Българският вицепремиер Ивайло Калфин, принизен до „Ивайло” от руски журналист ( интересно, дали така би се държал с вицепремиера Дмитрий Рогозин например?), се подмазва на Москва с поредица от русофилски поклони в интервю за руско радио. Хвали се например, че в България има хиляди паметници, свързани с Русия и СССР, след което уточнява, че са 1500 ( при обявени от русофилските организация в България около 450 броя ).

Неизвестно с какъв мандат, Калфин пледира за сваляне на санкциите срещу Русия и констатира, че Русия не е заплаха нито за България, нито за ЕС.

В качеството си на социален министър Калфин съобщава, че в България има 10-11 хиляди руски граждани, но не знаел колко от тях са и български граждани, макар да имало интерес сред тях за гражданството. Същевременно „се говори”, според израза на Калфин, че в България има 350- 400 хиляди имота, собственост на руски граждани и оценката на тази инвестиция била на около 1,8 милиарда евро.

Но най – фрапиращите изказвания на Калфин, гостуващ в Москва на 3 март, са свързани с историята, с което още веднъж доказва откъде русофилите черпят своята антибългарска енергия. Българският вицепремиер се възмущава например, че в музея на дебаркирането в Нормандия не се споменава Съветският съюз (сякаш в комунизираната насила от СССР България някъде изобщо се споменава за САЩ и Великобритания като съвоюващи със СССР държави).

В отговор на войнствен въпрос, според който България е на четвърто място в Европа по вандализиране на съветски паметници, Калфин угоднически нарича „хулигани” българските патриоти, които изразяват отношението си към съветската окупация. Нещо повече, той два пъти подчертава, че не е имало съветска окупация(!?).

Освен това Калфин, макар сам да споменава за българското участие във войната срещу Германия „в последните дни Втората световна война” ( а всъщност в продължение на повече от половин година и с жертви, много по-големи от руските на българска земя през 1878 г., например), обявява Царство България за победена страна във войната. Факт, който позорно лежи на съвестта на Кремъл, който не желае да признае България за съвоюваща ( точно както през 1878 г. Русия не признава българските жертви и не кани нито един българин на подписването на примирието с Турция), гаврейки се с паметта на близо 40 000 загинали българи в Югославия и Унгария.

Ето цялото интервю в превод на Васил Костадинов за ivo.bg

“Ролята на България – търсене на различни възможности за взаимодействие между ЕС, НАТО и Русия”

Ивайло Калфин в интервю за “Комерсант FM”

03.04.2015

Какви са перспективите за енергийно сътрудничество с България? Доколко позицията на българските власти по отношение на Русия съвпада с генералната линия на Европейския съюз? Каква е причината за разширяване на военното присъствие на НАТО в страната? На тези и други въпроси на водещия на „Комерсант FM” Анатолий Кузичев отговаря вицепремиерът на Република България Ивайло Калфин в рубриката „Действащи лица”.

- Г-н Калфин, добър вечер.

– Здравейте.

- Как по български е учтиво да се обръщаме към Вас? Ивайло?

– Ивайло – това е добре, да.

- А бащиното Ви име?

– Георгиев.

- Добре, сега нека първо да се опитаме от общия тон на отношенията, ако може, така да се каже, от отношенията между Русия и Европейския съюз, ​​да се абстрахираме. Как бихте определили тона на отношенията между България и Русия?

– Отношенията между България и Русия имат много дълга история. Имаме и Православие, и славянска общност, така че има за много неща да се говори. Разбира се, имало е различни периоди в тези отношения.

- Това е ясно. Но сега?

– Сега, аз мисля, че ние трябва да разгледаме отношенията между България и Русия в контекста на това, което се е случило. За чисто човешките отношения, това са едни много добри отношения. Политическите отношения се усложниха в последно време. България е член на НАТО, член на Европейския съюз, там споделя общи позиции. Но винаги съм си мислил, и мисля, че ролята на България е да се търсят различни възможности за взаимодействие, и не само двустранно, но също така и за взаимодействието между Европейския съюз, НАТО и Русия.

- Някакви конкретни усилия, освен това усещане, предприема ли България, конкретно в рамките на ЕС? Например, може би си спомняте, наскоро бе посещението на Путин в Унгария и унгарските власти, аз не знам дали това е само декларация или реални действия, много пъти подред, методично говорят за своето несъгласие с линията и позицията на Европейския съюз. Те се опитват някак си, доколкото е възможно, да се противопоставят или да предложат някаква алтернатива.

– Алтернативни варианти се предлагат във формата на Европейския съюз, защото там всички решения се вземат с единодушие. Ако Унгария имаше някои различни мисли, то определено това е в Съвета на Европейския съюз, а не при срещите с руския президент. Мисля, че не само България, има и други членове на Европейския съюз, които много се надяват, че този труден момент ще премине възможно най-лесно и по-бързо.

- А Вашата прогноза – колко бързо може да преминем през този труден период?

– Разбира се, всичко зависи формално, знаете, от споразумения от Минск, всичко зависи от процеса в Украйна.

- Това, ако речем, се потвърди от ОССЕ и се документира извеждането на тежката техника, ще бъде първата малка стъпка за това трудно време, както се изразихте, да се направи възможно най-кратко, нали?

– Да, това е първата стъпка, която е много важна.

- Сега вече виждате ли някакви предпоставки за да промените режима на взаимни санкции между Русия и ЕС? Реални предпоставки.

– Мисля, че перспективите за вдигане на санкциите трябва да са напълно реални, трябва да се стимулира облекчение на обстановката в Украйна и изпълнението на всички тези споразумения. Мисля, че ние трябва да говорим за края на санкциите, а не за тяхното усилване, разбира се. Тази перспектива трябва да върви заедно с положението в Украйна.

- Т.е. сега вече можем да говорим за облекчаване на режима на санкции?

– Мисля, че като перспектива, ако всички споразумения се изпълняват, това трябва да е перспективата в отношенията.

- Колко за страната, за България в случая, са болезнени контрасанкциите, доколко това у Вас се усеща?

– Много болезнено, тъй като в конкретния пример с България ние загубихме големия съветски пазар навремето, преди 25 години. Специалните български храни бяха много добре познати в Русия. След това, заради нашата политика, собствената, в България, ние загубихме този пазар. През последните години, много предприемачи се опитват да се върнат на руския пазар.

Всички тези усилия, всички тези инвестиции, които те направиха, за да се върнат на руския пазар, трябва да имат перспектива. Това не е така. И не само по отношение на контрасанкциите. Перспектива за това, което ще се случи през следващата година, какво ще бъде в бъдеще – това е най-важно. Мисля, че е свързано и с двете страни.

Когато предприемачите говорят за инвестициите, които са направили за да се върнат на руския пазар, те се нуждаят и от политическа стабилност и перспектива. Така, че санкциите се отразяват отрицателно. Разбира се, в България се появиха много хранителни продукти, евтини продукти.

– Които биха се изнасяли, нали?

– Които не се изнасят за Русия, а остават в България, защото Русия затвори пазара си.

- Това за потребителите е добре, но за производителя – лошо, грубо казано?

– Да. Аз мисля, че производителите са най-важното нещо в икономиката.

- И все пак, ако ми позволите, ще се върна на позицията на Европейския съюз, на фронта, така да се каже, ЕС срещу Русия. Аз все още искам да разбера как изглежда позицията. Аз разбирам, че в Европейския съюз всички решения се вземат с консенсус, напълно и безусловно, и все пак много ми е интересно. Навярно има, все пак, някоя процедура за дебат, полемика, дискусия?

– Разбира се.

- Благодаря на Бога. Каква е позицията на България? Как е артикулирана, как изглежда тя? Кажете ми каква е идеологическата позиция на България относно ситуацията между ЕС и Русия.

– Всички тези дискусии се провеждат преди приемането на общото решение.

- Разбира се, разбира се.

– Когато има общо решение, разбира се, позициите на всички страни-членки са еднакви. Бих искал, и дори бих искал да се смени тона, да се говори за края на санкциите и положителното развитие в Украйна. Българската позиция е много различна в сравнение с другите. Всичко това, което се случва в момента в Украйна, трябва да се облекчи, всички военни действия трябва да приключат, и трябва да започне процес, който ще урегулира всички отношения там.

- Ако вярваме в разните видове социологически изследвания, и ако просто проучим пресата на различните европейски страни, е ясно, че това противопоставяне много силно се подгрява, и обществото се подгрява, а то, от своя страна, подгрява властта и така нататък. Обществеността на Запад, ние няма да обсъждаме доколко това е справедливо, но въпреки това, обществеността на Запад е категорична, че Русия е агресорът, който нахлу в Украйна, който в момента се опитва да отреже още едно парче и така нататък. Цялата тази пропагандна история ни е много позната, и с контрапропагандата сме добре запознати. Обществеността в България, българското обществено мнение – какво мисли за този сблъсък?

– Мисля, че за България е много важен въпросът за за Украйна – това е териториалната и цялост, защото на Балканите, този въпрос е много чувствителен. Може да кажете, че е имало прецедент в Косово.

- Ще кажа.

– Имаше и прецедент и с руската позиция тогава. Русия не беше съгласна с отделянето на Косово.

- Да, и кой я послуша?

– Тогава не трябва да използвате същия аргумент, с който не сте били съгласни. Но проблемът е, че аз не бих правил конкретни паралели между това, което се случи в Косово, и това, което се случи в Украйна. За нас, мирното съществуване, отчитайки териториалната цялост на държавата, е много важно. За всяка държава, която е на Балканите, това е много важно.

- Това е много важно и много болезнено, но, вижте, две държави на Балканите, да предположим, Сърбия и България, които в резултат на историческата памет, историческия опит трябва да имат твърдото разбиране, че от някого, от когото да е, но от Русия не трябва да очакват проблеми. От много други, но от Русия – не. Не трабва ли този исторически опит да ви бъде полезен в усещането, в разбирането на сегашната ситуация, или вече не е актуален историческият опит?

– Не мисля, че има някаква опасност, някаква заплаха от Русия за България.

- И тогава какъв е проблемът? В общите принципи?

– Проблемът е в общите принципи. С участието си в Европейския съюз и имайки отношения с Русия, това което се случва в Украйна има значение, но не бих казал, че има заплаха за ЕС.

- Разбирам. Що се отнася до прецедента Косово, ние за това, знаете, много дебатираме, много „копия потрошихме”. Аз все още съм на мнение, че е прецедент, прецедент имаше, и както и да го усукваме, Русия протестира срещу него. Сега вие казвате: „Защо и вие?”. Но Русия може да е осъзнала, че де факто тези норми на международното право, които преди наколко години сякаш изглеждаха неприкосновени, изведнъж се оказаха поругани. Това означава, че международното право вече не съществува в предишната си форма.

– Това е много опасно. Международното право съществува и е много опасно, ако кажем: „Имаше един прецедент в Косово, нека да направим нещо …”

- Ако е възможно, защо не?

– Защото аз не знам, и това се отнася и за Русия, етнически чиста държава, чиито граници съвпадат с етническите характеристики, така че ако етноса е основание за отделяне на държава или парчета от държавата, то заплашва и самата Русия, и всички други държави. Ако кажем: „Няма международно право, всеки, който се чувства различен етнически, религиозно или по някакъв принцип в тази страна, може да направи нещо отделно”. Това е много опасно.

- Преди интервюто, един от хората, които са с вас, с вашата делегация, ни напомни защо 3 март е Национален празник на България, деня на Освобождението от османско иго, тъй като в резултат на това, ако цитирам вашия колега, границите на България на конференцията са дефинирани в границите на историческата български етническа общност. Не е ли така?

– Това беше в Сан Стефано, след това имаше Берлински конгрес, и всичко това беше …

- Т.е., искам да кажа, че етническата област все-пак има право на съществуване.

– Аз не мога да се съглася. Има българи, които живеят в чужбина, има етнически българи в Молдова, в Украйна, в Сърбия, в Република Македония. Това не означава, че трябва да правим това, което направиха всички държави на Балканите – големите амбиции, велико-български, велико-албански, имаше велико-югославски, сега велико-сръбски. Той не трябва да го има, това не е живота през XXI век.

- Ивайло, Вие сте също и министърът на труда и социалната политика, нали?

– Точно така, да.

- В сряда се срещнахте с руския си колега, нали?

– Да.

- Има ли някакви тайни, които сега можете да ни разкриете в ефир, какво се обсъждаше?

– Трудно е да ги наречем „тайни”, защото ние с Максим Анатолиевич се опитваме да бъдем много ясни в това, което казваме. Разгледахме няколко въпроса. Първият – задълбочаването на сътрудничеството в трудовата миграция.

- „Задълбочаване” във вашия и наш смисъл означава „улесняване”?

– Улесняване, да. Задълбочаване на сътрудничеството – това означава, че администрацията ще направи по-лесна трудовата миграция. България има около 10-11000 руски граждани в момента. Аз не знам какъв процент са български граждани, но има интерес. Има, например, обекти в областта на строителството, където фирмите се нуждаят от български специалисти. В България има, например, в областта на информационните технологии, търсене на специалисти, които говорят руски. Има възможности за улесняване временната заетост и движението на пазара на труда. Това, което предложих на министър Топилин е да се сключи двустранно споразумение, след което ние да успеем максимално да улесним всички процедури.

Друга тема – договорът за социална защита. Всички тези хора, които работят или са работили някога в другата държава, трябва да разполагат с всички необходими пенсионни, здравни и други права. Ние имаме договор, което е сключен през 2009г. Сега следва процес на преразглеждане на някои клаузи на договора. Така че се надявам, и ние говорихме за това, до края на годината, вероятно, ще се споразумеем за това.

Също така говорихме за обмен на опит между експерти. Имате промяна в пенсионната система. И има специфична политика за хората с увреждания, ние също имаме такива проблеми. И ние, и двете страни, сме ратифицирали Международната конвенция, така че има много области, в които можем да си сътрудничим по-добре. Разбрахме се да разгледаме и да подпишем двугодишна програма за експертно сътрудничество.

- Интересното, улесняването на трудовата миграция между двете страни не е ли в противоречие със санкциите на ЕС?

– Не.

- Не ? Скорошните преговори за облекчаване на визовия режим за руснаците – това в същия контекст ли е, или това е напълно паралелна и независима история?

– Не, това е друг процес, който е паралелен. За нас, за България, това е един много важен процес, защото ние през изминалата година имахме около 650 хиляди руски туристи, които дойдоха в България, и за нас, за туризма в България, това е важно. Целият този бизнес е много се заинтересуван в това, държавата да направи, такa че да се улесни този режим.

През последните години, ние се опитахме да улесним всички процедури. Сега, това което създава проблеми е промяната в курса на рублата. Визите станаха много скъпи. Ние ще се опитаме да направим всичко възможно, за да се улеснят руските туристи, които се интересуват от България. Има много деца, които идват в България организирано, различни лагери, така че това също ще улесним. Има руски инвестиции.

- Какъв е за вас потока от туристи през новата година, добър според вас, който ще помогне на икономиката? Ти каза за около 650 хиляди души през миналата година, очевидно е, че трябва да бъде не по-малък. Какво очаквате като резултат от тези мерки за привличане на туристи?

– Миналата година се наблюдава спад от около 5-6% в сравнение с 2013г. Сега ние ще се опитаме да го увеличим, ако е възможно. Знам, че икономическата ситуация не е лека, че за много хора става по-трудно да мислят за пътуване в чужбина, но мисля, че ние трябва да направим всичко възможно, за да стимулираме този туристопоток.

- И все пак какъв резултат ще бъде успех? Достигане на нивото от 2013г.?

– Един добър резултат ще бъде, ако в сегашната икономическа ситуация ние запазим тези посещения на руски граждани в България, 650 000. Ако можем да направим повече – отлично. През следващите дни ще обсъдим туризма, тук, в Русия, ще бъде моя колега, министъра на туризма, ще има и делегацията от туристическата индустрия. Ние се опитваме да направим всичко, така че да стимулираме интереса на руските граждани да посетят България.

- За добро руснаците също имат някаква историческа памет. За съветските хора България беше, разбира се, едно от малкото ъгълчета в тази Желязна завеса, където можехме да отидем, Слънчев бряг, имахме и едно питие „Слънчев бряг”.

– Да.

- Знаеш ли колко много го пиеха студентите? О, и аз дори съм отдал почит на тази прекрасна напитка.

– Сега е различно. Много руснаци имат възможност да почиват в много луксозни места, но в България все пак и обстановката, и езика, и комуникацията са по-лесни, така че аз мисля, че има интерес.

- Между другото, какво е толкова специално в България за руснаците, ако се абстрахираме от всякакъв шик и разни такива неща? Какво България може да предложи на руснаците, може би нещо такова, което за руснаците ще бъде близко, разбираемо, топло, приятно и така нататък?

– Мисля, че това са националните отношения, а също има всякакви услуги, които се предоставят специално по Черно море. Но има и други добри възможности, СПА и лечебен туризъм, например. Интерес за привличане на руски туристи там има. Това, което правят всички, които са заети в този бизнес, е да се адаптират към интереса на туристите. Мисля, че руските туристи откриват хубава атмосфера в България.

- Има още една точка или дестинация за руските финанси в България. Имам много приятели закупили имоти в България. Колко важен за страната е този поток? Доколко той прилича на поток или ручей? Намалял ли е броят на такива инвеститори? Кога той е бил най-висок и в какви величини се измерваше?

– Говори се, че около 350 или 400 хиляди са руските инвеститори в България.. Това са малки курортни жилища. Те купуват нещо, което е много положително и за България. Разбира се, това е различен вид туризъм, това не е туристически пакет, с който можете да стигнете до хотела, където са всички услуги. Хората там, това са приятели, членове на семейството и така нататък. Ако има собственост в имот в България, това привлича много туристи, а не само тези, които са инвестирали пари. Що се отнася до обема на тези инвестиции, се оценява на около 1,8 милиарда евро, така че това също има значителен икономически смисъл.

- Някои мерки за привличане на този тип инвеститори, специални мерки има ли? Или мислиш, сега климатът е такъв, че нищо ново не можете и не сте длъжни да предложите на руснаците?

– Това силно зависи от активността. Има интерес, има и такива, които инвестират и строят ново, нормално ново жилище. Има представителства в Русия, има и всички маркетингови подходи. Що се отнася до администрацията, ние се опитваме да улесним издаването на визи на тези, които имат инвестиции в България. Ние се опитваме да направим всичко, за да улесним този интерес.

- Разбирам. Каква е вашата прогноза за цените на недвижимите имоти в България?

– Цените на недвижимите имоти са на базата на икономическия цикъл.

-Разбира се.

– Бих казал, че преди четири или пет години, цените бяха много по-високи, отколкото сега. Какво е очакването за бъдещето? Ако знаех, щях да се занимавам с друго, а не с държавната администрация, но аз мисля, че тенденцията за следващите няколко години, тъй като има много ново строителство в България, цените се забавят, вероятно, ще има леко увеличение в бъдеще, но не толкова голямо.

- Както казваме, ако знаеше козовете, щеше да живееш във Варна.

– Добра тенденция, да.

- В оригинала обаче е Сочи, но мисля, че Варна също е добре.

– Да.

- Казвате, че един от най-важните фактори за привличане на руски туристи в България са взаимоотношенията, традиционно добри, ако ви разбирам правилно, отношението на българите към руснаците.

– Точно така.

- Има обществена организация, която преброи броя на осквернените паметници на бившия Съветски съюз в различни страни, в бившите социалистически републики и в различни европейски страни. На първо място, разбира се, е Украйна, а след това, разбира се, балтийските страни. Разбира се, след това Полша, също е ясно, ние имаме много исторически връзки с поляците, и след това България. Статистиката е такава: На четвърто място, седем вандалски актове, последният – през август 2004г(?)., когато неизвестен заля с червена боя могилите на съветските воини-освободители в квартал на София – Лозенец. В нощта на 23 февруари на същата година в центъра на София, боядисаха в цветовете на украинския флаг паметника на Съветската армия. Преди това едва успяха да защитят разрушаването на световно известния паметник на съветския войник Альоша. Всички, разбира се, знаят, този паметник, дори ако никога през живота си не са го виждали, те, разбира се, са чували песента „Стои на хълма Альоша – в България руски войниик”. Смятате ли, че това е свързано по някакъв начин …

– Стои си.Стои си.

- Там е, но едва го запазиха. Искаха да го разрушат?

– Искаха да го разрушат, но не го разрушиха. В центъра на София паметника на Съветската армия също стои.

- Заляха ли го?

– Да. В България има хиляди паметници, и от Руско-турската война, от Втората световна война, и по някакъв начин са се запазили тези паметници, дори и с усилията на други организации, неправителствени, които се грижат за поддръжката на тези паметници. Това което направиха няколко пъти, дори в центъра на София с паметника на Съветската армия – е да изрисуват фигури. Това е един много голям паметник, има много фигури. Там бяха пребоядисани като Спайдърмен, Батман и такива разни герои.

- Значи смятате, че това не са умишлени антируски акции?

– Тези, които го направиха, казват, че е performing art. Между другото, когато това беше направено, дойдоха доброволци, които почистиха паметника.

- Разбирам мисълта ти, че това не са бил целенасочени анти-руски акции. И така, какво е било?

– Аз винаги съм много внимателен със статистиката. В момента има 1500 руски паметници в България.

- 1500?

– Да. Има много малки градове, села, където има паметници и за Руско-турската война, и за Втората световна война, и така нататък. Запазени са. Ако статистиката за това колко паметници са били боядисани или нещо подобно, тогава ние просто имаме много паметници.

- 1500 – това е много, да.

– Така и статистиката трябва да се увеличи, но тези паметници си стоят, и цялото уважение там, както и имената на улиците, на много места това са руските генерали от време оно. Паметник на Александър стои пред българския парламент.

- Александър II?

– Да. Храмът Александър Невски – най-голямата православна църква на Балканите, които стои от другата страна на парламента в София, така че аз не бих казал, че имаме някакъв вид анти-руска нагласа, която се проявява към паметниците.

- Добре. Тогава какво? Нека сложим край вече на тази тема. Просто хулиганство?

– Това е хулиганство, точно така. Мисля, че това е точната дума.

- Е, да се надяваме, че това е така. И все пак, тъй като много говорихме за паметниците, има и друга, много страшна тенденция, всъщност, възможно е, Вие да не виждате тази тенденция, тенденция наречена „преразглеждане на резултатите от Втората световна война”. Много е трудно да не забележите колко бавно, много тихо, много деликатно, но има промяна в тона на твърденията за Втората световна война, променят се, условно казано, героите, променят се интерпретациите за това, какво се е случило. Не можем да не се плашим. Все пак не забравяйте, изявлението на министъра на външните работи на Полша относно неадекватността на присъствието на, да речем, Владимир Путин по време на церемония по повод годишнината от освобождението на Освиенцим. Този крупен историк отбеляза за нас, че Аушвиц е освободен от украинците, защото това е един от украинските фронтове. Би било смешно, ако не беше много тъжно.

– Да.

- Да?

– Вярно е.

- Смятате ли, че има подобна тенденция в Европа? България принадлежи ли към това? По ирония на съдбата, вие съвсем правилно казахте, и в Русия, и в Съветския съюз винаги е имало много добро отношение към българите, като братски народ, но, отново, по ирония на съдбата, и в двете световни войни българи се биха срещу нас.

– България не е воювала …

- По време на Втората световна война, те осигуряват …

– Да. България никога не е изпращала войски срещу съветската армия тогава. Имало е някаква логистика, България се присъедини към …

- Логистика?

– България е неутрална до 1943 г., а след това е имало посещение, имали сме цар по онова време …

- Борис III?

– Да, Борис III. В Германия е имало трудни разговори. Германците обещаха някои териториални претенции, които са наследени след Първата световна война, и така нататък. Важно е да се помни, че българите никога не са били изпратени на фронта. Това царя не го е направил.

България спаси своите евреи по това време. Това е единствената държава, която не изпрати своите евреи в Освиенцим. Така, че участието на България във войната … Разбира се, че загубихме войната, в последните дни на войната, ние се присъединихме към руската страна и коалицията, но все пак България е държавата, която загуби войната, и Първата световна война, и Втората световна война.

- Да.

– Така че не бих казал, че имаме различно тълкуване за това. Първата световна война – това е катастрофа за България. Преди това са били Балканските войни, много труден период. Втората световна война, а след това в Европа, имаше две големи блока, и България е част от един от тези блокове.

- Страните от Варшавския договор.

– Не бих казал, че е имало окупация, някаква съпротива, нещо, което е наложено със сила. Да, имаше конференция в Ялта, Потсдамската конференция, където бяха решени всички тези въпроси, въпреки мнението на държавите, които са били там. След това имаше тежки периоди и в България, знаете, и в Полша, Чехословакия, и така нататък.

- Разбира се.

– Търсене на обяснения на хитлеризма и фашизма в своето време е невъзможно. След края на войната, всички тези договорености, които бяха направени между съветски, американски, британски лидери, може би има нещо друго, история, това е ясно, нищо ново не може да се каже. Разделението на Европа не е толкова демократично, но не бих казал, че е имало окупация.

- Разбирам. Независимо от това, коментирайте все пак. Виждате ли опасност да се преразгледат резултатите от Втората световна война, или по-скоро, това е наш комплекс, или европейско намерение? Какво е това?

– Не. Мисля, че Втората световна война е един много добър пример, който ние трябва да помним и да се учим от него. Втората световна война дойде в резултат на Първата световна война, когато тези, които са загубили, искаха да се реваншират. Ситуацията в Европа е била такава, че Хитлер е имал тази възможност. Ние се нуждаем от всички усилия, за да се избегне повторение на този урок. За мен, всички факти са ясни. И това, което доведе до Втората световна война, трябва да се избягва – това е разделението на Европа, това са суперамбициите, това е конфронтацията. Ние трябва да правим точно обратното.

- Не, имаме големи уроци, това е и унижението на една от страните, защото ние помним в какво състояние е била Германия след Първата световна война, и пружината, която притискаш много силно, много трудно е да се очаква, че тя никога няма да се разпъне. Разбира се, че ще се разпъне. И се разпъна.

– Да.

- Кажи ми кой е спечелил Втората световна война, Ивайло?

– Антихитлеристките, антифашистките сили и Съветския съюз, Съюзът беше водещ сред тях.

- Това е най-правилният отговор, не, това е приятен отговор.

– Ако отидете в Нормандия, има един много интересен музей на дебаркирането, има различни униформи, чешки, гръцки, и така нататък, с английски снимки, и американци. Няма никакво споменаване на ролята на Съветския съюз, така че …

- Нито дума, това ни е познато, за това говорим.

– Да, така че тълкуването на историята, може би дори е различно, но мисля, че ние сме в състояние да знаем всичко, всички факти са известни. Ако не можете да поставите в музей, дори и информацията, че е имало 20 милиона жертви по време на войната със Съветския съюз, това не е цялата истина.

- Разбирам. Що се отнася до логистиката. Интересен е факта за логистиката на НАТО. Означават ли нещо, например, новите бази, командните центрове в България, именно натовските? Това е само в рамките на нормалната рутинна работа на военния блок, или нещо значимо за нас?

– На първо място, това не са нови бази, тези командни центрове в центъра на София са в офиси. Имаме команден център, за природни бедствия, също на НАТО, който се намира в България. Преди това не е било заплаха за Русия, и аз мисля, че това, което в момента се създава, също не е заплаха.

- Говори се, и представители на НАТО потвърдиха, че това все пак е разширяване на военното присъствие на територията на България и Румъния като част от операция “Атлантическа решителност.”

– Военно присъствие на НАТО няма да има, ще има няколко офицери, които ще бъдат в центъра на София. Това не е техника, това не са накакви нови бази или нещо подобно.

- Т.е. никакво военно в буквалния смисъл разширяване, Вие мислите, няма да има, това са просто чиновници, които ще седят в офиса и ще преписват разни хартийки?

– Да, това ще бъдат чиновници, ще преписват ли хартийки, аз не знам, но това няма да са военни единици, съоръжения, и така нататък.

- Това за София, а за Варна?

– Какво има във Варна?

- Голям проект на територията на България, в началото на февруари НАТО обяви това, инвестиционна програма на НАТО – инвестиции на НАТО в сигурност, същият военноморски център до Варна, команден център.

– Не знам за такива планове.

- Не ви ли казаха нищо?

– Военно-морското училище се намира във Варна, където е центърът на военноморските сили на България, но аз не знам за планове да го направят в център на НАТО.

- Ивайло, ето аз сега Ви казвам, поинтересувайте се.

– Аз ще се поинтересувам, но такава информация няма как да бъде скрита в България, това е …

- Да, ако я има на руски, навярно я има и на български език.

– В България е трудно да се скрие информация или нещо, така че …

- Е, нека да обобщим. Ясно е, че стокообменът между България и Русия падна в резултат на санкциите, контрасанкциите и различни други обективни макроикономически обстоятелства, нали?

– Точно така, да.

- Ако в цифри, в бройки, в проценти го формализираме, как е паднал?

– Мисля, че ще видим по-късно ефекта от санкциите, защото аз не съм сигурен, че всичко е отразено в статистиката, но ако сравним 2014-та с 2013-та година, намалението е някъде повече от 10% във всеки случай. Разбира се, съществува и въздействието на икономическия цикъл, но намалението е голямо.

- Причина да се очаква в близко бъдеще връщане на предишните обеми ние нямаме, въпреки че Вие многократно изразихте предпазлив оптимизъм.

- Искам да го видя.

- Аз също, това е разбираемо.

– Разбира се, въпросът за санкциите, по мое лично мнение, аз в различни качества съм го изразявал, икономическите санкции, трудно е да се каже, че водят до политически ефект, това е патология в международните отношения. Така че се надявам, че тези икономически санкции ще бъдат премахнати възможно най-скоро. Разбира се, решението е взето, всички ние сме част от това решение. Но аз мисля, че е в интерес на всички ситуацията в източната част на Украйна да се успокои, защото там има и транспортни, и енергийни, и други доставки, които са важни за България.

- И най-важното нещо в края, че сложните и трудни , най-малкото, политически отношения между Русия и ЕС, не влияят, според вас, на отношенията на българите към руснаците.

– Отношенията на българите към руснаците са отдавна, в продължение на векове имаме, така че …

- Не се променят.

– Политическата конюнктура, вероятно, има някакво влияние, но не толкова голямо. Има по-фундаментални причини и основания за тези отношения.

- Т.е. ще се „поразберем”?

– Мисля, че ако това „поразберем” е между Русия и България, ще се „поразберем” много бързо.

- Благодаря ви много.

– Благодаря!

Share on Facebook

Годината През 2014 г. се смениха три правителства и два пъти се проведоха избори. Това се отрази на динамиката на настроенията в гражданската блогосфера и в микроблогинг платформата Туитър. За изборите за Европейски парламент блогърите активно призоваваха да се гласува, очевидно с очакването, че резултатите от вота ще бъдат катализатор на ...

Негативните кампании: пълна промяна През февруари 2014 г. „Всеки ден” поднови негативната си кампания срещу Меглена Кунева. Омразата на таблоида се изостри непосредствено преди изборите за нов Европарламент. В периода до парламентарните избори Кунева остана на заден план. Негативната кампания срещу нея изненадващо беше прекратена в последното тримесечие на 2014 г. ...

Лайфстайлът като главен инструмент на „сериозните” медии През 2014 г. медиите продължиха практиката да използват лайфстайл реторика в отразяването на политически събития и теми. В тази посока като новост може да се открои тенденцията фокусът да се поставя по-често върху външния вид, отколкото върху подробностите от личния живот на политиците. Медиите ...

По-малко публични дискусии, повече институционални действия През 2014 г. комуникацията между Европейския съюз (EС) и България премина в нов етап – диалогичността се концентрира на институционално ниво, а публичните дискусии загубиха от значимостта си поради разминаване между твърде високите очаквания и реалните резултати от сътрудничеството. Кризата в Украйна, енергийната политика и ...

Медиите след 25 години преход Отбелязвайки 25 години от началото на прехода в България, темата за свободата на медиите продължава да е във фокуса на общественото внимание. Усещането, че има нещо счупено в политическия демократичен модел в България, съпътствано от недоволство срещу цялата политическа класа, естествено насочва вниманието към медиите, ...

Главните герои в новините: предсказуеми медийни акценти И през 2014 г. българските новинарски сайтове демонстрираха устойчив афинитет към отразяването на фигурите на статуквото. В годината, в която се смениха три правителства, медийното внимание се префокусираше според промените във властовите конфигурации. На фона на пренасочване на новинарския поглед от едно ...

След като си позволих да определя 2012-та като година на медийните войни, а 2013-та на враждебната реч, мисля, че 2014 г. е на залеза на телевизионните политически проекти. Засега примерът е само един, но показателен въобще за този вътрешно противоречив формат на публична комуникация. Всъщност, освен партията „България без цензура” ...

Контекстът И през 2014 г. дългоочакваното оздравяване на българската медийна среда не се състоя. След като през 2013 г. България пропадна на 87 място в класацията на „Репортери без граници” за свободата на словото, през 2014 г. позицията на страната достигна символичното дъно – 100-тно място. Докладът на „Фрийдъм хаус” за ...

          Понеже подмазваческата спрямо САЩ статия та Волен Сидеров „Да освободим Альоша от наряд”, писана на 4 март 1991 г. във в. „Демокрация”, предизвика ( най-после) дължимия й политически и медиен интерес, на желаещите да прозрат, че тя не е изключение в обръщането на палачинката в средите на рубладжиите, читателите могат да се запознаят и с друг подобен случай на тъп лупинг на „остро перо” от средите на Атака”.

          Само преди по-малко от 5 години днешната депутатка от „Атака” Магдалена Ташева, която се мъчи да надвика конкуренцията във възхвала на Путин и политиката му на реалибилитиране на СССР, се е изказвала доста непочтително (и представете си- фактологически вярно!) по адрес на същия онзи СССР. С присъщия и патос, но с обратен знак, тя възкликва, че не бива да се радваме на 9 май, а би трябвало да празнуваме деня на победата на 8 май заедно с другите европейци, защото излиза, че се радваме на факта, че с „нас е платено на СССР”!

          Ето как и Магдалена Ташева е обърнала палачинката, прекланяйки се през 2010 г. пред Европа, за да стигне до обратното състояние днес – до възторга пред реставрацията на съветското време в Русия, по чиято заръка пустосва същата онази Европа.

Vestnikataka.com

Какво честват отроците на АБПФК* на 9 май?

С тържествата пред паметника на Фунев БКП-БСП се мъчи да легитимира престъпленията си

Магдалена ТАШЕВА

Единиците живи днес ветерани вероятно не разбират, че с присъствието си в тържествата на БСП по случай 9 май участват в легитимацията на една престъпна геополитика, с която великите сили си поделиха света. Тези велики сили имат какво да честват –  след войната седнаха в Съвета за сигурност на ООН и започнаха да раздават справедливост както на тях име  удобно. Русия има какво да празнува – изходът от войната я направи втората най-велика сила. Цяла източна Европа й бе поднесена като буфер срещу бъдещи заплахи. Факт е, че за този статут тя плати с милиони жертви. Пищният парад на победата в Москва има своите основания.
Ние обаче на какво се радваме?! На това, че с нас платиха на Съветския съюз?! Какво добро донесе тази война на България?
“В едно отношение включването на България във войната не можеше да измени нейната съдба. В едно небрежно изписано невзрачно листче в характерен имперски стил

Сталин и Чърчил бяха разделили в проценти влиянието си
на Балканите
За България то беше 75% съветско и 25% западно. Възможно е с обявяването на война на България на 5 септември 1944 г. Сталин да е искал да отмъкне и британските проценти влияние”, пише “История на България” от 1993 г. на изд. “Хр. Ботев”.
Над 30 хиляди са българите, които загинаха от куршум, но не защото воюваха на фронта. Те бяха убити тук, в България, от бродещите и грабещи из селата “антифашисти”. Колко умряха в лагерите за “политически неблагонадеждни” – още се спори, затова няма да соча числа. Но са от порядъка на хиляди.
“Да се пише за Втората световна война е много трудно, но крайно наложително. Тази война е като че ли още жива. На всяка крачка съвременният свят усеща присъствието на нейния огнен дъх. За съжаление у нас изследванията върху този период са  ограничени предимно в историята на революционното движение”, е  писал големият български националист, чл.-кор. Николай Генчев (1931-2000 г.), в книгата си “Външната политика на България 1938-1941 г.” Тя е издадена през 1968 г. и след това веднага изгорена по заповед на такива като Димитър Яков Станишев от отделите на ЦК, защото припомня, че БКП (тогава БРП) няма почти никакво участие ни в “антифашистката борба”, ни във войната, ни в борбата за спасяване на България от огнения вал на войната – виж карето. Обратно, БРП-то е било толкова объркано, че без инструкциите на Москва не е могло да разбере съотношението на силите след сключването на договора между Молотов и Рибентроп. Не е знаело на кого да полегне. Затова изглежда е определило действията на съюзниците на Балканите като офанзива, а действията на Хитлер – като “контраофанзива”!
Смешна е и “победата” в преврата на 9 септември 1944 г., извършен от звенари. Комунистите са най-изненаданите от решението на СССР да обяви война на България, която вече е излязла от войната. “Бързият ход на събитията не остави на комунистическата партия време да си спрете една прилична революционна ситуация”, пише Стойчо Грънчаров в “История на България”. Правителството е дало нареждане да не се оказва никаква съпротива на навлизащите съветски части, а по тяхно искане да им се предава и българско оръжие. Местната власт е в състояние на пълна дезорганизация. На “героичното” завземане на градове и села никой не се противопоставя. Разбиването на вратите на затворите не среща никаква съпротива, за радост на освободените от тях криминални престъпници, които после се писаха “политически затворници”
Още на 6 срещу 7 септември началникът на полицията полк. Чавдаров е обещал неутралитета на полицията и той се спази.. Малко след 2 ч.

на 9 септември правителството е арестувано от офицери на “Звено”
Едва след това в София са вкарани няколко партизански групи като Шопския отряд. Те обаче са толкова малобройни, че не стигат и за охрана на ключовите сгради, които се очаква да завземат.
Това е и цялата “победа” на БРП-БКП-БСП!
Оттук започва митологията. След влизането в управлението на страната депутатите комунисти приемат Закон за подпомагане на жертвите в борбата против фашизма и капитализма (Държавен вестник /ДВ/, 224, 12.10.1944). Първоначално семействата на убити антифашисти са подпомогнати с парични суми и безплатен ремонт на техните жилища. На 01.07.1945 Допълнение към закона разрешава на “незаконните съпруги на народните борци”, тези, с които те са живели, без да имат сключен брак, да получат също финансова помощ. На 12.08.1945 ново Допълнение към закона включва сред подпомаганите и помощниците-ятаци – най-вече роднини и представители на етническите малцинства в големите градове. На 13.05.1946 е прието друго Допълнение, което предоставя финансова подкрепа за кръвните роднини на “героите антифашисти” до трета степен на родство и за роднините по сватовство до първа степен на родство. На 28.06.1946 с друго Допълнение непълнолетните братя и сестри на “народните герои” също са включени в групата на подпомаганите. Издаденото през 1950 Постановление за създаване на истинска народна интелигенция позволява на “народните герои” и техните помагачи да бъдат приемани без изпити и без образователен ценз във ВУЗ – липсата на средно образование се компенсира с предварително обучение от 6 до 12 месеца в т.нар. работнически факултети. Размерът на финансовите помощи непрекъснато се увеличава и голяма част от социалните фондове на общините са изразходват за подпомагането на “народните герои”. (Петър Воденичаров. “България през 70-те години”. )
На 30.09.1959 Секретариатът на ЦК на БКП институционализира съществуването на специална привилегирована група – активни борци против фашизма и капитализма (АБПФК) в 4 степени в зависимост от приносите и препоръките. Всяка прослойка от тази класа се ползва с определени привилегии, а за получаването на такъв статут са необходими от 3 до 5 свидетелства на други активни борци (Централен държавен архив /ЦДА/, ф. 1-Б, оп. 5, a.e. 391). На 25.08.1969 е приет Специален декрет № 31 за “Подобряване на материалното и социално положение на революционните кадри” която разширява и стратифицира привилегиите (ЦДА, ф.1-Б, oп.35, a.e. 801, л. 3, 45-51). Активните борци се превръщат в специална каста поставена над законите и регламентите, засягащи обикновените граждани: ако двама активни борци кандидатстват за едно работно място и двамата кандидати могат да бъдат назначени, ако активните борци не искат да се пенсионират, те не могат да бъдат пенсионирани, активните борци имат право на допълнителна пенсия при пенсиониране, право на по-високи пенсии, право на специални медицински грижи, достъп до специални аптеки, болници, магазини, курорти, балнеолечебници и ловни стопанства, жилищни фондове, право на жителство в големите градове, право да записват средни специални и висши училища без конкурсни изпити, предимства при назначаване на работа и т.н. Привилегиите обхващат почти всички сфери на социалния живот, така например дори Наредбата за ползване на публичните бани (ДВ, 100, 26.12.1969) съдържа специални клаузи за активните борци: деца под 5 години и активни борци против фашизма имат право на безплатно ползване на къпалните, активните борци имат право на безплатен чаршаф и кабина. От края на 60-те привилегиите на активните борци започват да се предават и на техните деца и внуци. През 1985 г. за активен борец бе признат 53-годишен човек, за това, че като 9 годишно момче занесъл на брат си, нелегален, веднъж храна край селото.” (в. “Атака” 30. 03. 2009 г.)
Това са привилегиите, с които представителите на червените кланове Станишеви, Бокови, Живкови, Пръмови, Велчеви в днешната власт получиха висше образование, гигантски жилища без пари и специализации в чужбина. Това те честват, когато се събират на 9 май пред паметника на Съветската армия .
Нелепа е дори датата. Понеже актът на капитулацията е подписан в Берлин на 8 май в 23:00 часа, когато в Москва е било вече 1:00 часа през нощта на следващия ден, западните държави празнуват победата на 8 май, а руснаците – на 9 май. В България е било точно полунощ. Затова предлагам следното – да променим датата за онези българи, които държат да отбелязват края на Втората световна война, но не искат да имат нищо общо с червеното сборище в Борисовата градина. Ние да го отбелязваме на 8 май, както е в цяла Европа. А червените потомци на АБПФК да си го честват на 9 май, заедно с Москва.

Share on Facebook

Медиите, независимо от техническите средства, които употребяват, приличат на магически фенер, на laterna magica – като онези, които през XIX в. се използват за прожекцията на ужасяващи образи-видения и сенки върху полупрозрачни екрани в т. нар. театър на фантасмагорията. Често образите се прожектирали откъм гърба на екрана, така че за ...

Пламен Асенов, специално за kafene.net

Прекалено много интересни теми се събраха в тефтера ми през последната седмица и вместо да пиша повече за една от тях, смятам да кажа по малко за повечето.
Ислямска държава с булдозери руши останките от древния град Хатра, столица на Първото персийско царство преди 2 000 години.
Неотдавна същите идиоти с чукове разрушиха и статуи от древния асирийски град Нимрод в местния археологически музей.
Дотолкова са нагли, че, без да са създали нищичко в този живот, рушат всичко около себе си. Дотолкова са изперкали, че посягат вече не само на живите, но и на мъртвите.
Каква ти „ислямска”, каква ти „държава”? Нищо от исляма, нищо от държавността не носят те, само се кичат с тези понятия, за да заблуждават малоумните.
Тези говеда трябва да бъдат не просто спрени, а безпощадно унищожени възможно най-бързо. Нека с радост отидат при онзи техен Аллах, заради когото творят всичките си безумия. Само че там няма да ги посрещнат очакваните полуголи небесни хурии и фонтани с шербет – защото техният Аллах не е истинският Аллах, а гнусен Демон, който отвъд ще им се присмее, че жестоко ги е изработил и отсам.
Светлана Шаренкова нареди Путин сред най-големите миролюбци и каза, че България трябва да проведе референдум за членството в НАТО.
Кой е Светлана Шаренкова – може да попита някой.
Никой – бих му отговорил. Защото тя просто е част от модела Кой, а всяка такава част сама по себе си е никой, за да съществува Той.
Да-а-а, не се заблуждавайте, моделът Кой не е чисто български, а българо-руски. И Светланка, ако съдим по нейните изяви, е един от отговорниците за реализацията на руската част. На какво ниво е отговорник, не знам със сигурност, ДАНС трябва да знае. На мен ми изглежда, че отговаря за културно-масовата работа, тоест, призвана е да поддържа и насърчава простотията, лъжите и предразсъдъците, които вече повече от век циркулират в българското общество по отношение на Русия и нейните истински интереси в България.
Както и да е. Важното е, че не е тя онзи, който ще ми каже на мен колко Путин е миролюбец и аз да повярвам. Или колко ние, българите, мразим НАТО. Аз на самия Путин не вярвам като говори подобни глупости, та на Светланка.
Виж, ако бях човек без очи и мозък, без морал и съвест, без истинска родина в мен, а прост русодупец, можеше да се вържа на такива руски опорни точки.
„Сатанизирането на Путин е опасно, тласка света към война” – писа онзи ден в „Гардиън” някой си Милн.
Неговото напоително писание доказва за пореден път, че простотията няма родина, а може да те застигне навсякъде, дори в благословената от Бога, Здравия разум и Чувството за хумор английска земя. Впрочем, не само простотията може да те застигне навсякъде, а също болестта „журналистическа продажност”.
Няма да се спирам на всички безумни за здравия разум тези, които човекът Милн изповядва. Или които лансира по поръчка, не знам. Той да му мисли как ще се оправдава пред професионалната и личната си съвест. Но някак твърде лесно иска да плъзне хората на Запад, щастливо несведущи по редица въпроси за Изтока, към мнението, че не аз и родната ми България сме се присъединили към НАТО, защото искаме това, а самото НАТО ни е присъединило насила.
Ето и точният цитат: „Вместо да създаде обща европейска система за сигурност, включваща Русия, доминираният от САЩ алианс се разшири до руските граници, настоявайки, че става дума едва ли не за суверенен избор на засегнатите страни. Но очевидно не е.”
За този тип, Милн, е „очевидно”, че не сме направили суверенен избор, а сме натикани в алианса. Но в случая той използва думата „очевидно” не като начало на някаква аргументация по въпроса, а като самото главно доказателство за правотата на тезата си. Тоест, очевидно е, защото е очевидно за самия него.
Ало, „Гардиън”, ега ти журналистиката.
Инициативен комитет от политици, общественици и спортисти поиска обществена дискусия за съживяване ролята на Симеон Сакскобургготски в политическия живот.
Досега като „най-глупавата група в света” бяха сочени известните кингстоунски полицаи от зората на киното. Занапред вече тази длъжност поема споменатият по-горе Инициативен комитет. В него влизат разни титани на мисълта и делото, които при управлението на своя патрон изживяха звездни мигове, но моментално бяха забравени от обществото, щом той царствено се оттегли в покоите си и спря да умирисва на гнило българската политика.
Въпросното царско недоразумение сътвори толкова много бели в нея, че небесните деловодители сигурно още не могат да излекуват мазолите по пръстите на ръцете си, хванати при голямото описване на политическите му грехове. Няма да се разпростирам колкото тях, ще напомня само за една от най-големите му заслуги – въвеждането на модела Кой.
Защото всъщност това истинско българско раково образувание се разви не от вчера, а откак Симеон лансира основната си /анти/политическа теза – че трябва да се разруши тъй нареченият двуполюсен модел и на негово място да се настани онзи микс от популизъм, безпринципност и задкулисни договорки, пълната липса на логика и политическа предвидимост, отсъствието на елементарен морал и съвест, които, общо казано, ни управляват и досега.
Кой ли? Знам аз Кой. И всички знаете, нарочно питате – както писа великият български поет Коста Павлов още преди много, много години, в една далечна галактика.
Първанов подаде оставка като шеф на АБВ, приеха му я и сега вероятно ще се кандидатира пак – поне според неговия пророк Ивайло Калфин.
Какво да ви кажа – да почетем героя, защото това с оставката за него никак не е лесна работа.
Всички помним как Гоцето не успя да се преодолее и да подаде оставка като президент когато бе недвусмислено изобличен в лъжа, в поредица от лъжи, за миналото си като сътрудник на мракобесната комунистическа ДС. Не подаде оставка и по-рано, когато НАТО прие България за редовен член в пълно противоречие с неговите лични и силни антинатовски пристрастия. Не подаде оставка, когато нито един от руските енергийни проекти, рекламирани от самия него като Голям шлем на България срещу Русия, не се реализира и всички те потънаха някъде в Черно море.
С други думи – човекът е дал предостатъчно доказателства за своята безпринципност, за своето дебелоочие и наглост. Защо точно сега, покрай някакъв си заем, пък бил той и за 16 милиарда лева, Гоцето изведнъж реши да се прави на достоен политик? Истинска загадка е това, казвам ви.
А още по-голяма загадка е защо известният службогонец Калфин, след своето странно и почти напълно скрито от обществото посещение в Москва, каза, че няма да се бори за поста и нищо не пречи през април Първанов да се върне начело на АБВ.
След Веселин Вучков, оставки подадоха главният секретар на МВР Светлозар Лазаров и шефът на ДАНС Владимир Писанчев.
Първата оставка е на достоен човек. Втората и третата – на зомбита, които отдавна трябваше да сторят това, но си натискаха парцалите и се правеха на разсеяни.
Заради какви свои и заради чии чужди интереси тия двамцата герои се държаха така, най-вероятно ще си остане неизвестно, тъй като техните оставки очевидно няма да породят разследване.
Доколкото разбирам, при Лазаров става дума по-скоро за момче, което е далеч надскочило своето ниво на компетентност и, за да се задържи на върха, компенсира с изпълнение на поръчки.
С Писанчев обаче нещата изглеждат по-сериозни. Основният въпрос е защо за последните 15 години в България нищо не се е случило по тъй нареченото „руско направление”, в което той е основна фигура – и като служител в него, и като шеф на ДАНС. И нищо не се е случило, въпреки ясните заявки на президента, плюс министрите на отбраната и на външните работи, че точно Русия е една от двете големи заплахи за България, че тя води открита информационна война срещу страната ни, че петата колона тук е впрегнала всички сили и участва активно в тази война. На руска страна.
Подобни заявки един шеф на най-специалната българска служба не би трябвало да пропуска покрай ушите си.
Двама чеченци са арестувани във връзка с убийството на Борис Немцов – съобщиха от руската Федерална служба за сигурност.
На това хората му викат – с един куршум, два заека.
Не, не заради бройката задържани, а защото в случая хем главният опозиционер на Путин бе благополучно отстранен, хем в ролята на лошите са вечните руски врагове – чеченците. За подобно развитие беше намекнато още с появата на първите пет версии за убийството на Немцов. Сред тях присъстваше и хипотеза за някакви хипотетични мюсюлмани, разгневени от позицията му около „Шарли Ебдо”.
За това пък хората казват – къде го чукаш, къде се пука.
Много ще ми е интересно да прочета витиеватите и дълбокомислени аргументи, които ще бъдат съчинени от путинската пропаганда, за да може подобна напълно безсмислена хипотеза да се потвърди.
Но има истински гении сред тях, знам аз.
Иначе самият Путин нямаше да съществува в този си вид, а щеше да бъде отдавна отстранен като истински тумор от тялото на света. „С тумор не можеш да водиш преговори” – както разумно се аргументира Гари Каспаров, гениален шахматист и опозиционер на мракобесния московски режим, поканен да говори пред комисията по външни работи в Сената на САЩ.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Истеричната в чисто медицинския смисъл на думата депутатка от „Атака” Магдалена Ташева най-после ми е признала в телевизионния ефир нещо, което с делата си, с цялото си поведение и с многобройните си уволнения доказвам от четвърт века насам: че съм провален проект на ДС. Жалко, че Ташева е малко болна от русофилия и нейните думи нямат значение за никой здравомислещ човек. Защото щях иначе да си ги изпиша в рамка на стената като сертификат за моята демократичност- да съм провален проект на ДС е чест за мен!

Провален проект на ДС, на КГБ, на КПСС и БКП са всички самоосвободили се българи, с които по време на съветския колониализъм България плати на окупаторите своя данък девширме. Точно както по турско, така и по съветско време в България децата биваха насилствено превръщани в еничари от своите съветски поробители. Голяма част от изнасилените така и не успяха да се изправят след това но някои, като Ташева, харесват да са на колене , обожават изнасилвачите и ни заплашват с тях : „руснаците идват”, провиква се тя от телевизионното си предаване, в което кълне по бабешки по адрес на моя милост ( и по адрес на Георги Коритаров, но той може сам да избере, дали да й отговаря).

Има обаче и такива, които обърнаха ятаганите на своето слово срещу своите изнасилвачи. Ташева не заслужава честта да бъде посечена от него, защото не е особено вменяема – по стара руска традиция такива нея са имали позволението да крещят на площада каквото си поискат, а околните само се кръстели, клатели бради и се кръстели съчувствено „ох, Господ го е обидил, горкичкия”!

Жълтеещите русофилски ташеподобни коментатори, като Божидар Димитров и Албена Вулева, тези дни са се упражнявали по адрес на моя скромност от разни канали и пак по същите подбуди: разярил съм руския роб в тях.

Интересно е, че тези видни пропагандатори на платената любов към Русия се родеят помежду си, както и с вожда Сидеров, по склонността си към порнографски ексхибиционизъм. Божидар Димитров раздаваше интервюта за оралния си интерес към женските полови органи за „Нощния труд”, а Вулева и Сидеров направо раздаваха телата си на фотографи срещу известно заплащане в списания за мъже. Тя – гола на жълтите павета, а той- гол и с очила върху нещото, с което би трябвало да прави деца.

Първосигнално жълти защитници на руската империя от България днес!

С такива „опоненти” не е трудно човек да се възползва от лесната плячка, която лае срещу него. Скромно обаче предпочитам да не им обръщам внимание, дори и когато издават глупостта си с комплименти как съм провалил ДС.

Тези другари обаче могат да получат мъмрене но съветско-българска линия от началници, като Митьо Гестапото, спътник в живота на Светлана Шаренкова. Неговата препоръка към пропагандната е друга: за Иво Инджев да се говори надменно, господарски, по съветски маниер- като за проект, който показва колко мърда е била комунистическата държава, щом е приласкавала такива, оцеляващи и в днешната публичност хора. На пръв поглед, такава оценка също е комплимент ( нещо като признание за универсални качества), но всъщност е плод на змийското коварство да се подстрекават расистите, за които „няма бивш негър и комунист”. Тази гаднярска линия е доста по-отровна тактика за очерняне на непослушните, защото хвърля на кучетата името на човек, за който се предполага, че хора, като Гестапото, знаят гаднички подробности и затова мнението им е меродавно.

В крайна сметка обаче Петата колона нещо май е разтревожена и взе да си изпуска нервите. Ето това вече е наистина добра новина!

Share on Facebook

Така нареченият женски празник ( който спокойно може да бъде кръстен и ” празник на мъжкото лицемерие” ) оцеля гъвкаво през годините като “жената каучук”, като самата осмица- както и да я въртиш, тя си остава същото число.

Нямам да припомням ( за хиляден път) произхода на празника 8 март. Това редовно правеха пропагандистите на червения реваншизъм в началото на т.н. преход, когато светът се беше сгромолясал върху главите им и те жално събираха отломките с магнит, насочен на…Запад. За да защитят отломката от соцбитието, каквато е 8 март, другарките и другарите стръвно призоваваха всички марксистки богове да свидетелстват, че този празник си и чисто западен, защото е възникнал на Запад и западните левичари изцяло имат заслугата за неговото зачеване.

С други думи, цакаха със западни козове възраженията, че 8 март е атавизъм от починалия социализъм.

Тези времена на отчаяни битка за съхраняване на отломките отминаха и пропагандистите вече не се чувстват длъжни да припомнят за западните корени на нещото, което по време на съветския колониализъм у нас преди всичко беше празник на труженичката и едва на второ място- на майката. Днес всяко „западно нещо” е обект на поругаване по указания на Москва, където обаче нямат нищо против възраждането на комунистическата митология под каквато и да било форма.

Далеч съм от мисълта да оспорвам правото на жените да се чувстват специални веднъж в годината. Би трябвало да са специални за своите близки, любими, деца, приятели и работодатели 365 дни в годината, но явно 8 март е тяхната примиренческа програма минимум.

Има много жени, които са постигнали усещането да са специални и на пиедестал сред тесен кръг мъже- баща, брат, съпруг, приятел и дори работодател ( лично познавам някои), но тези жени вероятно са незначително малцинство и този факт храни устрема на празника за останалото мнозинство. Преобладава всъщност лицемерието, което на 8 март гузно поднася цветя- някаква езическа, узаконена от колониалната съветска традиция форма на соцзаговезни, когато се иска прошка от всекидневно мачканите, избутваните с лакти, нагрубяваните и осмиваните от позициите на „мъжкото превъзходство” жени.

Това е известен факт, но срещу него обикновено изправят следното възражение: какво като е лицемерно, защо пък да не се възползваме поне веднъж да се почувстваме на почит!?

В страна, в която псувнята на майка е на поит целогодишно и е почти като „добър ден” , е много трудно да обясниш на някоя пепеляшка защо пък да не танцува в тази нощ като принцеса, преди отново да я качат на тиквената карета и да я върнат край огнището.

Да, всеки е в правото си да празнува и почита празника си, щом го припознава за такъв. Но е интересно, че този вносен празник, утвърден през годините на съветския колониализъм, не получава никакъв критичен прочит в медиите и в публичното подмазване на жените на днешния ден. Докато други вносни обичаи, като все по-оплювания в публичното пространство „Свети Валентин”, вече задължително биват закичвани в новинарските телевизионни рубрики с етикета „празник, предизвикващ противоречиви коментари”.

И защо за един западен по своя произход празник да има задължителни „противоречиви коментари”, а за друг, като 8 март, противоречията вече са отпаднали? Да не би празникът на любовта да е по-малко общочовешки от празника на майката?

Колкото и това да дразни някои читатели ( „ах, не бива да се идеологизира денят на майката”!), изводът се налага сам. Ако един празник, роден на Запад, е бил пришит към навиците на българското общество по съветско време по идеологически причини, за неговото дълголетие се грижат неуморно същите онези, които заклеймяват друг празник със същия произход, който обаче не беше разрешен и поощряван като празник на любовта в годините на комунизма.

Ако приложим аршинът на онези, които заклеймяват като чуждопоклонници българите, възползващи се от „Свети Валентин” в името на любовта, то по същата логика би трябвало днес да очакваме от тях да заклеймят и 8 март. Само че в техните очи той е „облагороден” от съветската му интерпретация и си мълчат. Това мълчание е също толкова гузно, колкото и лицемерието, с което политиците се подмазват на днешния ден на по-добрата половина от човечеството, която получава само част от заплащането, предвидено за по-лошата му половина.

Share on Facebook

Утре (09/03/2015г.) канцлера на ФР Германия Ангела Меркел започва официална визита в страната на изгряващото слънце - Япония. По този повод нейното правителство пусна видео в интернет, в което тя разговаря с японски студент-химик, к...

1. България като път за бягство България – за германците от Изтока и Запада тази страна беше ваканционен рай от възникването на модерния масов туризъм в началото на 60-те години. Отпуската на Черно море и пословичното българско гостоприемство бяха ценени в двете части на Германия, на изток и на запад от Желязната завеса. Но именно […]

The post Смърт във ваканционния рай България, ГДР и опитите за бягство през българската граница. Хронология на комунизма appeared first on ExtremeCentrePoint.