Блогосфера (12.02.2014)

Охраняват ни и това не е театър

„Акцията с жандармерията не е театър“,

Цветлин Йовчев, министър на вътрешните работи

С интерес наблюдавам развитието на мащабната полицейска акция, открита с фанфари от вътрешния министър. Поне на думи тя трябва да разреши един много стар и упорит проблем - абсолютно безнаказаната битова престъпност извън големите градове, че и вътре в тях. Това далеч не е първата показна акция на министерството, даже сегашното министерство в някои отношения изглежда аматьорски в сравнение с това, което сме виждали от някои по-надарени режисьор-постановчици с пагони.

Но, проблемът си съществува и е значително по-стар от демокрацията. Селското имотче на нашето семейство също е било многократно обект на посегателства, като последния път, за който знам, поради липса на ценни вещи бяха откраднати един пакет със замразени кебапчета от хладилника и една голяма бутилка кока-кола.

Чета умилителните сценки за акцията от вида „Дядо Йоцо гледа“ за села, в които не е стъпвал полицай десетки години (прочетете целия материал, струва си). Какъв ли е ефекта от тия пръснати пари, ще получим ли законност дори на тази доста висока цена?

Системата на МВР не е реформирана. Предното неслужебно правителство положи големи усилия, но поради липса на решителност и политическа воля, реформите останаха скромни и далеч не необратими.

А сега да видим какво се случва откъм страната на гражданите, особено откъм тези, които са уязвими. Давам думата на Анастас Вангели, мой приятел, блогър от Македония, който дълго време живя в Китай и трябваше наскоро да пътува за Германия (Оригиналният текст на английски е тук):

„Обран от български полицаи

Този разказ трябва да послужи като неофициални показания за близка среща с правоохранителните органи в София (с „Охранителна полиция“) Случката е във време на значително полицейско присъствие по цялата територия на България, в нещо като пиар акция. Както и да е.

Това се случи в неделя, на 9-ти февруари 2014г., приблизително в пет сутринта, на централната автогара на София. Тъкмо бях пристигнал с автобус от Скопие, като моята крайна дестинация трябваше да бъде Летище „София“ (обикновено летя през София). Бях изключително изморен, тъй като бях притиснат от крайните срокове за написването на методическите насоки на евентуалната ми дисертация.

Веднага щом пристигнах на автогарата, към мен се приближиха двама полицая, и двамата високи и физически внушителни, и в допълнение и двамата имаха военни прически. Преди мен бяха разговаряли с друг млад човек и изглеждаха като че ли провежат някаква операция. Носеха тежко снаряжение със себе си - оръжия и палки поне (не мога да съм сигурен точно какво носеха, но на коланите им висяха много неща). Нямаше някаква точно определена причина, поради която се приближиха, аз просто вървях към изхода на автогарата.

Веднага ми поискаха личните документи и ме питаха откъде идвам и накъде отивам. „Македонец, а?“ „Към летището, а?“ „Студент, а?“ „Често летиш през София, а?“ Тогава продължиха с това, което те нарекоха „рутинна проверка“ и „няма от какво да се безпокоите“. Подчиних е, тъй като реших, че щом се случва на публично място, то е в реда на нещата.

Обаче бях заведен в стаичка наблизо, която приличаше на изоставен магазин или най-вече на бивш пощенски клон или чейндж бюро, ако съдя по интериора. Да но там нямаше никаква видимост и бяхме само аз и двамата полицаи. Разбрах че съм прецакан, но все още се надявах, че всичко ще приключи нормално. Сега разбирам, че съм бил наивен, но две мисли минаваха през ума ми: а) това е София, и не е някакво отдалечено мястом б) това се случва в държава от ЕС, така че вероятно има някакво обяснение.

Опитах се да разпитам за причините и законноста на цялата процедура, но нямаше никакъв отговор. Отговорите започнаха да стават груби и от вида „съмняваш се в закона ли?“ „в нашата почтеност ли се съмняваш“. Наредиха ми да изпразня джобовете си, докато единият от полицаите взе багажа ми, отвори го и започна да рови сред вещите ми. Казаха, че съм изглеждал съмнителен и че търсят наркотици. В този момент, трябва да отбележа, реших че принадлежат към някаква митническа/анти-контрабандна служба. Изглежда че „охранителна полиция“ означава нещо такова - „противодействие на престъпността, защита на публичния ред и превенция на престъпления.“

В момента, в който единият от тях започна да рови в портфейла ми и да вади неща отвътре, аз подскочих и издърпах портфейла си от ръцете му, като ги накарах да се легитимират. Само че те не го направиха. Вместо това, започнаха да коментират вещите ми, книгите ми, нещата свързани с Китай, което ги накара да заключат, че съм „момче, което много пътува“.

Тогава извадиха стек с македонски цигари, съдържащ няколко кутии. Взех ги от Меакедония за мой приятел - аз дори не пуша. Само че, цигарите им дадоха повод да ме „задържат“, както те го формулираха. Освен това, казаха че приличам на контрабандист и че подозират че намеренията са ми да препродам цигарите „в Европейския съюз“. Също така се заядоха за торбичката с лекарства - винаги се запасявам с лекарства щом се прибера, но не носех нищо извънредно - и те започнаха да ме обвиняват, че също ще направя „нещо“ с тях. Към този момент аз вече не бях в 21-ви век в столица от ЕС, ами обратно към книгата „МакМафия“ на Миша Глени - книга за организираната престъпност и корупцията на Балканите.

Сега - изглежда, че правилата за внос на цигари в България са строги, тъй като през 2010г. правителството на Борисов е ограничило количеството безмитен внос на цигари до две кутии на човек (или общо 40 цигари). Всичко над това трябва да бъде докладвано и преносвачът трябва да плати мито или нещо такова. Само че, на границата, българските митничари провериха няколко от другите пътници и ги оставиха да си внесат стековете (всеки съдържащ по 10 кутии), същите като моя, с думите „можеше да ви глобим, ако искахме“. Както и да е, това не е престъпление за арест и задържане.

И, тъй като полицаите ме етикетираха като контрабандист, те заключиха - няма друг вариант, освен да ме вземат в участъка за разпит и да ме глобят с астрономическа сума. Освен това, те изрично добавиха „Изглежда, че ще си пропуснеш полета. Така че взимай си багажа и да тръгваме“. В този момент започнаха да стават по-заплашителни и настоятелни, а аз по това време съвсем се бях шашнал.

Извиних се за това, че евентуално съм нарушил някакви закони и казах, че цигарите дори не ме интересуват (все още не им бях предложил да вземат стека). На това чух нещо като „Абе, не ни трябват пикливите ти цигари, не пуша. Ако искаш остави цигарите, но няма да се качиш на тоя полет. Можеш и по-добре да се справиш, нали си богат“, - единият започна да губи търпение.

Към този момент отказвах да приема, че става дума за едно от ония неща. Но си беше. Изнудване. Извадих една банкнота. Не я взеха. Започнаха отново да говорят глупости и поискаха още. Дадох им . И тогава ме пуснаха. Напомниха ми да не си забравя цигарите. В крайна сметка, 10 кутии са си съвсем законни за пренасяне по въздух, добавиха.

Това е вероятно едно от най-разочароващите преживявания през живота ми. Това, което увеличи разочарованието ми, обаче, бяха коментарите от близки хора, които ме направиха втори път жертва, когато им разказах какво се е случило:

Сам съм си търсел белята, тъй като изглеждам „като чужденец“ и богаташ.
Сам съм си го търсел, тъй като съм се хвалел с книгите си на китайски и съм изглеждал богат.
Трябвало е да знам и да очаквам такива неща да ми се случат.
Трябвало е по-добре да отстоявам правата си, да не им позволявам да ме отвеждат в стая, да не им давам пари.
Не трябва сега да се оплаквам, това се случва всеки ден и аз не съм специален случай.

Всичко това са твърдения, които не само говорят за реалността на всепроникващата корупция и за злоупотребата с власт и правомощия, но и за пълната липса на емпатия и дори на усещане, че някой ден може и на теб да ти се случи. Освен това, това е индикатор, че хората са изоставили надеждата, че нещата ще се променят; но също са изоставили и отговорността, че трябва да допринесат към една такава промяна. В крайна сметка, държавата притежава монопола върху насилието. Аз бях обран от тези, от които се очакваше да ме защитават (въпреки че не притежавам български паспорт и това го казвам, без да се заяждам). Всички видове релативизиращи коментари съвсем не са на място тук.

Освен може би този, че аз трябва да съм, по странен начин, благодарен, тъй като темата на дисертацията ми е „Легитимност и (анти)корупция“, и за един от казусите - България, тази случка ще ми свърши добра работа като въведение.

PS. Очевидно не съм единствения, който е бил тормозен от полицията на софийската автогара. @mi6boom разказва за същата „рутинна проверка“, която очевидно е незаконна и разбира се не е нищо друго, освен грабеж. “

Това е и разказът на Михаела Белорешка за подобна история, отново на автогарата.

Ето и полезния линк, как да защитаваме правата си в такава ситуация.

Страхуваме ли ги престъпниците, а, министър Йовчев!?

Това не е театър, нали така?

Бързи връзки

Търсене

Архив

RSS Абонамент

Ново: Публикуване