Читателите на ivo.bg няма да бъдат изненадани от това, че няма да пиша репортаж за състоялия се днес ( 21 февруари 2015 г.) протест срещу руската агресивна политика в центъра на София. Каквото съм казал там като говорител, поканен от организаторите, пиша тук от години.

 

Само една обща оценка: беше голям митинг по мащаб и значение. Многократно повече хора дойдоха, отколкото маршируват напоследък под знамената на Петата колона в столицата.

 

Нещо повече, това е първият подобен сбор на българи през последния четвърт век, които по този начин защитават не заплатите си, не сметките си ( за ток, парно, и други легитимни мотиви за протест), а именно правото на България и българите да не бъдат мачкани от валяка на руската информационна хибридна война, управляван от Петата колона на Кремъл.

 

Ето ви една гледна точка, бременна с въпроси без шанс да роди отговори в сервилните ни медии. Което не пречи въпросите да бъдат зададени – за да „отлежават” до времето, когато бъде спрян позорният спад на свободното слово в България, преди да достигне абсолютното дъно на световната класацията на „Репортери без граница”. В нея скопената ни медийна свобода е полегнала вече на умирачка под надгробната плоча под № 106 в света.

 

Уродите на руската пропаганда са смешни и адресатите й се хилят на номерата й. Палячовците са разпознаваеми и относително безвредни извън публиката, готова да участва в тъпите им фокуси на цирковата арена.

 

Важно е най-сетне да се запитаме за интелектуалното съучастие, чрез което „меката” цензура работи в полза на забранените теми, като руската многолика агресия срещу България, наричана напоследък в НАТО „хибридна информационна война”. Ето защо в изказването си споменах БНТ и зачаках как ще реагират тази вечер в новините ( защото нямаше как да пренебрегнат напълно събитието). И дочаках очакваното: цензурата на БНТ показа лозунга ми, но се постара да не се види кой го държи.

 

Класика от времето на НРБ в БНТ: 55 години приемственост във „възхода” на телевизионната цензура.

 

Сред говорителите на протеста имаше бивш парламентарен секретар на Жан Виденов. Имаше и бивш председател на Народното събрание.

Сред протестиращите имаше известни приятели на управляващия Борисов. Това също е добре за каузата, прокламирана като повод за събитието. Но с констатациите – дотук. Следва въпросът за онова, което отсъстваше.

 

Защо, при положение, че явно не ставаше дума за партийна, а за чисто гражданска инициатива, повече от два часа нито един от гражданите, запълнили с изказванията си на микрофона до последната секунда позволеното време за митинга, не спомена за Бойко Борисов като съмишленик на този наистина уникален митинг срещу руската намеса в България?

 

Как пък не се намери един самоотвержен негов фен да поиска думата по темата, която беше довела на площада известни негови привърженици? Никой нямаше да се противи такъв говорител да похвали Борисов като противовес на Петата колона. Всички биха го аплодирали, ако имаше за какво.

 

Замислете се: състоя се повече от два часа митинг с призиви за прозападна, проевропейска съпротива на България срещу руската агресивност, заявена днес на столичната бразда между сградите, обитавани служебно от Борисов и Плевнелиев. Обаче нито веднъж, в нито една от многобройните речи, не беше споменат социологически доказаният абсолютен национален шампион по медийно споменаване, лидерът на гражданите за ЕВРОПЕЙСКО развитие на България, премиерът на страната Бойко Борисов.

 

Възможно ли е такова „неглижиране” по адрес на такъв незаобиколим фактор в българската публичност, без да има сериозна причина за това?

 

Премиерът беше „пропуснат”, не беше похвален по щадящ (засега), мълчалив начин- на фона на оглушителните аплодисменти за президента Плевнелиев и неговата ясна европейска позиция по въпроса, който беше събрал толкова много хора на мегдана.

 

Това премълчаване беше послание спрямо мимикрията на премиера.

 

Който има уши, да гледа.

Share on Facebook

Гласът на планината на Кавабата Ясунари ме привлече и със заглавието си, и с автора си, и с корицата си. Срещнахме се случайно в книжарницата и се взехме.

Бяхме дълго заедно – около месец. Красотата на историята, любопитната гледна точка – далечна Япония и различната чувствителност на хората й, пък еднаквите с нашите тук европейски теми, всечовешки – любовта, семейството, изневярата, майчинството, привързаността, търсенето на себе си, отдадеността, страстта към живота, природата, която не е просто фон, а активен участник в междучовешките отношения …

Шинго и неговото семейство. Синът му и любовницата му. Снаха му. Жена му. Дъщеря му. Един малък свят, в който се оглеждат големите проблеми на нашия ден. И непреходните и те.

Един красив роман. Необичаен. Търпелив роман. Като цъфнала вишна под нежните лъчи на пролетното слънце.

… СССР напада Украйна (1920), Грузия (1921), Полша (1923), Полша (1939), Финландия (1940), Литва, Латвия, Естония (1940), България (1944), Източен Берлин (1953), Унгария (1956), Чехословакия (1968) и Афганистан (1979), а Руската федерация напада Ингушетия(1992), Чечня (1994) и Грузия (2008), а през 2014 година за пореден път нахлу в Украйна, окупира Крим и поведе братоубийствена война […]

The post Искат ли руснаците война? Хотят ли русские войны? appeared first on ExtremeCentrePoint.

Милен Радев

От момента, в който открих за себе си Уитекър Чембърс (1901 – 1961) и започнах да го опознавам, ме гони идеята да напиша за него и за уникалния му принос в разобличаването на комунизма като световно зло.

Още повече, че името и делото му до днес остават съвсем непознати за четящите на български. При това много от неговите най-съкровени редове са адресирани сякаш директно към мислещия и страдащия от десетилетната българска орисия сънародник.

Неотдавна обаче попаднах на ново издание на неговия основен труд Witness (Свидетел) с прекрасен предговор, който така ме впечатли, че всякакъв мой опит да изкажа нещо подобно ми се стори ненужен и неуместен. Вместо това  реших да преведа за тукашните читатели текста на големия американски консервативен политически журналист Робърт Д. Новак като все пак го предваря с кратко въведение от мен за личността на Уитекър Чембърс, както аз я виждам.

Още от ученическия чин ни втълпяваха, че ролята на личността в историята е пренебрежимо малка. Че решаващи са някакви обективни исторически закони. Че драматичните събития от миналото са материализиран израз на класови интереси и класова борба.

На личността – с изключение личностите на шепа теоретици-основоположници, вождове и учители, бащи на народите и гениални кормчии – на личността бе отредена ролята на маршируваща точка в парадния строй, на безсловесно говедо на ударния труд, на трескà, летяща покрай сечта в гората, на лагерна прашинка…

И до сега мнозина и на Запад, и на Изток продължават да са пленници на удобната вяра в силата на историческата необходимост. С това те волно или неволно отричат възможността на отделния индивид да действа и да въз-действа, да оставя отпечатък върху световни и епохални процеси.

Днес тук ще стане дума за един американец от тъй далечното ни вече трето и четвърто десетилетие на ХХ век. Човек с незначителен произход, притеснителен, външно непривлекателен. Човек с комплекси, довели го до членство в тоталитарна партия и до конспирация срещу най-голямата демокрация по онова време – Съединените Американски Щати. Но човек мислещ и преди всичко чувстващ, който успя от бурмичка в машината на Коминтерна да се превърне в личност. Който съвсем сам се противопостави на най-мощната за времето му идеология, на убийците от Москва, на левия истаблишмънт в предвоенна, военна и следвоенна Америка и стана свидетел (както сам пише) не срещу, а за. Свидетел за това, че когато вярата във всемогъществото на човек, поставен на мястото на Бог се превърне в държавна идеология тя ражда престъпления и обрича света на духовно и физическо робство.

Уитекър Чембърс скъса през 1938 г. с американска компартия. Той излезе в нова нелегалност, този път, криейки се от своите водещи агенти от Съветска Русия и се реши да свидетелства в Сената и пред съда за подривната дейност на  Москва в годините на Рузвелтова Америка. Чембърс  рискува живота на семейството и кариерата си, но след мрачното агентурно минало успя да си извоюва авторитета на водещ публицист, литературен критик и писател с многобройни, вдъхновяващи до днес есета в Time Magazin и в съучредения от него консервативен флагман National Review.

И все пак той остава незабравим до днес преди всичко с автобиографичната си книга Witness – една увличаща от първата страница, наситена с качествата на велика литература изповед за драмата на човека през XX век – смачкан от тоталитаризмите, но успял да се измъкне от ямата и да си върне вярата в свободата като творение на Бог.

Не случайно Witness е настолна и любима книга за Роналд Рейгън, която по негово признание му е дала вдъхновението да се превърне от Рузвелтов демократ в консервативен републиканец. През 1984 г. великият президент награди Уитекър Чембърс посмъртно с Президентския медал за свободата.

Алджър Хис (Alger Hiss), чието име завинаги остава свързано с Уитекър Чембърс и се споменава и в следващото есе е високопоставен служител в американското Външно министерство и приближен на политическия кръг от висши демократи на президента Рузвелт. През 1945 г. той участва във всички фази на подготовката и провеждането на жизненоважната за съдбата на Европа конференция в Ялта, а малко след това е в най-тесния кръг на дипломатите създали ООН и дори е предложен от Съветската делегация за временен Генерален секретар.

През 1948 г. Уитекър Чембърс свидетелства пред Сенатската комисия за антиамериканска дейност, че познава Алджър Хисс още от 30-те години като съветски шпионин, че е живял конспиративно в неговия апартамент във Вашингтон и че е получавал от него секретни държавни документи за изпращане в Москва. Хис полага клетва пред Комисията, че всичко това е лъжа. След драматични разисквания той е принуден да подаде оставката си, но поради давност не е подведен под отговорност за шпионаж.

След дълги съдебни процеси Хис е осъден за лъжесвидетелстване и публично опозорен, а показанията на Чембърс са потвърдени. Въпреки, че през 90-те години разсекретените по програмата Venona радиограми на НКВД потвърдиха агентурната дейност на Хис той до ден днешен остава кумир и жертва в очите на левичарите-прогресисти в Америка. Но де да беше само той! Съветската високопоставена агентура и просто симптизантите във висшите коридори на Рузвелтовата администрация, както показа като свидетел  нашият днешен герой са били стотици.

Но стига приказки за Хис и Чека. Нека се обърнем към необикновената личност Уитекър Чембърс, както ни я представя през 2002 г. Робърт Д. Новак в свjя увод към изданието, посветено на 50-годишнината от излизането на книгата.

(cледва)

---

 

Асоциацията на европейските журналисти – България организира събитие, посветено на тайната на журналистическите източници. Събитието се проведе в Червената къща, беше модерирано от Ирина Недева и предавано пряко по Радио Бинар – БНР.

Струва си да се чуят разказите на  представители на медиите, поканени от Комисията за финансов надзор  да разкрият тайната на журналистическите източници: Николай Стоянов от Капитал, Стояна Георгиева от Медиапул, Мария Димитрова от ЗовНюз, както  и Асен Йорданов от Бивол.

Видео от събитието

Koментар по темата

Пламен Асенов
21. 01.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100511295/velikite-evropeici-maks-ernst

„Да кажеш „да”, значи да кажеш „не”: потресаващият фокусник на битието окрилява нервите на истинския дадаист – така той лежи, така се мъчи, така кара велосипед – Полупантагрюел, Полуфранциск, и се смее ли, смее. Той е против поставянето на естетико-етически цели. И против теориите на литературните глупци, които се опитват да прекроят света. Той е за дадаизъм в литературата и живописта, за дадаистки събития в света. Да бъдеш против този манифест, значи да бъдеш дадаист”.

Ерик Сати, 7, Синът на звездите

Очевидно да бъдеш „за” този манифест също значи да бъдеш дадаист. За нормалния човек цялата работа изглежда като някакъв логически капан, но не се притеснявайте, това е като магията – реално действа само на онзи, който вярва в нея. А, от друга страна, ако вярваш в магията на дадаизма, подобни капани се преодоляват лесно. През годината 1919 един немски художник на име Макс Ернст обаче няма подобни притеснения. Свършил с армията, той отива в Кьолн, където среща разни пропаднали типове от европейската естетическа – или анти-естетическа – бохема и прочита създадения три години по-рано в Цюрих манифест на дадаизма, чиито финал цитирах отначало. Ернст вече има опит с провокациите в полето на изкуството, но дадаизмът, колкото и заниманието с него да изглежда несериозно, всъщност се оказва база за поне две от основните течения на модернизма, белязал целия ХХ век – сюрреализма и немския експресионизъм. „Дада” не означава нещо определено, въпреки че на различни езици означава различни неща. Както пише Тристан Тцара в самия манифест, „на езика на негърското племе Кру „дада” означава опашката на свещената крава; в някои области на Италия така наричат майката; на френски е детско дървено конче, а в някои европейски езици е пример за двойно потвърждение”. Не знам дали Тцара знае обаче как на български това двойно потвърждение се превръща в чисто отрицание. Ето, ако кажа например, че подобно изумително преобръщане на смисъла е типично за дадаизма, вие спокойно може да ми отвърнете – да, да. Което значи – не. Обаче ако се замислиш – и това „не” потвърждава обратното на самото себе си. Истинска прелест. Чудя се само защо в такъв случай дадаизмът не се е зародил в България, след като тук има толкова благоприятна почва за него…..

Ерик Сати, 16, Бюрократична сонатина

Макс Ернст е роден през 1891 година в Брюл и започва да рисува от малък. Баща му е учител на глухонеми деца и любител-художник, но със силно консервативен вкус. От него Макс получава първите уроци, но в следващите години прави всичко възможно да ги превъзмогне, да отиде далеч отвъд. Смята се, че като дете Макс обича природата и ходи много из горите, а това по-късно води до честото, дори натрапчиво присъствие на гори и изобщо растения в неговите творби. Друг важен елемент от естетиката на по-късния Ернст са птиците, най-често в ролята на хора-птици. Една нощ, когато е на 15, умира любимият папагал на Макс. По същото време се ражда неговата малка сестра Аполония – и впечатлителният юноша остава с вярата, че жизнената искра от птицата се е преселила в човека. По волята на родителите си Макс учи философия в Бон. Заради уклона си към психологията, посещава често домове за душевноболни и обръща голямо внимание на рисунките и скулптурите, които те правят като част от терапията си. Дори замисля да пише книга за това, но житейският му фокус, който и без това не е особено концентриран върху философията, бързо се измества. През повечето време той рисува, ходи на лекции по изкуството, обикаля музеи и галерии. Окончателно минава в ордена на художниците, след като в Кьолн вижда изложба на Гоген, Ван Гог, Сезан и Пикасо. Присъединява се към течението на тъй наречените „рейнски експресионисти”, участва в няколко изложби и пише статии, в които се подиграва на критиците заради тяхното настояване да се използват понятия като „майсторство” и „вкус” при оценката на картините. И тук пак трябва да кажа – не се заблуждавайте обаче. Това са естетически закачки, а иначе казаното изобщо не означава, че Макс Ернст е паднал от Марс или че призовава да се ценят само онези художници, които са паднали от Марс, но са големи творци, именно защото нищо не разбират от изкуство. Точно обратно, макар да няма специализирано образование, самият Ернст е сериозен, дълбок познавач на цялата история на изкуството, изучава я цял живот и истински се наслаждава на това естетическо пътешествие в „стандартното” изкуство. Дори може да се твърди, че той нарочно го опознава толкова добре – просто за да го продължи. Като донякъде го разруши, разбира се, но и донякъде го съгради наново.

Ерик Сати, 11, Изсъхнали ембриони

През Голямата война Макс Ернст едва оцелява, след като оръдието, край което служи, го удря при отката. Пращат го при картографите и там той може да рисува, дори се изхитрява да направи изложба в Берлин. После идва скока му в дадаизма, който всъщност се заражда като естетическа реакция на гадния свят, роден от войната. Една от основните естетически идеи на дадаистите е означаването, показването, фактически – превръщането, на обикновени, всекидневни предмети в естетически факти. Тоалетна чиния, подредена като експонат в изложбена зала е класически пример за това. В този дух не е случайно, че дадаистите измислят колажа и Макс Ернст е пионер в него. „Опитвах се чрез колажа да достигна до случайната среща на две отделни реалности в неподходящото място и време” – казва самият Ернст. Желанието му е дотолкова силно, че през 1920-та в една немска кръчма с приятели и съмишленици организират изложба – „Ранната пролет на Дада”. Публиката е така скандализирана от изложеното, че стават разправии и сбивания, пресата описва всичко, а бащата на Макс Ернст официално се отказва от него. Отзвукът по света, особено в Париж, Цюрих и Ню Йорк обаче е огромен и той получава покана от Андре Бретон за изложба в Париж. Заминават само работите му, самият Ернст не получава френска виза, но и така успехът е голям. От това не следва забогатяване, ако това си представяте, следва само слава, най-вече в артистичните среди. Това обаче е достатъчно за Макс, за да реши, че мястото му е в Париж и да отиде там нелегално, с паспорта на приятеля си Пол Елюар. Дружбата му с Елюар има много измерения. Близки по естетически нагласи, двамата три години споделят и една и съща жена – съпругата на Елюар, прочутата рускиня Гала. Макс също е женен, но отпраща жена си в Кьолн и заживява в една типична френска тройка. Всичко върви добре, но Елюар постепенно полудява от ревност, тройката се разпада, а малко по-късно на Гала и писва и отива при Салвадор Дали. Освен със секс, в Париж Макс Ернст се занимава и със сюрреализъм. Дотолкова се занимава, че, съвсем по дадаистки, заедно с Хуан Миро получават обвинения от Андре Бретон и Луи Арагон, че „принизяват идеите на сюрреализма”. Ами как иначе ще го утвърдим, ако не го принизим – със сигурност е попитал Ернст.

Ерик Сати, 8, Гимнопедии №1

От началото на 30 години до началото на Втората война се случват няколко интересни неща в живота на Макс Ернст. През 1931 в Ню Йорк се представят негови колажи, излизат и няколко книги. През 36-та, пак в Ню Йорк, участва в голямата изложба „Фантастично изкуство, дадаизъм и сюрреализъм” в Музея на модерното изкуство, в Париж пък прави художественото оформление за една пиеса на Алфрен Жари, бащата на славната наука Патафизика. Междувременно Макс Ернст се среща и се разделя с различни жени, а когато избухва войната, като немец е затворен от французите в лагер и преживява доста приключения, за да се измъкне. Най-после през 40-та година влиятелни приятели, включително Пеги Гугенхайм, успяват да го отведат в САЩ. Двамата с Пеги се залюбват и се женят, а животът им е приказка, още повече – голяма част от творците на европейския модернизъм тогава също са в Ню Йорк. Да, обаче точно Ернст измисли техниката, която застана в основата на целия американски абстрактен импресионизъм. „Завържете празна консервна кутия на връв с дължина метър или два, пробийте дъното, напълнете кутията с боя и я завъртете над платно, което лежи на земята” – така без колебание описва Макс Ернст своята нова технология за рисуване, наречена от самия него „осцилация”, тоест, колебание. Първата му картина, създадена по този начин, съвсем дадаистки е озаглавена „Глава на човек, заинтересован от полета на неевклидова муха”. Към нея проявява страхотен интерес един американец на име Джаксън Полак и възприема новата технология, като обаче я прекръства на Drip painting, нещо като „рисуване чрез накапване”. От страна на Макс Ернст следват още много и много велики стъпки в пътеката на славата, съпътстваща изкуството, които обаче така и си остават не особено успешни в пътеката на парите. Финансовият успех идва при него едва през 1948, когато издава книгата си „Отвъд рисуването”. Тогава той вече е разведен с Пеги Гугенхайм и женен за наистина голямата си, дълга и последна любов, красавицата Доротея Танинг, художник и поет. С нея Макс Ернст се връща в Европа и двамата живеят заедно до смъртта му през 75-та. Тогава, на 84-годишна възраст, си отиде художникът, без който светът на пълния с модерни идеи ХХ век нямаше да бъде съвсем същият, онзи художник, който ни каза: „Когато гледате една картина, не се питайте какво означава тя, а попитайте себе си – кой съм аз”.

Ерик Сати, 9, Гимнопедии №2

Бяха ми останали от миналата година около 100-тина книжки за безпасния Интернет и с едно бързо питане във фб веднага получих над 20 покани да гостувам в различни училища. Темата е важна. Годината е 2015-та и все още никой не говори с децата по нея.

Родителите се чувстват по-скоро безпомощни и устройствата се явяват лесен спасител и доставчик на малко тишина и спокойствие. И съвсем бързо се явява пристрастеността, от която трудно се излиза. Учителите по-скоро въздишат, вдигат рамене и се тюхкат какво поколение расте.

Обиколих 6 столични училища и срещтнах над 150 деца между 1 и 4 клас. И в по-крайни квартали и по-централни, и по-елитни и по-обикновени. Какво ме впечатли тази година:

– Всички класни стаи вече са оборудвани всяка с лаптоп, мултимедиа, колонки. Всички класни стаи изглеждаха приветливо. Всички деца, които срещнах бяха щастливи, усмихнати, жизнени, умни, красиви.

– Всички учители, които срещнах, бяха отворени, с желание за промяна, с грижа към децата и училището.

– Всички деца използват устройства и имат достъп до Интернет.

– В по-елитните училища сякаш децата имаха по-малко време за Интернет или една идея по-регламентирано като време за онлайн. Да, някои деца, много малка час от тях, споделят, че им се позволява с часове да се стои пред компютъра.

– Навсякъде гледахме филма, който преди години направихме с Андрей (Revive Vision) и макар да е вече стар и да има нужда от нова версия, въздействащ е!

– Навсякъде раздавах и книжки – не на всички класове по бройка за всяко дете, защото нямах достатъчно. Но и книжките, макар да ги правихме отдавна – чудни са!

Искам да продължа да доброволствам и обикалям училища, да срещам деца и да говорим по темата за безопасността в Интернет. Това за децата 1-4 клас. Искам да направим нов филм и книжки и за учениците от 5-7 клас. Защото и от това има нужда.

Търся подкрепа. Търся фирми и организации, които да подкрепят каузата.

В предните години сме получавали дарения за филма и за книжките от Майкрософт България, Евроком, British Council, Алфабанк България. Не са нужни много пари, но без пари няма как да се получи. Парите са нужни за производство и печат на тези материали – филм и книжки. Обиколките по училищата сама ги поемам като мой дял в кампанията.

Очаквам подкрепа.

За нас, простите граждани, нещата от ден на ден стават все по-необясними. Ето: да вземем ли 16 милиарда заем или да не взимаме. С горчивина трябва да отбележим, че отново изоставаме с цели епохи от цивилизованите народи като, да речем, гърците. Докато ние продължаваме да смятаме, че не е добре да се взимат заеми, гърците са убедени, че не е добре да се връщат. Така пред тях изобщо не стои дилемата, заради която се скараха българските политици през изтеклата седмица.

По въпроса за държавното задлъжняване е прието да се мисли, че десните са остро против него, а левите са склонни да го приемат, за да могат да си финансират лукса да бъдат леви. От десните се очаква да бъдат убедени, че не е редно да се харчат пари, които не са спечелени, и че народите трябва да се простират според брутния продукт, който са произвели – по-малко принадена стойност → по-малка печалба → по-малки приходи от данъци и осигуровки → по-мизерни публични услуги и т.н. Левите пък не биха учудили никого, ако кажат, че народите имат права, които не зависят от брутния продукт, и че имат нужди, които трябва денонощно да бъдат задоволявани с цената на всичко. И това би било чудесно, защото тогава щяха да се редуват леви и десни управления, едните щяха да печелят, другите щяха да разпределят и всички щяха да са щастливи (доколкото човеците изобщо са способни да бъдат щастливи дори и в условия на максимално благоденствие). За съжаление обаче, целият политически спектър и то не само у нас, е така разяден от популизъм, че напоследък партиите се различават единствено по това дали са на власт или в опозиция. Иначе са абсолютно еднакви. Много отдавна никой не е казвал на избирателите, че ще им причини лишения в името на икономическото оздравяване. Напротив, всеки следващ кандидат обещава все по-фантастични социални придобивки и като единствена пречка пред баснословното богатство сочи тъжното обстоятелство, че в момента не е на власт. Нищо друго. А избирателите вярват.

Конкретно по въпроса за 16-те милиарда. По него българското политическо пространство е разделено точно наопаки – десните искат да теглят заем, а левите не дават. Десните казват, че заемът ще намали дефицита, като оптимизира старите дългове. Левите пък ги обвиняват, че ще заробят до гроб даже и неродените и че не възнамеряват да погасяват стария дълг, а само да крадат. Левите принципно не са против това да се теглят нови заеми (против тяхната природа е да са против), но обвиняват десните, че правят шашми с избора на банките и комисионните на посредниците. Десните пък са против тегленето на заем (защото такава се очаква да е природата им), но гледат на него като на „антибиотик, който ще дадат на детето си, за да не стане още по-лошо (Мартин Димитров). Те казват, че в дълга няма нищо сензационно, че той е отдавна приет в закона за бюджета и че да се правят тези циркове е глупаво и недостойно.

На този фон Бойко Борисов извади запазената си марка: „като не искате да стане моето, аз пък ще си подам оставката и ще ви видя как ще се оправяте без мен“. И е прав да говори така, защото знае, че предсрочни избори в момента може да има само с негово съгласие, а той ще даде това съгласие, едва когато е напълно сигурен, че ще излезе от тези нови избори с по-добър резултат в сравнение с предишните. Тоест, г-н Борисов знае, че народът го обича с нелогичната страст на славянската си душа и ще си го избира отново и отново, независимо от всичко.

Какво ще се случи обаче с въпросния заем, ако г-н Борисов си изпълни заканата? Да приемем, че кабинетът подаде оставка. Да допуснем, че социалистите успеят да спечелят следващите избори. Да допуснем даже, че успеят да съставят правителство с толкова силна подкрепа, че да не могат да се оправдават, че някой им пречи да провеждат политиката си. Какво ще бъде според вас първото нещо, което ще направи това ново, силно и национално отговорно правителство? Според мен първото нещо ще бъде да теглят същият онзи заем от 16 милиарда, срещу който сега вият на умряло.

Логиката не е сложна. Държавният бюджет прилича на семейния. И той се състои от приходи и разходи. Както семейство от двама души, които получават по хиляда лева заплата, не може да харчи три хиляди лева на месец, без да вземе от някъде другаде, така и в държавата, когато разходите са повече от приходите, налице е явление, познато като „бюджетен дефицит“. Той може да се финансира единствено чрез заеми. Тоест, ако сме приели чрез закона за бюджета, че ще направим еди-какви-си разходи, но нямаме достатъчно приходи, то единственият начин е да теглим заем, ако на всяка цена искаме да направим въпросните разходи. От тази гледна точка всяко управление ще направи едно и също, независимо от вълните популизъм, които се блъскат една в друга от всички страни, пенят се и ни заливат със зловоние.

Опозицията твърди, че чрез бюджета управляващите инвестират в своето собствено политическо бъдеще. А какво би вършила въпросната опозиция на мястото на управляващите? Очевидно, абсолютно същото. Всеки политически субект, докато е на власт, прави три неща, за да остане на власт: инвестира в добро управление, за да го преизберат по делата му; инвестира в пищна пропаганда, за да го преизберат по думите му; директно купува победата си, за да го преизберат за пари. Нормално е опозицията да протестира срещу вторите две, защото да си купуваш изборите е престъпно, а да залъгваш хората и да плащаш за това с пари, които си взел от тях, е недостойно. Лошото е, че в лакомията си за власт опозицията е недоволна и от първото. Ако управляващите вършат правилни и необходими неща, опозицията пак е недоволна и критикува, понеже това я отдалечава от властта. А да недоволстваш, когато някой взима правилни и полезни управленски решения, и да злобееш задето червените точки отиват у него – това вече е грозно дори за един „национално отговорен политик“.

За жалост, в дебата около дълга аз видях само боричкане кой да го харчи и тъга у някои хора, че няма да го харчат те, при все че много добре знаят как биха харчили, ако можеха (о, как!). И лигите им текат от това видение. Докато по едни телевизии Румен Гечев от социалистите пъшкаше в какви длъжници ще се превърнат българските деца, по други социалистът д-р Емил Райнов стенеше как държавата трябвало да дава повече пари за здравеопазване. Е, не може и двете – хем да не се теглят заеми, хем държавата да плаща за здравеопазване, образование, социални помощи на мними инвалиди и пенсии на млади пенсионери.

Заемът очевидно ще се изтегли, защото е свързан с други важни и вече договорени ангажименти. Всички знаят това, но очевидно не желаят да пропуснат случая за малко пропаганда. Публичният дебат се е превърнал в нещо като парламентарния контрол – повод да си кажем пред публика, това, което имаме да казваме. Вярно е, че българските политици полудяват, когато им замирише на власт, но това не е нищо в сравнение с лудостта, която ги обзема, когато им замирише на пари. Станали са алчни като финикийци, а всички знаем кой е най-известният финикийски град и какво трябва да се случи с него.

Tweet

50 нюанса сиво – битият – бит, 

останалото не е за приказване

(поглед на хетеросексуален, женен, с деца и постоянна работа и от основното вероизповедание, както и с отбита военна служба)

Случи ми се да гледам нашумелия с литературния си първоизточник филм „50 нюанса сиво“. Сивото идва от името на единия от двамата главни герои – милионерът Сив(ов) (Grey), иначе по-коректното заглавие би било „50 нюанса червено“. Но ... не става дума за ЦСКА, а за извънредно насилие, носещо наслада на упражняващите го. Насилието все пак е показано в някакви разумни кинематографични граници, иначе ограничението „16 години“ за зрители би трябвало да е двойно – т.е.32 години. А в тази ситуация филмът просто би останал без зрителки. Не случайно споменавам зрителки, т.к. отзиви за едноименния роман през последната година виждах само от страна на нежната половина на човечеството (и да е имало мъжки отзиви – съм ги пропуснал,  но едва ли са много). А и мене точно жена ме накара да ходя да гледам филма! (Боже, какво ли не правим заради половинките си!!!)

За целите на отзива ще се наложи да разкрия (част от) съдържанието – сигурен съм, че тези, които са чели книгата и още не са гледали филма, няма да се сърдят; тези, които и бе здруго няма да го гледат – само ще им се изясни защо са прави; а тези, които не са чели книгата, но мислят да го гледат – продължават да четат на собствена отговорност. Все пак за последните – и да научите съдържанието, това няма да ви промени изненадата по време на гледане ;)

Историята се отнася за едно момиче, последен курс в университета, което по случайност взима интервю от милионер, двамата се влюбват – правят това-онова (като за забрана на филма до 16 години) и ... в класическите традиции на порно-филмите – не се „взимат“ накрая.
И още нещо – отзивът ми се основава на филма, т.е.каквото и да кажа за  се отнася за филма и историята/героите в него

Нека кажем първо добрите страни на филма:
1.    Душата ми на пътеписец нямаше как да не отбележи страхотните градски пейзажи от високо, както и показването на основни забележителности на град Сиатъл. В „Безсъници в Сиатъл“ това не беше достатъчно добре показано, но пък ставаше за гледане като любовна история ;)
2.    Страхотно озвучаване – дължи се и на системата долби атмос в салона – но не във всеки филм чуваш как дъждът ти вали по главата
3.    Очакването ми, че филмът ще бъде целият в сиви тонове не се оправда
4.    Актьорите са нови и неизвестни (освен шофьора на богаташа, когото често виждам по някои ТВ сериали по Фокс). Това може да бъде и плюс, и минус – пиша го като плюс, защото трябва да се дава път на нови лица не само в политиката
5.    Филмът ми се видя отвратителен – ако това е била целта на авторите, искам да изкажа специалните си поздравления за майсторството! (това го казвам напълно сериозно)
6.    Някои чисто физически детайли за харесване във филма: хубави коли, хубави хеликоптери, добро обзавеждане на кухня и хол (холът беше над 150 кв.м.според мене)
7.    Сигурно има и 7, но го оставям на вас ;)

Нещата, които не ми харесаха
1.    Образът на героя беше изпълнен в класическия ключ на любовната литература за жени – той беше ИДЕАЛЕН! Идеален, до пълна липса на реализъм! Той беше млад, той беше красив (даже на мене ми хареса ;), той беше богат, той беше МНОГО БОГАТ, той беше направил богатството си САМ, без престъпления, той имаше време за НЕЯ (три дена в седмицата! През цялото време!), той я спасяваше от навлеци, той я спасяваше от самата нея, той беше чист, имаше вкус, свиреше на пиано, караше собствен хеликоптер, пилотираше планер, можеше да отсвири майка си, и я гледаше в очите без да мига! Кажете ми, какво друго може да се иска от един мъж? (подозирам, че и чорапите му сами се чифтосват и няма нужда да ги търсиш!). В този ред на мисли – мъжкият герой много ми напомня мъжките герои на Никълъс Спаркс – ПЪЛЕН ИДЕАЛ (само да съм чул подигравки, че съм го чел – веднага ще ви банна! Чел съм го, разбира се – как иначе ще мога да разбирам жените така добре ;) , с леката уговорка, че мъжете у Никълъс Спаркс нямат жени – роднини, но пък и тук в „50 нюанса сиво“ майка му му беше мащеха, а не родна ;) От сто години чакам любовен филм/книга, а кой(я)то мъжкият герой ще има дъщеря/сестра и любвеобилна майка (всички майки са такива, не се сецайте!), или пък герой, който се справя трудно с живота – но май няма да дочакам ;)
2.    Моралът на героя беше морал на българска мутра, а не на американски милионер. Това просто КРЕЩЕШЕ  през целия филм!
3.    Актьорът можеше да е по-добър. През цялото време си мислех, че точно този типаж най-добре пасва за Джъстин Тимбърлейк, но... беше друг артистът.
4.    Момичето първоначално ми хареса, особено играта с мимика – беше убедителна, няма спор. Героинята обаче беше странна – не чак колкото мъжкият герой – но все пак имаше странности: беше последен курс в университета...  девствена. Въпреки това се държеше свойски с мъжете, пиеше като смок (извинявайте, ама коскоджамити мъж съм и още не съм повръщал от препиване!), и беше доволно симпатична в лице. Такова тяло и... пълна липса на сексуален опит???На 25? Извън Афганистан?
5.    Моралът на девойката беше повече от съмнителен – и то не в мръсния смисъл на думата, а именно защото се съмнявам в реализма на подобен морал. Девица, която казва НЕ в последните секунди на филма? След като битият – бит, а е@@ния – е@@н?

Като цяло филмът не ми хареса. Опитвах се да се идентифицирам с някой от героите, но и двете страни бяха абсолютно неприемливи за мене – момичето беше овца в главата: симпатична и глупава, но даже и най-глупавата жена (човек!) може да си представи какво я чака при показаните през цялото действие признаци на опасност. Опитах се да помисля, че тя иска да прави експеримент със себе си (както казват феминистките кучки: да открие женската си сексуалност) – но даже и при такава постановка трябва да ти светне лампичката в главата, че тук нещата отиват към без контролно насилие.
Да, нека приемем, че днешните жени не са чели Стария завет, в който на едно място пише, че на жена може да й се случи всичко(изнасилвачи винаги е имало), но приличната жена казва категорично НЕ. Поне!

А днешната 24-25 годишна девица не казва Не, а прави експерименти със себе си – „до колко нося на бой и дали ще ми хареса“. Ами – колкото да умреш – толкова. И го казвам това с пълното съзнание, че наистина съществуват садисти и мазохисти, на които им харесва да бъдат такива –  но съм абсолютно сигурен, че този, на когото не му е харесало да го бият/да бие още в началото просто ще вземе мерки да се махне. Поне ще каже НЕ, НЕ ИСКАМ! (За феминистките, които четат тук, а не са гледали филма – изобщо не става дума за домашно насилие във филма, а за садо-мазо изпълнения – нали сте по откриването на женската сексуалност?)

Освен да кара хеликоптер и планер, главният герой свиреше и на пиано

Да видим морала на мъжкия герой и неговата съмнителност. В началото беше чувствителен и внимателен, пък какво се оказа накрая... Сигурен съм, че психолозите сред нас ще му намерят диагнозата, но за да си извретеняк като него съвсем не е нуждно да си милионер. Изобщо – някой от вас познава ли жив, истински милионер? От ония – американските? Това са изключително стегнати, възпитани, даже бих казал – морални – хора. А тези, които са садо-мазохисти сред тях, удовлетворяват това си желание в специализирани клубове. Т.е.тук имаме вземане-давана с милионер-тип българска мутра, която се е научила да носи ръкавели.
Нещо друго – ако той наистина е садист, щеше ли да я чака през цялото филмово време да се накуми? Щеше да си я претрепе още на първа среща и щеше да й плати някаква издръжка, за да мълчи после. И тя изобщо нямаше да се влюбва в него, а филмът щеше да бъде филм за домашното насилие сред милионерите (смея да твърдя, че домашното насилие е обратно-пропорционално на личното благосъстояние на мъжа, ако приемем, че мъжете са виновни за него)
А нашичкият я „чакаше“. Остава да приемем, че и той я обичаше по някакъв начин? И ще иска да подписва договор за конфиденциалност? Не беше убедително.

Няма да ви описвам отделни сцени, но имаше места, на които излизах от салона. Някой би нарекъл филма еротичен, защото се виждаха цици и дупета, но – можете да ми вярвате – такова чувство за отхвърляне и разграничаване от екрана има в тези сцени, че всяка еротика губи смисъл. Признавам си, че в половината време имате същото усещане, каквото и когато попаднете на гей-порно по нощните канали – сигурен съм, че има хора, за които това е еротично. Не и в моя случай.
Скъпи създатели на филми – ако искате да правите хубави любовни филми, нека бъдат такива, в които булката казва „Не“ в началото на филма, а не в последните 30 секунди.  Освен, ако не сте решили, че закъснялото Не е началото на следваща серия от филма ;)

Послепис: и все пак си мислех какви ли жени ще се въртят около мене, ако се науча да пилотирам собствения си хеликоптер? Или си направя кухня без аспиратор?