато се натуткам с природозащитническита ми дейност, другите се бяха смъкнали на реката и бяха започнали да перат дрехи и инвентар. Аз бях доволна, защото пещеризона ми отдавна имаше нужда от едно по-продължително пране. Е, остана малко тиня от реката, но това са дребни подробности, които не заслужават внимание. Докато затлачвахме реката с кал привлякохме компания и към нас се присъедини един мъж, който се представи като Люси от Приста-Русе. Със Светльо започнаха да играят своеобразната игра "колко общи познати имаме" и аз ги позагледах с интерес, докато те си прехвърляха имена на пещерняци от различни краища на България. В крайна сметка всички заедно се упътихме към паркинга и потеглихме пеша по пътя за селото. Заварихме Данчо да ни чака на кръчмата, а ние набързо я окупирахме и като същински митничари иззехме бирата, че даже и обрулихме местния орех. Пийвахме и хрупахме орехи, Марта се опитваше да се изкъпе на селската чешма, а междувременно Сашо Попов и Венци добръмчаха отнякъде и го ударихме на лаф-моабед. Все пак, след време се опаковахме и се върнахме в лагера, за да можем да готвим  и ядем по светло. Аз разгърнах личните си запаси и извадих една замразена свинска плешка, както и неизменните кисели краставички. След един паметен случай, при който си взех корнишончета в буркан в Кресна, този продукт неизменно присъства в моето лично палатково меню. В интерес на истината, почти всички присъстващи оцениха култът ми към краставичките и бурканът се разменяше насам натам като лула на мира. Аз щастливо се щурах между шатрата и огъня, подпивах на хората ракията и черпех с вино, месо и каквото още носех. Безсрамно си

бях поставила за цел да се понапия

и започнах уверено да напредвам към идеята. За съжаление, точно в такива моменти организмът ми предателски взима черен дроб назаем от Русия и инатливо отказва да бъде напит. Бялото вино, което си носех направо ми беше като аперитив, а домашната ракия, с която ме почерпиха само дето още повече ми изостри апетита приказки и забавления. Аз се почувствах във вихъра си и като истински социален хищник приказвах с всички за всичко. Вечерта беше приятна и топла и седяхме боси и по тениски край огъня и дори леко препръскващия дъждец не ни разгони. В един момент дори седнахме да играем покер със залози от зърна леща. По ирония на съдбата в единствените случаи, когато аз печеля не се играе с пари или някакви смислени залози. Така стана и този път и в един момент спокойно можех да си събера зрънца като за чорбица. В един момент все пак се поразсеях и някой от младежите успя да ошмули всичкото ми имане. Философски понесох загубата на варивото си и седнах при Коко и Люси да слушам разкази от отминали пещерни времена. Накрая все пак дрямката ме пребори и се прибрах в палатката, за да се свия в топлия пашкул на чувала си.   Както всеки път, когато е настанал последния ден от експедицията, се събудих от дъжда, който трополеше по палатката. Въпреки, че се оплаквам от дъждовното време при заминаване, то всъщност ни е от помощ

да организираме оборката и да си тръгнем по-бързо.

Когато трябва да си събереш всичките партакеши, които си зарязал на предния ден, нищо не те прави по-експедитивен от дъждеца, който бавно, но сигурно напоява всичките ти вещи и разкалва пътя. Последното определено даде мотивация на всички шофьори да отидат да преместят колите до селото - така поне избегнахме буксуването в коловози и тегленето на върволица автомобили с джипа. Докато те се върнат, останалите заличавахме следите от присъствието ни. Някой непредпазливо даде мачетето си на Светльо, който в сутрешен пристъп на активност започна да вършее по полянката и - по негови думи - да разчиства за догодина, за да е по-широко мястото. Постепенно се събра кръгче от респектирана публика, която му се възхищаваше от безопасно разстояние. Накрая, очевидно постигнал целта си - макар и неясна за повечето - той остави инструментът и, доволен от себе си, заюрка мен, Таня и Иво да ходим към колите. Опаковахме лагера в чували и кашони, натъпахме го в джипа с триста зора и се занизахме през полето като стадо добитък. Веселата дружина достигна до селото в разбъркан строй, където всеки направи опит да познае своята част от общия багаж. Нашата компания действаше по-експедитивно и скоро заминахме до кръчмата да чакаме народа там. Местните кротко си хортуваха на площата, без да подозират, че скоро

тридесет маймуни ще се изсипят на мегдана, за да опоскат хоремага и пивницата.

Когато се събрахме направихме задължителната обща снимка край чешмата, напрегръщахме се и разменяхме координати и благодарности. В крайна сметка, аз поне изкарах чудесно тези два дни и това, в голяма степен, се дължи на чудесните хора, с които се запознах. Синът на Данчо, Хриси, ни поспеши да си тръгваме. За разлика от възрастните хора и пещерняци, които сме дебелокожи като носорози, горката душица все още е с нежна кожица и нещо се беше изприщил. Нищо не дава зор така както недоволно дете, така че в съпровода на помрънкване ние дадохме газ за Павликени. Там ни чакаше бабата на Ангел, която беше приготвила такава трапеза, каквато може да приготви само баба, която чака внучето си и е сигурна, че то е гладувало през времето, когато не са се виждали. Още от вратата ни посрещна миризма на хрупкави пържени картофи, заради която почти се удавих в собствената си слюнка. Освен картофите, ни бяха поднесени домашна супа-топчета, домашно заешко, домашна салата (чушки, доматки, а у), домашна ракия и други, предизвикващи сълзи в очите домашни благини. Аз се освиних като истинско прасе и за пореден път установих, че пълният с вкусна храна стомах означава усмивка и спокойно настроение. Компанията явно споделяше чревоугодническите ми разсъждения, защото всички придобиха особено благ вид след като обядваха. За съжаление, най-младият (тригодишен) член на колектива все още се измъчваше от разни болки и Данчо пришпори Ангел и Марта да си заминават. Нашата кола нямаше спешни ангажименти и решихме, че спокойно можем да минем покрай

Крушуна

на връщане. Когато стигнахме, Иво реши, че ще остане да дреме в колата, а ние със Светльо и Таня се изсипахме на пътеката и тръгнахме да разглеждаме. Всъщност, аз бях единствената, която не е посещавала мястото преди това и затова ми беше доста интересно да ми обясняват за характеристиката на скалите, водата, местните пещери. Заради жегата и термо бельото се бях разпищолила по бански и смело наджапах под водопада, за да се охладя допълнително.

Определено се очаровах от мястото –

красиви скали, между които реката се спуска на прагчета и водопади. Водата е в много характерен млечно-син цвят, сякаш в нея има разтворено мляко. Аз си обещах, че ще се върна за повечко време, за да имам възможност да вляза и в пещерата и изобщо - да се насладя напълно на чудесната природа на местността. На тръгване минахме през къщата на Таня, за да потърсим моя безследно изчезнал на последния купон челник. Бледите ми надежди, че може да ме чака скрит някъде из стаите се изпариха скоропостижно и примирено запалихме колата да си вървим. Същата беше съдбата на двата броя от "Моето пътуване", които Таня запиля в една кръчма на идване. Спряхме да попитаме за тях, но ни разочароваха, че някой вече си ги е познал. По пътя наобратно ни валя много дъжд и заварихме София в неизменното лошо време. C'est la vie..   Автор: Кристина Домозетова   Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="313"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="313" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="313"]

Прочети цялата новина

Свързани новини: