В края на миналата седмица едва забележимо беше споменато, че Български енергиен холдинг (БЕХ - обединяващ цялата държавна енергетика) е подписал 6 месечен договор със Световната банка, за ... консултантски услуги по подготовката на пред...

Препубликувам в ivo.bg една много правдива откъм фактология публикация в Клуб Z (  сайт, цитиран често в ivo.bg, който никога не цитира бедния ivo.bg) , с единствената въвеждаща забележка по повод американските хамелеони:

 

В САЩ е така. При избора между демократи и републиканци американците избират… републиканци или демократи.  Или обратното ( на всичко, което се подразбира като репуликанци и демократи тук). Но никога не избират кобургготски месианци, банкянски  новобранци и др. подобни самозванци в пъстрата палитра от подставени възможности, която им се сервира тук.

Иначе казано, американските хамелеони направо бледнеят като бели мечки на сняг на българския фон с ярката  окраска на политическите животни, сменящи козината, но не и нрава си в България.

Да си избираем на висок пост политик в САЩ е тънка работа (за разбиране от идеологическа гледна точка на българския списувател).

Толкоз за американската еволюция ( в рамките на една 200 годишна демокрация с размити граници между републиканци и демократи по стандартите на тукашните схващания за лявото и дясното) на фона на местната ревлолюция.

За сведение на авторите на правдивата публикация: Путин не си е сменял партийната ориентация и това вероятно го прави велик в очите на онези, за които еволюцията на възгледите е хамелеонщина, а пещерняшкото придържане към традициите на канибализма е готино качество – защото канибалът не е изменил на същността си.

Има в интернет откровения на Путин, в които той се обяснява в любов на КПСС, която просто се разпаднала, но той не я е напускал. Той не е хамелеон.

 

Ако не беше Нанси, дали Рейгън щеше да стане президент? И от коя партия? Снимки Уикипедия

Клуб Z

Не само родните политици сменят партията си за изборите, показва преглед на някои от ключовите фигури в съвременната американска политика, направен от в. “Вашингтон таймс”. Някои от най-известните политици в САЩ – днес и в миналото – са започнали политическата си кариера в заклетия враг на сегашната си партия.

Наистина, при двупартийната система няма как да се постигнат постиженията на някои родни политици, особено на местно ниво, които сменят партии като салфетки, минавайки през 4-5 формации за също толкова мандата. Но това е технологично ограничение, за което не можем да виним американците.

1. Хилари Клинтън, бивш държавен секретар, настояща кандидатка за президент от Демократическата партия

Г-жа Клинтън, израстнала в консервативно семейство, e активна политически от ранна възраст – едва на 17 подкрепя кампанията на кандидата за президент Бари Голдуотър… който е републиканец. Но това не е всичко – съпругата на 42-рия президент Бил Клинтън става шеф на клуба за млади републиканци в Уелъсли – изцяло женски колеж, където започва висшето си образование. Нещата явно се променят през 1968 г., когато подкрепя кандидата на демократите Юджийн Маккарти. Същата година присъства и на последната си Национална конвенция на републиканците в Маями, след което напуска партията окончателно.

2. Доналд Тръмп, кандидат-президент на Републиканската партия

Ако искате пример за истински политически номад, това е Доналд Тръмп. Той се е обявявал за демократ, за независим, подкрепял е дори Реформистката партия (може да се преведе и Реформаторска, но да не прекаляваме с аналогиите), която досега е спечелила едно губернаторско място в Минесота. През 2000 година дори бива номиниран за кандидат-президент на Реформистите, печелейки вътрешнопартийния вот в Калифорния. Давал е пари за кампаниите и на демократи, и на републиканци, и е един от първите, подкрепили кампанията на Рейгън.

3. Кондолиза Райс, бивша съветничка по националната сигурност и държавен секретар при управлението на Джордж Буш младши.

Като млада, Райс е демократка. Започва работа в държавния департамент през 1977 г, по времето на президента Картър, като стажант в Бюрото по образование и култура. През 1982 г. обаче променя позицията си, отчасти заради външната политика на Картър, признава самата тя.

4. Роналд Рейгън, 40-тия президент на САЩ

Рейгън започва политическата си кариера като либерален демократ. Бори се срещу законопроекти на републиканците, подкрепя явно Хари Труман през 1948 г., и работи за демократи като Елън Геъгън Дъглас в Калифорния. През 1949 г. обаче започва да се среща с Нанси Дейвис, бъдещата първа дама, която е републиканка. Постепенно политическите му виждания започват да клонят надясно, като през 1962 г. официално става републиканец, а в следващите 30 години се превръща в една от ключовите фигури на партията.

5. Майкъл Блумбърг, бивш кмет на Ню Йорк

Да си смениш партията за изборите е и американско явление, ако съдим по шефа и собственик на едноименната медийна компания. От младеж – до 2001 г., Блумбърг е заклет демократ. Когато решава да се кандидатира за кмет на Ню Йорк обаче, преминава към републиканците и печели два мандата с тях. По време на втория мандат обаче напуска партията и бива преизбран през 2009 г. като независим.

6. Рик Пери, бивш губернатор на Тексас, кандидат-президент на Републиканската партия

Най-дълго служилият губернатор в историята на Тексас, Пери е избран в Камерата на представителите като демократ през 1984 г. Подкрепя Ал Гор през 1988 г. на вътрешнопартийните избори за кандидат-президент и работи в кампанията му в Тексас. През 1989 г. обаче официално обявява преминаването си в Републиканската партия. Именно като републиканец става губернатор на Тексас и два пъти кандидат-президент – през 2012 и сега.

7. Леон Панета, бивш конгресмен от Калифорния, директор на ЦРУ и шеф на Пентагона

След службата си в армията Панета работи за републиканския сенатор Томас Къчел, а през 1969 г. е назначен за директор на офиса за граждански права в администрацията на Никсън. Когато обаче бива уволнен, минава към демократите. Като демократ става конгресмен, шеф на кабинета на Бил Клинтън, директор на ЦРУ и министър на отбраната при Обама.

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Специално за Под тепето – http://podtepeto.com/defile/za-predstoyashata-izborna-pobeda-na-socialistite-i-sbrkaniya-genom/

Най-сетне!
Онова, което отдавна се подозираше, се оказа светата истина. Учени в Сингапур откриха пряка връзка между човешкия геном и политическите предпочитания на хората.
Учени в Сингапур ли? – чувам пренебрежителни интонации. В Сингапур, ама учени – отговарям веднага. И, също като сингапурското икономическо чудо, работата им не е за подценяване – резултатите от изследването им са публикувани в издание на Британското кралско научно дружество, а там се отнасят съвестно и сериозно към проучванията, които публикуват.
Дори към онези, свързани с чувството за хумор.
Както се съобщава, „вариантът на гена DRD4 – един от няколкото, определящи начина, по който невротрансмитерът допамин се освобождава в мозъка, влияе и върху политическите предпочитания. Специалистите са открили връзка между наличието (или липсата) на варианта и уклона към различни политически възгледи.”
Ето защо например у нас левите са толкова леви – липсва им DRD4. Или си имат прекалено много от него – засега не е ясно, доколкото по българските земи съответното проучване все още не е проведено.
Според мен обаче ако се проведе, то ще покаже, че пораженията в мозъка на тукашните социалисти са наистина сериозни.
Да вземем за пример техния сегашен вожд и учител – Михаил Миков. Онзи ден на Бузлуджа той заяви недвусмислено: „Тръгваме към победа на местните избори!”
Това, първо, докара лявата публика, събрала се на чутовния връх, до истински, див и неподправен екстаз, от който двамина се споминаха.
Няма от какво друго да е. Както сочат емпиричните данни, на върха БСП раздаваше на привържениците си безплатни кебапчета и бира, но не и безплатна виагра. Макар че, ако се съди по струпването на социалистки в подходяща възраст на поляната, наистина си струваше и малки сини хапчета да раздават.
Второ, изявлението на Миков за изборната победа на социалистите докара левите социолози до ужас. Защото, както е известно, той си е партиен лидер и може да плещи каквото му хрумне или каквото му е изгодно в момента, но именно те са хората, които после трябва чрез реална социология или други обикновени фокуси да обосновават възможността казаното от него наистина да се случи.
Ама чак пък изборна победа!
Не знам. Струва ми се, че за да им излезе сметката на левите социолози в този случай, ще трябва или да измислят нова математика, или да си внесат допълнително количество социалисти, да речем – от съседна Гърция. Само така ще реализират правилните цели на проучването, без изцяло да загърбят професионалната си съвест.
Третият ефект от изявлението на Михаил Миков за грандиозната социалистическа победа на местните избори е, че всички останали нормални хора в тази страна изпаднаха в гръмогласен кикот. Като казвам „нормални хора”, имам предвид онези, които имат от гена DRD4 в най-умерени и препоръчителни количества, толкова, че да не правят и говорят огромни глупости по отношение на очакваните политически развития в България.
От друга страна обаче, в цялата случка се съдържа и някаква утеха за БСП. Доколкото е световно приета научна истина, че смехът е здраве, може да се каже, че със смешното изявление на Председателя Миков, Партията наистина здраво подкрепи реформата на министър Москов, чиято крайна цел, както знаем, е създаването на не толкова болна българска нация.
На левите подобна утеха, свързана с подкрепа на политически противник, може и да не им харесва, но съм сигурен, че те, дори те, вътрешно си знаят – няма как в насипното и хаотично състояние, в което се намира БСП, тя да победи когото и да било, дори собствения си сбъркан геном. Най-вече собствения си сбъркан геном.
Но нека да не се сърдят на Господ, че им е сбъркан. Или на Природата. Или на дяволските козни на гадните Империалисти, както най-често правят. Както може да се съди от следващите изявления на Михаил Миков, не DRD4, а мъдрия и предан R2D2 да имаха в кръвта си, и той нямаше да им помогне.
„Дясното управление в България винаги е доказвало, че е управление заради властта” – изцепи се пак въпросният Председател, известен титан на разредената с водка и бира партийно-политическа мисъл. Думи, с които явно искаше да увери своите съпартийци – а и всички други лапнишарани, които евентуално ще се закачат на кукичката му – че когато управляват, социалистите никога не използват властта в своя лична или групова полза. И също да внуши, че те дори не спят нощем, а постоянно мислят за проблемите на хората.
При това – не как да им ги създават, а как да ги решават.
Знаете ли каква е разликата между двете? Същата като онази между лъжата и истината. Между суровата реалност и светът на сенките. Между обикновената муха и мухата „цеце”…..
Отдавна е известно, че темата за това как социалистите бащински и майчински се грижат за хората, дават им цуцка да цуцат, подмиват ги, когато напълнят гащите и ги люлеят, докато им се завие свят и заспят, е изключително любим техен повод да се извива врата на действителността. Затова на Бузлуджа дори бившият председател и шеф на ПЕС Сергей Станишев се включи в тази кампания.
„Да върнем на хората вярата в бъдещето” – призова Станишев, очевидно без да си дава сметка какви ги дрънка. Защото нали всички сме убедени, че някой може да върне нещо, само ако го е взел преди това. Ако го е откраднал. Ако го е задигнал, Свил. Тафил…..
Ами правилно, де – отнеха ни вярата, сега ще ни я връщат. Аз лично предпочитам да им кажа „не, благодаря”, но за съжаление в тази страна все още има хора, които наивно продължават да чакат от умрял – писмо. Или от социалист – морал. Или други някакви глупости.
„Нашите кандидати за кметове и общински съветници имат само една задача – да работят за българските граждани”, увери също Сергей Станишев събралото се доверчиво множество. С което очевидно искаше да каже, че кандидатите на всички други партии имат задача да работят срещу българските граждани. Или поне – в полза преди всичко на нечии чужди граждани, да речем руските, нали те са ни най-близки до сърцето…..
Но не, не е така, защото и защитата на руските граждани нашите хора от БСП явно са взели в свои ръце. Те отдавна се канят открито да издигнат глас срещу санкциите, които гадните европейци налагат на горките руснаци, но все не им идваше смелост. Е, сега вече им дойде, сигурно защото разбраха, че няма какво повече да губят откъм европейско доверие, защото Европа отдавна не вярва, че БСП е самостоятелна партия и не е част от руската пета колона.
Разбира се, по навик истината на нашите социалисти е опакована в лъжата на нашите социалисти.
Те продължават да се стремят в очите на публиката да изглеждат поне като смелия рицар Дон Кихот, който по начин най-прекрасен се бори с вятърните мелници. Макар че всъщност са като Санчо Панса, който самоотвержено му помага, въпреки че прекрасно вижда реалността.
„Не” на санкциите срещу Русия, които нанасят щети на България и на Европейския съюз” – отново Михаил Миков издигна този патриотичен лозунг. Чий патриот е всъщност той и как се опитва да манипулира симпатизантите си, пък и нас, останалите, със сигурност ще се сетите, като припомня няколко прости неща, които Миков просто премълча.
Той не каза на привържениците си нито дума за обратното – за ползите, които санкциите срещу Русия ни носят, като стопират агресивните планове на кремълската върхушка. Той не обясни изобщо елементарния принцип, че ако искат да защитят себе си и да продължат да се развиват по пътя на свободата и демокрацията, хората и народите трябва да са готови да платят известна цена. Той не каза нищо за предисторията на тези санкции, защо изобщо те бяха въведени, каква е тяхната логика и динамика.
Айде, бе, на хора със сбърка геном ще говориш за логика и динамика – чувам да ми нашепва самият Миков.
Добре, де, аз не съм политик, ще приема тази негова версия и занапред ще знам, че истинските политици така правят.
Или поне онези, чиито DRD4 им диктува това.
Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме миналия път. Днес продължаваме из планината Каракорум, след което пoeмаме към столицата Исламабад. Приятно четене:

Из Каракорум

Пакистан

част девета от

През Азия на автостоп

Разходка из живописния Каримабад

17&18.05 Следващите два дни прекарваме в

Каримабад,

като на първия ден се разхождаме из градчето и до форта Балтит. Тук е раят на корейците и японците, навсякъде има табели на корейски. По улиците е пълно с магазини за сувенири – килими, скъпоценни камъни и сушени плодове са главните стоки, както и традиционни дрехи.

Старата част на града е невероятна, каменни къщи с дърворезбовани прозорци и вратички. За здравина на къщите зидът има огромни дървени трупи, подредени по много специфичен начин. Фортът също е произведение на архитектурата, на заден план се издига

връх Ултар (Ultar) 7400 м

Знам, че се повтарям, но никога не сме виждали такива изумителни върхове в живота си. Поне веднъж в живота си човек трябва да ги види. На следващия ден решаваме да направим

преход до пасбището Ултар, където са и базовите лагери Ултар I&II.

Вървим през нещо като каньон около 2 часа докато стигнем пасбището и ледника (3300 м.). Цял ден е облачно и не успяваме да видим нищо от върховете. На пасбището има малка къщичка за овчарите и ни почерпиха вътре чай с мляко и малко сол (да, сол). Студът е сковаващ и по едно време започва да прехвърча сняг.

Слизаме набързо в Каримабад и изведнъж небето се изчиства и невероятни гледки се откриват навсякъде. Понякога късметът на човек е такъв, какво да се прави.

На връщане се отбиваме в магазинчето за екипировка на един човек, с когото се сприятелихме. Той се оказва алпинист, който е изкачвал Broad peak и други седемхилядници и има зимен опит с качване на Нанга Парбат. В базовия лагер на Broad Peak е бил заедно с българина, който изкачи три осемхилядника без кислород. Каза също, че преди години минала група българи, седели няколко дни и често идвали на седянка в неговия магазин.

Каримабад

Тук човек може да се екипира за около 150 долара с много качествени якета, чували, панталони и обувки втора ръка, останали от високопланинските експедиции. Наоколо има десетки много яки трекове до 5-6000 м. високи върхове, за които дори не ти трябват разрешителни. Цените на гидовете също са много ниски – въобще

това е раят на високопланинския туризъм

и изобщо на какъвто и да е алпинизъм.

Адски ме е яд, че до няколко дни трябва да слизаме, защото има поне още 5-6 трека, които искахме да направим, но времето не стига и нямаме подходяща (даже никаква) екипировка. Обмисляме когато можем да се върнем, вече екипирани, да седим поне месец в планините, през което време ще правим само преходи.

Юни и Юли са най-добрите месеци,

да се надяваме, че догодина ще можем да се върнем – просто се влюбихме в това място.

Тази вечер видяхме огромен плакат в центъра на Каримабад и се осведомихме, че в Карачи са били избити цял автобус хора от долината Хунза – исмаили. Наистина много тъжна новина, отвратителните фундаметалисти да убият тези хорица.

Хунза е най-сигурното място в цял Пакистан, хората са много мили и религиозно умерени

Ето още нещо за исмаилите – те си имат духовен водач, който те признават за 49-ия имам (шиитите например почитат само първите 12 имама). Той им дава наставления и нещо като план за бъдещите 10 години. 49-ият имам Ага Хан (Aga Khan) е арабин от Саудитска Арабия, потомък на пророка Мохамед и в момента пребивава в Париж. Множество земи в долината са му подарени и има своя фондация за подпомагане на местните жители.

19.05 Мислехме си, че днес просто ще си хванем стопа до някъде и това ще е, но

отново се оказа ден, изпълнен с трепети.

В началото всичко тръгва наред. Излизаме от Каримабад и ни взимат на стоп до Алиабад (Хунза) – главния средищен град на долината. Оттам стопът продължава гладко за още 30-ина километра и последните хора, които ни оставят, махват на една кола и тя ни качва директно до Гилгит. Когато пристигаме в Гилгит обаче се оказва, че това било такси. Пак става обичайната тарапана от хора и разправията започва. Накрая няма как да не платим, понеже това си е наистина такси, но поне плащаме колкото бихме платили в маршрутка (400 рупии или 4 $ за двамата за 100 км.). Вече наближава 3 следобед,

Гилгит е прашен и не много приятен град

и затова решаваме да продължим, въпреки че от гарата ни казаха, че

вече няма транспорт към Скарду

Една маршрутка ни оставя на разклона за Скарду, 45 км. на юг от Гилгит. Разклонът е в нищото, а малко прашно пътче се губи в далечината и Инд се влачи бавно под нас.

Започва се едно доста протяжно чакане. Минават единствено камиони, пълни с кокошки, биволи и овце. Един човек също чака да мине някакъв автобус, идващ от столицата, но се оказва, че заради свлачище пътят е бил блокиран и автобусът няма да дойде. Насъбират се още пътници с дисаги и торби, но

положението е все така отчайващо

От юг пътят е затрупан, от север не пътуват маршрутки следобед, частни коли пък изобщо не минават.

Пътуване с кола – влакче на ужасите в най-опасния регион на Пакистан

На мен не ми пука особено, понеже сме си набелязали едно плажче за спане, имаме си и кексче. В 6 се запътваме да опъваме палатката, но докато вървим по пътя надолу минава една кола и се оказва, че шофьорът е полицай, който има отпуска няколко дена и се връща в Скарду. Навива се да ни вземе и ето така се озоваваме на шест-часово пътешествие през нощта

по един от най-опасните пътища в Азия

В колата е като влакче на ужасите, пътят е супер тесен, има свлачища, по едно време минахме и под някакъв водопад, който се изсипва директно на пътя, две коли се разминават с голяма трудност (по-точно едната трябва да спре и да отбие, за да пропусне другата) и друса адски много. В колата сме натъпкани пет човека с багажи, гумите от време на врем поднасят на някой и друг завой, а отдолу е пропастта на дефилето на Инд.

В 1 през нощта пристигаме разбити в Скарду. Полицаят Хабиб ни кани да спим в тях, тъй като по това време няма нищо отворено и тук също са маниаци на сигурността (по пътя минахме три контролни пункта и ни регистрираха). 20.05 Събуждаме се в

Скарду, главният град на региона Балтистан

Хората тук говорят балти – древна форма на тибетския, но самите те не са тибетци, въпреки че забелязахме малък процент от хора с азиатски черти по улиците. Тук са шиити.

Цял ден обикаляме по улиците. Градът е супер прашен и облаци прахоляк се вихрят из въздуха. Единствената забележителност е форта на скала, издигаща се над града. Качваме се и се открива невероятна гледка към долината.

Вечерта Хабиб и жена му ни заведоха

на сватба

Пакистанските сватби продължават по 3 дена, днес е първият. Мъжете и жените седят разделени. Отвън има шатра за жените, но по някое време се местим в едно помещение вътре в къщата. Сервира се ориз със спанак и месо и агнешка чорба. През прозореца постоянно надничат момчета и мъже и си мятат яко погледи с девойките. Всички са със златисти одежди и са се накиприли.

Няма музика и танци

и хората просто си бъбрят, въпреки че в мъжката част се чуват разни религиозни напеви. Към 11 часа Хабиб ни връща обратно вкъщи.

21.05

Остават ни само два дни

преди слизането към Исламабад, откъдето трябва да си вземем визата за Индия, и искаме да отидем на възможно най-много места. На връщане сме решили да си вземем директен автобус до столицата и да си спестим трите дена стопиране през Кохистан. Всъщност, когато разказваме на хората, че сме пътували на стоп и с маршрутки из Кохистан на всички им се изправят косите, оказва се, че дори на пакистанците не им хрумват такива екстремни идеи. Разказаха ни, че

автобусите до столицата пътуват винаги в конвой заедно,

нещо което бяхме забелязали и се чудехме защо – а то било заради опасност от терористични атаки по пътя. Конвоят на автобусите си има и джип с въоръжена охрана. Нищо чудно, че полицаите като ни видеха изпадаха в ступор, тъй като никой дори не спира по тези места, камо ли да си се разхожда и стопира наляво-надясно.

И така тази сутрин рано-рано потегляме на стоп

към Каплу, област Ганче –

това е последната област преди Кашмир и границата с Индия. Едни младежи ни изкарват извън града, след като вървяхме един час и ни оставят на полицейския пост извън Скарду. Оттам се почва добре познатият филм със сигурността и полицая на смяна отказва да ни пусне към Каплу без охрана. Свързваме се с един друг полицай от разузнаването, който беше идвал да ни проучва в къщата на Хабиб и ни беше казал, че можем да пътуваме сами до Каплу. След малко се появява лично с мотор и с триста зора оправя нещата. Накрая ни спират един огромен допотопен джип, тип автобусче и се натоварваме в него.

В началото

пътя си продължава по протежението на река Инд,

много е красиво и навсякъде има пясък почти като в пустиня, въпреки че селцата по пътя са много зелени и навсякъде се носи особена сладникава миризма от дърветата, посадени навред. Слънцето е много силно, а в същото време на сянка човек направо замръзва – много странна работа. По-късно се

отклоняваме по долината на река Шиок (Shyok River)

След 3 часа, ако не и повече, успяваме да изминем разстоянието от 100 км. до Каплу. Някъде по средата на един от постовете откачиха като разбраха, че нямаме охрана и веднага ни лепнаха. Друго нещо, което ги изумява, е, че нямаме собствен транспорт, явно всички туристи идват с частни наети джипове, гидове и прочие. Разлистваме тетрадката за регистрация и много ни учуди, че преди месец оттук е минала една българка, другият българин беше преди 2 години – някакъв алпинист. Пристигаме в

Каплу

в 3 следобед и започваме да обикаляме с полицая, лепнат за нас. Всичко е много странно и има доста хора с азиатски черти и интересни физиономии. Усещането като че ли сме сред някакви странни племена, дори малките момиченца носят хиджаб – шал, увит около главата, но пък е пълно с жени по улиците.

Каплу е нещо като сборище от много села

и е пълно с интересни неща за гледане. Първо се изкачваме до

двореца или така наречения форт,

много запазена постройката с някои тибетски архитектурни особености – половината форт е петзвезден хотел, другата половина музей на културата на балтите. По-натам по пътя е

джамията Чакчан (Chaq Chan)

на 700 години, с невероятни дърворезби, но, за съжаление, не се допускат немюсюлмани. В далечното минало е била будистки храм.

Срещи със старейшините Норбакши

Хората в област Ганче са норбакши – някаква много странна секта на шиизма и суфизма. Преди векове дошъл някакъв суфи от Персия и всички приели исляма, а преди това били будисти. Името на човека било Норбакши и оттам идва името и на сектата. В Каплу е едно от най-големите дървени ритуални места на суфите в Азия –

ханка (Khankah),

в момента е в процес на реставрация и е на 1000 години.

В двора е

гробницата (астана) на Сиед Мир Мохамед (Syed Mir Mohammad) –

невероятна дървена постройка с листа, която е под егидата на UNESCO. В старата джамия цари особена мистична обстановка, две жени влязоха, запалиха нещо като кандила с кайсиево олио и после се облегнаха на нещо квадратно в дъното и започнаха да се молят – стори ни се необичайно за мюсюлманска практика. Наоколо се навъртаха странни дядовци с азиатски черти и калпаци.

След като се стъмни по околните склонове запалиха огньове и поне един час звучаха странни групови напеви от джамиите – оказа се, че се подготвят за рождения ден на имам Хосейни утре. Намерихме си едно много приятно хотелче с градинка и ни позволиха да си опънем палатката срещу 200 рупии (2$). Заради ситуацията с полицаите не можем да къмпингуваме извън хотел. В конферентната зала на хотела са се събрали трийсетина старейшини и обсъждат нещо за предстоящите избори. Преди лягане си говорихме със собственика на хотела за местните традиции и норбакшите и той взе, че ни нагости.

Последни мигове из Каракорум

и най-екстремното 30-часово пътуване с автобус

22.05

Днес е последният ден за обиколки из планините

и утре поемаме на 30-часово пътуване към столицата. Не знам как ще издържим толкова време по завоите и мега разбитите пътища. След това ни чака историческия – и един от трите най-важни града в Пакистан – Лахор, който е почти до границата с Индия и оттам се изстрелваме направо към майка Индия. И така решаваме да се качим до

село Хуше (Hushe) 3100 м.,

откъдето се вижда осемхилядника Машербрум (Masherbrum). Оттам започва и един от най-страхотните трекове до базовия лагер на К2 (вторият най-висок връх в света след Еверест и най-труден за изкачване, отнел десетки животи)

За 3 дни човек може да стигне до К2,

но се преминава през прохода Гондогор Ла (Gondogoro La) 5900 m. и никак не е лесен трекинг. Със сигурност е в списъка с неща, които искаме да направим един ден. Единственият транспорт до селото е раздрънкан Land Cruiser, който тръгва един път на ден в 12 часа наобед. Частни коли, естествено, не минават почти – може би по 1-2 на ден. Пълним джипа с торби и какво ли не и потегляме. На тръгване се оказва, че полицая, който ни следва навсякъде също трябва да дойде с нас и искат да му плащаме билета, но ние твърдо отказваме. Накрая след като всички са ни чакали един час му дават командировачни и тръгваме.

Пътят е черен и на места доста опасен,

някои отсечки са супер тесни и се минават по въжени мостове, които доста се люлеят. От селата по пътя натоварихме и една клетка с двайсетина кокошки. След 2 часа и нещо

пристигаме в Хуше.

Машербрум се издига точно над селото.

Сополиви и мръсни хлапета тичат навсякъде. Въздухът е доста прохладен, зимата температурите падат до -25 градуса по Целзий.

Успяваме да убедим полицая, че няма нужда да ни следва като сянка и точно преди свечеряване си направихме двучасова разходка над селото. Няма нужда пак да се повтарям, че

гледките към върховете са фантастични

Вляво от селото има връхче (около 5000 м.), което може да се изкачи за 5 часа и оттам човек може да види К2 и Broad Peak.

За съжаление нямаме никакво време и утре сутринта в 5 ч. джипът потегля на обратно и няма друг транспорт за слизане. Близо до селото има табун на

събирачи на злато,

точно до брега на реката. Отидохме да ги видим, бяха супер весели и много приличаха на нашите цигани. Поканиха ни да пием чай, но бяхме обещали на полицая да се върнем преди да се стъмни и трябваше да тръгваме. Табунът се мести през 2 – 3 седмици и хората в него бяха отдалеч – казаха, че живеят някъде до Чилас.

Вечерта отново трябва да къмпингуваме в двора на едно хотелче за 200 рупии (2$) заради полицая, който трябва да спи близо до нас. Местните гидове и туристически агенции се опитват да се преборят със задължителните ескорти, тъй като тук е супер сигурен регион, така че може би скоро ще се промени ситуацията. 23.05&24.05 Поемаме на обратно. В Каплу се бяхме срещнали с един човек, с който бяхме пътували по време на стопа ни към Гилгит. Той е от едно село по пътя и сутринта решихме да се отбием да го видим. Казва се Хатам Али и е професионален планински водач. Прилича на немец – русоляв със сини очи.

Сутринта ни покани на закуска в дома си в

село Салинг –

мекички (казват се азо) и тибетски чай с масло и сол, типичен за тези региони. Разходи ни из селото и ни показа местното училище, където учителите преподават без заплати, няма чинове и всичко (учебници, дъски и т.н.) идва от дарения. Той има работа в Скарду и решихме да пътуваме заедно с него.

В селото на Хатам почти не се използват пари,

тъй като няма приходи от индустрия, услуги или нещо подобно. Ето защо хората са си изградили система за поддръжка на социума в селото, базирана на човешките взаимоотношения. Хатам е избран от мъжете в селото за нещо като кмет (или старейшина), но това не е политическа или държавна длъжност. (А каква?!? – бел.Ст.)

Той от своя страна е създал три главни комитета или отдели. Първият се грижи за водата на селото – прави ремонт и поддръжка на водоснабдителните системи. Вторият организира активности и различни състезания за младежите. Третият следи за образованието на децата и повишаването на културата на местните жители. Всички хора, замесени в тази организация, работят доброволно и на приятелски начала. Събират се и задружно решават проблемите, които възникват в процеса на работа.

Село Хуше и долината към него е едно от най-красивите места, на които сме били някога. През краткото време, за което бяхме там, тичахме по пътеките, през поляни и ниви, прескачахме вадите за напояване, подскачахме от морена на морена. Стояхме в очакване облаците да ни разкрият величието на Машербрум, докато се вкочаним и после тичахме да видим какво ли има зад ей онзи храст или скала. И така докато светлината стана странна и напълно полудяхме.

1. Машербрум, скрит в облаци

2. Машербрум се открива

3. Машербрум

И така на обед

започва епичното слизане към Исламабад

Хатам Али ни закарва до Скарду и в последния момент хващаме автобуса, като не успяваме да си купим почти никаква храна. Ето някои интересни неща, които ни се случиха по време на

най-ужасното 30-часово пътуване с автобус,

което сме преживявали.

• На тръгване над реката се изви пясъчна буря, беше много красиво

• По пътя има два огромни въжени моста над реката, по които може да мине само една кола, за да не се скъсат въжетата, и поради това се сформира гигантска опашка. Чакаме към час, за да минем първия мост.
• На излизане от Скарду военните инспектираха багажа за бомби, но само на половината пътници и само част от багажа. Ние лично не разбрахме какъв е смисълът.
• На някакъв полицейски пост в автобуса влязоха полицаи и ни снимаха всички с камери, но останахме с впечатление, че полицаят само се правеше, че снима
• Към 11 вечерта пристигнахме в Джаглот (Jaglot), където автобусът спира на нощен престой за 5 часа. Вече сме на същинската магистрала. Това бяха най-тежките 7 часа, прекарани в автобус. Друсаше непоносимо дори когато асфалтът беше гладък, камо ли по тотално разбития път от Скарду.Трябва да си представиш, че си чувал с картофи, без физически усещания и да се отпуснеш като такъв, ако искаш да оцелееш.
• В 4:30 сутринта будят всички за молитва и закуска и добре, че станахме, защото след това автобусът така и не спря повече за нищо до 16:00 ч. следобяд. Мислех, че ще умрем. Пътят е безкраен. Когато спираме на някой пропусквателен пункт мъжете поне могат да ходят по малка нужда до пътя. На място за почивка, за тоалетна или ядене, не сме спирали в продължение на 10 часа…
• Към 6 сутринта всички автобуси се събират и пътуват заедно, има и въоръжен ескорт за преминаването на Кохистан. Може би понеже доста от пътниците са шиити от северните региони.
• След целодневното плътно пътуване в автобуса спираме в 4 ч. на едно място и хапваме набързо
• Към 8 ч. вечерта вече си претръпнал напълно. Точно на 30 – 40 км. от Исламабад, когато само си мечтаеш за пристигането, автобусът спира, за да се молят хората и всички мъже изчезват за половин час. Аз така или иначе съм единствената жена в автобуса.
• В 11 вечерта пристигаме в абсолютен транс и нашият хост от couchsurfing.org идва да ни посрещне.

Ето така завърши триседмичното епично пътешествие из Каракорум.

Очаквайте продължението

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Пакистан (Каракорум) – на картата:

Пакистан (Каракорум)