Струва ми се, че не е особено уместно в края на август да ти предлагам толкова шоколадов десерт, който не само че е шоколадов и разбира се сладък, но и изисква фурната да бъде включена дълго време, макар и на 120 градуса по Целзий. Уместно би било в разгара на сезона на доматите да предложа рецепти с домати. Mакар че през последния месец и половина поддържам по две касетки с домати в килера си (добре, че имам роднини с градини) и вече започвам да се преповтарям в репертоара за вечеря с тях, преди всичко точно сега ги предпочитам натурални, събрали сладост и свежест, и допълнени от бучка сирене, букет босилек и повече зехтин, в който да си топя хляба. Но все пак август е и сезонът на дребните червени плодове, които, когато видя на пазара почти винаги си ги представям върху Павлова. Освен ароматни, те са и много, много свежи (разбирай кисели) и точно затова смятам, че един обичайно сладък меренг, приготвен и изпечен така, че да притежава пухкав, подобен на маршамелоу център и невероятно хрупкава повърхност, трошаща се само като я погледнеш е най-подходящото възможно нещо за комбинация с тях.

Както обикновено спонтанното ми желание за подобен десерт е съвкупност от причини. Първата, да избера десертът да бъде шоколадов е фактът, че отдавна не бях приготвяла и яла нещо шоколадово и изведнъж почуствах остра нужда от него. Десертните шоколадови блокчета не задоволиха напълно апетита ми и реших да оставя една от новите версии на Линд за друг път, когато съм в настроение за него. Втората причина вече споменах – всички онези малини, къпини и боровинки, които всеки път ме карат да им сложа повечко захар и да включа фурната в августовските горещини. Малко по малко идеята се навърза и от едно преглеждане на книгата How To Be A Domestic Goddess. Преглеждането беше по друга причина, но като видях снимката на три пласта Павлова между който има шоколадов сладкарски крем, покрит с шамфъстък, започнах да се плюнча и точно в този момент зарязах остатъка от Линд-а за друг път. Идеята се роди, само трябваше да я дооформя и превъзпитам за собствения си вкус и моментно желание, но с дълъг послевкус и спомен, тъй както оставяш впечатления в собственото си дете.

Понеже меренгът няма как да не бъде много сладък (съжалявам много) трябваше на намаля захарта в сладкарския крем, въпреки че всичко това щях да комбинирам с натурално киселите плодове. Вероятно за първи път се замислям за сладостта на десерта, защото по принцип обичам сладко и никога не ме е било грижа колко захар се изисква в рецептата, но последния път (преди седмица), когато приготвих десерт от рецептата за бадемови тарталети, но с мармалад от череши, всички бяхме единодушни, че десертът е твърде сладък. Не знам дали заради топлото време или нещо друго, но аз определено променям досегашните си нагласи за сладко. От въпросния десерт първа изядох едно парче и чак се възмутих колко сладък десерт съм направила. Таня опита парче след мен и подаде половината от него на Жорето с претекст, че е твърде сладко и не може да го дояде. Аз поклатих глава, изкривих уста на една страна и размахах ръка тъй както исках кажа „Знам, твърде сладко е.“ После Таня ми каза “ Знаеш ли, и аз като млада ядях много сладко.“ Имаше предвид не много като количество, а много сладки десерти. Това вече ме навява на едни други мисли… „и аз като млада…“. Не знам, не знам. Променяме се, това е сигурно. А заедно с нас и рецептите, които приготвяме.

Шоколадова Павлова с шоколадов крем и плодове

Рецептата за шоколадовия меренг е от joyofbaking.com. Рецептата за шоколадовия крем изготвих от пропорциите за шоколадов крем муселин.

Това, което различава Павлова от целувките не е размерът на меренга и гарнирането с крем, а наличието на царевично нишесте в Павлова. То прави мек и пухкав, подобен на маршмелоу център с леко дъвчаща консистенция, а захарта и киселината допринасят за контраста от хрупкава повърхност. Печенето на Павлова винаги ми се е струвало по-лесно и по-бързо от приготвянето на целувки, може би защото се пропуска моментът с шприцоване. Все пак, добре е да се отдели достатъчно време за печенето и изстиването на меренга във фурната след това.

Хубавата част на този десерт, е че и меренгът, и кремът могат да се приготвят до 2-3 дни предварително. Меренгът се съхранява на сухо място, а кремът се покрива плътно със стреч фолио и се съхранява в хладилник. Малко преди поднасяне десертът се сглобява, но това не бива да става повече от 30 минути преди сервиране, тъй като никой не би искал влажна Павлова без никаква хрупкавост. Дори препоръчвам сглобяването да стане наистина преди самото сервиране. Десертът не е подходящ да съхранение, затова ако не си сигурен, че всички порции ще се изядат, може да намалиш дозите наполовина и да приготвиш двата меренга с по-малък диаметър.

За 12 порции.

За меренга:

• 4 белтъка от големи яйца, със стайна температура
• 1/4 чаена лъжица крем тартар (винена киселина) или прясно изцеден лимонов сок
• 200 г фина кристална захар
• 1 чаена лъжица ябълков или бял винен оцет
• 1 чаена лъжица царевично нишесте
• 2 супени лъжици (15 г) какао

За крема:

• 600 мл прясно мляко
• 4 жълтъка от големи яйца, със стайна температура
• 100 г фина кристална захар
• 40 г царевично нишесте
• 30 г брашно
• 120 г натурален шоколад, нарязан на ситно
• 1 чаена лъжица портокалов ликьор (по желание)

За гарниране:

• около 300 г пресни дребни плодове като малини, къпини и боровинки; може да се използват и други сезонни плодове като пресни смокини, срязани на две
• пресни листа мента

Фурната се нагрява на 150ºC. Подготвя се голяма тава, която се покрива с хартия за печене. Върху хартията се очертават 2 кръга с диаметър 20 см, като се предвижда достатъчно разстояние между тях, тъй като меренгът по време на печенето се разширява с около сантиметър.

За меренга към белтъците се добавя крем тартар или лимоновият сок и се разбиват с миксер докато се образуват меки връхчета. Към белтъците по малко (по една супена лъжица) се добавя захарта. Разбиването с миксера продължава докато белтъците станат твърди, лъскави и не се виждат захарни кристали в тях. Това е важно, защото останали кристали захар в меренга ще се разтопят по време на печенето и ще образуват „сълзене“ от меренга. За да се увериш, че няма останали кристали, разтъркай малко количество от меренга между пръстите си. Ако усетиш кристали, разбий белтъците за още около 1 минута и провери отново дали ги усещаш между пръстите си.

Когато белтъците станат стегнати, лъкскави и без останали захарни кристали в тях, към тях се добавя оцетът. Разбиват се отново за кратко.

Царевичното нишесте се смесва с какаото и се пресяват за да се отстранят бучки. Пресяват се отново върху разбитите белтъци и те се разбъркват за кратко с миксера или на ръка с шпатула. В този момент е важно разбъркването да стане бързо, толкова, колкото е нужно всички съставки да се смесят, като се внимава да не спадне обемът на белтъците.

Меренгът се разделя на две равни части в очертаните кръгове в тавата върху хартията за печене. С помощта на малка сладкарска шпатула или просто с гърба на лъжица, меренгът се оформя в диаметъра на очертаните кръгове. Тавата се слага на средно ниво в предварително нагрятата на 150ºC фурна и температурата веднага се намаля на 120ºC. Меренгът се пече 75-90 минути или докато повърхността му стане твърда. Фурната се изключва, вратата ѝ се оставя леко открехната (подпъхва се дървена лъжица) и меренгът се оставя във фурната докато изстине напълно. Това отнема около 2 часа. Възможно е да се получат напуквания, това е нормално и не е притеснително.

Докато меренгът се пече се приготвя кремът. Млякото се слага в тенджера с дебело дъно. В купа се смесват жълтъците и захарта. Разбиват се с телена бъркалка за около минута докато сместа изсветлее леко. Добавят се царевичното нишесте и брашното и се разбъркват хубаво с жълтъците. Когато млякото заври се добавя на тънка струйка и при непрекъснато разбъркване към жълтъчната смес. Всичко се връща в тенджерата и сместа се слага на умерен котлон. Разбърква се непрекъснато с телена бъркалка 3-4 минути докато кремът се сгъсти. Отстранява се от котлона и в него се добавя шоколадът. Разбърква се докато се разтопи и накрая се добавя портокаловият ликьор, ако се използва.

Кремът се прехвърля в купа, покрива се плътно със стреч фолио и се оставя в хладилник да се охлади напълно. Преди да се използва се разбърква с шпатула.

Десертът се сглобява преди сервиране. С шпатула внимателно се минава под двата меренга за да се отделят от хартията за печене. Единият се поставя в поднос или сервизна чиния. Върху него се разпределя половината от крема внимателно и без натиск, за да не се счупи меренгът. Отгоре се поставя втория меренг и другата половина от крема. Плодовете се разпределят върху крема и се декорират с листа прясна мента. Сервира се веднага.

Шоколадова Павлова с шоколадов крем и плодове е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Кой казва, че от комунизма по-лошо няма (за Русия)? Има. Путинизмът полага големи усилия да докаже това.

По времето на комунизма ТАСС съобщаваше за трудовите успехи, за рекордите по производство на чугун на глава от населението. В НРБ дори отчитаха най-сериозно и колко презерватива се падат на човекоединица за отчетния период.

Лъжеха с надеждата на излъганите да им стане хубаво като си представят произведените блага. Сега направо им казват налудната истина: ние унищожаваме благата и на вас от това трябва да ви стане приятно.

Днес в Русия залагат на обратното: хвалят се колко тона храни са изгорили, смачкали, унищожили за отчетния период. Това е наистина ново постижение на пропагадния инфантилизъм-путинизъм, за каквото не са се досетили дори и другарите предшественици на днешния руски режим, следовниците на “чистия” марксизъм-ленинизъм.

Ето сводката на ТАСС, упълномощена да информира за подвига на властта не в производството, а в унищожаването на блага.

Share on Facebook

От юли 2013 година египетските власти предприеха кампания на репресии срещу дисиденти в страната. През последните две години, обхватът и тежестта на тази кампания надмина всичко, на което Египет е бил свидетел под управлението на Хосни Мубарак. Силите за сигурност най-вече атакуват протестиращи в подкрепа на Мюсюлмански братя. В джамията Рабаа ал Адауия и площад ал Нахда през 2013 бяха убити 817 души, а последвалите арести вкараха в затворите Повече [...]

Парти за разглезени самотници на Светлана Дичева е много забавна книга, посветена на една много сериозна тема – изчезването на животинските видове от Земята. Изчезването в смисъл на масовото им изтребване и измиране …

В центъра на всеки разказ е конкретен животински вид. Хлебарки, котки, мишки и орли – все последните останали от вида си на Земята, всички с чувство за хумор споделят мисли и емоции от последните си дни.

Участието на Хизбулла в сирийската гражданска война и разполагането на бойците й от Ливан, са основен елемент в конфликта. В същото време, по-малко е проучено развитието на сирийската версия на групировката. Освен Национална съпротива в Сирия, близка до Хизбулла, има и друга организация, действаща под надзора на ливанската групировка - Кууат ал Рида. Името се превежда като "Силите на Ал Рида" - Ал Рида като препратка към осмия шиитски имам. Повече [...]

Около 12 август се появиха първите сигнали, че нещо се случва в либийския град Сирт. Идваха съобщения за местен бунт срещу "Ислямска държава" (ИД), които се опитват да наложат контрола си върху повече части от Либия. След като бяха изтласкани от позиции в Източна Либия, те се придвижиха на запад, където действат бойците им от т.нар. Уалият Тараблус, "Област Триполи", които от две години се стремят да се намесят в появилия се вакуум сред боевете Повече [...]

Пламен Асенов
06. 05.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100553606/zigmund-froid-velikite-evropeici-iii-chast

Представете си, че лежите на удобен диван с притворени очи и говорите ли, говорите – разказвате за себе си, често неща, които не знаете, че знаете, мотате се из живота си, връщате се в детството, скачате пак в настоящето и обратно към младостта, гневите се, радвате се, преживявате всичко отново и отново, понякога плачете за финал. Или пък усещате как грозното и зло чудовище, което ви тормози от години, се измъква от душата ви със страховити писъци и бяга, прогонено от спомена за самото себе си. Няма хапчета, няма връзване, няма електрошокове – просто перфектното лечение на така трудните иначе за лечение психични проблеми. Прекалено перфектно, за да е истина, нали? Но по времето, когато във Виена д-р Зигмунд Фройд започва да прилага, като постепенно подрежда и усъвършенства своя нов метод, наречен „психоанализа”, идеята вдъхва големи надежди. Идеята вдъхновява. Тя е интересна, творческа, напредничава – и в същото време така отворена за развитие и импровизации, че бързо намира последователи и се превръща в една от водещите идеи на целия ХХ век. Нищо, че, поне доколкото е известно, в своята практика на психоаналитик самият Зигмунд Фройд не може да се похвали, че е излекувал напълно нито един пациент.

Елгар, Серенада за струнни, Алегро

Когато през 1886 година Зигмунд Фройд основава частната си практика, той използва хипноза за лечение на пациентите си. Фройд сътрудничи с приятеля си Йозеф Брюер, заедно с когото издават „Изследване на хистерията”, книгата, в която е описан случаят на прочутата пациентка с псевдоним Ана О. Това всъщност е австрийско-еврейската феминистка Берта Папенхайм, чиито проблеми възникват след смъртта на баща и. Тя изпада в състояние на тревожност, има халюцинации, а следват нови и нови симптоми – езикови разстройства, невралгии, парализи, амнезия, рязка смяна на настроенията, хранителни разстройства. При лечението и се изоставя хипнозата и си стига до откриване на метода на свободните асоциации. В същото време Фройд забелязва, че чрез анализ на сънищата на пациента може да се разкрие комплекс от безсъзнателен материал и да се демонстрира механизмът на репресията, тоест, подтискането, което стои в основата на появата на различните симптоми. Отначало за обяснение на хистеричните симптоми Фройд развива тъй наречената „теория за прелъстяването”, тоест, идеята за сексуално насилие, оказано в детството на пациента, последвано от изтласкване, „забравяне” на тези спомени. После обаче установява, че разказите на пациентите за подобно насилие много често не са реални, а фантазни. Голяма роля в развитието на теорията играе смъртта на собствения му баща. Тогава Фройд преживява сърдечни смущения, стряскащи сънища, изпада в депресия и неврастения. Това го води до идеята да анализира сам мечтите и спомените си от детството. Отношението на враждебност към бащата и ревността към майката, до които се докосва в този авто- анализ, го карат пък да преосмисли изцяло теорията за произхода на неврозите и така през 1896-та доктор Зигмунд Фройд започва да използва термина „психоанализа”, за да обозначи „своя нов клиничен метод и теорията, на която той се базира”.

Елгар, Серенада за струнни

Психоанализата не е просто метод за лечение на болни хора. Това е само едно от поне трите основни нейни направления. В книгата си от 1968 година „Психоанализата: термини и концепции”, американският психиатър доктор Бърнес Мур пише, че тя има три основни приложения. Първо, това е метод за изследване на ума, второ – систематизиран набор от теории за човешкото поведение и трето – метод за лечение на психологически или емоционални заболявания”. Тази твърде сложна структура и широкият обхват на психоанализата често стават причина за обърквания и дори дават повод за съзнателни спекулации относно нейната ефективност. А ето и свидетелството на самия Зигмунд Фройд за развитието на новата наука, записано от ВВС през 1938, година преди смъртта на великия основател:

Фройд, глас

Превод: „Аз започнах професионалната си активност като невролог, опитвайки се да донеса облекчение за моите невротични пациенти. Под влиянието на един стар приятел и с мои собствени усилия, аз открих някои важни и нови факти за несъзнаваното в психическия живот, ролята на инстинктивните пориви и т.н. От тези открития се появи новата наука, наречена психоанализа, която е част от психологията и е нов метод за третиране на неврозите. Аз трябваше да платя скъпо за този мой малък късмет. Хората не вярваха на моите факти и мислеха, че теориите ми са отвратителни. Съпротивата беше силна и неумолима. Все пак накрая успях да придобия някои последователи и да създам Международната психоаналитична асоциация. Но тази борба още не е завършена.”

Така става. Около Фройд, особено след като през 1900 година издава знаменитата си книга „Тълкуване на сънищата”, постепенно се събира кръжец от ентусиасти. Отначало те се срещат в апартамента му на „Берггасе” 19 и слушат неговите лекции, събрани по-късно в книгата „Въведение в психоанализата”. Следва кратка пауза, през която се пушат много пури и се пият различни напитки, после идва събеседването, а често и споровете, по основната тема. Постепенно със свои лекции започват да излизат и някои от учениците на Фройд. Част от тях носят имена, които в днешно време са не по-малко знаменити от неговото – Карл Густав Юнг, Адолф Адлер,Вилхелм Щекел, Ото Ранк, Ана Фройд, естествено, дъщерята на Зигмунд, която поема по пътя на баща си. Фройд обаче не спира да ражда идеи и да издава книги, всяка от които е истинско съкровище на мисълта – „Психопатология на всекидневния живот”, 1901, „Хуморът и неговата връзка с несъзнаваното”, както и „Три есета върху теорията на сексуалността”, появили се през 1905. Така скоро Виенският кръжец се разраства, новите визии привличат специалисти от цяла Европа, както и от Съединените щати, където психоанализата бързо придобива изключителна популярност, а самият Фройд се превръща в звезда. Малко по-късно се създава и Международната асоциация, а започват и проблемите. Вътрешни търкания, несъгласия с това или онова виждане, спорове за авторство на идеи, взаимни обвинения – всичко това, както във всяко нормално човешко общество, съпътства възхода на новата наука. Парадоксално, обаче конфликтите и разделите в случая не пречат, а сякаш обратно – обогатяват развитието на психоанализата до наши дни и я предпазват от превръщането и в догма.

Елгар, Серенада за струнни

Съзнавано и несъзнавано или динамиката между То, Аз и Свръх-аз, Либидото, Ерос и Танатос, тоест, инстинктът за живот и инстинктът за смърт, Заместването, Стадиите на развитие на човека, които включват Орален, Анален, Фалически, Латентен и Генитален, Едипов комплекс, Грешки, Сънища, Катарзис – всичко това са само малка част от основните теории и термини, които се раждат и развиват с раждането и развитието на самата психоанализа. Обаче следва голяма изненада. „Всички мислят – казва Зигмунд Фройд в един разговор с италианския журналист Джовани Панини – че държа на научния характер на моето творчество и моята главна цел е лечението на душевните болести. Аз съм учен по принуда, а не по призвание. Всъщност аз съм артист. Исках да стана поет и цял живот съм мечтал да напиша роман.” Ако тези думи не са някаква мистификация – на самия Панини или сътворена по-късно, като просто е използвано името на известния журналист – то ми се струва, че трябва още веднъж и по съвсем нов начин да погледнем не само на психоанализата като такава, а и на всички феномени, които съществуват покрай нея. „Литератор по инстинкт и медик по неволя, аз реших да трансформирам един от клоновете на медицината – психиатрията, в литература. Считам се за поет и романист под образа на учен. Психоанализата не е нещо друго, освен транспониране на едно литературно призвание в областта на психологията и патологията” – продължава да обяснява Зигмунд Фройд в този запис на Джовани Панини за тяхната единствена среща. Дано историята да е истинска, защото, честно ви казвам, щях да припадна от удоволствие, когато прочетох това.

Елгар, марш

След като нацистите идват на власт в Германия, те изгарят книгите на Зигмунд Фройд – не само защото е евреин, а и защото теориите му са човешки, не античовешки. След аншлуса на Австрия пък, независимо от огромното световно реноме, което вече има, заплашен е самият живот на Фройд. Затова през 1938-ма той, заедно със семейството си, след поредица от приключения, успява да замине за Англия, където доживява последните месеци от своя живот. Ракът, който го е хванал за гърлото с пръстите на хиляди изпушени пури, го стиска безкрайно. „Животът ми вече е само мъчение, нищо повече” – казва Фройд. Той отдавна има уговорка с лекуващия го приятел Макс Шур да помогне, когато усилията за друго станат безсмислени. Този момент настъпва на 23 септември 1039-та. Шур му бие три дози морфин една след друга и Зигмунд Фрод си отива в блаженство. Оставя ни идеите си, за да се мъчим ние с тях. И да им се радваме.

Елгар, Чело концерт

Статия във фейсбук на руския телевизионен журналист Владимир Познер провокира отново въпроса: защо, след като българската държава и производните й медии не искат, не могат или не получават разрешение да защитят България от руската информационна хибридна война( давайки обаче редовно трибуна на нейните наемници с български паспорти) не направят поне минималното усилие да балансират това безобразие чрез популяризиране на руската опозиционна журналистическа гледна точка.

Статията на Познер, в която той говори за Путин като за плешиво момче, желаещо да остане в историята и за това колко е дебилно да се очаква полза за Русия от анексирането на Крим в каквото и да било отношение, би имала изтерзняващо въздействие върху болните от първосигнална русофилия българи, ако сред тях има все пак мислещи, а не просто „любещи” хора, за чиито умове и сърца си струва битката за тяхното проглеждане.

Включително по въпроса за руския фашизъм, битуващ масово и безнаказано в днешна все по- кафява Русия ( изразът е на Познер, но тенденцията беше изобличена особено ярко от убитата заради волнодумството си Анна Политковская ).

Включително по въпроса за аналогиите ( но не с Косово), а с хипотезата Япония да си вземе Курилите или Германия да предяви претенции към Калининград, бишия Кьонингсбег, исторически център на германското обединение през 19 век ( за което авторът на тези редове е писал не веднъж като провокация с обратен знак по повод кримската агресия на Путин).

Включително като признание за правота на Украйна да се защитава, както би постъпила Русия спрямо Курилите.

Включително като зов да се издигне на първо място в Русия европейският принцип за правото на добър живот, вместо да се поставя на пиедестал милитаристичният приоритет на държавата, разхищаваща милиардите на руски народ.

Опитайте се да си представите за миг как би изглеждал авангардът на путинофилите в България, изправен пред задочен спор с руски интелектуалци, презиращи вожда в Кремъл. Задочен, защото Кончаловский едва ли би седнал в едно студио да спори с довчерашния американофил някой си от в. „Дума”. Но е достатъчно да им сравниш два текста, за да стане ясно за каква пропаст в интелектуално, човешко, морално и…патриотично отношение става дума. Патриотично, защото у нас за патриотично се представя слугуването на чужд и мракобесен режим, докато за истинския руски патриот днес е важно да се изправи срещу безумията на същия.

Или можете ли да си въобразите картинката как притежателя на енциклопедични познания руски публицист Олег Панфилов ( наричан в Русия „ужаса за Путин”), принуден да живее и работи в изгнание в Грузия , е цитиран в българско телевизионно студио докато там се мъдри да речем Любомир Коларов ( с неговия оскъден болшевишки речников запас и с руския му акцент), бивш телевизионен бос от времето на разцвета на соцмракобесието в НРБ и виден строител на съветско-руски паметници днес?

Ами ако изправят до стената на позора Димитър Иванов – Гестапото срещу текстовете на Аркадий Бабченко, млад, но премирал през ада на двете московски войни срещу Чечня талантлив руски блогър, чиито текстове къртят безмилостно гестаповските опорни точки на Кремъл?

Как ли биха изглеждали Шаренкова и Божидар Димитров накуп срещу една единствена статия на Познер, прочетена като смъртна присъда над техния отвратителен възторг от окупацията и анексията на Крим?

Питам ( питал съм наскоро и в личен разговор някои телевизионни началства), но отговор няма. Ето защо оставям на въображението на читателите да си отговорят какво би станало с жалкото перчене на путинофилите у нас, след като бъдат наказани да прочетат или да чуят прочита на статията на Познер, която специално за тях публикувам на руски език (българите, които обичат България повече от Русия, да не ми се сърдят за липсата на превод- тях тази статия няма с какво да ги преубеди).

ВЛАДИМИР ПОЗНЕР

“Раньше у меня было убеждение, что все зло в Кремле. Теперь, за последние три месяца я увидел, сколько говна кипит в головах моих знакомых, которых я считал неглупыми людьми. Вот не хотел писать ничего про Крым, точнее, хотел, но запрещал себе, потому что столько уже написано, и верных слов сказано, и вранья государства на поверхность вытащено, что и добавить вроде нечего.

Но оказалось, что столько моих знакомых, которых я считал адекватными людьми, быстро запросились в бан на всех соцсетях, и показали такое свое лицо, которое не у каждого пенсионера на митинге коммунистов увидишь. Поэтому пишу этот пост и буду на него впредь ссылаться, чтобы не писать снова много букв.

Я не буду опираться на чьи-то комментарии и слухи. У нас есть два факта — Украина скинула Януковича и Россия отжала у Украины Крым.

Первое. Украина. Это другая страна, с другими законами, гражданами и федеральным устройством. То, что мы отжали у этой страны, пока в ней шли сложные процессы, полуостров, не делает этот процесс легитимным. Представьте, что во время митингов на Болотной Япония бы ввела войска на Курилы, и через две недели там жители проголосовали бы за присоединение. Ситуации одинаковые. Курилы, в разные времена наши, племенные и японские территории, остались нашими, потому что кто-то когда-то так провел черту. Мы бы их так просто отдали? Нет. Или Чечня? Вот и Украина Крым так просто не отдаст. Кроме русских там живут и украинцы, и татары, и куча людей, которые живут там, где еще не действуют российские законы. Теперь, я подчеркиваю, только теперь на Украине начинают плохо относиться к русским, выпиливают русские каналы, потому что неприятно круглосуточно слышать ложь и ересь, снимают с производства программы с русскими актерами и т.д.. Что мы получили в итоге вместо защиты русского населения? Повышенные риски, если эскалация продолжится. Это цель собирателя земель? Значит, те, кто говорят, что русских надо защищать, здесь неправы.

Второе. Крым — наша земля. А Татарстан? А Калининград? Крым был впервые присоединен в 18-ом веке. Средняя Азия, Кавказ, Финляндия — это все тоже в 19 веке присоединено? Почему не воюем? Или почему не отдаем взятое силой? Любой прецедент, связанный с изменением существующих границ, сегодня способен открыть ящик Пандоры. Напомню уверенным в военной мощи страны, что в России ПВО закрывает только Москву. Бомбардировщики любой страны долелят до любого другого города без сопротивления. А ядерное оружие хорошо как средство сдерживания, а не применения. И отобрав Крым, мы в перспективе начали путь к потере всех остальных земель. Значит, те, кому мало нашего присутствия на карте мира, тоже не правы в исторической динамике.

Третье. Крым дотационный. Там уровень жизни ниже, чем в России, там нет инфраструктуры, своей воды, электричества, нормального порта, пропускных способностей ж/д, аэропорта и прочего. Это бешеные деньги. Это бешеные траты, больше, чем Олимпиада и ЧМ 2018. Если там такое золотое место, почему оно 20 лет превращается в говно? Наверное, сделать его жемчужиной курортного бизнеса не так просто. А учитывая бешеную популярность Сочи, Адлера и Туапсе у любителей дайвинга и шопинга всего мира, то мы этого не сможет сделать априори. То есть, мы беремся кормить 2 миллиона человек, зная уже на берегу, что не сможем там заработать. Никакими экономиями от аренды базы флота и поставками крымских продуктов эти деньги не отобьются. Это просто понты, как все большие проекты последнего времени. Распилят, украдут, по телику покажут перерезание ленточки и счастливых пенсионерок в трусах из перешитой рубахи умершего мужа. Значит, те, кто верит в усиление России от этого присоединения, тоже врут. Воевать крымчане за Россию не пойдут. Иначе давно бы сами вышли из состава или сделали нормальные пляжи и гостиницы, если были бы бойцами.

Четвертое. Снова про деньги. Экономика. Международные санкции — это понятно, все будем покупать дороже. Если уронят нефть — мы увидим новые девяностые, и все проблемы, которые стояли году в 1991-м, и безденежье, и бартер, и суверенитета все захотят. Внутренние издержки тоже понятны. Зачем нам новые дороги, пенсии, нормальные поликлиники, не падающие самолеты, скоростные поезда и прочие радости 21 века? Нам ближе 19 век, крепостничество и расширение империи. Сейчас приблизительная цифра 243 млрд. рублей только в этом году. На эти деньги можно было спасти русских миллионом других путей. Хоть школы и университеты построить, хоть бабушек из вымирающих деревень в нормальные дома престарелых переселить, хоть стипендии талантливым ребятам выплатить. А то, что Крым получит деньги из наших пенсионных накоплений, говорит о возвращении совка. Когда все союзные республики снабжались лучше, чем РФ. Снова ради империи власть готова втоптать в говно своих граждан.

Пятое. Кому из вас, мои знакомые и читатели, стало лучше от присоединения Крыма? Я вот туда не езжу, и вряд ли поеду, в Турцию дешевле и качественней, в Испании дороже, но вообще другой мир. Ок. Я не показатель. Кто ездит в Крым отдыхать, искренне надеется, что при России там будет дешевле? При стоящих русских военных и спецслужбах это будет безопаснее? Любое происшествие, где наши окажутся виноваты, будет замыто и повешено на пострадавших, чтобы не будоражить. А местным, 40% трафика туристов которых составляли украинцы, и еще 10 иностранцы, будет тоже непросто пережить эти потери. Россия, конечно, же, поможет, даст денег, чтобы все заткнулись. Наших денег. Твоих и моих. Что, кто-то будет покупать крымское вино теперь? А чего до этого не покупали? Оно везде продается. Так какая польза? И если уж речь про деньги. Зачем было вкладывать триллионы в Олимпиаду, показывающую миру позитивную России будущего, если через два дня это смыли вводом войск в Крым? Дебилизмом попахивает. Причем, вашим, потому что обе эти аферы — на ваши деньги. Один плешивый мальчик хочет войти в историю, и ему неважно, сколько больниц из-за этого не будет построено, и сколько людей погибнет, потому что заряженное оружие когда-то выстрелит. Никакой пользы никому из жителей России от присоединения Крыма нет. Телеканалы России переведены на режим войны, и он такой теперь останется для всех других сфер надолго. Все общественное пространство зачищается, все, кто не согласен – предатели, провокаторы и фашисты. Пугают украинскими фашистами. Россия пугает. Страна, где почти на каждом фанатском секторе свастика, где режут и бьют иностранцев, где еврей у половины сограждан обзывательное слово, а все остальные — хохлы, чурки, татарва, косоглазые, звери, чехи, — куча добрых эпитетов ко всем другим национальностям. А знаете, почему вам всем хочется радоваться от присоединения Крыма? Потому что вам всем хочется хоть чем-то гордиться? А гордиться нечем. Все товары, которыми можно пользоваться с удовольствием, импортные. Продукты уже на 2/3. Мы не производим ничего, что было бы интересно миру, кроме советских разработок оружия и нефтегаза. Только очень дорогой спорт и маленькие, но очень дорогие, войны. Знаете, как финны гордятся, что их президент летает с ними на одном самолете обычным классом? Знаете, как лондонцы гордятся, что их мэр ездит на работу на велосипеде? Нам гордиться нечем. И вот тут, словно пиписька из замызганных штанов онаниста, выскакивает Крым. На самом деле, это все последствия рабства, из которого российские граждане так и не могут выйти. Вышел креативный класс на Болотную, дали по башке, все спеклись. Вышли на Майдан студенты, получили по башке, через неделю там были десятки тысяч людей. Не все из них, конечно, были альтруисты, не все всё понимали, кто-то, конечно, пытался их направлять, провоцировать и прочее. Но сам факт важен. Люди вышли в числе полумиллиона и сказали, что идите-ка вы все в лес. Любой следующий после Януковича президент, зная этот опыт, будет понимать, что беспредел имеет рамки. И эти рамки будут сужаться с каждым годом, пока не сравняются с пунктами конституции. И сравните с Москвой. Конституцию здесь уравнивают день за днем с кодексом средневекового крепостного. Это нельзя, это только по разрешению барина, это тюрьма, это отдай, зачем тебе бизнес. Украинцы смогли встать и сказать «зае…ло!». И отстоять это с оружием в руках. Что сделала Россия. Приютила человека, который сбежал от своего народа. Наверное, ему есть, что рассказать миру и про Путина и про остальные темные дела. Какая нормальная страна будет покрывать преступника, имеющего грехи перед своим народом и страной? Явно не та, в которой все хорошо внутри. Раньше у меня было убеждение, что все зло в Кремле. Теперь, за последние три месяца я увидел, сколько говна кипит в головах моих знакомых, которых я считал неглупыми людьми. Я привел пять пунктов, по которым радующийся войне с Украиной россиянин, оправдывает свою радость. Можно еще много пунктов перечислить, и все они будут противоречить логике. Кроме трех исключений из числа россиян. Если вы хотите нажиться на распиле крымских денег — вы не дебил, вы просто вор. Если вы хотите отвлечь внимание от падающей экономики и поднять себе рейтинг за счет нападения на другое государство, то вы не дебил, вы в скором времени строчка в учебнике истории, заканчивающаяся словами «умер в тюрьме». И третье — если вы играете в Цивилизацию Россией, то вы не дебил, вы играете. Так вот, дорогие мои все остальные. Пора прекращать играть и давать играть нашему государству.

Я убедился, что Путин — наш президент, потому что все эти усыновления беркутовцев, пятые колонны и раскрашивание иначе контурных карт рождают нехилую эрекцию у большинства стада. И меня впервые в жизни посетила мысль о том, что стадо вряд ли изменится за время моей жизни.

Мне не нужны имперские планы, я хочу ездить по ровной дороге. Мне не нужен Крым, я хочу доверять продуктам, которые покупаю в магазине. Я не боюсь НАТО на границе с Россией, потому что больше, чем крадут сейчас путин сотоварищи, украсть невозможно. Я хочу просто жить, зарабатывать, тратить, и заботиться о себе и своих близких. Мне кажется, таких людей в России как раз 20%. На самом деле больше, но многие еще рефлексируют и кричат «ура» за компанию. И возможно то, что сейчас происходит с Украиной, это шанс для таких людей. Если Украина выстоит, если в ней останется свободная пресса, и законы, которые не переписываются каждый день на более диктаторские, то это станет неплохим местом, чтобы жить. Киев красивее Москвы, вкусная кухня, низкие цены, украинцы и русские всегда поймут друг друга в быту, нас столько связывает. Климат там мягче, останется, хрен с ней, Одесса для морских дел. Европа ближе географически, а если она принесет свои порядки в право и безопасность, то Европа будет ближе и психологически. Все, кто бывал в Европе, знают, как потом встречает родина, и какой это стыд. Может, правда, кто может переедут туда. Например, я. Я родился в СССР, для меня это хоть какая-то, но родина. И я бы рад остаться и что-то менять тут, но, как я понял, меня меньшинство в моей стране, а большинство все больше начинает коричневеть и тупеть. ИМХО. Лишь бы не было войны.”

Share on Facebook