През Африка с джип (3): Кения, Танзания и Замбия

Продължаваме прехода с джип през Африка. Вече видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна Етиопия, а днес ще прекосим Кения и Танзания на път за Замбия Приятно четене:

През Африка с джип

част трета

Кения, Танзания и Замбия

Дни 26 -28 (14-16 декември)

Ставането в 5.30 е вече оттрениран рефлекс – оставаш подсъзнанието да действа, докато ти все още се опитваш да се задържиш в Страната на Моргей. В 6.10 цъфваме на границата, за да ни информират любезно, че отварят в 8. Тъкмо време за закуска – пред митницата разполагаме импровизираната кухня – газов котлон, тенджерка и сухи нудъли. Нито колегата, нито етиопски котарак са привлечени от идеята. За половин час оправяме формалностите – нов световен рекорд. За още 15 мин минаваме и в

Кения –

вече имаме олимпийски рекорд. След дългия преход вчера – 750 км през великолепни образци на неподдържаните пътища или саванните такива, напускаме родината на кафето и сме ентусиазирани да покажем какво можем ние и колата. С което започва най- великото изпитание, което може да съществува за човек и машина. Пътят е най- страховитата комбинация от пясък, скали, прах, камъни, макадам, кал, кал до колене, кал до шнорхела на Дефендъра, спечена кал, трапове, ями и насечености. 250 километра вкарваха прах, високочестотни вибрации и стенания от минаващите покрай нас стари пикапи. Пътят се вие от савана, от най- приятното - пустиня до стряскащ лунен пейзаж, изпълнен с вулканични камъни. Убеден съм, че това е най- доброто трасе за тестване на автомобили, нерви и наапредничави методи за лекуване на камъни в бъбреците. Нещо повече – това е перфектното място за тестване намарсоходи. Средната скорост е около 10-15 км/ч, но тракането на зъбите отмерва как времето едва се точи между дупката, бабуната и коварния пясък. За да сме сигурни, че можем да минем през всичко, заваля и дъжд. На места праха се превръща в суха коричка, на други траповете стават езерца, червеникавата пръст – в блато. Не е само това обаче. Този път в сърцето на Африка е ловна територия за бунтовници и крайпътни разбойници – за да бъде по- забавно на малцината, дръзнали да го покорят, камионите се движат в конвой от Мояле – за другите остава случайността.

Но Кения не е само този път. Още с влизнаето си видяхме: папагали, тукан, диви токачки, маймуни, гепард, лешояд. Магаретата, кравите и камилите не броим в сметките. В разказа пак се намесват китайци – започнали са строителство на нормален път до Етиопската граница – последните месеци и години на истинските мъже и коли тук са преброени. Вече бяха в Судан, Етиопия, дали и Танзания беше в сферта им на влияние? След Марсабит, известен като домакин на хотели тип Донгола, решихме без да спираме да продължим за

Исиело

Пътят минава покрай десетки угаснали вулкани, посипани с дървета и населени с всякакви създания, борещи се за ресурси, оцеляване и потомство. Докато се лашкаме по безкрайната шир след Морсабит, срещаме хора от Самбуру и Масаи. Пътят е все така лош, а дъждът, който поизми черения прах на пустинята, ни накара да тестваме качествата на колата в кал до колене. Полицейските постове са на често и са заградили пътя с метални шипове. Заснех един блюстител на реда до България. Само не беше ясно от коя точка щях да продължа одисеята без приятел. Единственият лодж в Исиоло ни приюти без уговорки. Датчанката, която го управлява, ни обяви за странни като установи от къде идваме и за колко време сме взели разстоянието. Което не й попречи да ни приготви вкусна късна вечеря.

Всяка вечер гледаме звездите и се опитваме да доловим има ли разлика с нашенското небе. Това помогна да наблюдаваме най- ясното, продължително и зебележитлно падане на метеорит! Беше близо до нас, дебело ядро и дълга огнена следа – страхотно, дори вълшебно и малко плашещо. В такива моменти немеещ пред толкова тривиалните вселенски работи и толкова забележителни за нас човеците. И пак си припомняш за безсмислието на всекидневните проблеми и изхабени нерви. Стаята беше много приятна, а уютът се създаваше от колониалните мрежи, обвили в пашкул всяко легло. Докато заспивах, все още чувствах вътрешни вибрациите и лашкането от тези невероятни 450 км средновековна магистрала. Имахме цялото време на света, за да се радваме на екваториална Кения и да обсъдим кога колегата ще трябва да се прибере преждевременно в България – все пак нямаше как да го избегне. На мен щеше да се падне честта да достигна до Иглен нос сам и натоваря колата.

15 декември Събудиха ни не часовникът, а екваториалният бърз дъжд. След него дойдоха невероятните аромати на цветя и дървета. Изумителната комбинация от свежест и наситени флорални ухания те принасят в свят, в който чудеста са ежедневие, а сетивата – пълни с райски усещания – май става и за реклама на прах за пране. Това са малките неща, които правят тази одисея толкова специална. След вчерашните титанични усилия на шофьор, навигатор и машина, оглеждаме добре пораженията по Дефендъра. И разбираш как е възможно 80% от произведените първи бройки все още да са движение.

Щетите са, по реда на тяхното установяване – паднало болтче от вртата на колата, 1 вертикален пръст червен прах навсякъде, включително тавана и разбъркан багаж. Горе на багажника ситуацията е по- различна – два скъсани колана, с които можеш да дърпаш автомобил и отвинтена капачка на празна туба за вода. Нагледно виждаме природните сили, които са действали върху колата и нас вчера. Слагаме резервни колани, поизмиваме отвън нашия луноход и се радваме на твърдо стъпила на масата закуска. В Исиоло теглим местни шилинги – 85 за долар и зареждаме Дефи. След стотина километра влизаме в Нанюки, а в края му и в южното полукълбо. Минутата за снимки се превръща в едночасово разглеждане на местни магазинчета за сувенири. След известно време можеш и да откриеш нещо интресено, пазаренето е задължително, всякакви търговски трикове са позволени. Пътят е приятен, дори се превръща в китайска магистрала покрай тучни поля – минаваме през ананасницата на Кения и бързаме да се запасим с няколко ананаса – 3 за 200 шилинга. Найроби изглежда силно цивилизационен след пустошта на последните 1300 км. Виадукти, тежък трафик и модерни сгради криеха лошата слава на Найроби като един от най- опасните за туриста места. Ние станахме живи свидетели на което, при това изпатили си от ръката на закона. Оневиняващите обстоятелства бяха неактулана навигация, кола с ляв волан и ляво движение и непознат град. Нарушението – обратен завой при двойно-непрекъсната линия. Рокер-полицай ни настигна незабавно и спря:

• Полицаят към колегата: Бъдете джентълмен и се извинете, но дори и да го направите, сте арестуван. След два дни съда ще отвори и тогава съдията ще реши съдбата ви, но минимума ще е 15 000 шилинга.
• Аз към полицая: Ние наистина съжаляваме, моля за разбиране.
• Той към мен: Аз не говоря на теб, арестувам водача и ти ми пречиш да си върша служебните задължения.
• Аз: Но аз съм водача!
• Ченгето към колегата: А! А! Ок, ок, значи ти си свободен, арестувам другия! Следвайте ме до полицейския участък.
• Ние: Да разрешим темата по друг начин?!
• Влязохме в полицейския участък почти убедени, че ще висим тук до понеделник и ще си търсим адвокат.
• Полицаят: Ако имаш нещо да ми кажеш, сега е моментът и аз те слушам.
• Аз: Вие сте нашият човек, вие кажете как все пак довечера да сме в Аруша, Танзания.
• Той: 10 000 шилинга, за да бъда милостив. Ела ми купи и една енергийна напитка, докато си лафим.
• Аз: 100- включих на търговски преговори- и бонус един Ред Бул.

Без съдия присъдата беше издадена, платихме си лептата от 2 000 шилинга и 2 редбула като получихме и ескорт до края на града с екстра спиране на движението специално за нас. В Наманга приключихме набързо формалностите, заредихме с останалите шилинги, поговорихме с местни масаи стрини и след 36 часа на кенийска територия влязохме в

Танзания

По тъмно след много лутане и питане почти се отказахме да търсим препоръчвания в Лонли планет лодж. Намерихме го, видяхме стаите и се отказахме след като чухме цената. На тръгване до нас спря Дефендър. Юнакът ни попита всичко наред ли е, отговорихме утвърдително и тръгнахме. Спря ни девойката, прочитайки надписа на Виктория на кирилица – нашият партньор, който покрива застраховката на колата. – говорител и руски – попита тя. С което получихме почти двойно по-ниска цена и късна вечеря. Поговорихме за живота, вселената и всичко останало и Катя обеща на сутринта да ни препоръча човек за посещение на резерватите Маняра и кратера Нгоро Нгоро. 16 декември На сутринта установихме къде сме попаднали - 50 акра гори и поляни, езеро, рибарник, редки видове диви маймуни и птици, конюшня, био зеленчукова градина и отлично обслужване. Струваше си и първата цена, ако не беше над бюджета ни. Основната къща на Нгаре серо е построена от германците през 1905 година. После англичаните изградили стена и пуснали малка електроцентрала. Катя дошла за 5 дена до Танзания, на първия се запознала с Тим и оттогава, вече 2 години са заедно. Преди месец са се и оженили. Тим е активист за устойчиво развитие, създал еко лодж в близкия природен резерват, преработил един от 10-ината си Ланд Ровъра на биоетанол и почти затворил кръга на комплекса по отношение на изхвърляни боклуци, CO2 и устойчиви еко практики. Освен това е фен на Дефендър, твърдо убеден, че там, където другите джипови спират, Ланд Ровър минава безпроблемно. Предиобяд потегляме със Силвестър и неговата 30- годишна кола на сафари – първоначално планираната 1 седмица компресираме до 2 дни заради тръгването на колегата. Масаи пастири разнообразяват пейзажа от кафени плантации и бананови дървета. Няколко млади масаи войни, облечени в черно и намазали лицата си с бяла боя, контрастират на асфалтовия път и колите. В Маняра се пулихме на бабуни, жирафи, слонове, хипопотами, токачки, зебри, биволи и незнайни за европейския оверландер видове, населели горите на резервата. Близката планина е източник за водата, на която разчита джунглата. С много маневри напред и назад станахме пърпорещ свидетел на лъвици, пъдещи стадо слонове от територията им. Най- големият сухоземен бозайник се нуждае от 300 кг паша на ден, така че време за сън много не остава. Вечерта стигнахме до Райно лодж в короната на

кратера Нгоро Нгоро

Пред стаята кротко пасяха стадо едри антилопи. Токът тук се гасеше след 9, а разходките в района стават само с Масаипридружител. Близък рев на лъв нагледно илюстрира естеството на тези правила. Ние бяхме в джунглата, както и част от хранителната й верига – за да оцелеем, трябваше да се съобразяваме с нейните правила.   Дни 30 -32 (17-19 декември)

 

• Танзанийския шилинг към долара е 1600:1 (1 лев е 1000 шилинга), а литър дизел е 2100.

Ранно ставане е силно препоръчително, ако искаме да имаме по- голям шанс да видим обитателите на кратера. Някога,

Нгоро Нгоро е бил вулкан, по- висок от Килимаднжаро

С милионите години короната е пропаднала, а кратера заравнил и населил. Заради изолираността на мястото и голямата му площ, кратерът е самостоятелна екосистема, в която растенията и животните са намерили баланса. Гледката от короната е впечатляваща и трудно обхваща цялата площ на Нгоро Нгоро. Зебри, антилопи Гну и Томсън са първите, които наблюдаваме – понякога на метър от колата. Самотен черен носорог скучае в саваната, жерави и щрауси пасат сред брадавечести прасета, ослушвайки се за 10-те прайда, който обитават резервата. Бял череп на слон припомня, че животът е част от смъртта. Или обратното. Езерото в кратера е солено, затова дърветата започват едва в основата на короната, което обаче не пречи на хиляди розови фламинго да ровят постоянно за дребни ракообразни. Биволите след първите 300 не впечатляваха никого, нито хиени и чакали, ослушващи се за потенциална закуска. Намирането на лъвове беше предизвикателство за Силвестър. Не мина много време и намерихме оглозган през нощта бивол, над чийто остатъци се конкурираха хиени и чакали. Къде ли си почиваше прайда след успешен лов и последвалия пир.

Първо съзряхме възрастна лъвица, която стигна почти до колата, направи си сутрешния тоалет и се скри в сенките на близките храсталаци. Решихме, че тя е водач на прайда предвид размера и многобройните следи по тялото й. Малко след нея открихме 2 лъва да медитират блажено. След минута сянката за единия изчезна,а смаянта на позицията му ни даде поглед над 250- килограма мускули и инстинкт за убиване. Същото се повтори с втория след минути. Накрая от другата срана се заточиха 4-те лъвици, почиващи в саваната. Препичащото слънце ги прогонваше към хладната сянка на дерето и храстите и ние бяхме на пътя им. Надойдоха още коли, а от създадената сянка за малко се възползва една от лъвиците, оглеждайки района за потенциален обяд. Когато си изправен буквално очи в очи с върховия хищник, не се чувстваш натрапил се гостенин, а потенциална част от менюто му. Маймуни и орли опитваха да отмъкнат храна от ръцете ни, докато почивахме до едно от езерцата, в което се плискаха стадо хипопотами. По- на юг дядо им, омазан целия кал, се беше изтегнал на брега, а местна чапла ползваше 5-сантиметровата му кожа за ресторант с единствено меню хипопотамски паразити. В края на престоя ни наблюдаваме майка носорог с малкото си, акомпанирани от мъжки кандидат-жених. Майката твърдо отказваше компанията му и сблъска рогове с натрапника, който позорно побягна. Бяхме в потока на истинския живот!

Следобед напуснахме кратера, били мълчалив свидетел на дива Африка, днес ограничавана все повече от нас, човеците. От върха на короната казахме До скоро на нгоро Нгоро, докато облаците изливаха тонове дъжд върху саваната, където бяхме преди 30 минути. На път за лоджа спряхме в магазин за сувенири. 10-тината дървени фигурки и местен камък бяха калкулирани за 1300$, което ни убеди да избягваме този тип туристически места. Вечерта прекарахме в приятни разговори със собственика Майк и двама гости от Канада. Жената беше работила за имиграционните служби на канада и сподели, че българските роми, кандидати за убежище преди години, не били като Унгарските или румънските или унгарските заради белия свят на кожта. Не споменахме, че вероятно това са били българи, представили се за роми заради лесната процедура по натурализиране. Поговорихме с двамата Масаи – нощни пазачи на лоджа и се прибрахме за бърз сън. 18 декември Преди първите лъчи оглеждаме за последно

Нгаре Серо

Туканопроодни птици стоят гнездо, докато семейство маймуни вече се оглеждат за закуска. Местните, както и кенийците говорят суахили – смесица между арабски и местни диалекти. В наши дни арабската азбука е заменена от латиница. Нашият суахили не беше добър, за да се разберем с Масаи пазачите, затова се сбогувахме на английски и се насочихме към Моши, където се надявахме слънцето и вятъра да погонят облаците над Килиманджаро. Нямахме късмет с най- високата планина в Африка, затова се отдадохме на червени банани. Поне за нас беше изненада да разберем, че банановото дърво дава веднъж плодове и после умира. Новото избуява от корените на старото. Целия цикъл се случва за около 18 месеца.

До края на деня трябваше да стигнем до

Морогоро,

което е на 650 км от Аруша. Пътя беше приятен, обсипан с малки селца, плодопродавачи и зли полицаи. Всичките бяха екипирани с лазерни радари и работеха от свое име и за своя сметка, както разбрахме в 4-те спирания и търговски преговори. Първия път се предадохме лесно, но следващите танзанийски блюстители на правилата за движение по местните пътища получаваха разумна и за двете страни полза. Все пак при ограничение 50, чиято табела отдавна я няма, минавахме с 65. Особено внимание заслужаваха местните полицайки – стабилни мами с чорапи до коленете и бяла униформа и мнооого строга намусена физиономия. Ако бяхме се сблъскали с такава, бих изчислил шанса да не подадем с треперещи ръце полагащата се глоба в двоен размер на незначителен. Щяхме да бъдем респектирани я от чорапите, я от масивното тяло, в краен случай от хвърлящите жупел очички. Жегата ни натискаше, но нямахме време за почивка. Кокосовите орехи подобряваха положението ни (500 шилига броя), купихме един дориан – крушоподобен няколкокилограмов плод за 3 000, който мислехме да заколим в Мбея.

Морогоро не е град, който не трябва да пропускате

Хотелите защитаваха тази му слава и дори добавяха пикантни нотки. Намерихме най- прилично изглеждащия отвън и наехме стая в луксозното му крило. Водата в банята беше тъмна, мътна и миризлива. Пропуснахме да добием преки впечатления от ресторанта и закрепихме положението с ананасите от Найроби и каквото мравките не бяха отнесли от бисквити и друга сухоежбина.

    19 декември Други 650 км ни чакаха до Мбея, затова преди местните петли да се усетят, напуснахме хотела и започнахме отново да дишаме с пълни гърди. И този път пренебрегнахме ресторанта и закуската. Местната полиция изглежда започва работа от около 8.30-9.00, тъй като до тогава никой не ни обвини във всички пътни престъпления, нито ни увери колко милиона са глобите. Трафикът, както в Етиопия, се състоеше от камиони и по- рядко летящи бусове и матату. Пътят към Мбея дава добър бонус на ползващите го, защото минава през

резервата Микуми

Без да плащаме, се радвахме на слонове, зебри, антилопи, биволи и много маймуни. Една двойка шебеци извърши животоподдържащи действия за стадото до калника на Дефендъра, намерила внимание и възможност за изява.

  Микуми беше пълен с живот, оазис на дивото и естественото сред пренаселената савана. Безкрайните поля със сезалови храсти отстъпиха място на домати, царевица и дървета манго. Бананите от крайпътния асортимент на производителите отстъпиха пред червен лук, чесън и зелени домати. Опитахме да закусим с купеното предния ден кашу (10 000 шилинга за килограм), но ефекта беше краткотраен. С изчезването на боабабите от 400 м надморска височина постепенно се изкачихме на 1700. След Иринга пейзажът се промени рязко. За първи път десетки километри карахме през евкалиптови гори без села и хора. Силният дъжд напомняше, че влизаме в Замбия през дъждовния сезон.

Вечерта намерихме тих пристан Утенгуле кофи лодж в

Мбея

Лоджът бешетъкмо обратното на хотела в Морогоро – сред кафеени плантации с дух и присъствие. И с басейн, който пробвах, докато навън се изливаше поредната порция тропически дъжд. С падането на нощта звуците на цикади, птици и неидентифицирани пълзящи субекти огласяваха района. Огромен черен бръмбар си проправяше път, докато тлъста стоножка маршируваше нанякъде. Легнахме рано, тъй като на другия ден отново бяхме на път.         Дни 33 - 35 (20-22 декември) Да станеш в 5 е вече заучен рефлекс за пътешественика. Границата в Тундурма отваря в 7.30, а имаме да минем 1200 км до Лусака. Като за Африкански пътища това звучи почти невъзможно, но сме решени да опитаме. Преди да напуснем Танзания, трябва да уточним, че

Хакуна матата не съществува

буквално и образно. Всеки жител на Африка се бори за ресурси и оцеляване. Няма понятия като жестокост или несправедливост – те съществуват само в човешкия свят. В естествения е част от кръговрата на Вселената. Апропо, и на суахили не съществува израз като Хакуна матата, но Холивууд знае най- добре. След като се забихме с 40 минути заради неработещия терминал на хотела за кредитни карти, стигаме до Тундума към 8. Местен fixer – посредник, който ти помага да се оправиш с бюрокрацията и дребните детайли, бързо ни надуши и поехме по трънливия път на граничните формалности. Мини Асуан се беше ширнал пред нас и ни очакваше с нетърпение, за да изплюе изпотени, изнурени, обеднели и изнервени български пътешественици.

Замбия

Отне ни два часа да минем двете граници, но замбийското време е час назад, така че отново бяхме и на българско такова. 50$ виза, 30$ пътна такса и 25 000 квачи за местната община (1$ = 5000 квачи). Най- изненадани бяхме от въглеродната такса. Всеки автомобил в Замбия следва да заплати такса за замърсяване на въздуха с въглеродни съединения. Подобна прогресивна такса има в повечето западноевропейски държави. С нея се цели по- малко замърсяване и създаване на фонд, който да компенсира изхвърлените отработени газове. Още нещо, от което родните власти могат да взимат пример. Подобна практика е инвестиция за бъдещето на нашите деца и нашата Земя (дано не звучи патетично, защото е факт). След границата пътят беше само наш. Без села, добичета, дори автомобили. Замбия е една от най- рядко населените африкански държави, което в случая беше огромно предимство. При територия, 7 пъти по- голяма от България, населението е едва 12 милиона. Липсваха и много бензиностанции по пътя, компенсирани от високата цена на дизела – 7508 квачи. Небето, облаците, играта на слънчевите лъчи е невероятна в Африка. На североизток се изсипва порой, а на юг облак във вормата на имперски разрушител се е изпружил на припек. Докато пълнехме очите, попълнихме и програмата до края на одисеята. Колегата щеше да лети от Уиндхук, аз трябваше да стигна до края – до Иглен нос. След него – Кейп Таун и точно след Нова година да натоваря колата за България. Малка подробност бе, че нямахме никакви вести от местната митническа агенция, а втора Александрия беше крайно нежелателна. Замбийските банани имаха по- различен, мек и плътен вкус с аромат на яйчен крем. Всъщност си имаха вкус на банани, но все пак по- различен. Проливния дъжд беше по- честа спирачка за нашия устрем към Лусака, отколкото рехавите полицейски проверки и двете спирания да докладваме какви сме и защо сме. На места пътят буквално минаваше по границата с Конго. С напредването на запад, денят ставаше по- дълъг. Слънцето преди Лусака залезе към 19.00 часа (20.00 танзанийско време) докато в Танзания залязваше към 18.30. Същото може да се отбележи и за изгрева. Което е чудесно – дава ни повече време за безопасно шофиране. Благодарение на навигацията намерихме бързо Еурека лодж в Лусака. Докато се регистрирахме прибягаха 3 зебри на метри от нас, прилепи колкото чайки прехвърчаха, цвърчейки. Бунгалата в местен стил бяха просторни и гостоприемни. Даваха подслон на комари, огромни паяци, едри бръмбари и какви ли не божии създания. Спрея против насекоми от България като че ли им въздействаше благотворно и се стичаха нови от тавана и тъмни ъгли. Още по- голям проблем беше, че едната стена целенасочено бе направена от рядко наредени греди. Освен звуците от нощната гора и първите лъчи на слънцето, през тях можеха да се проврат стадо хиени или поне ято лешояди. Беше твърде късно да търсим нов лодж, затова се примирихме и поразбутахме няколко стоножки и непознати нам буби и се опитахме да заспим. Матраците бяха меки, може би твърде меки, живи и мърдащи – поне европейските ни несвикнали с дива Африка сетива си мислеха така. 21 декември Мястото все пак е фантастично, стига да не се налага да делиш жизнено пространство с всички тези подозрително изглеждащи членестоноги. Къмпинга бе пълен живот не само в бунгалата, но и отвън. Птичия песнопой и рано събудилото се слънце подобриха настроението, а липсата на отрязани крайници и вампирски ухапвания помогнаха да приемем леко изминалата нощ. Дарианът беше поразвален, затова го изхвърлихме, закусихме нудъли и бързо се изнесохме от царството на дивия лусашки живот. Ливингстън ни очакваше на 460 км и не биваше да губим време. Нямахме интернет вече трети ден, а имахме да подготвим много неща – резервации за хотели покрай Коледа и НГ, самолетен билет за колегата, промяна на моя маршрут съобразно новата ситуация, посъбрани снимки и впечатлени. Последните три дни бяхме минали към 2500 км и пейзажа беше зелен, влажен и равнинен. Защо тази безкрайна поляна не се обработваше беше странен факт, който може би има своето рационално обяснение. Или пък не. В Мазабука теглихме пари от банкомата на Баркли и влязохме в един от двата! местни супермаркета. В Spar цените бяха по- високи от българските при асортимент, близък до селски кооп. Бутилка минерална вода – 9 000 квачи. Позаредихме проклятия на съвременната цивилизация – чипс, вафли, кутии сок и продължихме по пътя си. Който беше корито на река – валя в продължение на часове – по- силно и по- кротко. Камиони профучаваха покрай нас, много често задръстили пътя, катастрофирали, изоставени. Нямаше и хора по пътищата. Замбия страда от СПИН както никоя друга държава. По тази причина средната продължителност на живот преди 3 години е била 40 години. Влязохме в Ливингстън, наречен на името на първия европеец, зърнал района и водопадите, към 13.30 часа. Огледахме 3 хотела и избрахме този, който ни се видя с най- доброто съотношение цена: качество и който имаше безжичен безплатен нет и в стаите. Надвечер разгледахме града, за който никой не би съжалявал ако мине транзит. Широка централна улица, 2 пазарски центъра и подозрително изглеждащи ресторанти и лоджове. Градът беше оставил на подивелите водопади Mosi-Ou-Tunya динамиката и приключенията. Тук безметежието и безвремието не бързаха да развиват Ливингстън. Колегата имаше лека температура и се самодиагностицира, че комарите в Мояли са го заразили с малария. Което, ако беше ситна, е много сериозен проблем. Медицинските центрове, които посетихме, изглеждаха по- скоро като ветеринарни кабинети от по- миналия век. От хотела повикаха докторица от бившите съветски републики. Бърз тест на кръвта. Негативен. Което не означава задължително липса на малария. Затова му предписа индийски хапове, с които за 1-2 дена и да има, няма да има помен от паразита. Беше желязна тьотка, както само може да бъдерускоговоряща мома от Азърбайджан в отдалечен район на южното полукълбо. Поизпрахме по- дребните неща, по- едрите дадохме на хотела за дезинфекция, третиране с вар и пускане през водопадите за всеки случай. Никога не можеш да си сигурен какво и кой е решил да свие гнездо в собствените ти дрехи. Проверихме пощите, качихме малко материали от миналите дни и ровихме да намерих хотел по Коледа. Тъй като в Австралия вече беше 22.12., а света не беше свършил дори и за тях, поръчахме лежерна вечеря. Краят на света вероятно се отлагаше за по- добри времена. Последните 3 дена бяхме само на път, тоест бяхме истински хора! 22 декември За 11 часа имах заплануван полет над водопадите Mosi-oa-Tunya или Виктория, както ги е нарекъл Ливингстън преди 170 години. Световно наследство под защитата на ЮНЕСКО, водопадът е считан за може би най- големия в света без да е най- високия или най- широкия. Поради сезонността в дебита му, големината варира. Най- пълноводен е между февруари и май с пик през април, с на- малък дебит – през есента. Когато е в пълната си сила, водните пари и пръски не остават много за виждане освен грохота и пръските на милионите кубици вода на река Замбези. 15-минутния полет с хеликоптер дава точна представа за този природен феномен. Река Замбези, стичайки се през напълно равно плато, внезапно пропада 108 метра и продължава пътя си пред тесен каньон. Ветрилото на водопада е концентрирано в няколко по- големи потока разбесняла се вода, а с приижднаето на водата то расте и покрива по- голяма площ. Mosi-oa-Tunya не е Ниагара с концентрирания воден стълб, но е неземно красив с мащаба и странното спокойствие на реката на сантиметри от ръба на ждрелото. Уловил мащаба от въздуха, немееш пред мощта и водата от ръба на отсрещната стена на клисурата. Къпеш се в пръските на Замбези и споделяш гледката със стада бабуни, които са по- заинтересувани от търсенето на храна, отколкото от великолепието на природния феномен. Ако ти стиска, можеш да отидеш до остров Ливингстън – там скалите са създали изолиран вир на сантиметри от пропастта. Можеш да се изкъпеш, но можеш и да се подхлъзнеш. В района има два природни резервата, биволи, слонове и хипопотами са част от пейзажа за местните и атракция за препускащия турист. Поне през декември местните са много повече от западните туристи може би и заради драстичната разлика в цената на билета за едните и за другите, но като цяло и двете групи са малко. Това ти позволява да блуждаеш сред пръските и грохота без да те притесняват излишно. Ако не броим любопитните бабуни, които пият фанта, минават с теб по моста или просто претърсват колата ти за нещо вкусно, си сам с природата. Ливинсгтън е едно от най- интересните и важни природни забележителност на Африка не с урбанистичните си решения, а с уникалния феномен Mosi-oa-Tunya (гърмящ облак). АКо има рай, вероятно водопадите са копирани оттам. Надвечер зареждаме колата, на другия ден ни чака още един сериозен преход от близо 1000 км до Грутфонтейн в Намибия. Минаваме през местния супермаркет, в който почти всичко е произведено в Южна Африка, а цените - невъзможни на фона на местния стандарт. С много търсене и размяна на мейли намираме хотел в Суакопмунд, където ще посрещнем Коледа. Не такъв е късмета ми за места за спане в Южна Африка – освен със значителни цени, стигащи до 600 лв на вечер, къщите за гости са пълни, а с напредване на времето дори и тези с по- нисък рейтинг се ангажират – пика на туристическата индустрия там е сега.   Очаквайте продължението Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов Снимки: авторите   Други разкази, свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="6777"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="6777" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="6777"]

Прочети цялата новина

Свързани новини: