Решително съм против пенсионирането на екзем… емблемата на днешната власт Божидар Димитров. Бъдещите изследователи на днешната простотия ще бъдат лишени от основен мат’рял в неговото развитие „ до края на света”.

          Долу ръцете от исторически доказаната национална безценност, директора им на музея ни!

          A сте го пенсионирали, а сме станали граждани за еврогейско развитие.

          Вижте каква дискусия по въпроса се води и кой води в класацията (по простотия).

Да бъде ли пенсиониран 70-годишният директор на Националния исторически музей Божидар Димитров? Всъщност, не е ясно дали ще си зададе този въпрос премиерът Бойко Борисов, след като получи първата подписка по този въпрос, внесена от Ивайло Дичев и Калин Янакиев. Задава се и нова, контра на първата.

Инициатор на първата подписка е професорът по културна антропология в СУ „Климент Охридски“ Ивайло Дичев, според когото Димитров разпространява пред медиите „недоказани твърдения и небивалици“ за българската култура и история. Повод за исканото пенсиониране е акцията с „чудотворната жива вода“, бликнала до Голямата базилика в Плиска, с която бе окъпан и министър-председателят.

„Настояваме Божидар Димитров да бъде пенсиониран от поста директор на НИМ. Този човек обижда научната общност с недоказани твърдения и небивалици, обижда националното чувство с търгашеското си отношение към наследството, превръщано в бутафория за пред туристи“, се казва в подписката.

Според Дичев директорът на НИМ „обижда вярващите християни с езически измишльотини, както и публичния морал с гордостта си от това, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, с конюнктурната смяна на политически убеждения, с грубиянското си поведение в медиите”.

Днес в изявление до медиите на директора на Историческия музей се твърди, че контра подписката срещу първата, подета от две фондации („Тангра Танакра“ и „Приморско“), е събрала повече гласове. В тази на професорите Дичев и Янакиев фигурират имената на 2460 човека, а в подкрепа на Димитров вече се били заявили 3600 души, т. е. с 1140 повече.

„Подписките ще продължат до 1 октомври и разликата ще стане още по-голяма – се казва в прессъобщението. – Но не това е важно. Организаторите на петицията срещу Божидар Димитров знаят, че работата му като директор на НИМ е перфектна според оценките на Министерство на културата и очевидно те са съгласни с това мнение. Затова като мотиви за отстраняването му, те сочат:

– Обижда научната общност с недоказани твърдения

– Обижда вярващите християни с езически измишльотини

– Гордее се с това, че е бил сътрудник на ДС

– Има търгашеско отношение към наследството, превръщано в бутафория пред туристите.

В тяхната подписка обаче почти няма имена на историци и духовници, почувствували се обидени от „недоказани твърдения” и „езически измишльотини”. Докато в подписките „За Божидар Димитров” стоят имената на 200 академици, професори, доценти от БАН и БАНИ, директори на Регионални музеи, митрополити и епископи, игумени на манастири, десетки свещеници. Между тях са академиците Георги Марков, Константин Косев и Григор Велев, директора на Националния институт по история проф. Илия Тодев, Видински митрополит Дометиан, Белоградчишкият епископ Поликарп, Величкия епископ Сионий и т.н. Научната и православната общност очевидно не се състоят само от лицата Дичев и Янакиев.“

Според пресинформацията, пратена до медиите от НИМ, в подписката срещу Димитров има „нещо опасно“:

„Очевидно той трябва да бъде наказан за „мнение в историята”. Личи си марксистко-ленинската мущровка от философския факултет на СУ от времето на комунизма. Тогава наказваха за мнение, различно от официалното. Очевидно тази функция (на наказващи инакомислещи) много липсва и на двамата, но мечтата за нея стои в подсъзнанието им, въпреки публичното оповестяване на принадлежност към евро-атлантическите ценности.“

За финал от НИМ информират, че подписките в подкрепа на Димитров ще бъдат внесени в Министерския съвет на 2 септември, макар по-нагоре да уточняват, че гласове ще се събират до 1 октомври.

Реферът на мача „за“ и „против“ Божидар Димитров за директор на Историческия музей – премиерът Бойко Борисов, е известно, че е значително по-запален фен на спорта, отколкото на културата. Така че при вземането на решение в казуса е по-вероятно да вземе предвид по-високия резултат, отколкото да се допита до експерти по темата. Ако, разбира се, не е дошъл моментът да жертва един дразнител в културата, за да засенчи делата на друг.

площад “Славейков”

 

Share on Facebook

Share on Facebook

От НАСА са озвучили следващата цел на космическата станция New Horizons. Това ще бъде влизащият в ледения пояс Койпер - обект 2014 MU69, по информация от сайта на агентството.

Индия за трети път успешно изведе в космоса РН GSLV-D6 с криогенен двигател собствена разработка . Носителят изведе на геостационарна орбита КА GSAT-6, който ще стане 6 ти апарат от групировката GSAT.

Космическият апарат 'Космос-1315' , изведен в СССР през октомври 1981г, в понеделник е навлязал в атмсоферата в района на Тихия океан при което неговите фрагменти са изгорели почти напълно. По информация от Министерствотона отбраната на Русия от представител на ВКС Игор Климов.

Пламен Асенов
03. 06.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100564591/velikite-evropeici-sandro-boticheli

Франческо Канова, Фантазия

Прочутото му име всъщност е прякор – на италиански Ботичели означава „бъчвичка”. На всичкото отгоре той го носи от дете не заради собствени заслуги, тоест, не защото сам е дебеличък, а по индукция, покрай закръглената форма на любимия си по-голям брат. Въпреки това обаче Алесандро ди Мариано ди Ванни Филипепи, както е истинското име на Сандро Ботичели, е автор на едни от най-фините и красиви картини на Ренесанса. Имате нужда от доказателства ли? Не, нямате – всички, под една или друга форма, сте виждали платното му, наречено „Раждането на Венера”, сигурен съм. А какво по-валидно доказателство от това?

Франческо Канова, Фантазия

Сандро Ботичели, за разлика от мнозина от нас, има късмета да се роди едновременно в златно време и на златно място. Това става през 1445 година в Република Флоренция, сега част от Италия. През своя 65-годишен живот самият художник се превръща в един от символите на флорентинския „златен век”. В същото време обаче, поради шантавите кривулици на историята, той не избягва участта да се превърне и в един от редките примери за странния човешки парадокс – как искреният стремеж към духовност може да те съсипе и убие.

Франческо Канова, Фантазия

Бащата на Ботичели е кожар и в един от запазените негови данъчни тефтери се намира първата бележка, която дава някаква представа за малкия Сандро. „Малкият ми син се учи да чете, той е болезнено момче” – пише бащата. Не е ясно точно какво има предвид с това „болезнено”. Много е вероятно все пак да става дума за нормалните страдания, които пубертетът носи и на деца, и на родители, защото по това време Сандро е на 13. На следващата година той е вече чирак в златарско ателие, а вероятно едва през 1462, когато е на 17, става ученик на прочутия не само с майсторството, но и със скандалното си поведение Фра Филипо Липи. Очевидно талантът на Сандро бързо избуява и като ученик Ботичели пътува заедно с учителя си до Естергом, където изработват голямо фреско по поръчка на унгарския архиепископ. След пет години при Липи, Сандро се мести в работилницата на Верокио, където учи заедно с Леонардо. В този период на първоначално натрупване на художествения си капитал той рисува предимно по-малки платна, най-вече Мадони с поетични имена – „Мадоната с Младенеца и ангел”, „Мадоната с Младенеца и два ангела”, „Мадоната в розовата градина”, „Мадоната в слава със свети Серафим”. Те са изключително фини работи, изпълнени с характерния за Ботичели ясен рисунък и свеж колорит, но все още не го правят чак толкова известен в преситената от майстори на художеството Флоренция. През 1470 година с него се случват поне две важни неща – отваря собствено ателие и получава първата голяма поръчка, алегоричната фигура на Сила, предназначена за съдебната зала на Търговската гилдия във Флоренция. Постепенно поръчките започват да валят, след две години Сандро вече е член на гилдията на Свети Лука, а след пет банкерът Джовани Лами му възлага „Поклонението на влъхвите”, първото платно, признато от тогавашното общество като шедьовър, което прави автора си всеизвестен.

Франческо Канова, Фантазия 83

В „Поклонението на влъхвите” Сандро Ботичели използва сюжета за тримата мъдреци от Изток, които, водени от звезда, се поклонят на младенеца Исус, за да постави сред фигурите няколко портрета на членове на Медичите, могъщата династия, която управлява Флоренция тогава. Самият банкер Лами е близък с тях и вероятно той представя художника в двора. През 1478 година се случва нещо зловещо – в катедралата на Флоренция хора от фамилията Паци убиват Джулиано Медичи, а брат му Лоренцо едва се спасява. Заговорниците са заловени и екзекутирани, а Сандро Ботичели получава малко странната поръчка да изобрази портретите им по стените на двореца – вероятно за да е вечно задоволството на фамилията от ефективното и бързо отмъщение. След като изпълнява тази поръчка брилянтно, фактически Ботичели се превръща в нещо като придворен художник на Медичите. Той става особено близък с Лоренцо ди Перфранческо ди Медичи, херцог на Флоренция и братовчед на Лоренцо Великолепни, и е нает да изрисува вилата му в Кастело, наследена от Козимо Медичи. Рисуването продължава пет години и точно в тази вила Сандро Ботичели създава своите два фантастични шедьовъра, които спират дъха човешки и до днес – това са картините „Пролет” и „Раждането на Венера”, които и днес могат да се видят в галерия „Уфици” във Флоренция. Ако стигнете до тях обаче, разгледайте ги добре. Смята се, че в тях, както и в редица други свои творби, Ботичели, увековечава Симонета Веспучи – може би най-красивата жена от Ренесанса. Прекрасната и Безподобната я наричат съвременниците. Това дете, което се омъжва на 16 и умира на 22, с красотата си буквално подлудява мъжете на Флоренция, а за поклонникът на красотата Сандро Ботичели тя се превръща не само в символ, а и в реална вечна любов.

Франческо Канова, Фантазия 26

Симонета Веспучи е от Генуа. Когато е на 15, в града пристига да учи за банкер Марко Веспучи, флорентинец, роднина на бъдещия прочут мореплавател Америго, чието име носи континентът Америка. Банката на Марко всъщност се управлява от бащата на Симонета. Един ден той кани знатния млад флорентинец в дома си, там двете деца се запознават и моментално се влюбват. Бракът е скрепен в Генуа, но младите живеят във Флоренция, където по Симонета веднага пощуряват управителят Лоренцо Медичи – Великолепния, както и брат му Джулиано. Заради ангажиментите си с държавни дела обаче, както и заради любовната връзка, която вече има, Лоренцо отстъпва на брат си и дори му помага в ухажването на красавицата. Мненията по отношение на това дали Симонета става любовница на Джулиано или връзката им остава изцяло платонична са разделени и досега, но има аргументи, които сочат, че това все пак се случва. Ако е така обаче, любовта им е кратка, защото през 1476, едва на 22, Безподобната Симонета умира от туберкулоза. В цялата тази история, естествено, Сандро Ботичели може да се приближи много до Симонета, може да и се любува отстрани, както и прави, но не може да пипа. Дори не може да се надява да я ухажва реално – освен чрез безсмъртните си творби. И той точно това прави. До края на живота си я изобразява всеки път, щом може. Освен в „Раждането на Венера” и „Пролет”, Ботичели създава цяла поредица от портрети на млади жени, в които интерпретира образа на Симонета. Изписва я също като Венера във „Венера и Марс”, като Мадоната в някои от мадоните си, никога не я забравя. Самият Сандро Ботичели не се жени и някои изследователи смятат, че това е, защото цял живот тъгува по нея. Такава, естествено, е романтичната версия. Други твърдят обаче, че Ботичели всъщност е гей или поне – бисексуален. Базират се на едно по-късно обвинение към него, че има връзка с младо момче. Обвинението е отхвърлено от съда, но слуховете остават и се превръщат в част от тежката и трудна втора половина от живота на художника.

Пиетро Паоло Бороно

През 80-те години на ХV век Сандро Ботичели е повикан от папа Сикст ІV в Рим и участва в екипа, който рисува току-що завършената Сикстинска капела. Там негово дело са фреските „Изкушението на Христос”, „Младостта на Мойсей” и „Наказанието на въстаналите левити”. Изобщо, цялото това десетилетие за Ботичели е пълно с много поръчки, труд, радости и слава. За разлика от следващите години до смъртта му. През 1492 умира Лоренцо Великолепният и Флоренция тръгва назад. Наследникът му Пиеро е неспособен да управлява, той буквално подарява Пиза на французите и е изгонен от гражданите. Тъй като политиката не търпи празно пространство обаче, отначало неофициално, в управител на града се превръща един доминикански монах на име Джироламо Савонарола. Той отдавна яростно критикува Медичите заради тяхното богатство, разкош и разврат, призовава и папата към аскетизъм на църквата. Неговите проповеди за бедност и покаяние намират все повече последователи във Флоренция, проникват и в душата на Сандро Ботичели. Смята се, че той участва в организираното от фанатика Савонарола прочуто аутодафе на произведения на изкуството, наречено „Клада на суетата”, в което хвърля собствени картини. Самите картини на Ботичели в този период се променят. Те пак си остават творби на голям майстор, но сюжетите им са доста по-мистични, понякога зловещи, а тоналността им буквално потъмнява. Като става с всеки проповедник на бедността обаче, Савонарола скоро докарва богатата Флоренция до жалко политическо и икономическо състояние, гражданите се бунтуват, а папата го отлъчва от църквата, арестува го, обвинява го в ерес и го екзекутира. Тези събития заварват Сандро Ботичели абсолютно неподготвен да ги възприеме. Той е объркан от света наоколо, рисува малко, няма покровители, обеднява, а след смъртта си е бързо забравен от всички. Открит е отново като велик художник чак в края на ХІХ и началото на ХХ век, за да не бъде никога вече забравен.

Пиетро Паоло Бороно

Въпреки страховете на европейците бизнесът приветства приемането на бежанци

Събарянето на незаконни постройки в Гърмен се отлага

''Най-после ни изхвърлиха от Унгария''

Защо Саудитска Арабия не приема бежанци?

На 9-ти август ви запитах Кога ще спре 6-ти блок на АЕЦ-а? Нека залаганията започнат сега! Повече от три седмици по-късно, обаче той още си работи и не дава признаци за скорошно спиране.Сега остава да ви запитам - Нормално ли е това? (На...

На 9-ти август ви запитах Кога ще спре 6-ти блок на АЕЦ-а? Нека залаганията започнат сега! Повече от три седмици по-късно, обаче той още си работи и не дава признаци за скорошно спиране.Сега остава да ви запитам - Нормално ли е това? (На...

Нашият Путин не можа да се стърпи да последва руския Путин и си пусна нова снимка за пред публиката.

 

Руският Путин се показа с неговия Медведев, а нашият Путин с …овчарка. Така поне твърди най-меродавният сайт, който получава вътрешна информация от властта за целите на външната ефект(ив)ност в очите на впечатления народец.

 

Овчарка!

 

Вие какво си мислите, като чуете , че Борисов гушка овчарка? Ако не виждате самата снимка, ще си представите, че гушка ( в случай, че сте повече българин, отколкото мислещ на руски език человек) … някоя баба с гега. Защото овчарите и овчарките у нас отдавна са на преклонна възраст. А и Борисов си пада да гушка за снимка избирателки от не съвсем млада възраст. За техен късмет, те са мнозинство сред избирателите.

 

Възрастните хем са преобладаващи в застаряваща България, хем пък сред тях преобладават жените, живеят, а значи и гласуват по-дълго от мъжете. Трябва да си луд ( или да не си Бойко Борисов, който определено не е луд га яде зелника), за да се откажеш да ги гушкаш пред камерите.

 

Обаче „овчарката” всъщност е онова, което на български език (ако не сте человек с руско мислене), е овчарско куче.

 

„Овчарка” у нас е насилствено феминизираната по руски образец дума за овчарско куче. Защото на руски куче е от женски род- собака. На български, повтарям, казваме куче, а на руски- собака. На български кучето е от мъжки род, но в русифицираната ни страна масово се използва женският род за овчарското куче: най-разпространената порода четириноги пазачи на границата от бегълци от соцрая, затворници и концлагеристи.

 

На всичко отгоре „овчарката” се оказва самец, съвсем от мъжки род, както написал във фейсбук самият Борисов ( уж на въпрос на читатели, а всъщност в отговор на жена, която предупреждава своя кумир Борисов, че комунягите ще го обвинят, че се гушка с кучка).

 

Горкото куче се оказа в руския смисъл на думата жена, но е употребено за най-мъжкарски цели от мъжествения ни премиер. Каква по-хубава символика на симбиозата: голям, силен и най-важното – верен пес, благодарен за отглеждането, пожелал да се снима със стопанина на държавата!

 

Къде са защитниците на правата на животните, когато едно „политическо животно”, употребява беззащитно същество за политически цели? Ами ако зъбатият приятел на човека прихване някоя двукрака политическа болест- като лицемерието, лъжливостта, склонността към предателство заради облаги?

 

Апропо, понеже в същия сайт и подобните му си умират да наричат президента Плевнелиев „ирландска пастирка” ( заради едно негово самоиронично откровение), би трябвало сега да проявят същото равнопоставено отношение, като лепнат на премиера прякора „средноазиатска овчарка”. Или „евразийска овчарка” май ще е най-добре. „Каракачанска овчарка” не върви- в политическото пространство това е запазена марка.

Иначе хубаво им се е получила дописката- верноподаническа, с благодарност за отглеждането!

Share on Facebook

Share on Facebook

Продължаваме пътуването из Шри Ланка с Крум. Бяхме на плаж в Негомбо и разгледахме Анурадхапура, продължихме до скалата Сигирия и резервата Яла, а днес вече отиваме на плаж и да караме сърф

Приятно четене:

Шри Ланка

далеч от снега през зимата

част четвърта

На плаж и сърф в Унаватуна

Е, май бяхме стигнали до

плажните дестинации

То не че има много какво да се пише за тях, ама айде събрал съм и от там някакъв материал. И така

тръгнахме към Хикадува,

което отстоеше на сравнително малко километри от Тисамахара и сравнително много време път. Схемата беше с автобус до Матара и после до Хикадува с друг. Защо точно там? Ами, в Тиса ни го препоръча един местен. Каза че там е спокойно и приятно и няма тълпи от туристи. Добре де, тръгнахме и

по средата на пътя забравихме къде отиваме

И аз започнах да изреждам имена на градове и като стигнах до Унаватуна – едната спътничка каза това е. И така в крайна сметка както пътувахме до Хикадува, намираща се след Гале, крайната ни цел беше Унаватуна, която е точно преди Гале. И аз питам за автобуси. Казвам до Унаватуна те ни казват да вземем до Гале. Ама аз си мисля, че няма как да се прехвърляме втори път, а въобще не знам че Унаватуна е преди Гале, а си мисля за Хикадува

И отказахме няколко автобуса, докато намерихме един по-скъп до Коломбо, демек след Гале продължава. Големи обърквации, голямо нещо.

И накрая преди да сме стигнали Гале ни казват – стигнахте. Абе, аз бях гледал на картата, че крайната ни цел(първоначалната цел преди да се объркаме-Хикадува) е по-нататък, ама и гледам, че пише

Унаватуна

Е, слязохме си и намерихме стаи. В последствие се оказа, че това бил най-оживеният им курорт и вместо на спокойствие се набихме на тълпите. То пък едни тълпи, никакви хора нямаше. Само много бели руски и френски туристи и тук-там някой местен с тук-тук за цвят.

На другия ден отидохме до

Джънгъл бийч,

то джунгла, джунгла, ама красота.

Заливче дървета и ние за да спестим ходихме пеша половин час в жегата, докато стигнем до плажа. Там само сестра ми не изгоря. Ама аз като казвам, че е Екватора и не е като да пече лятото на жегата в България си получих отговор: Еми плаж е, нормално е да пече.

Имаше едни местни младежи, които се понапиха и с една тарамбука гонеха хората, в посока ресторанта – бар на плажа. На тръгване се разминахме с един скорпион и се прибрахме.

Този ден – плажен. Всяка вечер иначе излизахме по единствената туристическа уличка с магазинчета и заведения. Малко като черноморски курорт през септември беше обстановката. Имаше туристи, но имаше и свободни пространства.

Unawatuna, Шри Ланка
На другия ден отидохме на

близкия и главен плаж

Решихме, че няма какво да ходим до джънгъла, който ни беше представен като по-спокоен. А и се оказа, че този в градчето е уникален. В един залив, отново ситен бял пясък и слабо присъствие на туристи. Водата перфектна и чадър с шезлонги, безплатен при поръчка на нещо от близкия бар. Кеф!

Следобеда с приятелката ми отидохме до

Гале

на 5 км и 15 минути с автобус. Това е

градът с най-добре запазена колониална архитектура

в цяла Азия. Старата част е оградена от стена, която не е мръднала при голямото цунами, а и на нас ни изглеждаше доста стабилна. Е, старият град си имаше европейски вид, доста различен от всичко до момента. Но не се знае и колко местни живееха в него, защото по-голяма част може би се използваше за магазинчета и хотелчета.

Фарът на града

беше доста красив, заобиколен от палми и отново преобладаваха бледоликите туристи. Вечерта, както всяка друга тук, предприехме разходка по туристическата уличка и хапнахме.

На следващия ден, както всеки ден там, отидох сутринта до едно

близко нетуристическо ресторантче

и си хапнах на корем като прасе за без пари. Беше зверски вкусно и суперспокойно и до ден днешен постоянно се сещам с умиление за тези закуски. И отидохме на плажа да се гмуркаме. Едната ни спътничка говори колко е лодката до близките скали и там да се отпуснем на повърхността с по един шнорхел и се отправихме.

Лодката беше с прозрачно дъно

и нашият лодкар ни обясняваше за флората и фауната. Показа ни различни риби и корали, като каза, че голяма част коралите били разрушени от цунамито и трябвало около 300 години за да се възстановят. Е, разгледахме. Точно там, където влязохме да гледаме с маските не беше кой знае какво разнообразие от рибоци и други обитатели, но все пак си останахме много удовлетворени. Малко ме е яд, че докато снимах клипчета нямаше никакви риби и като си оставих камерата се показаха повече, ама какво да се прави.

Следобеда имах план да ида

до Уелигама, където да карам сърф

Знаех че рано сутрин или преди залез е най-подходящо.

Питах нашият лодкар, който беше и гмуркач и говореше доста сносен английски, а и беше голям пич. Той каза направо да ида на другата сутрин в 9 сутринта и

задължително да си наема инструктор

Аз мислех да спестя едни 10 долара, ама реших, че кеф цена няма и ще си наема.

Така този ден си остана малко по-лежерен и следобяд решихме да идем до едно

място, където има костенурки. Развъдник.

Гугълнахме, къде има в близост и си договорихме един тук-тук да ни закара и върне за 500 рупии 3-ма човека. Мястото беше в едно близко селце на около 6 км. Отидохме там, платихме още едни 500 рупии на човек за входа и влязохме да видим за какво иде реч. Хвана ни

едно момиче от персонала и ни обясни всичко

Яйцата на костенурките били голям деликатес за хищниците и на 200 яйца, под 10 успявали да си свършат цялата схема и да стигнат до морето и да пораснат. Показа ни къде в пясъка има яйца, като бяха отбелязани с табела по колко са. Показа ни и някакви яйца запъртъци, да видим как горе-долу изглеждат. После постепенно отидохме към

малките сладки костенурчета. Едни черни пълни с енергия.

Бяха десетки от 4 – 5 вида. Когато поотраснат, ги пускат на плажа и те си заминават, по живо по здраво, към океана. Които не са по здраво ги лекуват с разни неща. После ни показа в другите аквариуми големи костенурки, които бяха болни от различни неща. Различни хора и рибари ги носели и ги лекуваха в този развъдник. За 20-ина минутки разгледахме 6-те аквариумчета и научихме основното за живота на костенурките и се отправихме към поредната вечер в курорта, с нищо по-различна от предните.

Последния ден в Унаватуна

станахме рано с приятелката ми и потеглихме

към Уелигама, нахъсан да карам сърф

и тя да ме види, че се изправям, без да се пребивам много. Отидохме с автобуса за половин час, слязохме в центъра на автогарата и тръгнахме в посока плажа. След 2 минути бяхме на крайбрежната голяма улица и гледахме празния плаж. Е, хубава работа, вълните си ги виждах, ама ни помен от сърф. Повървяхме малко и след една минута видяхме в далечината, че е

пълно със сърфисти

и хайде аз вече нямах търпение като малко дете, чакащо реда си на опашка за сладолед.

Отидохме и видях

какво представляват сърф-училищата

Големи шатри, с наредени сърфове на една стойка и по средата масичка. Питах на първото място колко пари. Казаха ми 2000 рупии за 1 час урок със борда. И приятелката казва: Абе я питай и другите. Аз не исках много, защото какво да ги обикалям всички и накрая да се върна, ама питах и през 2 – 3 шатри. Еми, същата схема. Явно че няма да си правят дъмпинг и направо там.

Дадоха ми и една неопренова тениска прилепнала по мен, с каквато всички карат. И така моят инструктор ме накара да попълня някакъв лист, явно че е на моя отговорност, ако се удавя във водата дълбока до метър и с цигара в ръка извади най-голямата розова дъска за мен. Защо пък не най-огромния сърф, който явно ще е за мъже да не е розов. След това ми обясни каква е цялата схема за лягане на дъската и изправяне върху нея. После го оттренирах на пясъка, буквално на сухо, няколко пъти, докато свикна малко с последователността на движенията. Междувременно ми обясни че сърфът е като йогата и трябва да си изчистя главата и да съм напълно релаксиран. И докато мислех че поне още 15 минути ще тренирам и усвоявам на сухо, пичът дръпна още два пъти от цигарата и каза:

Влизаме!

Пфу, нарамих сърфа и се отправих гледайки другите във водата

Влязохме малко навътре и ми каза да се кача на сърфа. И аз както се качих и легнах върху него, така и паднах. Оказа се доста нестабилно, за разлика от сушата, където естествено сърфът няма как да се обърне като си легнал на него върху пясъка. При втория опит постепенно се научих да балансирам. После ми каза, да легна, да се отпусна и да погледна към брега и да гледам само направо, вероятно за да свикна така върху сърфа. Вероятно, ама не баш. След малко чух само Стенд ъп, стенд ъп и се изправих. дори не знаех че имало вълна зад мен, а той ме засилил по нея. Така се изправих още на първата си вълна и не паднах веднага, а минах няколко метра.

После лека-полека се научих да греба преди вълната, да се изправям след като съм набрал скорост и си станах най-добрия сърфист, който познавам(па макар и единствен).

Все пак имах и падания доста,

но за мое успокоение и гордост, инструкторът ми каза, че някой не могат да се научат дори само да се изправят за цял час, а не като мен от пътвия опит. Починах малко на плажа и влязох пак този път сам. Чат пат хващах някоя вълна, която докарвах до края и в един момент се изморих и казах още една и си тръгваме. А ръцете ми толкова слаби, че идват вълните и нямам сили да се оттласна и да се изправя. Все пак успях при една и щастлив се отправих към брега. Чувството е неописуемо и искам пак да ходя да карам, възможно най-скоро. Останалият ден си беше релакс като за последно в Унаватуна.

На другия ден, започна голямото прибиране. Взехме автобус до

Коломбо

Красота – през половината път се движихме успоредно с плажа, който изглеждаше като от картичка и нямаше никакви хора на него, въпреки светлия пясък и тюркоазените води. И така по някое време достигнахме до едни квартали, предградия, гета и се разбра че сме в Коломбо.

Такъв град не бяхме виждали на острова. Огромен.

Все пак е редно да отбележим, че въпреки 22-те си милиона жители, Шри Ланка има Коломбо с 5 млн. и другите градове са с под милион. Минахме през

бедни и богати квартали,

за да достигнем до гарата, която беше също огромна, но перфектно организирана, както всички други автогара и не представляваше проблем да си открием автобус до Негомбо. И пристигнахме в

Негомбо,

за да се върнем там, където започна всичко. Бяхме резервирали единствената свободна стая за 4-ма ни и прекарахме последна вечер в Шри Ланка. На другия ден и последен плаж като всички търговци минаха 5 пъти през нас да си предлагат стоката. готино е като ти предлагат цигари и ти им кажеш не пуша и те пак ти кажат Марлборо.

Вечерта се отправихме към летището,

където се засякохме с групата на една позната и най-накрая чухме българска реч. Пообменихме набързо малко пресни впечатления и обсъдихме кое как е било.

Взехме полета за Дубай, където ни бяха сбъркали резервираните места, за които бяхме платили и ни дадоха други. Ние разбрахме за това чак в самолета и беше малко неприятно. Все пак на другия ден

в Дубай имахме цял ден

Разгледахме си доста. Взехме едни хоп он хоп оф билети и си попътувахме. Интересно е да се видят всичките тези архитектурни чудеса, появили се на бял свят само за десет години и начинът по който една пустиня е била превърната в голяма урбанизирана територия. Спомням си как съм гледал презентации в курсовете по геоурбанистика преди 4 – 5 години за Дубай и уникалното му развитие, а в момента е на светлинни години, дори от тогава.

Вечерта си

взехме полета за Истанбул и пристигнахме в полунощ

Малко сън на летището и едно рутинно прибиране до София. Е,

на автогарата в Истанбул ядох шкембе

Толкова време го чаках това турско шкембе и си бях казал, че този път в Истанбул няма да го пропусна.

Малко цени – къде, какво и по колко:

• Самолетния билет от Истанбул ясен 400 евро двупосочен и 100 лв от България за път. Има и малки разходи около 40 лв още от автогара до летище и т.н.
• Спане: най-много сме давали по 19 лв на човек, най-малко по 9 лв. Условията всякакви.
• Храна:
  • Цени за ориз от 1,50 лв до най-скъпо 8 – 9 лв. в най-туристическите места.
  • Коктейли – 6лв.
  • Бира – 2,50 лв в бирмагазините и 3,75 или 4,50 лв. в заведения.
  • Закуски роти: от 30 стотинки до около 60.
• Шнорхелинг, един час с включени маска и шнорхел, лодка с прозрачно дъно и спасителни жилетки, ако някой иска по 13,50 лв.
• Сърф един час с инструктор и после ползване на сърфа, докато мога да карам (в моя случай половин час, но може и цял ден – 27лв.
• Сафари в Яла – 65 лв с включена входна такса за резервата и джип за 7 часа.
• Разходка до чаена фабрика в Нувара Елия 7 лв.
• Вход в Анурадхапура с местен, който е с кола и ни развежда навсякъде – 40 лв.
• В Сигирия входът е фиксиран и сега не се сещам, но около 45 лв.
• Междуградски автобуси – по около левче на 100 км.
• Тук-тук – много зависи, но трябва да се проучват предварително цените за отсечките и да се пазарите, ако искат много. На мига ще смъкнат.

Край

Автор: Крум Божиков

Снимки: авторът

Други разкази от Шри Ланка– на картата:

Шри Ланка