Народните будители са водачите на народа. Борели са се за разкриване на училища, църкви, читалища. Те са помагали на народа да се събуди от мрака на незнанието. Те със своето слово са запалвали искрата за промяна на мисленето. За мен това са патриоти, които са запазили жив българския дух. Поклон пред светлата им памет!

Милен Радев

В Българския културен институт в Берлин от 31 октомври до 14 ноември 2014 в рамките на Европейския месец на фотографията ще се покаже фотоизложбата “Черно море” на Florian Bachmeier (Германия) и Ramin Mazur (Молдова). Те са снимали това лято на различни места из Южна Украина, Молдова, България и Турция.

Организирана е от журналистическата мрежа n-ost, от която бях поканен да кажа няколко думи при откриването на изложбата.

Реших, че преводът на някои от опорните мисли, които развих там, придружен с няколко репродукции от изложбата, може да е интересен и за читателите на този блог.

Събира ни тази вечер Черно море, по-точно неговото отражение в работите на двама фотографи-художници. Те произхождат от две отдалечени една от друга култури – от Германия и от Молдавия. Но въпреки това те са почувствали черноморското пространство по близък начин, запечатали са в своите работи сродни, свързани, някак допълващи се мигове от околочерноморската среда.

Мигове на печална вглъбеност, на вцепенена меланхоличност.

Мигове от един свят, сякаш омотан в пелена от фаталистично отчаяние, каквото ние тук в Западна Европа отдавна не познаваме. Мигове, които са натрупани от десетилетния опит на репресии и беззаконие, на материално и духовно опустошение, налагано от властниците.

Стоим онемели пред нищетата и запустението на тези острови от руско-съветския архипелаг, който точно в тези месеци, отново изплува пред очите ни из невъзвратими дълбини.

Отново и отново през елегичната, сдържана, сивкава среда проблясва напрежението, което се трупа по това иначе красиво крайбрежие. Бруталността на историята сграбчва днешното битие на хората, мачка техните съдби и тяхната разпадаща се среда.

Почти непоносимо е хванатото в някои фотоси противоречие между агресивната съветска носталгичност на шовинистите-сталинисти и безнадеждността, тъгата, отчаянието на другите, на чисто вярващите, на кримските татари, на обикновените хора …

В тази изложба Черно море наистина отговаря на античното си название Pontos Axeinos, т.е. „негостоприемно море“ …

Но нека си спомним за времената, когато това море се е смятало за обетован и щастлив регион – край него според древните е било скрито Златното руно. В онещи времена Язон и неговите другари аргонавти порят вълните на Черно море в посока кавказкия бряг с копнежа и надеждата да открият това митично съкровище..

Нека мислено поемем по техните следи, нека изместим поглед от низините на днешния тежък и оскъден живот по тези крайбрежия и потърсим надеждата. Защото в последните години това Черно море открива за България, за много от будните и заинтересувани българи една съвършено нова, многообещаваща прперспектива.

(Без друго за мнозина от хората в България, които познавам, Черноморският бряг губи все повече своята привлекателност като курортна атракция. Кому е нужно да се тормози с тълпите руски туристи в комбинация с български мутренски екземпляри, да се лута из кичозните хотелски кули на руски и български олигарси, когато гръцкото крайбрежие е на една крачка – не по-скъпо от черноморското, с грижливо обслужване и без нагъчкани по всеки склон вили на десетки хиляди руски пришълци.)

Не, не, съвсем не за нови туристически перспективи става реч, а за съкровища от съвсем друг род, които обещава Черното море!

В последните години и Румъния, и България отвориха врати за някои от най-големите западни фирми в областта на нефто- и газодобива. Консорциуми с участието на Exxon, Total, OMV вече стъпиха на тези брегове и след пробни сондажи, след сериозна проучвателна работа установиха многообещаващи находища на газ в българския и румънския континентален шелф.

В двете газови полета пред българския бряг „Хан Аспарух“ и особено в тепърва подлежащото на проучване поле „Teрeс“ са установени или се предполагат гигантски обеми от природен газ. В случай на успешна разработка и добив, не само над 90%-ната зависимост на България от нереално скъпия руски газ ще остане в миналото, но за кратко време България би се превърнала в държава – износител на газ в посока на Западна Европа. Излишно е да подчертавам какъв освобождаващ фактор за политиката на страната би било едно такова развитие. Какво би означавало то за истинската независимост на България, за жизнения стандарт на страната.

Защото точно тук е ключовият момент за всички спорове около Южен поток, които определят българо-руските отношения през последните 3 – 4 години, и които доминират и вътрешнополитическите дебати в България: Русия държи на своята монополна позиция при зареждането на тръбата, излизаща от Черно море на българския бряг, като безцеремонно обявява този участък не за газопровод, а за „интерконекторна връзка“. Според нея това отменя изискванията на Общата европейска енергийна политика и в частност задължителното съгласно Третия енергиен пакет отваряне на газопроводите за различни доставчици.

Задушаващата хватка, с която Русия притиска българската енергетика има дълга традиция. Благодарение на пълната зависимост на страната от руски енергоносители, тя успешно бе дресирана да изпълнява ролята на „най-верен васал на Москва“ в региона, а голяма част от нейната политическа класа виси до ден днешен на животоподдържащи маркучи, на руска система. Всеки опит на България за реализиране на алтернативни на руските доставки се подлага на открито и конспиративно противодействие от страна на Русия и на финасирани от Русия структури.

От очевидец знам следната история, която му е разказвал лично някогашният софийски диктатор Живков: През 1976 Живков подписва постановление за започване на проучвателни сондажи за газ пред българския черноморски бряг. Само 24 часа след това му се налага да оттегли решението си, да унищожи постановлението пред телевизионна камера и да изпрати филма в Москва като доказателство за своето послушание.

Българската зависимост е приоритетна ценност за Москва.

Не случайно през 2006 г. руският посланик в Брюксел Чижов нарече България „нашия бъдещ Троянски кон в ЕС“.

За да се отърве от тази срамна роля България силно разчита днес и на Черно море, на онова море, което ни събра днес тук благодарение на тези впечатляващи фотографии.

С надеждата, че от „негостоприемно“ то ще се превърне отново в „гостоприемно море“ …

(към всяка снимка след отварянето й в пълен размер има надпис, прелистването става чрез стрелките под снимките вляво и вдясно)

По случай Хелоуин. Наздраве!

Стара градска къща, на видима възраст около сто години, скрита в клоните на плачещи върби, наведени над тихите, застояли води на канала, в които плуват жълти, есенни листа. Дървени капаци на прозорците. Заковани перпендикулярно греди. Буренясал двор. Трябва да търсиш постройка, за да я видиш в целия този хаос. Перфектното леговище! Зная, че си вътре, но по-важното е ти да не знаеш, че аз съм отвън. Няма следа от пазачи. Рисковано е да идвам точно преди залез, но го правя, за да се убедя за последен път, че все още си тук. Намирам се в една от многото коли, паркирани по твоята улица. Подтискам желанието си да запаля цигара, докато чакам. Миризмата на тютюн може да привлече вниманието ти. Надявам се, че няма да усетиш присъствието ми. Умея да се контролирам. Това е най-доброто ми оръжие. Няма да усетиш тревога или страх да се излъчват от мен. Нито пък ще разбереш, че те наблюдавам. Зная точно кога да спра. Ловецът дебне жертвата, а не обратното.

Входната врата е почти невидима във вечерния сумрак, под сянката на плачещите върби. Чувам скърцане на ръждясали панти. Минаваш бешумно покрай мен. Походката ти е стройна. Кралицата на нощта отново е излязла на лов! Не бива да задържам погледа си прекалено дълго върху гърба ти. Господи, каква фигура! Поглеждам в страни. Дишането ми е уравновесено, пулсът – нормален. Отминаваш и аз отново съм в безопасност.

Мисля си за теб, докато вечерям в колата на паркинга пред McDonald’s. Чудя се дали не „закусваш” в момента. За един от нас двамата това ще е последното ядене. Най-вероятно за теб. Наслади му се добре, мила, защото утре ще бъдеш свободна. Ще го направя. Оковите на материята ще ги премахна от любов, а не защото те мразя.

Прибирам се в квартирата. Наех този апартамент специално заради теб, откакто ти се премести в града. Дори не подозираш, че от няколко месеца те следя. Взимам душ. Лягам да спя. Радио алармата ме буди точно час преди изгрева. Приготвям си „инструментите”: мощен фенер, пистолет със заглушител, мачете, огнехвъргачка и пожарогасител. Желязна щанга за разбиване на врати. Замалко да забравя противогаза. Пъхам всичко в огромния черен сак, мятам го през рамо и излизам. Сигурно тежи половин тон!

Небето е тъмно синьо, когато отново чувам ръждясалите панти да скърцат в мрака под плачещите върби. Търпеливо изчаквам първите слънчеви лъчи. Оглеждам се. Улицата е пуста. Няма минувачи. Градът все още спи. Ти също би трябвало вече да си заспала. Прекосявам буренясалия двор. Пъхам щангата в процепа до бравата и натискам. Вратата се отваря. Значи без излишен шум. Това е хубаво!

Фенерът ми осветява вътрешността на антрето. Паяжини, прах и мухъл. Паянтови стълби водят към мазето. Вратата е отворена. Твърде непредпазливо от твоя страна! Сигурно има някакъв капан. Внимателно поставям крак върху първото стъпало. Прогнилата дървесината изпуква под тежестта на тялото ми. После нищо. Пълна тишина. Осветявам пода на мазето. Две червени очички ме наблюдават от мястото, където свършват стъпалата. Правя още една крачка напред и плъхът изчезва. Чувам го да трополи някъде из далечните краища на мазето.

Утъпкана пръст, поръсена със слама. В краката ми щъкат дребни гризачи. Остра миризма на миши изпражнения. Гол охлюв пълзи по стената. В светлината на фенера паяжините изглеждат като завеси от коприна. Каменният ковчег е в старата ниша, която някога е служила за складиране на въглища през зимата.

Едва успявам да отместя тежкия капак с щангата. Щом си успяла да донесеш това тук сама, без пазачи и носачи, представям си какво можеш да ми сториш с двете си ръце! Сега дългите бели пръсти кротко почиват, събрани върху гърдите. Едва доловимото им повдигане и спускане показва, че дишаш. Кожата ти е тънка, почти прозрачна, а очите ти са затворени. Облечена си в чисти дрехи. Миришеш на хубаво. Красива си. Съвсем скоро ще бъдеш и свободна! Зареждам пистолета. Махам предпазителя. Опирам дулото на заглушителя в челото ти. Не искам да се мъчиш. Ще го направя по най-бързия начин.

Веждите трепват под допира на тежкия метал. Очите започват да се въртят зад затворените клепачи. Знаеш, че вече съм тук, но нищо не можеш да направиш. Не и докато слънцето огрява тази част от планетата. Сигурно си ме чула, още когато приближавах с тихи стъпки през двора, подушила си ме, докато слизах в мазето. Знаела си, че идвам за теб.

Една сълза потича по бузата ти и оставя червена следа.

Натискам спусъка. Трепваш само за миг и тялото ти се отпуска. Главата клюмва в страни. Отделям я с помощта на мачетето. После вадя сърцето. Слагам противогаза и паля трупа с огнехвъргачката. Ако бяхме извън града, щях да подпаля цялата къща. За всеки случай! Остават само пепел и кости. Внимателно изпразвам съдържанието на пожарогасителя в ковчега, преди огънят да е обхванал всичко наоколо. Почиствам черепа ти от саждите и пяната, за да го прибера при инструментите в сака. Няма череп – няма хонорар. Два бели кучешки зъба изпъкват на мястото, където преди малко бяха красивите ти устни. Колко ли бездомни пияници и наркомани са отнесли спомена за сладката целувка от тази устни в гробовете си?

Отново е вечер и на вратата се чука. Предпазливо поглеждам през шпионката. Държа заредения пистолет в дясната си ръка и отключвам с лявата. Тайният куриер е тук.

– В света на светлината бях мрак – питам го за паролата.

– В света на тъмнината ще бъда светлина – отговаря правилно той.

Прибирам пистолета. Отварям. Мълчаливо си разменяме две големи, непрозрачни, найлонови торби. В едната има череп на вампир, а в другата – 33 хиляди долара. Това е наградата ми за добре свършената работа. Заключвам входната врата и влизам в хола, където ме очаква бутилка отлежало уиски. Позволявам си по някое дребно удоволствие след всеки успешен улов. Сипвам си щедро, до горе, без вода и лед.

– Наздраве! – вдигам пълната чаша.

Бледото момиче от другата страна на масата само кимва леко. Очите й са бездънен кладенец.

– Знаех си, че трябваше да подпаля цялата къща!

– Да беше го сторил. Сега вече е късно.

– Вратата към мазето нарочно ли беше отворена?

– Мама искаше да е сигурна, че дойдат ли, ще открият първо нея.

– Майка ти беше умна и красива жена!

– Благодаря! Но ти я уби. И сега ще платиш. Обещавам да е бързо. Както постъпи с мама.

– Може ли преди това да си изпия уискито? – поглеждам въпросително към пълната чаша в ръката ми.

– Имаш цяла нощ на разположение. Налей си още едно.

- Остават за теб – посочвам торбата с парите.

- Не ми трябват. Ще ги получи някой, на когото държиш. От теб зависи кой. Приеми го като право на последно желание.

- Може би сестра ми. Едва свързват двата края с мъжа й… – за момент ме обхваща съмнение – А сигурна ли си, че ще й се размине без целувка за лека нощ или обещание за безсмъртен живот?

- Имаш честната ми дума.

- Как мога да ти вярвам?

- Нямаш друг избор – следва кратка пауза – ще го направя, защото знам, че ти обичаше мама.

Наистина трябваше да подпаля къщата! Или поне да я претърся щателно, преди да напусна. Този пропуск ще ми струва живота. „Малката” ме е проследила чак дотук, през целия град, може би по миризмата, може би водена от страшната интуиция, с която са надарени тези същества. А може и да не съм бил чак толкова незабележим в тихата уличка през последните месеци. Може би тя е искала да си отиде, но е нямала сили да го направи сама. Затова ме е допуснала в леговището…

Бавно изваждам пълнителя и поставям празния пистолет на масата. В знак на добри намерения. Няма смисъл от бягство, нито от съпротива. Не и докато слънцето огрява онази част на планетата…

Тихомир Димитров

Прочети цялата новина

виж от архив

Ловецът

https://asktisho.wordpress.com/2014/10/31/the_hunter/