Кой на кого да (не) се извинява в нашата държава

Интересна тема повдигна президентът Плевнелиев с обещанието да се извини на ръководителя на ГДБОП Станимир Флоров, отстранен по сигнал на прокуратурата за корупция и след личната интервенция на държавния глава, ако се окажело, че обвиненията били „пушилка”.
Ако това извинение се случи, то няма да е прецедент в управлението на България.
Прецедентът го създаде премиерът Сергей Станишев, когато възстанови на 30-ти ноември 2007 г. на мястото му заместник-министърът на държавната политика по бедствията и авариите Делян Пеевски , уволнен след скандал за злоупотреби с приватизационни сделки на 8 май, останали обаче без последици „поради липса на доказателства”. Пеевски беше възстановен, а Станишев- унизен под натиска на коалиционния му партньор Ахмед Доган. Но той си е свикнал: него президентът Путин го накара да чака часове в предверието на вилата му в Сочи през септември 2008 г., а президентът Медведев увеличи срока на унижението на цяло денонощие, отлагайки ( без никакви протести от българска страна) на 27 април 2009 г. договорена аудиенция в рамките на посещението на българския премиер в Москва за следващия ден.
Да се извиниш като политик е по-скоро проява на сила, но все пак е важен контекстът и конкретният случай. А ето какъв е той, както се вижда от едно изявление на същия борец с организираната престъпност, който буквално пледира за връщане на тоталитаризма ( което е не по-малко укоримо за един толкова овластен шеф в системата на МВР):

Би Ти Ви 26 август 2011 г.

„…Единственият начин да се оправят нещата, е ако се върнат нещата отпреди 1989 година. Това е единственото решение на проблема. Друг… решаване на проблема няма. Колкото и добре да са службите, колкото и добре да работят… В смисъл, че само тогава имаше ред и дисциплина в отношение на престъпността, защото всички наркозависими, всички криминални лица бяха известни…”

Тази демонстрация на носталгия по отречения в демократична България комунизъм не е просто изблик на емоция. Тя, както отбеляза тогава колегата Иван Бакалов, показва на какво ниво е застинало мисленето на този висш милиционер, за когото наркозависимите са престъпници, за каквито бяха смятани и при комунизма. Представяте ли си какъв „ред и дисциплина” би въдворил този другар, ако му падне да ги налага!

Главите на доста началници, въоръжени с огромна власт в България, са бременни с превратаджийство. То практически се осъществи именно от такива носталгици през септември 1992-ра година, когато шефовете на специалните служби се обединиха и на пресконференция оповестиха компромат срещу правителството на Филип Димитров. Това се случи по времето на друг президент обаче- на Желю Желев, който успя по този начин да прекрои съществуващото мнозинство в парламента и против волята на избирателя формира тройна коалиция с мандата на ДПС, от отцепници от СДС, помогнали да се появи мнозинство на БСП. За краткост: това беше кабинет на растящото тогава всемогъщество на групировката „Мултигруп”, оглавено от съветника на президента Желев професор Любен Беров.

Никой никога не се извини за онзи преврат, за подмяната на вота на гражданите, за наглата лъжат, че кабинетът „Беров” бил продължение на синьото управление. За налагането на тази лъжа спомогна лакомията на сините дейци за постове, на които новото мнозинство милостиво позволи да запазят началническите си позиции в парламента, за да служат за параван в голямата далавера. Скриха се зад факта, че Филип Димитров поиска вот на недоверие и правителството му падна- все едно,че това е някаква техническа подробност, а не следствие от цялата конспирация, превърнала се публична атака по всички фронтове, включително с участието на всемогъщия по онова време профсъюз на Тренчев.

Моя милост, който остро коментираше всичко това, си плати не само с уволнение от поста директор на БТА, но и с очерняща кампания в медиите, впрегнати да ми измислят „барикадиране” в кабинета като форма на кариеризъм. Дори и след като спечелих във Върховния съд делото срещу неправомерния указ на Беров, нарушаващ конституцията- както и след решението на конституционния съд в полза на моята теза- продължиха в същия дух. Доколко устойчива е лъжата от кампанията показва например, че в мемоарите си Кеворкян се позовава на вестникарската лъжа за моето „барикадиране” като факт защото така пишели тогава вестниците и беше много учуден, когато му възразих.

Няма извинения и до ден днешен за всичко това, което доведе на власт с абсолютно мнозинство БСП и Жан Виденов, след което се наложи България да бъде спасявана от настъпилата разруха. Както изобщо няма извинение за самия комунизъм, който моето поколение не е избирало, но го правят солидарно виновно за неговото съществуване заедно с насилниците, които са го натрапили на България.

Единствените опити за търсене на някакво възмездие чрез изобличаване на виновните се въртят в омагьосания кръг с досиетата, в които старите кукловоди водят за носа всички. Включително и президента Плевнелиев, изглежда.

Да, не всеки е важен фактор, като др. Станимир Флоров, а и не Плевнелиев е адресатът на този мой въпрос. Но имам повод да попитам: защо на такива като др. Флоров са дължими извинения( в случай на липса да доказателства за негова престъпна дейност) а за други, доказано мачкани през годините на самата демокрация ( всеки един читател на този текст- басирам се- има причина да му се извинят за многобройните измами от най-високо място в държавата), подобно удовлетворение не се полага?

Интересното е, че острата реакция на президента по случая с Флоров беше коментирана днес от социолога Андрей Райчев като резултат от критиките към България в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ. Същият Райчев, който беше посочен безименно от острието на компроматната война на ГЕРБ Яне Янев за герой от очаквания до дни списък с разкрития за българи, криещи милиони в офшорни зони, вместо да се разсърди, похвали днес Борисов, че имал зад гърба си милион избиратели…

За мен е повече от любопитно, как изведнъж рутинният иначе годишен доклад на американското ведомство се оказа толкова „видим”. Бил съм два пъти „герой” в него поименно- веднъж заради репресията на Беров и компания през 1993 г. и отново през 2007 г., заради принудата да напусна Би Ти Ви, отразена с по едно изречение в печата, като това от в. „Сега” на 8 март 2007-ма:

„Като пример ( в доклада- бел. ivo.bg) за политически натиск е даден случаят с уволнението на Иво Инджев от американската Би Ти Ви за това, че е съобщил непроверена информация за апартамент на президента Георги Първанов”.

Така е, непроверена си беше. После я проверих. Написах цяла книга „Президент на РъБъ”, но не се намери сила в България, извън онези 11 000 читатели ( и незнайно колко още покрай тях), които са си купили книгата, да предизвика истинска проверка- или поне медийна такава.

Един преследван журналист в България не може да разчита на ничие извинение- нито от уличените преследвачи, нито от техните медийни хрътки. Но за др. Флоров може и шапка да свалят от държавната глава, така ли?

Р.S. Авторът не приема и няма да публикува забележки на желаещите да оспорят правото му да се позовава на личния си опит с липсата на справедливост, което не означава, че има нездравата претенция да бъде някаква единица мярка в това отношение. Авторът има само една претенция: всеки да се бори лично за повече справедливост, вместо да оспорва това право другиму.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: