След последното заседание на изборния борд към Министерски съвет, основните политически сили излязоха с общо становище относно мотивите, последствията и ролята на негласуващите на предстоящите парламентарни избори върху съдбата на България: ”Ние, които в името на бъдещето на България, вече 23 години понасяме търпеливо и безропотно несправедливо изсипваните върху нас хули, обиди и клевети, не можем повече да търпим това безумно отношение и манипулативно тълкувание на нашите действия и заявяваме най-отговорно и твърдо, че ако има някой виновен за сегашното тежко положение на Република България, то това са негласуващите. Именно негласуващите ...

Единадесет години досега БАА беше един много сериозен и зареден с положителна и градивна енергия отряд на българската общност в Чикаго, и като че взехме да се унасяме в доброто самочувствие и самоувереност от стабилния, плавен ход напред, без големи сътресения и фатални грешки. Но започнахме да се питаме – не изгубихме ли вече темпото? И ето, че това беше мигът на така необходимата ни революция! При нас беше дошла генерацията, наречена от някои социолози “Едно и Половина”...

През 2013 г. Информационното бюро на Европейския парламент (ЕП) в България и фондация „Медийна демокрация” стартират съвместен проект за специализиран медиен мониторинг, който проследява как българските медии отразяват дейността на ЕП и на евродепутатите. Проектът ще продължи през цялата 2013 г., като текущите резултатите от мониторинга ще се представят на ...

Под натиск на представители на Временните обществени съвети на българите зад граница Централната избирателна комисия (ЦИК) поправи грешката си и в Дес Плейнс край Чикаго ще има изборна секция. Така изборните секции в района на голямо Чикаго на 12 май ще бъдат две и огромните опашки, които помним от 2009 г., няма да са, надяваме се, толкова големи.

Холандия обяви, че разследва измами на български банди, точили социалната система на страната. Сетиха се и братята холандци да вземат мерки срещу „социалния туризъм”, който от години трови живота на французи, германци, англичани и пр. „стари европейци”. Само дето алчността, възмутителните практики и похождения на пълчищата „декласирани елементи” от Юга и Изтока, вкопчили се като пиявици в чуждата държава на благоденствието, не се различават съществено от армиите натурализирани мародери, местни мързеливци и второ-трето поколение измамници с тамошни паспорти. Да, обаче те са си „родно производство” или далечно наследство от колониите, а „българин” масово на Запад е мръсна дума. Не защото си нямат холандски измамници, злоупотребявали с научни субсидии, или ислямски училища, използвали неправомерно държавни фондове. Защо да не отбелязват чуждите трески за дялане, като са ослепели от гредата в собственото си око? Когато през февруари холандското министерство на сигурността и...

(Още ли не сте гласували в анкетата? Тази вдясно. Засега са активни само феновете на една партия)

Искате ли да живеете по-добре? Няма проблем! Ще изгоним чуждите супермаркети, ще изгоним златодобивните компании, ще върнем България обратно в прегръдките на Русия и на мига всичко ще се оправи.

На тези избори крайният национализъм отчетливо преминава в крайно левичарство, а това се харесва на все повече хора. Поне така казват проучванията. Днес може и да не ни се вярва, но в нощта на изборите вероятно ще научим, че над 10% от българите са гласували точно за такава програма.

„Атака“ е партията с най-сериозен ръст на подкрепата след вълненията в началото на годината. От 3% в края на миналата година привържениците на Волен Сидеров вече са не по-малко от 6-7% от всички избиратели.

Социологическите изследвания започнаха да забелязват и други две партии с подобни обещания – ВМРО и Национален фронт за спасение на България (НФСБ), което всъщност е новата партия около телевизия СКАТ. НЦИОМ даде 2% на тази организация, „Медиана“ – 2,2%.

Последното изследване на „Алфа рисърч“ забелязва укротяване на устрема на „Атака“, но и насочване на избиратели към по-малките партии. При продължаваща мобилизация на екстремистките партии и при не по-висока активност от преди, изобщо не е изключено в следващия парламент „Атака“ да не е сама в тази ниша.

Какво се промени, че стана така? Отговорът е пред очите ни: врагът вече не са само ромите и Турция, но и капиталистите от Запада, „които пият кръвта на народа“. Това говорене се харесва на част от българите, а споменатите партии много умело комуникират посланията си. Те се появяват буквално навсякъде, закачат се за всеки конфликт, дори и на квартално ниво. Днес искат някоя община да разруши циганското гето, утре протестират на друго място срещу реставрацията на джамията, след това викат под прозорците на някоя чужда компания „Yankee Go Home“, а „Атака“ и НФСБ дори си имат собствени телевизии.

„Планът Сидеров“, както се нарича предизборната му програма, обещава „връщане на супермаркетите в български ръце, за да не изнасят богатство“. Обещава още разваляне на добивните концесии, защото „България има златни залежи за 100 млрд. евро“. Веднага след като изгоним чужденците, минималната заплата става 1000 лв., а минималната пенсия – 500 лв. Така пише в „Планът“.

На този фон програмата на НФСБ е направо либерална. Тя предвижда постепенно ограничаване на концесиите за добив за срок до 10 години и малко носталгия по социализма – „дългосрочна стратегия за възраждане на родната консервна промишленост и завръщането на традиционните пазари в Русия и Близкия Изток“.

На пръв поглед е полезно да се говори с привържениците на тези партии. Опитвал съм да обясня, че и българските, и чуждите фирми плащат еднакви данъци и осигуровки на държавата. И че печалбата на собственика на супермаркети си е само негова, независимо дали той е българин или германец, и че и двамата могат да изнесат парите си безпроблемно от страната или да ги инвестират обратно тук, стига да виждат условия за това. Да се спори с вярващи обаче е безрезултатно.

Русия, разбира се, е общата нишка в програмите на тези три партии. България ще обърне гръб на ЕС и НАТО и ще се втурне на изток, това обещават. В програмата на ВМРО Русия е самостоятелно спомената, докато при „Атака“ и НФСБ тя е поставена редом с Китай, Индия, Бразилия и Япония.

И за да не бъдат обвинени в комунизъм, не са забравили да добавят и няколко фашистки щриха. ВМРО обещава трудова повинност за крайно безработните, разбирай ромите. НФСБ пък обещава отделянето на ромите в специални селища извън градовете и превръщането на тези места в туристическа атракция. И задължителна военна служба, разбира се.

Така партиите, които сме свикнали да наричаме крайно десни, постепенно окупират и най-крайно лявото. Просто има ниша и те първи я видяха. Протестите от февруари ги окуражиха, че не малко хора искат да чуват точно това, така паднаха и последните им задръжки. И понеже сме в България и тук нищо не е напълно нормално, както в началото на промените десницата беше силно либерална, така и новата крайна левица ни се усмихва иззад пречупения кръст.

DW

снимка: в-к “Атака“

Иван Бояджиев е завършил Техническия университет, специалност машинно инженерство. От 1977 г. се занимава с противодействие на терористични актове в МВР. През 1984 г. е създал специалната служба за откриване и обезвреждане на самоделни взривни устройства. Между 1995 и 1997 г. е секретар на МВР. По покана на Бойко Борисов той става експерт в Столичната община по сигурността и превенция на тероризма. - Господин Бояджиев, аз знам, че не сте експерт по отвличанията, но не може да не ви попитам за новината на деня – престъпниците, които отвлякоха десетгодишната Лара, дъщеря на Евелин Банев-Брендо, я върнаха невредима в неделя вечерта, какво се е случило според вас? - Без да съм специалист по тези въпроси, смятам, че държаха детето толкова дълго, за да мълчи бащата във връзка с делото за наркотрафик, което се води в Италия. Той замълча. Другото е, че похитителите на Лара са искали да вземат някакви пари от семейството. Те са искали да разберат дали и доколко полицията знае за...

„Защо хората са толкова глупави?” или „Как може да съм такъв глупак“ са чести реплики, които изричаме по различни поводи. Едва ли обаче се замисляме какво точно представлява глупостта от научна гледна точка. Дори изглежда странно, че науката може да търси отговор на този въпрос. Като представители на Homo sapiens ние живеем с убеждението, че сме най-развитите в интелектуално отношение същества. Придобили сме способност за самопознание, реч, изобретили сме оръдия на труда и сме стигнали до сложна техника, покорили сме природата. Въпросът е защо хората не са еднакво умни. Има такива, които са по-умни, и такива, които са доста по-слабо развити интелектуално. Как последните успяват да оцеляват и дали умният човек също си има слаби страни? Обикновено наричаме глупав някого, който според нас се държи неразумно и нелогично Може обаче да се предположи, че той има мотиви за постъпките си, които на нас не са ни известни. Ако например имате строг шеф, който се дразни, когато някой си...

В самолет се качват Бил Гейтс, Майкъл Джордан, папата и скаут с раница с храна. По време на полета пилотът излиза от кабината и казва: - Самолетът пада, ние сме петима, а парашутите са четири – взима парашут и скача. Майкъл Джордан разблъсква всички: - Аз съм най-великият баскетболист в света, трябва да оцелея! – взима си парашут и скача. Бил Гейтс се промъква мазно между папата и скаута и измъква един парашут: - Аз съм най-умният човек в света, трябва да бъда спасен! – и скача. Остават папата и скаутът с един парашут. Папата: - Сине мой, аз съм стар, Бог ще се погрижи за мен, скачай, спасявай се. - Ааа, няма нужда. Най-умният човек в света скочи с раницата с храната. Усмихни се, България! И на вас ще ви се прииска да имате скаутска раница с храна, като видите цените, които търговците са ни приготвили предпразнично за Великден! Проучване на британски учени доказва, че най-сигурният начин да минете тънко по празниците е, ако се храните със слънчева светлина!

Тук ще се опитам да дам една по-особена гледна точка по темата за подслушването. Не, няма да кажа, че подслушването е нещо полезно и задължително за едно демократично общество. Всъщност ще се опитам да дам едно по-медицинско и физиологично обяснение на това защо всяко едно подслушване, всеки един прецедент е вреден и опасен за демокрацията. Първо нека да въведа термина десенсибилизация. Това е латински медицински термин и означава буквално „обезчувствяване“. Десенсибилизация се прилага в психиатрията при лечение на фобии – като техниката е горе-долу следната: обектът, който причинява фобийния страх – да речем при арахнофобия (страх от паяци) – паякът – бива постепенно въвеждан в света на страдащия от фобия – така че той да свикне с него и да осъзнае, че всъщност няма никаква причина да се страхува от него. Всичко това става лека-полека, с малки стъпки. Първо на пациента се показва лист с написана на него думата паяк. И терапевтът овладява с успокояващи думи и поведение...

След като в края на седмицата разбрахме за покупката на “Нетинфо” от “Дарик нюс” ето че днес имаме информация и за още една голяма сделка в родното интернет пространството.

Днес на фондовата борса са продадени 86% от дяловете “Инвестор. БГ” за 16 млн. лв. Прехвърлени са 1.28 млн. акции на средна цена 12.49 лв. Това повиши цената на акциите на компанията с 8.7 на сто. Търговията с акции на дружеството продължава.

Засега се предполага че това е медийната група “Bulgaria On-Air”. Очаква се ръководството на Investor.BG да разкрие детайлите в близките дни. Сделката бе потвърдена и от В.Миткова в интервю на страниците на  ”Инвестор.бг” в което медийна група Bulgaria On Air разкриха, че те са купувачите.

Акционерната структура на интернет компанията беше силно раздробена, като най-големи дял досега имаше фондът TECHNOLOGY IN CENTRAL AND EASTERN EUROPE – 21.38%. Създателят и неин изпълнителен директор Любомир Леков притежаваше 13.10%, а финансистът Николай Мартинов – 13.21%. Наскоро имаше промяна в мениджмънта на компанията като Любомир Леков пое отново ръководството от Стюарт Тил.

Приходите на “Инвестор БГ” през миналата година са 4.185 млн. лв., с 3.5% повече, отколкото през 2011 г. Печалбата е 460 хил. лв при 182 хил. лв. за 2011 г.

В структурата на компанията влизат investor.bg, dnes.bg, сайтове за спорт, за жените, детски, здравен имотен портали, обяви за работа и сайт за запознанства.

Снимка: Investor.bg

 

Моите осем парчета в SOUL FOR ALL Vol. 7: JAZZ (13.04.2013). За да си спомним още веднъж за чудесните три часа, които прекарах в компанията на Селектор Стилиян, Влади и Годи. Изцяло от грамофонни плочи.

FRA: Експлоатацията на работниците-мигранти е незаконна и недопустима

„На гости при книгите” нарекоха тържеството в Детски отдел на библиотеката при читалище „Братя Миладинови” възпитаниците на ПГИТ „Проф. д-р Асен Златаров” в Петрич. Проявата бе част от събитията, организирани в училището, с които златаровци се включват в националната инициатива „Походът на книгите”.

На тържеството бяха поканени първокласници от СОУ „Онтон Попов”, на които Златаровци представиха класици на българската и световната детска литература, сред които Леда Милева, Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Андерсен, Шарл Перо, Братя Грим, Астрид Линдгрен, Алън Милн, Карло Колоди.

В часовете бе отделено време и за откъси от любими книги, четени от учители и ученици. В ролите на любими детски герои се превъплътиха участниците в импровизирано радиопредаване, посветено на детската литературна класика, а за спомен от срещата в детския отдел бе подарено табло „Великите книги на човечеството”.

Днес с разказа на Атанас за Гибралтар и околностите му – вече се качихме на Скалата, после обиколихме самия Гибралтар и близката Ла Линея, отидохме до испанската Марбея, а днес ще отскочим до другия бряг на пролива – в Танжер, Мароко. Приятно четене:  

Танжер, Мароко

Част 4 на разказа:

Гибралтар... и отвъд

Щеше да е срамота да съм толкова близо до Африка (само на 24 км по море) и да не си направя екскурзия до там. Затова си заплюх една седмица през октомври, в която ми се събраха три поредни почивни дни – четвъртък, петък и събота. Планът беше

да прекося с ферибот Гибралтарския проток, за да разгледам мароканския град Танжер

За съжаление, времето точно тогава се развали и се отказах да пътувам в първите два дни, защото валеше като из ведро. Все пак, в петък, реших, че не трябва да пропилявам почивката си в стоене вкъщи и на другия ден, каквото и да става, заминавам за Танжер. Естествено, проучих и прогнозата за времето. Предвиждаха се само кратки превалявания, което не беше страшно. В петък по обед бях онлайн, за да си резервирам хотел и купя билет (43 евро отиване и връщане с компания FRS - www.frs.es) за ферибота от Алхесирас до товарното пристанище Танжер-Мед,  което е на 40 км от Танжер. В цената на билета се включваше и превоз с автобус от пристанището до града. Иначе, от Алхесирас има и втора опция за ферибот  - до Сеута, който е автономен испански град на африканския бряг. Известен е като пункт за нелегална емиграция на африканци към Испания и страните от Европейския съюз. От Сеута също можеше да се пътува с автобус до Танжер, но повече ми хареса първия вариант. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Пристанището на Алхесирас е едно от най-големите в Европа[/caption] След като пороят в Гибралтар не спря цял ден, трябваше все пак да си подам носа навън, за да принтирам билета и да купя марокански дирхами (курсът беше десет дирхама към едно евро). Няма такъв дъжд! Бях с чадър, но пак целият подгизнах. Поне свърших работа и се прибрах в квартирата на сухо с надежда за по-хубаво време на следващия ден. Проучих още в Интернет и си набелязах няколко неща в Танжер – Пещерата на Херкулес, Медината (Стария град) и да пояздя камила на брега на океана.

   В събота станах рано,

за да приготвя малко багаж и храна за из път. Нарамих раницата и поех пеш към автогарата в Ла Линея. Пак валеше, но съвсем лек дъжд, който по-късно съвсем спря. Въпреки това, времето си оставаше навъсено и сиво. След като пристигна автобусът за Алхесирас се изви една огромна опашка от ученици пред него и возилото се напълни до дупка. Имаше и няколко правостоящи, каквито принципно не би трябвало да се допускат, но това все пак е Испания – много по-близо до нашенския манталитет, околкото до подредените Англия или Германия. На излизане от Ла Линея имаше междинна спирка, от която чакаха да се качат хора за Алхесирас. Заради претъпкания автобус, обаче шофьорът даже не намали и последваха средни пръсти и „благословии“ от хората на спирката. За около час пристигнахме в

най-близката точка на континентална Европа до Африка – Алхесирас

Пристанището, от което трябваше да отпътувам за Мароко, е най-голямото в Испания и осмо по големина в Евросъюза с над 55 милиона тона годишно преминали товари. Тук научих нова  дума – „пекеня“, която добавих към бедния ми испански речник. Влязох в едно барче да си взема минерална вода. Казвам: „Уна агуа минераль, пор фабор“, но барманът решава да ме мъчи и ми показва голяма и малка бутилка, за да избера. Не знаех как е „малък“ на испански, затова казвам „Поко, поко“ на италиански, а жената до мен ме поправя: „Пекеня“. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Поглед към Гибралтар от Алхесирас[/caption] С „пекенята“ в ръце се отправих към фериботния терминал, за да не изпусна кораба, но напразно си давах зор да бързам. По времето, в което трябваше да тръгнем още товареха карго и заминаването закъсня с над половин час. По график тръгването беше в 12:00 и трябваше да пристигнем в Танжер-Мед в 12:30 ч., въпреки, че самото пътуване е час и половина.

Причината е в едночасовата разлика на Мароко с Испания,

въпреки че двете страни се намират на една и съща географска дължина. В общото помещение на ферибота някои четяха книга, други играеха карти, а трети спяха, докато траеше пътуването. По някое време се появи марокански граничен полицай и се наредихме на опашка за проверка на документите. За Мароко няма визи за българи, така че бях само с международен паспорт, в който ми удариха печат. След час и половина плавно клатушкане през Гибралтарския проток, стъпих за пръв път на африканска земя, а навън пак бе започнало да вали. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Пристигаме в Мароко. Посрещат ни огромни, издълбани в скалата, арабски надписи[/caption]     Първото, което съзирам е мароканския флаг – зелена звезда на червен фон.

Мароко

обявява независимост през 1956 година след дълъг период на испански и френски протекторат. Днес, страната е конституционна монархия с избираем парламент като кралят има върховната изпълнителна и законодателна власт, в това число и правото да разпусне парламента. Територията е 446 хил кв. км, а населението – 32 милиона души. Това е по официални данни, а иначе мароканците си броят и окупираната Западна Сахара (допълнителни 266 хил. кв. км и 500 хиляди души) , чието съществуване не признават като самостоятелна държава. Последното е и причината, поради която, Мароко е единствената африканска държава, която не е член на Африканския съюз. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Мароканският флаг е първото, което виждам при акостирането в Танжер-Мед[/caption] Пред автобуса, който трябваше да ни закара до фериботния терминал, чакаше граничен полицай, който искаше да провери дали всеки има печат в паспорта. От терминала трябваше да хвана автобуса до Танжер. Контрольорът обаче беше супер неразбран и, въпреки че му показах фериботния си билет (благодарение, на който трябваше да се возя безплатно на автобуса), не искаше да ме пусне да се кача. На въпроса ми „Какъв е проблема?“, вместо да ми обясни като човек за какво става въпрос, само клатеше глава, повтаряше като робот „Не, не“ и показваше да мина встрани.  Добре, че някакъв човечец каза, че трябва да си принтирам билета на терминала и даже ме заведе до магазин, в който имаха принтер. Фотокопието оставих в ръцете на неразбрания контрольор, който този път ме пусна да се кача без проблеми. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   За час път до

Танжер

дъждът спря. Градът не е никак малък и със своите 700 000 души население се нарежда на пето място по численост в Мароко. Заради кръстопътното си положение между Европа и Африка, е повлиян от различни култури. Най-силно, разбира се, е френското влияние, заради дългите години на френски протекторат. Три езика са най-вървежни  – френски, испански и арабски.

   На автогарата в Танжер

беше супер объркващо. Бях си принтирал предварително карта на околността, но нямах представа накъде да поема, за да стигна до булевард „Мохамед Пети“, на който се намираше хотелът ми. Попитах някакво момче, което се оказа, че знае английски. Каза, че е студент в Дубай и на драго сърце се нае да ми помогне с посоките. Посочи ми широка улица, по която трябваше да вървя, за да стигна до „Мохамед Пети“. Оказа се, че помощта не е проява просто на добра воля. На прощаване ми поиска пари, че нямал за билет до Казабланка. Казах, че не мога да му помогна, и моментално се врътна на 180 градуса без дори да каже „чао“. Принципно, такива неща (за пари и т.н.)  се казват предварително. В крайна сметка, намирам за напълно нормално да помогнеш на непознат с посоките, без да му искаш пари за това.

   „Мохамед Пети“ е един от централните булеварди в Танжер

Наречен е на първия крал на Мароко, който обявява независимостта на страната през 1956-та година. Мохамед Пети е дядо на сегашния крал Мохамед Шести, а свързващото звено между тях е крал Хасан Втори – съответно син на Мохамед Пети и баща на Мохамед Шести. Хотелът ми носеше артистичното име „Рембранд“ и представляваше старо здание от гранит и мрамор.  На рецепцията попитах за транспорт до

Пещерата на Херкулес (Grotte d`Hercules)

и обещаха да ми намерят. Малко след като се качих в стаята, звъннаха да ми кажат, че след час ще ме чака кола, която ще ме закара и върне от пещерата срещу 250 дирхама. В уречения час бях долу и видях ретро мерцедес от 80-те, а вътре – ухилен до уши шофьор на име Абдул. Заради откъслечния му английски, трудно се разбирахме, но все пак хващах отделни думи. [caption id="" align="aligncenter" width="548"] При Пещерата на Херкулес[/caption] Пещерата се намира на 14 км от града, а на път към нея минахме покрай бедняшки гета и тузарски затворени комплекси, състоящи се от красиви бели жилищни сгради. Не знам каква им беше далаверата с Абдул, но по пътя имаше и „помагачи“, които сочеха с пръст посоката, в която трябваше да кара колата (за момент даже ми мина мисълта „Абе, тия да не ме отвличат?“, но се оказа, че всичко е наред). Две-три думи за шофьорите в Танжер. Накратко – ужасни са! Карат като бесни по някакви тесни улички, колите се разминават буквално на няколко сантиметра, а на пешеходни пътеки въобще не намалят скоростта. Така, че, ако ходите там, пазете се! [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Нос Спартел[/caption] В покрайнините на Танжер минахме и покрай

кралската резиденция

Беше опасана с високи стени, около които се разхождаха войници с автомати и оглеждаха подозрително всеки преминаващ автомобил. Доколкото разбрах от Абдул зад стените има красиви градини и частен плаж. Преди пещерата, спряхме за няколко бързи снимки при

нос Спартел, където водите на Атлантика срещат тези на Средиземно море

[caption id="" align="aligncenter" width="585"] При Танжер се срещат водите на Атлантика и Средиземно море. Вижте различния цвят на водата.[/caption] След като стигнахме до пещерата, оставихме очукания мерцедес на паркинга и влязохме вътре. Входът беше десет дирхама (1 евро) за мен и безплатно за Абдул (той все пак им водеше турист).

Пещерата не е кой знае какво, но за сметка на това е силно комерсиализирана

Около входа й е пълно с продавачи на всякакви джунджурии. Имаше собственик на маймунка, който искаше пари за снимка с нея. Не беше пропуснат и култът към вожда под формата на огромен портрет на сегашния крал – Мохамед Шести, заедно с жена му. Пещерата е отчасти творение на природата и отчасти дело на човешка дейност. В нея, водите на океана се разбиват, нахлувайки през другия й отвор. Самият процеп, погледнат под определен ъгъл, напомня на контурите на Африка. [caption id="" align="aligncenter" width="639"] Отворът, който трябва да напомня за очертанията на африканския континент[/caption]   Името на пещерата идва от легендата, че в нея обичал да си почива Херкулес след извършването на 12-те подвига. Името й е тясно свързано и с рок групата Деф Лепърд и книгата на Гинес. През 1995 година британската банда влиза в рекордите като първата в историята с три концерта за три дни на три различни континента. Първият е в Африка - при Пещерата на Херкулес, а в следващите два дни следват изпълнения на живо в Лондон и Ванкувър. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Камилите стоят кротко на брега на океана[/caption]   На връщане от пещерата накарах Абдул да спрем на океанския бряг, където

кротко стояха няколко камили

Веднага се появи собственикът им – любезен и усмихнат мароканец,който ме попита какъв език говоря. Казах му руски и английски и той си реши, че съм руснак. Почна да повтаря „Ah, Moscow, Moscow” („A, Москва, Москва“) и трябваше да му обяснявам, че всъщност съм от България. По празния му поглед усетих, че не знае къде е това, въпреки, че клатеше разбиращо глава. След като се разбрахме за цената (1 евро) се качих за пръв път на камила. Животното изрева и отърка глава в крака ми. Като цяло обаче беше кротко и покорно ми позволи да направя едно кръгче, качен на гърба му. Бях много доволен от Абдул, който освен като шофьор и гид, ми служеше и като личен фотограф. Затова, с кеф му дадох 300 дирхама, вместо предварително уговорените 250, след като ме върна в хотела. [caption id="" align="aligncenter" width="548"] Камилите стоят кротко на брега на океана[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Банкнота от 200 марокански дирхама (приблизително 20 евро)[/caption]   Беше късен следобед, но все още имах

време за пешеходна разходка из Танжер

  Взех една карта на града от рецепцията и се отправих към

Стария град – т. нар. Медина

(на арабски „медина“ означава град). Преди да вляза в Медината се озовах пред малко пазарче. Минах между сергиите да разгледам и имах чувството, че съм попаднал в някаква ужасна версия на Женския пазар. Влизаш в нещо като коридор, широк не повече от два метра, в който хората едва се разминават. Газиш в кал, а отляво и отдясно висят дрехи, храна и вехтории. Не посмях да си извадя фотоапарата, за да снимам от страх да не ми го грабне някой, че беше пълно със съмнителни физиономии. [caption id="" align="aligncenter" width="639"] Карта на "Лабиринта" (Медината на Танжер)[/caption] В Медината се влиза през няколко порти, които носят различни имена. Аз минах през най-южната - Баб Мерикан, и почти веднага се озовах пред първата ми цел в Стария град –

Американската легация (American Legation)

Сградата на бившата дипломатическа мисия на САЩ в Мароко (функционирала като такава между 1821 и 1956 г.) е единствената американска историческа забележителност, намираща се извън пределите на Щатите. Именно Мароко е първата държава, която признава Съединените щати като независима страна. След края на Френския протекторат (1956 г.), всички чуждестранни посолства се местят в столицата Рабат, но Американската легация продължава да функционира като музей и свидетелства за силните дипломатически връзки между САЩ и Мароко. [caption id="" align="aligncenter" width="639"] Сградата на Американската легация[/caption]     За съжаление пристигнах късно и беше затворено, затова не успях да разгледам отвътре. Бях чел в Интернет коментари на туристи за легацията и един се оплакваше, че тук бил нападнат от двама местни, които се опитали да го оберат. Затова направих няколко бързи снимки и побързах да се отдалеча. [caption id="" align="aligncenter" width="635"] Имената на улиците са изписани на арабски и френски[/caption] Другата ми цел в Стария град беше да стигна до най-северната точка  -

крепостта Касбах,

в рамките на която се намира стария дворец на султана и се открива красива гледка към океана. Трябваше да вървя само нагоре, тъй като, освен най-северна, Касбах е и най-високата точка на Медината. Да, но е по-лесно да се каже, отколкото да стигнеш до там. Медината е истински лабиринт, в който, дори и с карта, е лесно човек да се загуби. Точно това се случи и с мен. Съвсем се обърках, лутайки се по широките едва няколко метра улички, а на няколко пъти стигнах и до задънени такива. Проблемът в Медината е, че стените на къщите са много високи и няма какво да ви послужи за ориентир. Поглеждайки нагоре, виждате единствено небето. Пак в Интернет бях чел, че в Стария град има деца, които дебнат за заблудени туристи като мен и им искат по едно-две евро, за да ги изведат навън. Ако бях попаднал на някое такова сигурно щях да му дам, тъй като чувството на дезориентация не е никак приятно. След известно лутане обаче се оказа, че неусетно съм излязъл зад пределите на Стария град, тъй като се озовах на голям площад. Едва по-късно разбрах, че той така се и казва –

Grand Socco (Големият площад),

и има важно историческо значение не само за Танжер, но и за цялата страна. Тук, на 9 април 1947 година, бъдещият крал Мохамед Пети произнася прословутата си реч, призоваваща за независимост на Мароко. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Grand Socco - Големият площад[/caption] Реших да пробвам оскъдния си френски с един минувач, но на въпроса ми: „Excusez-moi, ou se trouve Le Kasbah?” („Извинете, къде се намира Касбахa?“), последва само едно тъпо „А?“ от негова страна, което ме наведе на мисълта, че не всички мароканци говорят френски. В крайна сметка се разходих малко извън Медината. Стигнах до

голяма джамия. Оказа се, че е наречена на Мохамед Пети,

което не ме изненада особено. Не очаквах обаче в непосредствена близост до джамията да открия католическа църква! Оказа се, че в града има малки християнска и еврейска общности. [caption id="" align="aligncenter" width="548"] Джамията Мохамед Пети[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="575"] Катедралата, която се намира в непосредствена близост до джамията[/caption] Върнах се до Големия площад и влязох

обратно в Медината

Този път се намери млада двойка, които любезно ми посочиха пътя за Касбаха. Минавайки през още една голяма порта влязох в крепостта, а зад стените й се разкри чудна гледка към Гибралтарския проток. Полюбувах й се малко, но полека-лека започна да се стъмва и реших, че е време да си тръгвам. [caption id="" align="aligncenter" width="548"] Портата, водеща към Касбаха в Стария град[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Изглед от Касбаха - най-високата точка на Медината[/caption]     На излизане от Стария град на много места живописно бяха запалени фенери. Искаше ми се, преди да се прибера в хотела, да си направя една разходка до градския плаж и затова се насочих към крайбрежния булевард „Мохамед Шести“. Алеята покрай плажа е осеяна с палми и беше много добре осветена. Свалих маратонките, за да се разтъпча по пясъка като местните, които бяха излезли на вечерна разходка, след което поех обратно към хотела.

   На път към „Рембранд“

имах леко странна случка. При пресичането на една улица трябваше да се размина с жена с дете. По средата на улицата обаче жената се обърна и пое след мен, протягайки ръка, очевидно искаше да й дам някой и друг дирхам. За пръв път ми се случва да ми просят пари по средата на улица, даже не беше на пешеходна пътека. Иначе

в Танжер мароканките се носеха по-свободно от други жени в арабския свят

Имаше много с ислямски носии, но не видях нито една, на която да се виждат само очите. Единствено се стремяха да си покрият косите. Имаше и млади момичета, които си се разхождаха свободно по дънки, блуза и даже с грим. Като брой, разбира се, мъжете бяха преобладаващи на обществените места, но Танжер е близо до Стария континент и европейското влияние определено се усеща. В хотела си хапнах хубаво и се настаних пред лап топа, за да гледам по нета боксовия мач между Кубрат Пулев и руснака Александър Устинов. Wi-Fi-то накъсваше, но все пак успях да видя 17-ата поредна победа на Кобрата в профибокса. Ама ме е яд, че нещо го излъгаха нашия. Уж трябваше с тази победа да стане претендент номер едно за световната титла, а се оказа, че трябва да победи още един-двама, за да стигне до мач с Кличко. След Кобрата имах голямо желание на следващата сутрин да видя и истинск кобра. Питах на рецепцията и ми казаха, че има укротители, които изнасят представления при Касбаха в Медината. Бях си нагласил алармата за осем, но сутринта въобще не ми се ставаше и си отспах до десет часа. Така, кобрите отпаднаха, тъй като в един и половина следобед имах да гоня ферибот за Алхесирас. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] По улиците на Стария град[/caption] Колежка от старата работа (Мерси за инфото, Славче!) ми препоръча докато съм в Мароко

да посетя и Шефшауен,

градче на 80 км на юг от Танжер. Забележителното при него е, че всички къщи в Медината са оцветени в различни оттенъци на синьото и изглежда доста живописно на снимки. На драго сърце щях да отида и до там, ако имах още един ден. Кой знае, може би следващия път?

Иначе вариантите да се стигне до Шефшауен са два

Първият е с автобус, който пътува три пъти дневно от Танжер – в 10:00, 12:15 и 20:00 ч. Цената е 40-50 дирхама (4-5 евро) на посока, като времето за пътуване е четири часа. Другата опция са т.нар. Гранд таксита – сини ретро мерцедеси, които могат да се видят на различни места в града, например около автогарата. Готиното при тях е че се намалява времето за пътуване на около три часа в посока. Може да ви излезе даже по-евтино, отколкото с автобуса (зависи колко човека ще пътуват в таксито), но трябва да се пазарите с шофьора. Недостатъкът е, че може да се наложи да чакате докато се напълни колата, тъй като пътниците си разделят тарифата.  Ако сте група от трима-четирима, разбира се, чакането отпада и може да наемете направо цялото такси. [caption id="" align="aligncenter" width="603"] Арабска Кока-Кола[/caption] Билетът ми за

ферибота

не ми даваше право на безплатно пътуване от Танжер до пристанището, затова платих 25 дирхама на връщане. И после като падна едно чакане... Вместо в 13:30, ферибота тръгна в 15:30 ч. следобед.  Страшно се изнервих, тъй като мароканците въобще не изглеждаха притеснени от „лекото“ закъснение, а аз бях от осем вечерта на работа. Вместо в четири, пристигнаме в Алхесирас в шест часа и трябваше да бързам за автобуса за Ла Линея. В крайна сметка закъснях за работа само с около 15-20 минути и нямаше проблем.

   Няколко седмици по-късно най-после дойде време да се върна в България

Казвам най-после, тъй като по предварителни планове трябваше да съм в Гибралтар само четири седмици, но се наложи да остана месец и половина.  Полетът ми от Малага беше рано сутринта и превозът ми за летището дойде да ме вземе посреднощ. Този път шофьорът не беше Чарли, а негов колега – бивш военен. Пътят мина неусетно в разговори за мисиите му зад граница, за концертите на Бон Джоуви и Джеси Джей под Скалата, за Мис Гибралтар и за „работохолизма“ на испанците  в Ла Линея. Имах и предложение да се преместя да живея и работя в Гибралтар, но отказах. Повече си падам по живота в големите градове, където има достатъчно забавления и занимания за убиване на времето. Иначе за тези, които предпочитат спокойствието (хора над 40 години и семейства) условията за живот са перфектни. На този етап обаче, поне за мен,

Гибралтар си заслужава да се посети единствено с цел туризъм

Ако млад човек се засели там бързо ще му омръзне и стане скучно. С тези лични размишления слагам край на този скромен пътепис.  Надявам се да Ви е харесала разходката!     Автор: Атанас Стратиев Снимки: авторът Други разкази свързани с Мароко – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :)

Гледам вчера на прозореца кацнали две гарги. Едната – рошава, другата – не толкова… Традиционно по нашенски реших да си ги подслушвам. Издадох си сам на себе си необходимите разрешения за СРС-тата и започнах да ги слушам как се гаргарят. „Рошавата гарга”: - Чу ли новината? Станишев каза, че от БСП щели да правят за изборите кампания „от врата на врата”. Га, га, га – тук гаргите изпаднаха в кикот…

САЩ: Проблемът с медиите става основен за човешките права в България

Защо умират децата на Сливен

Десетки хиляди унгарци протестираха срещу антисемитизма

Интересна тема повдигна президентът Плевнелиев с обещанието да се извини на ръководителя на ГДБОП Станимир Флоров, отстранен по сигнал на прокуратурата за корупция и след личната интервенция на държавния глава, ако се окажело, че обвиненията били „пушилка”.
Ако това извинение се случи, то няма да е прецедент в управлението на България.
Прецедентът го създаде премиерът Сергей Станишев, когато възстанови на 30-ти ноември 2007 г. на мястото му заместник-министърът на държавната политика по бедствията и авариите Делян Пеевски , уволнен след скандал за злоупотреби с приватизационни сделки на 8 май, останали обаче без последици „поради липса на доказателства”. Пеевски беше възстановен, а Станишев- унизен под натиска на коалиционния му партньор Ахмед Доган. Но той си е свикнал: него президентът Путин го накара да чака часове в предверието на вилата му в Сочи през септември 2008 г., а президентът Медведев увеличи срока на унижението на цяло денонощие, отлагайки ( без никакви протести от българска страна) на 27 април 2009 г. договорена аудиенция в рамките на посещението на българския премиер в Москва за следващия ден.
Да се извиниш като политик е по-скоро проява на сила, но все пак е важен контекстът и конкретният случай. А ето какъв е той, както се вижда от едно изявление на същия борец с организираната престъпност, който буквално пледира за връщане на тоталитаризма ( което е не по-малко укоримо за един толкова овластен шеф в системата на МВР):

Би Ти Ви 26 август 2011 г.

„…Единственият начин да се оправят нещата, е ако се върнат нещата отпреди 1989 година. Това е единственото решение на проблема. Друг… решаване на проблема няма. Колкото и добре да са службите, колкото и добре да работят… В смисъл, че само тогава имаше ред и дисциплина в отношение на престъпността, защото всички наркозависими, всички криминални лица бяха известни…”

Тази демонстрация на носталгия по отречения в демократична България комунизъм не е просто изблик на емоция. Тя, както отбеляза тогава колегата Иван Бакалов, показва на какво ниво е застинало мисленето на този висш милиционер, за когото наркозависимите са престъпници, за каквито бяха смятани и при комунизма. Представяте ли си какъв „ред и дисциплина” би въдворил този другар, ако му падне да ги налага!

Главите на доста началници, въоръжени с огромна власт в България, са бременни с превратаджийство. То практически се осъществи именно от такива носталгици през септември 1992-ра година, когато шефовете на специалните служби се обединиха и на пресконференция оповестиха компромат срещу правителството на Филип Димитров. Това се случи по времето на друг президент обаче- на Желю Желев, който успя по този начин да прекрои съществуващото мнозинство в парламента и против волята на избирателя формира тройна коалиция с мандата на ДПС, от отцепници от СДС, помогнали да се появи мнозинство на БСП. За краткост: това беше кабинет на растящото тогава всемогъщество на групировката „Мултигруп”, оглавено от съветника на президента Желев професор Любен Беров.

Никой никога не се извини за онзи преврат, за подмяната на вота на гражданите, за наглата лъжат, че кабинетът „Беров” бил продължение на синьото управление. За налагането на тази лъжа спомогна лакомията на сините дейци за постове, на които новото мнозинство милостиво позволи да запазят началническите си позиции в парламента, за да служат за параван в голямата далавера. Скриха се зад факта, че Филип Димитров поиска вот на недоверие и правителството му падна- все едно,че това е някаква техническа подробност, а не следствие от цялата конспирация, превърнала се публична атака по всички фронтове, включително с участието на всемогъщия по онова време профсъюз на Тренчев.

Моя милост, който остро коментираше всичко това, си плати не само с уволнение от поста директор на БТА, но и с очерняща кампания в медиите, впрегнати да ми измислят „барикадиране” в кабинета като форма на кариеризъм. Дори и след като спечелих във Върховния съд делото срещу неправомерния указ на Беров, нарушаващ конституцията- както и след решението на конституционния съд в полза на моята теза- продължиха в същия дух. Доколко устойчива е лъжата от кампанията показва например, че в мемоарите си Кеворкян се позовава на вестникарската лъжа за моето „барикадиране” като факт защото така пишели тогава вестниците и беше много учуден, когато му възразих.

Няма извинения и до ден днешен за всичко това, което доведе на власт с абсолютно мнозинство БСП и Жан Виденов, след което се наложи България да бъде спасявана от настъпилата разруха. Както изобщо няма извинение за самия комунизъм, който моето поколение не е избирало, но го правят солидарно виновно за неговото съществуване заедно с насилниците, които са го натрапили на България.

Единствените опити за търсене на някакво възмездие чрез изобличаване на виновните се въртят в омагьосания кръг с досиетата, в които старите кукловоди водят за носа всички. Включително и президента Плевнелиев, изглежда.

Да, не всеки е важен фактор, като др. Станимир Флоров, а и не Плевнелиев е адресатът на този мой въпрос. Но имам повод да попитам: защо на такива като др. Флоров са дължими извинения( в случай на липса да доказателства за негова престъпна дейност) а за други, доказано мачкани през годините на самата демокрация ( всеки един читател на този текст- басирам се- има причина да му се извинят за многобройните измами от най-високо място в държавата), подобно удовлетворение не се полага?

Интересното е, че острата реакция на президента по случая с Флоров беше коментирана днес от социолога Андрей Райчев като резултат от критиките към България в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ. Същият Райчев, който беше посочен безименно от острието на компроматната война на ГЕРБ Яне Янев за герой от очаквания до дни списък с разкрития за българи, криещи милиони в офшорни зони, вместо да се разсърди, похвали днес Борисов, че имал зад гърба си милион избиратели…

За мен е повече от любопитно, как изведнъж рутинният иначе годишен доклад на американското ведомство се оказа толкова „видим”. Бил съм два пъти „герой” в него поименно- веднъж заради репресията на Беров и компания през 1993 г. и отново през 2007 г., заради принудата да напусна Би Ти Ви, отразена с по едно изречение в печата, като това от в. „Сега” на 8 март 2007-ма:

„Като пример ( в доклада- бел. ivo.bg) за политически натиск е даден случаят с уволнението на Иво Инджев от американската Би Ти Ви за това, че е съобщил непроверена информация за апартамент на президента Георги Първанов”.

Така е, непроверена си беше. После я проверих. Написах цяла книга „Президент на РъБъ”, но не се намери сила в България, извън онези 11 000 читатели ( и незнайно колко още покрай тях), които са си купили книгата, да предизвика истинска проверка- или поне медийна такава.

Един преследван журналист в България не може да разчита на ничие извинение- нито от уличените преследвачи, нито от техните медийни хрътки. Но за др. Флоров може и шапка да свалят от държавната глава, така ли?

Р.S. Авторът не приема и няма да публикува забележки на желаещите да оспорят правото му да се позовава на личния си опит с липсата на справедливост, което не означава, че има нездравата претенция да бъде някаква единица мярка в това отношение. Авторът има само една претенция: всеки да се бори лично за повече справедливост, вместо да оспорва това право другиму.

Share on Facebook

Деветата среща на български журналисти от цял свят ще бъде в България през септември-октомври. Традиционният форум се връща в родината за трети път след София през 2005 г. и в Бургас и Варна през 2009 г.

Авторите на култовия комикс сборник решиха да предоставят на своите читатели официално пиратско копие на собствената си творба, отдавна изчерпана от книжния пазар. Respect!

Наскоро станахме свидетели на едно рядко срещано явление в българския литературен живот, което до голяма степен е прецедент в родната културна действителност. Автори – художници, писатели, творци, решиха да предоставят на почитателите си “официално” пиратско копие на собствената си книга, отдавна изчерпана на книжния пазар – “Над дъгата, 2012″, издание на Сдружение „Проектът ДЪГА”.

За по-младите ще припомня, че „Дъга – разкази в картинки“ е първото българско детско комикс списание. Първият му брой излиза в края на 1979 г. Въпреки огромното външно влияние, списанието създава свой собствен стил и е класически образ на българската илюстрация за това време. „Дъга“ набира огромна популярност през 80-те години, когато тиражът му достига 180 000 бр. В списанието са събрани колекции от комикс сериали на много световноизвестни български илюстратори, детски писатели и аниматори, сред които Доньо Донев и Борис Димовски.

Но както пише Антон Стайков (докторант във ФЖМК на СУ “Св. Климент Охридски” и главен инициатор за възраждането на “Дъга” и “пиратското” й представяне):

 ”…настоящият албум не е продължение на „старата Дъга”. Той изразява желанието на девет автори да стигнат до сегашните читатели в България, които са изморени от социални мрежи, торенти и кабелни доставчици на визуални разкази…Художниците разказват представените тук истории с универсалния език на комикса, но оцветен с нюансите от началото на 21 век…Художниците се събират в този албум, за да заявят отново любовта си към комикса и утвърдят мястото си в европейското комикс-семейство. Всички заедно кондензират годините след последния брой на “Дъга” в ново качество – техните истории са по-зрели, с усложнени сюжетни нишки и плътна структура.”

С голямо уважение държа да представя комикс историите и авторите на “Над дъгата, 2012″ и още веднъж да ги поздравя за смелата им и нестандартна инициатива:

• “Дичо Пъдаря трябва да умре” – текст Сотир Гелев, рисунки Пенко Гелев
• “Ян Бибиян” – по Елин Пелин, рисунки Росен Манчев
• “Миташки и небесната джаджа” – текст и рисунки Румен Чаушев
• “Ники Внучето и Роли Кучето” – текст и рисунки Николай Додов
• “ЕЛО – Легенда за Черните Архангели” – текст Любомир Чолаков, рисунки Димитър Стоянов
• “Краят на Бенковски” – по Захари Стоянов, рисунки Владимир Коновалов
• “Дамга” – текст Марин Трошанов и Евгени Пройков, рисунки Петър Станимиров
• “Тримата Мускетари” – по Александър Дюма, художник Евгений Йорданов
• “Призрак” – текст и рисунки Сотир Гелев

 

А за тези, които не са успели да присъстват с флашката си на “пиратското” представяне на “Над дъгата, 2012″, могат да изтеглят своето пиратско копие тук:

Над Дъгата, 2012 by Boris Loukanov

А тук може да изтеглите “Над дъгата, 2012″ в най-популярния формат за електронни четци – ePUB.

И не забравяйте да поздравите авторите на “Над дъгата, 2012″ на тяхната Facebook страница!

Над Дъгата 2012 – свалете своето пиратско копие! is a post from: Boris Domain -The Marketing Creative Space

The post Над Дъгата 2012 – свалете своето пиратско копие! appeared first on Boris Domain | The Marketing Creative Space.

Продукти за 4 порции:
За катък:
4 печени зелени чушки
2 кисели млека
100г сирене
щипка сол

За картофено пюре:
4- 5 картофа
1к.ч. майонеза
няколко стръка презен магданоз

Приготвяне:
Киселите млека се изцеждат през парче тензух. Чушките се режат на ситно. Сиренето се намачква. В купа се смесват чушките и сиренето. Добавя се изцеденото кисело мляко и сол. Продуктите се объркват. Катъкът се оставя в хладилник.
Картофите се белят и измиват. Варят се до омекване в подсолена вода. След готовност се изваждат от картофената вода. Смачкват се на пюре. Объркват се с майонеза. Картофената разядка се поръсва със ситно нарязан магданоз. Обърква се наново. Оставя  се в хладилник. От картофеният бульон може да се приготви супа или да се изпие.
Вземат се четири разалати чинии. Оформят се по топки катък и картофено пюре.

Пламен Асенов, специално за kafene.net

Професор Ник Бострьом, шведски философ от британския St. Cross College в Оксфорд е авторитетен учен, известен с работите си върху теми като екзистенциалния риск и антропния принцип – каквото и да значи това според някои, на които не им пука какво значи. Та той твърди, че има 25 процента вероятност нашият свят да е компютърна симулация на действителността, нещо като Матрицата, само че по-реалистично. Целта на цялата работа според него е потомците ни да изучат собствената си история, в която, от тяхна гледна точка, има пропуски.

Е, как няма да има пропуски, питам аз, като трудът им се базира на изначално сбъркани предпоставки. Да вземем за пример съществуването в нашия свят, колкото и условно да е то, на неща като другаря Сергей Станишев. Смятам, че бъдещите поколения спокойно можеха да пропуснат създаването му като историческа фигура при оформянето на общия ни житейски модел, а от това истината за тяхното собствено минало нямаше да пострада ни най-малко, обратно, само щеше да спечели.

Както, впрочем, и истината за нашето собствено настояще – допълват в Пловдив разни хора, които знаят, че истината е в детайла, изтъкнат навреме и на място.

Парадоксално ли ви звучи? Онзи ден някой написа призив да се даде успокоително на Станишев. Ето, това е то истинския парадокс – че досега никой не му е давал, та трябва да се прави публична кампания, за да му се даде.

Но май пак не му се е дало, защото в събота той излезе с поредния си предизборно-безумен призив – Борисов да върне милионите.

Абе, другарю Станишев, къде се е чуло в нашия съвременен свят някой доброволно да връща милиони, бе. Че да не би червените куфарни милионери от началото на прехода да върнаха дори малка част от милионите, когато Жан Виденов закъса и си ги поиска от името на любимата партия? Хем за държавата ги поиска, не толкова за партията. Така поне твърдеше, де. Но пак не ги върнаха. Само му казаха, че май нещо сънува. Пък той сънуваше, че е министър-председател, човекът. И продължава сигурно все това да си сънува.

Но такъв е принципът: доброволно да се взимат милиони – да. Някои дори насила ги взимат, ако насила им ги дават. Някой може и насила да ги върне, макар вече не всичките. Ала никой нормален човек доброволно не връща. Нали ще стане за резил пред демократичната публика. Пък въпросният Борисов, ако е взимал, значи е нормален човек, не улав като мен, дето не съм взимал – така че той няма и как да върне, дори по призива на авторитетен човек като Станишев.

В цялата суматоха обаче не разбрах дали говорим за същия Борисов, който пък само ден преди това призова „червените кредитни милионери да върнат парите, които са откраднали”. Имат се предвид същите червени кредитни милионери, които и Виденов се опита да насърчи, плюс всички червени кредитни милионери, които са се появили междувременно.

Ама и тоя е бая едричък наивник. `Ми нали са ги вече похарчили хората, бе, Борисов, те да не са ги краднали, за да ги крият под дюшека, докато париите презрени вдигнат социална революция и си ги експроприират обратно. Похарчили са си ги – лесни пари лесно се харчат, при това за народното благо. При това всички ние всичко за всички тях знаем – някои ни направиха банки, за да ни кредитират, други – медийни империи, за да ни дават акъл, само малка част трети го удариха на живот, затова вече са мъртви. Но, така или иначе, паричният поток се е оттекъл по реда си, как ще ги върнат. Какво всъщност да върнат? Пък и на кого да го върнат – на народа от улицата ли?

Обаче за мен в тази предизборна ситуация интересното е и друго – начинът, по който другарят Станишев като ужилен реагира на призива на този Борисов и пъргаво тръгна да защитава червените кредитни милионери. С рогите напред. Така за кой ли пореден път доказа, че, нито той, нито другарите му, имат някакъв проблем да заемат максимално безпринципни позиции от максимално принципни позиции, стига това да се налага в името на всенародното добруване.

Ало-о, другарите от бъдещето, внимавайте какво създавате, като създавате Станишев и компания, `щото и ние имаме нерви! – викат в Пловдив по този повод.

Викат, викат, ама и те минават покрай червената предизборна шатра в центъра, оформена уж като градско кафене – с табелата „При Ламбо” отгоре, и току взимат някое знаменце, брошурка или каквото там им дадат младите другарки, които обслужват червената кампания. Не всички вземат, де, някои минават съвсем срамежливо покрай кафенето, минават, само за да се върнат в собственото си светло минало, като погледат отблизо млади другарки. Пък според други, по-окумуш минувачи, се оказва, че младите другарки не винаги им дават точно каквото те им искат, та затова не взимат.

Но все пак като цяло – вземат гражданите. За внуците, викат. И не си дават сметка, че да се разнася комунистическа пропаганда сред внуците е далеч по-лошо, отколкото да я ползват те самите. `Щото ако техните мозъци са изтръпнали като крак, то тези на внуците им са почти невинни.

Ето, затова се явяват празнини в историята на другарите от бъдещето – защото умният човек няма да зарази внуците си с комунистическата зараза, а глупавият човек ще ги зарази.

Ама проявата на подобна глупост никак не е за учудване. Даже напротив – нейното все по-масово разпространение е доказателство, че светът, колкото и да е странно, ще оцелее, тоест, един ден наистина може да ни се стовари на главите под формата на вече споменатия компютърен модел, чрез който бъдещето се опитва да се разправи с нас като свое минало.

За тази оптимистична прогноза се базирам на друг известен учен, професора по генетика в Станфордския университет Джералд Кебтри. Той казва, че съвременната цивилизация ражда глупаци, защото задачите, които човек е трябвало да решава в миналото, вече не са актуални.  Обществото е станало по-кооперативно и всеки от нас може да се справя само с тесен кръг отговорности и да процъфтява, независимо от неумението да си осигурява сам храната или да си построи жилище. По такъв начин, твърди Кебтри, съвременните хора от ден на ден оглупяват. Според него простият човек от Ранното средновековие сега би ни се сторил необикновено съобразителен. От друга страна се отчита също, че глупавите са и психологически много по-добре пригодени за живота, например процентът самоубийства сред тях е много по-малък, отколкото сред интелектуалците.

Оттук и вдъхновяващият, от гледна точка на екзистенциалния риск, извод – не само, че толкова сме по-глупави, колкото по-добре живеем, но и че колкото сме по-глупави, толкова по-добре живеем. Например – нашите роднини отпреди 1 000 години са живели зле, защото са били твърде умни, за да се занимават с глупости. Онези след 1 000 години пък очевидно си живеят прекрасно – доколкото са прекалено глупави да разберат простия антропен принцип, че историческите липси понякога са базисна необходимост, а не заплаха за човешкото съществуване.

Язък за нас, тези по средата! – окайват се в Пловдив.

Не е вярно, бе, хора, то за нас бъдещето на практика вече е дошло. Отдавна съм го забелязал, но, изглежда заради великолепния живот, който живея, досега не успявах да ви го представя достатъчно умно.

Когато двегодишната ми дъщеря разбра, че тази книга се казва “Вкусна книга”, тя не му мисли много и веднага я захапа. Едва си спасих книгата! Но не виня детето – толкова апетитно изглежда изданието. А и десенът на мушама веднагически те кара да мислиш за бабини питки и топъл домашен хляб. Неслучайно подзаглавието е “Разкази, забравени под мушамата” – оригинално и носталгично, каквито са и историите в книгата.

Не бива да се заблуждавате – това не е обикновена кулинарна книга – това е памет, съхранена в буркани (както е озаглавен и последният разказ в нея).

Тя е като таен скрин в къщата, в която си прекарвал детските си лета; скрин, в който се пазят буркани със спомени, забъркани по тайната рецепта – точно както съм си представяла, че се прави прословутото вино от глухарчета на Бредбъри. От всяка една от тези стъкленици те лъхва носталгия, умиление, детски смях и ухание от бабини гозби. Толкова вкусни, колкото може да са гозбите само след като часове си тичал по поляните и си се катерил по дърветата.

Това е едно носталгично-романтично завръщане в детството, което дори и понякога да мислим, че сме загубили, живее вътре в нас.

А ако имате мерак да приготвите и някоя от описаните рецепти – истински букет от бабини хитрини и вкусотии – ще си спомните защо сме си облизвали пръстите в детството. Тази наистина “Вкусна книга” вдъхновява дори и тези, които не умеят да готвят, да запретнат ръкави и да забъркат някоя вкусотия или поне да седнат и да опишат своите най-съкровени детски спомени.

Благодаря от сърце на Шона Мукавеева (искрено се надявам това да е псевдоним, защото какви родители биха си кръстили така детето – макар че като чета какво детство са й дали, със сигурност са били страхотни). Благодаря й най-вече за това, че ме подсети, че ние сме тези, които можем да се погрижим днешните мъници след години да пишат такива книги – като им дадем вкусното и щастливо детство, което заслужават.

от прозрачни и цветни чашки се получават прекрасни поставки за яйца поставка от пластмасово шише за прясно мляко...

Алексей Пушков: Европа ще наложи на Русия еднополови бракове

Как на Бойко Борисов му изстина мястото – нещо (едно)лично за “Премиер на РъБъ” – част 2

22 Април 2013

Иво Инджев

Продължение. Виж тук първа част.
Ако си мислите обаче, че това беше единственият конфуз, лъжете се. Борисов се появи в една зала, където ни сместиха, за да го чакаме, извини се (все пак) и взе думата. Започна да обяснява кой е той и за какво се бори, поглеждайки постоянно към посланика в нескрит израз на пълно пренебрежение към Джим Ходж, който беше причината за срещата.

Тирадата на софийския кмет се свеждаше до задочна словесна битка с жълтия печат, който пишел лъжи за него – например за някакви двама, които претендирали, че са го били. „Тия ли, бе, аз тях с една ръка мога да ги смачкам“, взе да повишава тон Борисов, сякаш някой от вцепенените присъстващи би се усъмнил в несъмнения факт на неговото мускулно превъзходство. Ужас! Беше достигнал „върха“ или поне така си помислих. Обаче съм се мамил.

Монологът на Борисов, който досега не съм цитирал никъде от чувство за дискретност (макар да не ставаше дума за някаква конфиденциална среща, а за приказки пред многобройна, включително българска аудитория от двадесетина души), продължи с „откровение“, за което не бих повярвал, че се е състояло, ако не присъствах със собствените си уши и очи.

За да ни впечатли с влиянието и политическата си ловкост, Борисов разкри гордо как е попречил в софийския парламент да бъде гласувана резолюция, осъждаща Турция за арменския геноцид, за което е получил „бонус“ от… турските специални служби. Сподели ни без притеснение, че те му се отблагодарили, като му дали информация за трафиканти на наркотици, които той хитро изчакал да минат границата и едва тогава да бъдат заловени на българска територия по негов сигнал, за да… натрие носа на политическия си противник, премиера Сергей Станишев – един вид да види той как дори и като кмет Борисов продължава да е номер едно в борбата с престъпността и само формално отсъства от върха на професионалната пирамида в МВР.

Описвайки този случай тук, още не знаех, че Борисов ще „издъни“ пак партньорска служба, този път публично и от трибуната на самия парламент, в деня на оставката си на 20 февруари 2013 г. Ако имаше организация „Егоизъм без граници“, този човек трябваше да я оглави по право!

Това самохвалство е толкова невероятно, най-малкото поради своята недискретност пред толкова много хора, че не е за вярване да е истина, нали? Обаче беше факт и свидетелите са доста. Споменавам го като лично преживяване, защото в тази книга няма да се позовавам на нищо друго освен на личната си гледна точка. В статиите, писани от мен между лятото на 2009 и пролетта на 2013 година, обаче няма как да спестя позоваването – не на клюки, а на други публикации.

Всъщност перченето на господин кмета, както се изясни от многократните му подмятания, целеше да впечатли именно посланик Байърли, който стоически слушаше тирадата му, докато Борисов не му вмени за трети път какво трябвало да каже на премиера Станишев.

Наложи се дипломатът дипломатично да напомни, че не е негова работа като чужденец да казва на българския премиер какво да прави. Но нашият бай Борисов не се смути: „Аз знам, че той ви слуша, така че му кажете, все пак“, настоя отново той пред представителя на американското правителство, третиран от софийския кмет като личен пощенски гълъб.

Времето вече изтичаше, а Борисов не спираше. Някой трябваше да предприеме нещо и аз го прекъснах с напомняне за целта на срещата. Настана за кратко неловко мълчание и най-сетне гостът Джим Ходж получи благосклонно думата да обясни с картинки и данни от разстланите пред него рекламни диплянки какво предлага за овладяване и дългосрочно решаване на проблема със събирането и преработването на сметта в София.

Не сте познали, ако си мислите, че Борисов прояви интерес. Посрещна кратката презентация с нулево внимание и с видима досада, която се четеше в зареяния му нейде другаде поглед. За него срещата беше приключила с онова, което искаше да каже за себе си на американския посланик.

За мен обаче Бойко беше запазил един господарски жест на изпроводяк. Паднал му бях най-после в ръчичките и не пропусна, минавайки покрай мен, да ме изкомандва като на плаца на пожарната: „Аре, действай“. Прозвуча като: „зависим си от моето благоволение да продължим тези контакти и си знай мястото“. Само го изгледах за последно – повече не съм „действал“ с него каквото и да било оттогава и предадох на Шон да си търси друг посредник за общуване с този нашенец. Но не се наложи. Джим Ходж си взе обратния самолет, а аз – поука с кого си имам работа.

Може би онова наше общуване си спомня Борисов, когато излъга от телевизионния екран в края на 2012 г., че съм му се бил обаждал много?

Истината е, че ако трябва да си мерим обажданията, при това само от периода, когато бях телевизионен журналист (т.е. важен за него фактор по онова време), той многократно ми е звънял след предавания, уж че не успял да гледа, и да ме пита какво е станало. След което започваше да ми дава съвети какво е трябвало да кажа или къде щял да навре еди-кого си, който бил казал еди-какво си. Не съжалявам, че не разполагам със запис на някой от тези разговори, които в един момент прекратих с ясния си отказ да ги водя, защото все пак не бих публикувал в книгата си нецензурните изблици на когото и да било.

Както и в „Президент на РъБъ“, където целта ми беше да покажа злоупотребите с власт на върха на държавата чрез примера на Георги Първанов, така и в „Премиер на РъБъ“ нямам амбицията на всяка цена да демонстрирам обилния материал за негативния образ на Борисов, който се върти в публичното пространство и е тема на други автори.

Една от причините за това самоограничаване е, че не бих искал да ставам проводник на каквито и да било интереси, различни от стремежа ми да кажа истината, каквато съм я видял лично. Но няма как да избегна някои повторения на тези и факти. Те са като лайтмотив в симфония – появяват се отново и отново като типична част от композицията.

Воден съм не просто от съображения за регистриране на миналото. Интересуват ме повече мостове към бъдещето. Имаме нужда да свържем „две и две“, като се обърнем четири години назад, балансирайки по люлеещото се над пропастта от лъжи и премълчавани истини скърцащо мостче на правдивия спомен.

Мостчето няма претенцията да бъде магистрала (на духа), спонсорирана от еврофондове. Може и да поскърца, докато четете и откриете, че всъщност зъбите ви издават този звук. И така, след кратката предистория за още по-кратките ми контакти с главния герой на тази книга ето и хронологичния разказ за неговото управленско житие – такова, каквото съм го регистрирал в личния си блог www.ivo.bg от момента, когато Борисов пое в здравите си ръце властта над България като министър-председател.

Послеслов

Това бягство, представено като държавническа загриженост „да не се пролива кръв“, всъщност отразява основния порок на Борисов като личност и политик, добрал се до върха на властта – егоизмът на голямото му его, заради което той е готов на всичко на принципа „след мен и потоп“. В подкрепа на тази теза, нетипично за финал на една книга, предлагам новината със стара дата за (почти) неустоимото желание на Борисов да стане президент заради предимството да си гарантира власт за години напред и да покори лично и този държавен връх.

Росен Плевнелиев вече е разказвал пред медиите малка част от историята на неговото номиниране за президент от Борисов. Но нейното продължение е интересно с това, че издава огромното изкушение на Борисов да напусне премиерския пост и на практика да се самоназначи за държавен глава, но при едно условие: Росен Плевнелиев – най-успешният му министър, човекът с най-високия рейтинг в кабинета му и с най-добри позиции пред Брюксел – да го замести на премиерски пост. И тук удря на камък.

Борисов прави първия си сондаж при едно пътуване до Перник. Той кани Плевнелиев в автомобила си (нетипично, защото Плевнелиев не е от лично приближените му министри, като вътрешния Цветан Цветанов, земеделския Мирослав Найденов или транспортния Ивайло Московски, които направо си „живеят“ в резиденцията на Борисов в Бояна сред парада на минаващите през парадния вход олигарси и откровени мутри – парад, командван от Борисов).

Плевнелиев получава в движение предложение да избира между кандидатирането за кмет на София (защото и Йорданка Фандъкова е била сред обмисляните от Борисов номинации в евентуална рокада по вертикала и хоризонтала на властта), премиер или президент, но отказва и трите номинации. Борисов реагира на отказа му с многозначителната фраза „нямаш право да ми отказваш“!

Втората стъпка идва дни по-късно. Предприема я самият Плевнелиев. Той посещава Борисов и загатва за първи път, че би приел само номинацията за президент. Борисов обаче продължава да го увещава да стане премиер, т.е. да го замести на поста в Министерския съвет като най-подходяща кандидатура.

При положение че самият Борисов е зачеркнал с прискърбие най-верния си сподвижник Цветанов Цветанов като кандидат за този пост заради аферата с апартаментите му, кой друг, ако не самият Борисов, би могъл тогава да е официалната кандидатура на ГЕРБ? Очевидно е, че Борисов е бил обсебен от идеята да се закичи със славата на победител и в това изборно състезание, което би му гарантирало властово дълголетие в далеч по-спокойните и още по-ласкателни за егото му води на водачеството на нацията от мостика на непотопяемия президентски кораб.

Историята обаче е пожелала друго. Плевнелиев остава непреклонен и обърква плановете на Борисов. Накрая, в самото навечерие на окончателното решение, колебаейки се до последния момент, Борисов се „предава“. На обещаната за целта пресконференция той номинира Плевнелиев, като хвали седящия до него Цветанов и съжалява публично за неговата несъстояла се номинация.

Така унижава напълно преднамерено също така седналия от другата му страна Плевнелиев, към когото – вече като определен за кандидат-президент на ГЕРБ – се държи демонстративно пренебрежително. По този начин си отмъщава за това, че волята му е била скършена от Плевнелиев.

Борисов никога не прощава тази победа на своя министър. Тя е голяма тайна, защото „силният човек“ на България държи всички да си мислят колко зависим от него е Плевнелиев. Същевременно го подлага на ново, още по-брутално унижение: в нощта, когато Плевнелиев е избран за президент, Борисов се държи с него пред телевизионните камери покровителствено на езика на жестовете, а вербално направо чупи собствените си рекорди, заявявайки на всеослушание, че Плевнелиев щеше да е никой (в управлението на България), ако на този свят не съществуваше Борисов.

Отмъщението на Борисов, което продължава и след като той егоистично напусна премиерския си пост на 20 февруари 2013 г., си пролича и с насъскването на подчинената му пропаганда срещу държавния глава, оказал се (непоносимо за Борисов) в ролята на реално управляващ. Тази отмъстителност само потвърждава факта, че Борисов е дълбоко уязвен.

На въпроса за логиката Борисов да подложи на риск самото съществуване на ГЕРБ, ако беше станал президент, лишавайки партията си от своето обсебващо лидерство, отговорът е прост като формулата за решаването на проблемите от онова емблематично изречение на главния герой на тази книга, изречено от него пред стачкуващите в Кърджали работници: „и аз съм прост, и вие сте прости – ще се разберем“.

Борисов, любител на простите решения, просто се е надявал, че ще може да президентства по образ и подобие на своя приятел Първанов, който уж загърби БСП в ролята си на държавен глава, но никога не се отказа да й дърпа конците и дори се опита да я оглави отново след 10 години игра на „надпартийност“.

Така Борисов не успя да приложи примера на онзи „президент на РъБъ“, оставайки само един „премиер на РъБъ“. Изстиналите до заледяване отношения с Плевнелиев, които Борисов сам пожела да демонстрира като такива след бягството си от премиерския пост през февруари 2013 г., опровергават хипотезата, че настоящият президент Плевнелиев му „топли мястото“ по подобие на договорката между Медведев и Путин в Русия. Тъкмо напротив: на Борисов му „изстина мястото“.

Из новата книга на Иво Инджев “Премиер на РъБъ” (Сиела). Премиерата на книгата е на 25 април, четвъртък, от 18 ч., пред Народната библиотека в София.

Share on Facebook

 

Като клиенти, който имат любими марки, често се питаме: „Защо няма нещо специално за мен?“. Всички лоялни клиенти търсят специално отношение! В 21-ви век, когато конкуренцията е в разгара си, всеки бизнес трябва да се замисли как да задържи своите клиенти.

Коя е вашата стратегия за лоялни клиенти?

Продуктите на пазара имат много заместители, които са сходни по своите характеристики и ползи. Затова е необходимо специално отношение, ясна комуникационна стратегия, която да ги отличава!

Да си представим, че нашият онлайн магазин се развива много добре. Имаме редовни клиенти, които ни пишат с благодарност за коректното отношение и качествените дрехи; изпращат снимки от рождения ден на детето си, което е облечено в наша рокля. Ако нямате програма за лоялни клиенти, сега е моментът! Определете критериите за лоялни клиенти: на база обратна връзка, продажби …! Ето няколко идеи:

• Дайте им екслузивитет един ден по-рано, преди всички останали! Нека те първи да научават за новата колекция;

• Направете секция със снимки на децата им. Това е проява на внимание, че цените тяхната благодарност; заедно с тях споделяте радостта, че детето им е красиво и добре облечено;
• Предложете клубна карта с отстъпка или трупане на точки, при които се печели безплатен продукт (има много варианти);
• Освен наградите и проявата на внимание, важно е в стратегията да включите канали, по които това ще се случва. Във Facebook много успешно ще изградите общност около марката. Така всекидневно ще поддържате връзка с тях и ще достигате до клиентите си с препоръка „от уста на уста“. Електронният бюлетин е почти задължителен за онлайн магазин. Използвайте базата данни със свои контакти, за да ги уведомявате за всички нови и интересни промоции! Включете и нещо полезно! Може да е секция с модни тенденции за сезона…

 

Обмислянето на детайлите и създаването на цялостна концепция  са елементите, които се явяват гръбнакът на вашата успешна връзка с клиентите. В крайна сметка, всеки бизнес съществува заради клиентите си, нали?

 

В следващата част ще споделим за една от най-важните стъпки в комуникационната стратегия – интегрирането на каналите. 

 

Дискусия за осигуряване на качеството на софтуерните приложения събира водещи експерти от банковия и финансов сектор, телекоми и софтуерни компании.

Събитие, организирано от HP Software и посветено на осигуряването на качеството и производителността на софтуерните приложения, ще се проведе в хотел Хилтън на 23 април. Очакват се повече от 80 експерти от банки и финансови институции, телекоми и компании за софтуерна разработка, които имат звена за тестване на приложения и услуги.

На събитието своя практически опит ще споделят представители на Experian и НР. Гост ще бъде и Рикардо Санна – експерт от НР в сферата на решения за осигуряване на качеството на софтуерa (Quality Assurance) и отговарящ за Европа, Средния изток и Африка.

Ще бъде организирана и дискусия, в която участниците ще имат възможността да споделят успехи и предизвикателства от практиката си.

 „С организирането на този форум се опитваме да съберем заедно експерти по осигуряване на качеството на софтуера и да ги въвлечем в дискусия, в която всеки да сподели успехите и предизвикателствата, с които се срещаме всеки ден. Осигуряването на качеството на софтуера е тема, която винаги е била актуална и става все по-важна за организациите. Сред причините за това са, на първо място: намаляването на рисковете за бизнеса, породени от лошо качество на софтуера и по-ефективно привеждане в синхрон на ИТ с бизнес целите на организацията. Ключово предимство на автоматизираното тестване е и намаляване на времето за пускане на пазара или в експлоатация на нови софтуерни продукти (или нови версии на съществуващи продукти), както и по-бързото отстраняване на дефекти,“

каза Димитър Цветков, консултант за софтуерния бизнес на HP за Югоизточна Европа.

В допълнение, той подчерта, че осигуряването на качеството на софтуера води до подобряване на прозрачността в жизнения цикъл на даден проект и подобряване на съвместната работа по различни проекти. В компаниите с доказани добри практики в сферата, инженерите по качеството са активна страна във всеки етап от разработването на софтуера.

За повече информация и регистрация за събитието, моля посетете тази страница. Местата са ограничени. Регистрацията е безплатна.

 

Знаете за Wunderlist, нали? Страхотният мобилен to-do помощник? Скоро ще има Wunderlist Pro – професионално решение за бизнеса и екипи от хора, работещи по съвместни проекти. То е платената версия на Wunderlist и неговата нелека задача ще е да направи лесно и забавно и управлението на задачите на цял екип, както и отделните елементи в даден проект. Wunderlist Pro е очакваният начин 6WunderKinder да монетизират услугата, която е лидер в категорията си – както например Evernote (въпреки че имаме Google Note) и Dropbox (Google Drive и други конкуренти).

Отново ще работи при пълна синхронизация на iPhone и Android, ще има версия за OS X и Windows и ще се зарежда в браузъра на всеки компютър. Където и да се намираме, винаги знаем какво имаме да свършим. И тъй като Wunderlist прави само едно нещо – подрежда много ни задачи в списъци, – услугата е наистина чудесна. Очаквам, че и Wunderlist Pro ще е от голяма помощ за доста компании.

Основателят на 6WunderKinder споделя в блога си малко данни за развитието на втората версия на Wunderlist, с която работим през последните четири месеца:
- повече от 4 000 000 потребители;
- двукратно увеличение на активните на дневна база потребители;
- 50% увеличение на активните на месечна база потребители;
- 300 000 потребители през разширението за Chrome;
- 1 000 000 инсталации под Android.

 

Наистина впечатляващо. В моя Wunderlist са както пазарският ми списък, така и служебните задачи. Компанията съвсем правилно е напипала посоката на своето развитие. С интерес очаквам повече новини за старта на Wunderlist Pro. В блога на 6WunderKinder станаха ясни и цените – 4.49€ на месец и 44.99€ на година за всеки член на екип. А вижте и представящото видео:

http://www.youtube.com/watch?v=JubYG6B-Z4Y

Снимка: 6WunderKinder

През 1907 г. в Париж, се провежда грандиозна изложба за постиженията на колониалната икономика. Както експонати били доведени и изложени  в зоопарка  негри, папуаси, пигмей и бушмени. В тази епоха, затварянето на представители на "примитивните народи" в зоологическите градини били обичайна практика в Европа чак до края на 1930 година. Дори в наши дни съществува [...]