Обещаха ни пророци златна ера на земята. Тя, изглежда, наближава: за да се стопи туй злато, градове безброй на въглен е превърнала войната! Фридрих фон Логау

The post Златна ера, забравената поезия от Фридрих фон Логау appeared first on ExtremeCentrePoint.

  Обещаха ни пророци златна ера на земята. Тя, изглежда, наближава: за да се стопи туй злато, градове безброй на въглен е превърнала войната! Фридрих фон Логау

The post Златна ера, забравената поезия от Фридрих фон Логау appeared first on ExtremeCentrePoint.

Обявете се против агресивните анти-имиграционни закони на Унгария

Бъдещето на космическите полети е свързано със строителството , зареждането и ремонта на космически апарати на специална станция , която ще бъде разположена далеко от Земята. Така смятат специалисти от американското ведомство DARPA. На тази станция всички операции ще се провеждат без участието на хора.

Марсохода Curiosity е направил голяма панорамна снимка на древни пясъчни дюни , разположени на долния склон на планината Шарп. по информация на сайта на НАСА.

На 14 септември 2015 от Цзюзюанския космодрум успешно стартира РН 'Чанчжен-2Г' с КА 'Гаофен-9' .

Пламен Асенов
01. 07.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100575308/velikite-evropeici-antonin-dvorjak

На европейската музикална сцена, на пръв поглед, Антонин Дворжак не се забелязва лесно като другите титани, които блестят и на тъмно, и на светло. Скрит в своята Чехия, лишен от страст към екстравагантност, заради силната си носталгия – лишен дори от възможността да прекара достатъчно дълго време в чужбина, той реди своите музикални бисери като сеяч на красота – оре надълбоко и хвърля нашироко. Но трябва да минеш през нивата му, за да я видиш истински. Така, де – да я чуеш как звучи.

Дворжак, Славянски танц №2

Това е „Славянски танц” №2 – голямо вълшебство, нали. Дворжак композира цикъла си от 16 славянски танца на две парчета – през 1878-ма и 1886-та. Първите се появяват в ключов период от живота му. Дотогава чешкият композитор, чиято родина е част от Австро-Унгария, прави опити да пробие в може би най-огромният музикален пазар на епохата. Опитите са донякъде успешни, защото на три пъти получава австрийска държавна стипендия за развитие на талантливи композитори. Широкото публично признание обаче все не идва. Истинският пробив на Дворжак започва след третия път и то не заради самата стипендия. В един момент прочутият немски композитор Йоханес Брамс, чиято музика Дворжак особено харесва и който е член на журито, иска да се срещне с младия талант, а после го препоръчва на своя издател Фриц Симрок. Симрок публикува първо „Моравски дуети”, а когато Дворжак му носи своите „Славянски танци”, оригинално композирани за пиано на четири ръце, съветва го да ги оркестрира. Първо издателят, после и широката публика, са силно впечатлени. За разлика например от Унгарските танци на Брамс, в които са вплетени директно заети фолклорни мотиви, в своите Славянски танци Дворжак използва само характерния ритъм на славянската музика от Бохемия и Моравия, докато мелодиите му са напълно оригинални. „Небесна естественост тече през тази музика” – пише немският критик Лоуис Айхерт и съвсем точно предсказва: „Славянски танци” на никому неизвестния чех Антонин Дворжак вече започват голямата си обиколка по света.

Дворжак, Славянски танц №8

Антонин Дворжак е роден през 1841 година в селце край Прага. Баща му, Франтишек, заема твърде почитаната и досега в Чехия позиция на кръчмар, месар и едновременно с това – свирач на цитер. Думата идва в немски от латинското ситара, това е струнен инструмент, познат още от антична Гърция като китара. Той е различен от най-известната днес китара, позабравен е като инструмент, но тогава е доста популярен, особено по кръчмите в централна Европа. Анна, майката на Антонин пък, е дъщеря на иконома на местен чешки аристократ, тоест, може да се каже, че семейството, макар селско, се нарежда в горния слой на чешката буржоазия. Както твърдят критиците, първородният Дворжак е възпитан в силно религиозен дух и закърмен с чешките традиции, каквото и да значи това. Според мен би трябвало да значи, че той до края на живота си редовно си казва молитвата, преди да хапне добре приготвено свинско, да пийне хубава бира и да послуша прекрасна музика – независимо чужда или собствена. Макар да не прочетох конкретно потвърждение, убеден съм, че е така, защото иначе какво ще породи онази носталгия, която по-късно кара Дворжак да се махне от Америка и да се върне в родната Чехия, за да доживее живота си по свой вкус.

Дворжак, Концерт за чело

Антонин Дворжак са учи да свири на цигулка още в началното училище. После отива при чичо си в Злонице да учи немски, но едновременно с това взима уроци по орган, пиано и цигулка, композиция и музикална теория. Бащата иска първородният син да наследи месарския занаят, но заради таланта му разрешава да продължи с музиката. В Прага 16-годишният Дворжак учи орган, пеене и музикална теория, но не става църковен органист, а се включва като цигулар в големия оркестър на Карел Комжак, където изкарва 7.50 долара на месец. Парите не стигат и дава уроци по пиано – дава ги и на колежката си Йозефина Чермакова от оперния театър в Прага, директор на който е прочутият чешки композитор Сметана и където оркестърът на Дворжак често свири. Разбира се, той се влюбва в красивата ученичка и композира за нея музикалния цикъл „Кипариси”. Йозефина обаче не отвръща на чувствата му и го отрязва. За сметка на това малката и сестричка веднага си пада по учителя на кака, а той пък някак лесно замества едната с другата. Така през 1873 година Антонин Дворжак се жени за 19-годишната Анна, която е до него цял живот.

Дворжак, Кипариси 2

Трябва да се има предвид, че през цялото това време Антонин Дворжак не спира да композира, като започва някъде от 13-годишен. На двадесет пише първия си струнен квинтет, последван от струнен квартет. Прави опити и в симфоничната музика, към които е толкова критичен, че дори изгаря част от тях. През 70-та композира и първата си опера – „Алфред”. Всички тези ранни неща вероятно се свирят тук и там, но за това няма данни, те стават известни на публиката доста по-късно, голяма част от тях – дори след смъртта на композитора. Малко преди женитбата на Дворжак, в Прага е първият концерт, на който се изпълнява негова творба под диригентството на Сметана и името му започва да става известно. Тази известност обаче е само в един град на една австро-унгарска провинция, на Дворжак вече му е тясно в Прага, но, като не знае какво друго да прави, той пише ли пише. Така се стига до трикратното спечелване на австрийската държавна стипендия, връзката с Брамс и появата му на европейската музикална сцена със „Славянски танци”. Както и с прекрасните „Моравски дуети”, които изобщо не бива да се забравят.

Дворжак, Моравски дуети 1

Когато Симрок публикува „Моравски дуети” и „Славянски танци”, те бързо стават хит и превземат Франция, Англия и САЩ. През 1880 година в Лондон се изпълнява „Стабат Матер”, религиозна кантата за страданията на Божията майка при разпъването на Христос. Дворжак я пише три години по-рано, след смъртта на една от дъщерите си, но с нея успехът му в Англия и отвъд океана е наистина зашеметяващ. По същото време в Австрия и Германия името му продължава да тъне в неизвестност и то заради анти-чешките чувства, които съществуват тогава в немското общество. Така Дворжак влиза в един житейски цикъл, когато твърде често пътува до Англия. Прочутият Ханс Рихтер, който през 1887 представя неговите „Симфонични вариации” в Лондон, му пише в писмо: „Сред стотиците концерти, които съм дирижирал през живота си, няма друга нова творба, която да е представена с такъв успех като твоята”.

Дворжак, Симфонични вариации

Покрай успеха на Дворжак в англоезичния свят, името му се разнася из цяла Европа, включително в Австрия, Германия и Русия. Той обикаля навсякъде за концерти, като гледа бързо да се върне в Чехия. Все пак през 1893 приема по-дългосрочен ангажимент и става директор на Националната музикална консерватория в Ню Йорк. Това е частна институция, която му дава годишна заплата 15 хиляди долара, огромни пари по онова време. Договорът предвижда Дворжак да полага следния тежък труд – три часа на ден общо преподаване и дирижиране, а през лятото – четири месеца ваканция. Докато се труди така три години, прочутият вече чешки композиторът разучава американската музика. Той пише редица статии, в които твърди, че истинската американска музика ще стъпи на музикалното наследство най-вече на афро-американците – както и става. През 1895, като се оправдава с нередовно изплащане на парите, а всъщност – дърпан силно от носталгията, композиторът се връща в Чехия и, с изключение на кратки разходки до някои европейски столици, повече не излиза от Прага. Живее още 9 години и през 1904, на 62, неясно от грип или от сърдечен удар, отива отвъд, откъдето ни връща прочутата си Симфония №9, озаглавена „Из Новия свят”. Шегувам се, естествено, той написа №9 още докато беше в Америка, като успя прекрасно да улови и въплъти в музиката си истинският дух на този нов, поне от европейска гледна точка, свят.

Дворжак, Симфония №9, Allegro con fuoco

На 14 септември 2015 в 22:00 от стартов комплекс на площадка 81 на космодрума Байконур, успешно бе реализиран успешен старт на РН 'Протон-М' с ускорител 'ДМ-03' и КА 'Експрес-АМ8'.

Един бърз експеримент – облак от думи, генериран от 100 IT обяви в jobs.bg. Какво се търси? Резултатът го виждате сами:

• Опит;
• Работа в екип;
• Умения за комуникация с клиенти;
• Знания и умения;
• Добра бизнес комуникация;
• Английски език;
• Работа, работа, работа;
• Технически умения;
• Хора, които помагат и намират решения;
• Софтуерни умения.

И какво, оказва се, че т. нар. „меки умения“ или soft skills са изцяло нужни в 4 от топ 10 изисквания, частично нужни в други 10 и едва 20% от всичко, което се търси е свързано с техническите ви умения…

Тогава защо нито в гимназията, нито в университета нямаше и един час, в който да ни учат на добра комуникация, да работим добре в екип, да се оправяме с клиенти, да не сме мързеливи и т. н., при условие, че поне 40% от времето трябва да учим именно това?!

Как прокуратурата (не) работи срещу престъплениятa от омраза

Франция е №1 в света по дял на произведената електроенергия от атомни електроцентрали (официално 75%, но в реално време често надвишава 80%) и №2 (след САЩ) по количество инсталирани и работещи ядрени мощности. В същото време другата вод...

Краят на приказката "Добре дошли в Германия"

Продукти за 4 порции:
100г майонеза
100г сирене Крема
100г луканков салам
100г кашкавал
1 краставичка
1 дълга франзела

Приготвяне:
Представям рецепта за ученическо парти. Лесна е за изпълнение, а продуктиte са обичани от подрастващите. Първо е необходимо франзелата да се нареже на кръгчета. След това се смесва майонеза със сирене Крема. Целта е да се получи гладък, солен крем. Колбаса и кашакавала се нарязват на тънко. Краставичката се измива обелва и реже на колелца с къдраво ножче. Хлебните кръгове се намазват с майонезен крем. Отгоре се реди салам и кашкавал. Сандвичите се аранжират в плато. Гарнират се с краставичка. Опитайте да приготвите тази семпла и лека закуска в днешния празничен ден. Ще останете доволни!

И „Дойче веле” задава …отговор на въпроса защо сирийците не бягат на територията на Русия, най-големият приятел на ( режима на Асад в) Сирия.

Не бих искал да се шегувам с драматичната тема, но мога да добавя един аргумент на ръба на шегата.

Когато избухна гражданската война в Сирия, дълго време обявявана за нещо друго и от доста български търсачи на телета под вола, нашите руски патриоти обясняваха от русофилски позиции, че една от естествените причини за московската подкрепа за режима на Башар Асад е …роднинската връзка. Не, не лично с него, а между десетки хиляди рускини и техните сирийски съпрузи.

Сирия е рекордьор по присъствие на руски съпруги, които пребиваващи по различни причини ( но най-вече по време на обучение в Русия) сирийски мъже са отвели в родината си.

Интересно, защо поне тази част от сирийците, скрепили семейно дружбата си с Русия, не търсят убежище по родните места на своите съпруги? Дали пък тъкмо поради това, че твърде добре са запознати какво ги очаква ( включително и като отмъщение за някои унижения, изтърпени от техните чаровни половинки в мюсюлманската страна)?

Може би именно по тази причина Русия е пожелала да откликне с взаимност и да изпрати на сирийските жени малко руски мъже.

Както виждате от снимката, публикувана в Медиапул, ( ако разбирате руски език), на руските мъже им се “нрави” в Сирия.

Не се наемам да гадая, но това си е мистерия на загадъчната сирийска душа, избрала да се сдуши с руския народ по най-интимния начин.

Ето прагматичният германски отговор в статията на „Дойче веле”, цитирана от Faktor.bg.

Никаква помощ за бежанците, екстрадиране, липса на хуманност – това са само част от причините

Москва е смятана за съюзник на Дамаск. Въпреки това сирийските бежанци избягват Русия. А тези от тях, които все пак решат да потърсят убежище там, се оказват изправени пред огромни трудности. Защо?

По данни на ООН, броят на сирийците, търсещи убежище, вече е надхвърлил 4 милиона. Близо половината от тях са регистрирани в Турция, а над 1 милион – в Ливан. От началото на конфликта в Сирия, избухнал през 2011, в Европа са пристигнали около 350 хиляди сирийски граждани. За същия период в руската Федерална служба по миграция са постъпили 3338 молби за убежище от сирийци. Статут на бежанци са получили 1774 от тях. Защо броят им е толкова нисък?

Никаква помощ за бежанците

“Не се доверявам на данните на Федералната миграционна служба”, казва в интервю за Дойче Веле Светлана Ганушкина. Тя е председателка на “Цивилна подкрепа” – единствената неправителствена организация в Русия, която от десетилетия насам се занимава с проблемите на бежанците. Ганушкина ръководи и дейността на мрежата “Миграция и право” на руския Център за граждански права “Мемориал”. Според нея, броят на сирийските бежанци в Русия е значително по-висок – около 10 000.

Дори и да е така, в сравнение с вълната от бежанци към ЕС тази бройка изглежда незначителна – особено ако вземем предвид огромните мащаби на Русия. Защо обаче сирийците я подминават? Нали Москва е смятана за съюзник на Дамаск? Нали уж Русия иска да помага на сирийския народ? “Сирийските бежанци гледат на Русия само като на транзитна дестинация, защото нашата страна не оказва никаква помощ на бежанците”, твърди Светлана Ганушкина.

Тя обяснява, че в Русия тези хора почти нямат достъп до процедура за получаване на бежански статут. “Пристигналият в Русия бежанец не получава възможност да се яви пред властите. Или пък направо бива задържан и връщан обратно. Има много такива случаи”, разказва тя.

Освен това децата на бежанците трудно биха си намерили работа в Русия, а децата им – място в руско училище. “Получилите временен статут на бежанци имат право да работят, но често работодателите не са запознати с правилата и предпочитат да не назначават бежанци”, казва още Ганушкина и добавя, че руските работодателите биха печелили повече, ако наемат нелегални трудови мигранти вместо бежанци.

Русия и черкезите

Малко известно е, че в Сирия живеят повече от 100 хиляди етнически черкези. След Кавказката война през 19-ти век техните предци са били преселени от Руската империя в Сирия. През 2012 година Алберт Кашаров, тогавашният сенатор на севернокавказката област Кабардино-Балкария, повдигна въпроса за връщането на черкезите в Русия. “Всъщност не става въпрос за връщането на тези хора, а за тяхното спасяване”, подчерта тогава Кашаров.

Желаещите да се върнат в Русия обаче се оказаха много повече от бройката, която беше отпусната. Идеята за изграждане на бежански лагери пък не беше одобрена от руските федерални власти. След смъртта на Кашаров през 2013 година обаче дискусията по темата бе заглушена.

Тя беше възобновена едва в началото на септември 2015 от Максим Шевченко от Съвета за човешки права към Руското президенство. “Дания и Норвегия приемат тези хора. Междувременно там пристигат повече черкези, отколкото в Русия – поради простата причина, че при нас те не са приемани добре”, каза той в интервю за радио “Ехото на Москва”. Шевченко нарече съществуващите квоти “срам за моята страна”. През последните три години Русия е приела едва 1500 сирийски черкези. В страната те получават подкрепа единствено от граждански организации, доброволци и роднини.

Екстрадиране вместо подкрепа

Всички останали бежанци от Сирия разчитат в Русия на помощта, оказвана им от правозащитници. На тях често им се налага да ги защитават пред властите, които се опитват да ги екстрадират обратно в Сирия. Сякаш те забравят, че там бушува гражданска война. “С помощта на Върховния комисариат на ООН за бежанците преди няколко дни успяхме да спрем решение на властите в република Дагестан за екстрадиране на двама сирийски бежанци”, казва Светлана Ганушкина. Не е ясно обаче какво ще се случи с останалите сирийци в Русия.

Иля Ковал, Дойче веле

Share on Facebook

След хълма Скопий, Гетсиманската градина и Кедрон, започнахме пътя към Голгота, който завършихме в църквата на Божи гроб. Днес ще стигнем Втория храм и остатъкът от него – Стената на плача.

Приятно четене:

Скръбният път към Голгота

Вторият храм и Стената на плача

Йерусалим, Старият град

част пета на

Йерусалим и вечността, наречена Христос

И така, най-после

влизам в стария град през Магрибските врати (боклукчийската врата),

водещи директно в

еврейския квартал и Стената на плача

По понятни причини името е такова, понеже християните изхвърляли тук нечистотиите си, също както и при гробницата на Авшалом, която е наблизо, в долината Кедрон. Незавидната слава идва от пророчеството на Иисус Христос за „запустение” на светия град, така и непризнал го за духовен лидер.

Всъщност това е и маршрутът на повечето екскурзиантски групи. След

щателна полицейска проверка –

изследване съдържанието на дамската ми чанта до най-големи подробности: отваряне на червилото, на химикалката и надничане в сандвича ми за обяд; след почти рентгеновата снимка, за да се види дали не нося оръжие в тънките си летни дрехи, стъпих на заветния площад на Стената на плача.

Това е най–еврейското място в цял Ерусалим, в цял Израел и в цял свят!

Вече съм на

хълма на Храма!

Впрочем тук би трябвало да имам усещането, че съм на пъпа на света. И в Стария, и в Новия Завет този един квадратен километър територия, гъсто заселена с евреи, християни, мюсюлмани и арменци, се трактува като най–свещеното място. Идеята е взета от Танах, но впоследствие и християнската, и мюсюлманската религии потвърждават тази свещеност, допълвайки и обогатявайки я по свой начин.

Според Книгата на книгите – Библията, точно

тук е всеизвестният „крайъгълен камък”,

основата на цялата земя, първата суша, която Господ създава през третия ден на творението Си. Точно на тази скала сяда Господ и …”И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.” Битие (2:7) Великият еврейски мислител Рамбам през ХІІ век в творбата си „Бейт Хабира” пише за изключителната важност на това място. Според него точно тук бил създаден Адам и тук първият човек идвал да общува със своя Създател. Тук Каин и Авел – синовете на Адам и Ева – построили първия жертвеник на Бога. Именно тук хилядолетия по-късно Ной поставил олтар, когато излязъл от ковчега след всемирния потоп. Вековете не влияели на мощния енергиен заряд, изпращан на земята от Всевишния, и на намерението Му да създаде Свой народ. Затова и точно тук Авраам – родоначалникът на еврейството – изградил жертвеник и завързал за него сина си Исаак, за да го убие в пристъп на религиозен екстаз. Господ, обаче, спрял ръката му. Още няколко столетия и скритата камера на времето ни запознава с Яков – баща на дванадесетте рода, основали Израел.Той не другаде, а именно тук седнал да си почине и заспал в тежкия път към безсмъртието. Десетилетия по-късно, според Библията, именно от този крайъгълен камък – основа на цялата земя, Господ изсича Скрижалите на Завета, за да ги връчи на Моисей на планината Синай. Много, много по-късно, само преди три хиляди години, цар Давид купува този хълм за петдесет сикли сребро от евусеите и точно на тази скала поставя Светая Светих – предавания от поколение на поколение Свещен Завет.

Всъщност Давид основава Ерусалим за столица именно тук заради близостта с това свято място. Тук синът му Соломон построява Първия Храм на Господа и издига около него самата столица. Именно на фундамента на крайъгълния камък бил построен след девет века и Втория Храм. Оттук коените първосвещеници се обръщали непосредствено към Всевишния и чувствали, че именно това е мястото на Божието присъствие на земята.

Първият Храм

Храмът символизирал пребиваването на Бога сред еврейския народ. До построяването му тази роля играела скинията с ковчега на Завета – преносимата палатка – религиозна обител. Тора разказва много случаи, когато в онези далечни времена евреите трябвало да се сражават със съседите си (така, както и сега) и да отстояват независимостта си. Ковчегът ги съпровождал новсякъде.

Затова, когато победил всички врагове на народа и възцарил мир в Ханаанската земя, Давид, от благодарност към Бога, решил да Му издигне Храм – дом, който Той да обитава за вечни времена. Господ, обаче, отчел, че ръцете му са кървави от толкова бран и му позволил само да подготви строителния материал и да събере благородните метали, а предоставил самото строителство на сина му Соломон. Той пък изпълнил завета на баща си блестящо.

Соломоновият Храм

станал едно от седемте чудеса на света, равностойно само с египетските пирамиди.

В Трета книга – Царства (6:1) подробно се разказва: „В четиристотин и осемдесетата година след излизане на израилевите синове от египетската земя, в четвъртата година на Соломоновото царуване над Израиля, в месец Зиф, който е вторият месец, Соломон почна да гради храм Господу.” Според преданието по това време първозданната скала – крайъгълният камък на земята – се издигала мощна и висока на върха на хълма Мориа. Това пречело на строителите и те частично я снижили. Разбили камъка на по-малки блокове, които използвали впоследствие. Така теренът за бъдещия храмов площад бил увеличен, а той самият – укрепен с мощни подпорни стени. После били извършени мащабни строителни операции – насипани стотици кубически метра грунд за изравняване и укрепване на хълма Мориа и за пълнеж между него и съседния хълм Офел. На Офел Давид вече бил издигнал цитаделата на белокаменния и заобиколен с крепостна стена Ерусалим. Храмът бил построен за седем години от финикийски архитекти. Ливански кедър бил доставян по море от Финикия, „големи скъпи камъни, дялани по мярка” – от планините на Ливан, четиристотин плочи за огромните площади, двадесет статуи на каменни волове – символи на силата и много каменни лилии и лъвове, означаващи властта. За вътрешната уредба на Храма били употребени голямо количество злато, сребро, мед, желязо, мрамор. По красота и блясък Храмът нямал равен на себе си!

Зданието било ориентирано на изток – запад и входът му бил срещу Маслинения хълм. Планировката била проста, елегантна и подчинена на всички изисквания на еврейската религия. Състояла се от „система“ площади: общ за всички поклонници; еврейски – забранен за друговерци; мъжки – недостъпен за жени и отделно – женски площад. В Светая Светих – залата с държавната хазна и Свещените Скрижали – влизал само веднъж годишно (на Йом Кипур – денят на прошката) главният коен, за да извърши сакралното богослужение и разговаря с Господа. Тук, в Храма, три пъти годишно – на големите празници Сукот, Шавуот и Песах – се стичал хиляден народ, за да принесе дарове на своя духовен водач и Го умилостиви с жертвоприношения – рижа телица или козел (в зависимост от годината); със злато и сребро.

С много топлина и любов към избраника на Господа – Соломон, Библията разказва за подробностите и преодолените трудности по построяването на Храма. Описанието е така живо и образно, радостта на народа и царя така светла и искрена, че еуфорията на тези безхитростни хора от преди ХХІХ – ХХХ века неволно се предава и на нас, съвременниците. Трета книга – Царства (8:2-6) повествува за сюблимния момент – освещаването на Храма и внасянето на Скрижалите в Святая Светих: „И събраха се на празника при цар Соломон всички израилтяни…Дойдоха всички старейшини Израилеви…и понесоха ковчега Господен и скинията на събранието и всички свещени вещи, що бяха в скинията; носеха ги свещеници и левити. А цар Соломон и с него целият израилски събор…вървяха пред ковчега, принасяйки жертви от дребен и едър добитък, които не беше възможно да се изброят и сметнат поради множеството им. Свещениците внесоха ковчега на Завета Господен на мястото му, в давира на Храма, в Святая Светих, под крилете на херувимите.”

Като че ли в момента пред нас се прожектира тази красива приказка: Край жертвеника са се събрали главите на дванадесетте израилеви родове, придворните, военачалниците, певците, музикантите и сто и двадесет тръбачи левити. Соломон, в богати одежди и златна царска корона, седи на престола. В почетен караул край него са се строили петдесет гвардейци с щитове и доспехи от чисто злато. Прелестно пеят певците, свирят музикантите, а коените внасят светинята. Спуща се тежката златотъкана завеса пред входа на Святая Светих и оттогава само главният коен веднъж годишно може да навести Ковчега със Завета. В дълбока тишина Соломон се обръща към Всевишния с благодарствена молитва…

((((((((((()))))))))))

От времето на Първия Храм до наши дни се е запазила безценна реликва, която видях в държавния музей в Ерусалим. В специална витрина под увеличително стъкло са поставени два миниатюрни сребърни свитъка Тора с размери 11/39 мм. Те съдържат благословията на коените. Специалистите са определили времето на създаването им – VІІ век преди новата ера. Това е най-древният умален библейски текст в света, но практически не се отличава от съвременния. От откъслечните фрази учените са възстановили първоначалния текст: „Да те благослови Господ и да те опази! Да погледне милостно към тебе Господ със светлото Си лице и да те помилува! Да обърне Господ към тебе лицето Си и да ти даде мир!”-четвърта книга Моисеева (6:24-26). Тези сребърни свитъци били намерени от археолозите съвсем наблизо до храмовия хълм – в долината Гай Еном (огнената геена). Според юдейската традиция това е географското място на ада на земята, потвърдено и от пророк Исай (31:9). Свитъците били открити в подножието на шотландската църква „Свети Андрей” при изследване на древни гробове от епохата на Първия Храм по време на разкопките през 1960 година . Някои учени предполагат, че били ползвани като копчета на ритуалните одежди на коените.

В музея видях и друг екзотичен експонат, принадлежал на служителите на Храма. Това е миниатюрен плод на нарово дърво, изработен от слонова кост, с височина 2,5 см. Предполага се, че е бил монтиран на върха на жезъла на първосвещеника. На него също е инкрустиран текст на благословение, но историята му е необикновена. Миниатюрният нар бил купен от чужденец, колекционер на антични ценности, и изнесен зад граница. След дълги преговори музеят успял да откупи обратно скъпоценната реликва за половин милион долара. Едва в наши дни бил направен специален анализ и се оказало, че този уникат – плод нар, изрязан от слонова кост, всъщност е изкусно направен частичен фалшификат. Самият нар бил изработен през много по-древна епоха – специалистите го отнасят към бронзовия век, но надписът бил прибавен сравнително неотдавна.

((((((((((()))))))))))

Всесилната съдба, обаче, е доказала истината, че тленните неща на този свят са преходни – имат свой апогей, а после неизменно следва период на упадък. Соломоновият Храм просъществувал четири века и през 586 година преди новата ера бил разрушен от вавилонския цар Новуходоносор. Целият еврейски народ бил отведен в робство. Така, според Библията, било горчиво заплатено за спадналия ентусиазъм и промъкналото се недоверие към Господа. Евреите не успели да опазят прекрасния свещен Храм и той периодически бил ограбван от различни врагове. Част от народа се обърнала към езическите религии, претопила се в околните племена и забравила за съществуването на единствения възможен Господ, както и за мисията си на избран да му служи и да Го величае, народ.

Петдесет години по-късно на оцелелите било разрешено да се върнат и те с голяма амбиция започнали да строят Втория ерусалимски Храм. Издигнали го с много по-скромни размери и архитектура, но Скрижалите на Завета били загубени и Святая Светих била празна. Според най-оптимистичното предание, те се срутили в една от подземните пещери на храмовия хълм, където се намират и досега.

Векове след това цар Ирод, съвсем в края на старата ера, верен на строителната си страст, преустроил Храма и отново го превърнал в грамаден, блестящ и величествен, какъвто бил по времето на Соломон. Въобще тези две гигантски за своите епохи култови сгради раздалечени във времето с шест века, но построени на едно и също място, били много различни и очертавали две също коренно различни епохи в историята на еврейството.

Вторият Храм

Сега вече археолози и архитекти са наясно с въпроса какво е представлявал Вторият Храм. Прекрасен макет на Ерусалим от далечната епоха преди две хиляди години, изпълнен в мащаб 1:50 е направен в парка на хотел „Холиленд” и вече сам по себе си е една от съвременните атракции на столицата. Изграден е в съответствие с размерите, дадени в Мишна, а също така и според описанията на историка Йосиф Флавий. При създаването на това изящно копие – гигантски макет е използван автентичен ерусалимски облицовъчен камък и посетителят има странното усещане, че е Голиат в страната на лилипутите.

Макет на втория Храм в градината на Светите земи

Макет на втория Храм

(((((((((())))))))))

Впрочем нека отначало се запознаем със злия гений на цар Ирод, а после и с великолепния му храм.

Царствал Ирод Велики от 37 година преди, до 4 година след новата ера. Имал не по-малко от десет жени, но обичал само една – Мириам – внучката на победения хасмонейски цар Гиркан. Всъщност Ирод се оженил за нея от политико–династически съображения. Самият той бил потомък на приелия юдаизма вожд на едно от местните племена – Антипатар, който завоювал Юдея с поддръжката на Рим и поради това не бил приет добре от еврейския народ. Бракът по сметка с жена, в чиито вени тече хасмонейска кръв, трябвало да придаде на управлението на Ирод легитимност. Но така се случило, че той безразсъдно се влюбил в нея, явно за пръв и последен път в живота си. Любовта, обаче, не донесла щастие на красивата царица. Върнал се веднъж от поредното си пътуване в Рим, Ирод в демоничен припадък на ревност осъдил любимата жена и публично я екзекутирал. Нейната смърт задълго подкосила силите на всемогъщия цар, а депресията не го оставила до края на живота му. Йосиф Флавий – римският придворен историк разказва как Ирод, съвършено обезумял, заповядал на слугите си да разговарят с духа на съпругата му, като че ли тя е жива, а след това, опитвайки се да потопи мъката си във вино, денонощно пирувал.

Мрачната любов на жестокия монарх била насочена и срещу най-близките му. Двамата си сина от Мириам, популярните сред народа Александър и Аристобул, той заподозрял в намерение да завземат властта и също екзекутирал. Брат и, седемнадесетгодишен юноша – първосвещенник в Храма, той заповядал да удавят и придал на това вид на нещастен случай. А дядо и, престарелия цар Гиркан, мирно доживяващ дните си в изгнание, Ирод извикал в столицата и също убил.

И ако близките на монарха не били защитени от гнева му, какво оставало за враговете – реални и мними? Убийствата със и без съд, престъпленията и жестокостите на тиранина нямали край. Даже на смъртния си одър Ирод не успял да сподави своята кръвожадност. Няколко дни преди смъртта си той екзекутирал другия си син – Антипатар, от жена му Дорис. Известна в историята е реакцията на император Август, когато потвърждавал молбата за екзекуция. Той възкликнал: „Да бъдеш свиня на този човек е по-добре, отколкото да бъдеш негов син!” Последната воля на Ирод била адресирана до сестра му Саломея с разпореждане да бъдат убити веднага след смъртта му арестуваните на хиподрума видни граждани на Юдея. Ирод знаел, че народът ще се зарадва на смъртта му, но много му се искало в деня на погребението поданиците му да плачат. За щастие, тази последна заповед не била изпълнена.

/Вероятно от тук произлиза и обидната българска дума „изрод“ – от името на цар Ирод Велики/.

И все пак този кървав васал на римляните, влязъл в историята като фигура съвсем не еднозначна, а напротив, много противоречива и по своему трагична и гениална. Ирод бил блестящ строител, притежаващ невероятен организаторски и инженерен талант, както и тънко чувство за естетика в архитектурата. Той успял да превърне безличния дотогава Ерусалим в една от най-красивите столици на цивилизования свят. През време на царстването на Ирод градът достигнал най-високата точка на разцвета и величието си и население над сто хиляди души. Бил четвърти по големина след Александрия, Антиохия и Рим, стегнат в мощни стени и кули, високи 30 – 40 метра. Царят, обаче, не обичал твърде своята столица, явно се чувствал неуютно сред ненавиждащите го граждани, та затова и построил на юг от Ерусалим, в Иродион, свой елегантен, комфортен дворец.

Ирод не бил евреин, но много искал да получи признание в очите на народа. Когато дошъл на власт, той преценил, че съществуващият остарял Храм не е подходящ за неговите амбиции за величие, и решил да издигне нов, който би го прославил в бъдните векове. Използвал подробните описания в Тора, допитвал се многократно до равините в Синедриона и изпълнил всички техни религиозни изисквания. Затова и Храмът до голяма степен съответствал на юдейските закони. Но имало и случаи, когато те били игнорирани. Ирод никога не забравял, че е римски васал, длъжен да управлява в услуга на своите господари. Например той издигнал над входа на Святая Светих символът на Римската империя – орелът, отлят от злато. Така нарушил една от основните еврейски заповеди – да не се изобразяват хора или животни, за да няма народът кумири за почитание, а да почита само безплътния и невидим Господ – дух без материя, без начало и без край. Равините се ужасили от видяното и с недоверие се отнесли към строителството, още повече, че липсвали вече подемът и религиозният екстаз, с които бил построен първият Храм – Соломоновият. Ирод не получил признание, но в края на краищата евреите признали величественото съоръжение, което на границата на новата и стара ера, нямало равно на себе си по изисканост и красота. В течение на следващите седемдесет години след смъртта на монарха Храмът продължавал да бъде център на духовния живот и народаът се гордеел с великолепието на своето светилище.

Много известни са сега и другите строежи на Ирод – Кесария, Масада, Иродион, Себастия, построени с перфектен стил, много естетика, познания за строителните изисквания на епохата и стотици нововъведения.

Иродион в Юдея

Масада в Юдейската пустиня

Трудно е да се каже за какво е мислил безжалостният екзекутор, заемайки се с такива грандиозни начинания, като: застрояването на цял град, издигането на елегантен дворцов комплекс, на мощна, многофункционална крепост в непристъпна местност, изграждането на водни съоръжения в пустинята. А може би строителната треска била за Ирод своеобразен наркотик, който му помагал да преодолее мъките на съвестта и да заглуши воплите на жертвите в дългите си безсънни нощи. Едва ли този мрачен, патологично подозрителен човек, управлявал Юдея с желязна ръка и жестокост, бил щастлив. Йосиф Флавий, оставил ни подробно животоописание на Ирод, е скъп на психологически анализи.

За храма на Ирод казвали, че

който не е видял Ерусалимския храм, не е видял красиво здание

Строежът му бил започнат през двадесетата година преди новата ера и завършен за рекордно кратък срок – за година и половина. В книгата си «Юдейската война» (5:5-6) Йосиф Флавий пише: „Външният вид на храма представлява всичко, което може да възхити очите и душата.”

(((((((((())))))))))

Всъщност как бил построен този архитектурен шедьовър?

Отначало Ирод коренно изменил ландшафта на хълма. В най-ниската част, на подстъпите била издигната стена, но не със защитна цел, а като техническо съоръжение в процеса на преустройството на остарелия вече Втори Храм, построен от върналите се от вавилонско робство евреи. Проблемът бил в това, че под тежестта на вековно присъстващите тук храмови здания и вследствие на различните природни катаклизми на тази активна сеизмична зона, хълмът Мориа вече започнал да се сляга. Освен това трябвало да се вземат мерки и от религиозен характер. Хълмът бил пълен с човешки кости от по-древни погребения, а според Танах досегът с мъртъвци е забранен за коените – първосвещениците в Храма. За да се избегне това противоречие с каноните на еврейството, стената около хълма изиграла ролята на основа. От нея нагоре вървяла цяла система от арки и платформи на тях, така че самият връх на хълма бил отделен от пода на Храма с празно пространство. Храмът просто висял във въздуха на колони, а в най-горната си част – конзолно, тоест без вертикални основи. Именно тази въздушна празнота позволявала на коена да се намира над древните погребения, без да бъде духовно оскверняван.

Интересен е и начинът на строеж на тази подпорна за хълма стена – от огромни, неспоявани блокове. При това те прилягали много точно един към друг. Точността се постигала с това, че на долния, вече положен правоъгълен блок, насипвали особена смес от оловни топчета, по които търкаляли дървените талпи със следващия по-горен камък. Когато горният камък се намирал точно над долния, талпите в определен ред една по една се издърпвали, блокът падал, разплесквал оловните топчета и засядал на мястото си. Точността била поразителна!

Под арките се намирали така наречените „Соломонови конюшни” и други подземни помещения. След това Ирод засипал със земя платформите отгоре и така разширил площта на Храма и прилежащите му площади. На тази увеличена територия той построил величествения Храм по същия план, както и неговите предшественици, но много по-обемен.

Тъй като светинята се издигала на свещена земя, простосмъртни строители не можели да стъпват на нея. Затова около сто и петдесет хиляди свещеници левити (от рода Леви) били обучени на майсторски занаят и така , избягвайки оскверняването на територията на Храма, те строили, като не преставали самоотвержено да се трудят даже нощем.

Така в Ерусалим бил построен прекрасният Втори Храм – духовният център за поклонение на Господа. Започнали масови празници, в които участвал даже самият цар Ирод. И той, както Соломон преди девет века, принесъл в жертва на Бога триста бика. Пред обнадеждения и възхитен народ бил представен един наистина величествен Храм, поразяващ със своите размери и архитектура. Фасадата и филигранните капители на колонадата били покрити със злато. А отгоре, Светая Светих била украсена със златни остриета и игли, за да не могат птиците да кацат и гнездят там.

Части от макета на втория Храм

Понастоящем макетът в „Холиленд” нагледно показва, че Храмът бил построен в концентричен стил, с постепенно приближаване към най-святото място. Девет врати водили на храмовия площад. Дълбоките подземни тунели с тайни входове били затворени от двете страни със здрави врати. Можело да се влезе на площада от запад през четири врати, от юг през две, като между тях имало миква – помещение за ритуално измиване преди стъпването на свещения площад. От север се влизало през една врата, а от изток – две. От изток – през Златните врати (зазидани впоследствие), съгласно Евангелието, Христос се възкачил тук, в Храма.

Най–големият, външният двор бил за всички – мъже, жени, еретици и иноверци. Наречен бил

Дворът на езичниците

Тук по традиция, както при Първият Храм, се събирало за принасяне на жертвите цялото население на Ерусалим заедно с гостите от страната. Ирод увеличил площта до 400 х 300 м. На този огромен нов двор, по твърденията на очевидеца историк Йосиф Флавий, се побирали до един милион души. За сравнение: Днес, двадесет века по-късно, когато тук се издига златната Омарова джамия, по време на мюсюлманския празник Рамазан се поместват двеста и седемдесет хиляди богомолци с постелени молитвени килимчета.

Красива, стройна колонада очертавала двора на езичниците от северна страна. Тук се провеждали обучения и дискусии между управляващите – старейшините на града и първосвещениците. От южната страна на този огромен площад също било отделено място за срещи „на крак” зад ред колони. До тази мощна стена били построени предпазващи от дъжд и слънце ниши, вътрешни галерии и заседателни зали. Тук провеждал сбирките си

Синедрионът – върховният равински съд

Според устава му било забранено да се влиза с пръчка в ръка, с мръсни обувки, да се плюе на земята и да се носят фалшиви пари…

О, времена, о нрави!

Широко стълбище от петнадесет стъпала водело нагоре към масивната каменна стена на втория двор. Това вече бил

дворът на Храма

и там се допускали само евреи. Пред хората с друго вероизповедание вратите на Храма били затворени. За това свидетелствали два надписа на входа, предупреждаващи, че ако чуждоземец наруши забраната и проникне в пределите на светилището, го чака неминуема смърт и вината ще бъде само негова. Този двор бил разделен на женска и мъжка част. До женските врати имало тринадесет съда за пожертвования.

Следвал самият Храм. В западната му част имало стълбище, по което вярващите се възкачвали към бронзовите ковани и гравирани врати. Те били толкова тежки, че можели да ги отворят само двадесет силни мъже. При това се разнасяло такова сърцераздирателно скърцане, което се чувало из целия град. Така всяка сутрин било оповестявано началото на новия ден.

Зад вратите следвал тесен проход. Издигайки се на още три стъпала, богомолците стъпвали на

двора на свещениците

Оттук и започвало святото място, което било забранено за простосмъртни. Само свещениците минавали зад заграждението. Заставайки на малък подиум в средата на залата, главният коен приветствал богомолците. Останалите жреци – коени и левити – извършвали богослужението.

Тук бил и

жертвеникът,

който представлявал огромен, позлатен куб с рога на четирите ъгли. Само специални служители левити можели да се изкачват по стълбата, водеща към горната площадка на жертвеника. Тяхната задача била постоянно да поддържат огъня, а когато се прилагал обрядът „изгаряне”, те извършвали церемонията – отнасяли горе жертвените животни и пламъкът ги поглъщал. Изгаряни били, обаче, не целите животни, а само органите, изброени в Тора. Заколвали жертвата в съответствие със специален ритуал, непосредствено до жертвеника. Там бил и огромният меден съд с вода за измиване на животните, така нареченото „медно море”. За храма на Ирод не се е запазило описание на това важно култово съоръжение, но за Соломоновия Храм Библията разказва подробно: „И направи медно море – от единия му край до другия десет лакти – цялото кръгло, високо пет лакти, а наоколо го обхващаше връв от трийсет лакти… То стоеше върху дванайсет вола: три гледаха към север; три гледаха към запад; три гледаха към юг и три гледаха към изток, и морето върху тях отгоре; заднищата им пък бяха обърнати навътре под него. Дебело беше една длан и краищата му направени като краищата на чаша, приличаха като на цъфнал крин. То събираше до три хиляди бата…”- Втора книга Паралипоменон (Хроника 2)(4:2;4;5). Така след заколването и измиването на жертвените животни били отделяни частите, предназначени за изгаряне в чест на Всевишния, а останалото било за празничната храмова трапеза, която приготвяли специални служители. В нея участвали стопанинът на жертвата с близките си и всички коени и левити, осъществили ритуала.

В празнични дни хиляди богомолци се стичали тук ежедневно. Именно тук и

в този храм еврейското дете Иисус Христос за пръв път било представено на Господа,

а Неговите родители участвали в богослужението на всяка Пасха. Когато Той навършил дванадесет години, останал тук в продължение на три дни, беседвайки с учителите Си – (Лука – 2:42-49). Тук, край Соломоновите конюшни, Той спорил с фарисеите – (Йоан-10). Също тук Той проповядвал в Деня на прошката, а на Пасха, защитавайки чистотата на Храма, изгонил търговците и далавераджиите. Лука (19:45-46) разказва: „И като влезе в Храма почна да пъди ония, които продаваха и купуваха в него и им казваше: писано е: „домът ми е дом за молитва”, а вие го направихте разбойнишки вертеп.”

Великолепният Храм завършвал с блестящ на слънцето златен покрив. Фасадата на зданието била украсена с високи тридесетметрови колони и фронтон, увенчан горе с римския орел. Пространството на

Светая Светих

било отделено от двора на свещениците с дванадесет стъпала, а входът – зад позлатени кедрови врати, над които се спускал грозд от скъпоценни камъни и златни лозови листа. Именно тук влизал само веднъж годишно, в Деня на прошката, главният коен и общувал с Бога. Зад вратата, като вечен страж сияел голям златен седемсвещник – символ на Завета. Чисто зехтиново масло постоянно горяло в тази „менора”, символозираща вечната и наситена с особена енергетика божествена светлина, даваща живот на земята.

В дъното на Светая Светих след приповдигане на тежка златотъкана завеса, се попадало в полутъмно помещение. В средата на тази много странна зала се издигал необработен къс скала. Според поверието това бил Камъкът на мирозданието – основа на цялата земя и място, където обитавал ЯХВЕ – Господ. В тази най-потайна част на светилището били скрити от човешки очи скъпоценностите на Ерусалимския Храм, които представлявали всъщност държавната хазна. Сребро, злато и скъпоценни камъни – съкровища от целия свят били събрани именно тук. И именно тази най-мистична завеса от най-сакралното място на Божия Храм се разкъсала в мига, когато Иисус Христос, разпънат на кръста, предал Богу дух. Матей (27:50-51) разказва: „А Иисус като извика пак с висок глас, изпусна дух. И ето, храмовата завеса се раздра на две , отгоре до долу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха.”

(((((((((())))))))))

Сега от цялото това минало величие се е запазила само западната част на външната стена, обрамчваща свещения хълм Мориа. Тази най-здрава от всички предишни и следващи стени, строени тук, и днес подпира древния площад. Най-известната част от нея е така наречената

„Стена на плача” (на иврит Котел ха-маарави)

В много предания тя се нарича просто „западната стена” във връзка с предсказанието на пророк Еремия, че храмът ще бъде разрушен, но западната му стена ще остане вечно.

Стената на плача

Според стара легенда, по времето на цар Соломон в работата по строителството на Първия Храм участвали всички жители на Ерусалим и всеки имал свои задължения. Хората градили Храма с голи ръце, влагайки цялата си душа. Затова и западната стена се е запазила вече хилядолетия.

Висока е 15 метра и още 7 метра под нивото на площада. Отдалече личат огромните блокове иродианско строителство, всеки от които е с приблизителна дебелина 5 м, дължина до 10 м и тегло 10 тона. Те се отличават с красиви дялани кантове, за разлика от достроените над тях каменни грамади от кръстоносните векове и най-малките камъни отгоре, които са от мамелюкските времена. Макар че това не е точно стена на храма, а най-близката стена до него, тя се счита за светиня на евреите.

Своето название – „Стена на плача” –

тя е получила, защото тук се оплакват Първият Храм и Вторият Храм, разрушени от жестокия пръст на съдбата и по необичайно стечение на обстоятелствата в един и същи ден, но в различни векове и години – ден девети, месец Ава. До ден днешен трети храм не е построен.

Но Господ, който знае тайните на вечността, ни казва никога да не губим надежда…

(((((((((())))))))))

Стената на плача

При едно от пътуванията си в Ерусалим попаднах на площада пред Стената на плача точно

в деня на всеобщ траур (йом Кипур)

и бях поразена. Различни групи евреи: черни етиопци, светли руснаци, мургави мароканци, чисти европейци, тоест хора евреи, които съвършено не си приличат един на друг, се молеха сърцераздирателно и четяха молитвите си на един и същ език. Почу

Изт: commons.wikimedia.org

Масмедиите ни заливат с противоречиви послания. От една страна, германският премиер заявява: „Имам тук няколко милиарда евро скатани, заповядайте!”, от друга – Германия затяга контрола по границите, прекъсват се жп. връзки и прочие. Самите бежанци скандират „Алах Уакбар” и „Ангела Меркел” в едно изречение, а журналисти и политици спорят в студиата дали това са икономически мигранти или бежанци.

Икономически мигранти или бежанци?

Естествено, че са и двете. Икономическите мигранти бягат от мизерията, а една война гарантира големи количества от нея… Няма как да ги различим. Ама имали смартфони! Вие какво очаквахте? Да дойдат с мобифони от 95-та ли? Проблемът е, че смартфоните не стават за ядене…

Туристи или терористи?

Туристи със сигурност не са, защото нямат намерение да се връщат скоро, а и не ползват стандартния туристически пакет. Ходенето бос по релсите не е форма на туристически трансфер, а бежанските лагери нямат нищо общо с местата за настанаяване от „индустрията на гостоприемството”. Всъщност, те са обратното на всякакво гостоприемство. И, макар сред придошлите със сигурност да има съмнителни елементи, като криминално проявени, които бягат от правосъдието в собствената си страна, джихадисти и прочие, то болшинството от тези хора са най-обикновени граждани на разрушени държави, доведени до крайно отчаяние. Дали са последните си пари, за да потърсят убежище, живот и прехрана другаде. Където не се води война. Иначе нямаше да умират в камионите. Нямаше да изплуват удавени по плажовете… Да ги третираме като терористи под общ знаменател би било същото, като да избягаш от нацистите през Втората световна война и после Сталин да те прати в Гулаг, защото си им „помагал”.

Заплаха за икономиката или работна ръка?

Класическият макро-икономикс повелява, че нарастването на населението на една страна със сигурност води до повишаването на нейния Брутен вътрешен продукт. Раждаемостта е само един от начините за увеличаване на населението. Другите начини са имиграцията и войната. Но това е като в оня виц за статистиката, според която Пешо нямал кола, а Гошо притежавал десет нови мерцедеса, следвателно, по статистика, двамата имали средно по пет луксозни автомобила… В дългосрочен план всяка по-богата икономика печели от притока на имигратни, но не съм сигурен къде точно свършва „здравословната доза” и откъде започва „предозирането”. Никой не знае, всъщност.

Да затваряме границите или да ги отваряме?

Помня унизителните опашки за шенгенски визи пред посолствата на Западна Европа, когато бях студент и пътувах много. Не искам никога да се повтарят. Свободата на придвижване е едно от малкото права на европейския гражданин, които ме засягат пряко. Ако не и единственото. Това, което виждам сега, е крачка назад: затягат се граничните контроли в рамките на самия ЕС, хората са уплашени, държавите са разединени. Строят се нови огради. Навсякъде. Гадна работа.

Свежа кръв или бомба със закъснител?

Баба ви Европа застарява и това не е тайна за никого. Сега в нея се влива млада имигрантска кръв на големи потоци. Това ще я подмлади. И промени. Не казвам, че задължитено ще я промени към по-добро. Но животът е за живите. Тези, които ги има днес, ако не се размножат, след 50 години вече няма да ги има и на тяхното място ще съществуват други хора. А тъй като не са родени тук, те най-вероятно ще са дошли от другаде. Ще са донесли и културата си с тях. Ще живеят според нейните правила и обичаи. Защото правото на живот е на живите… Включително и правото на избор КАК точно да го живеят този живот… Къде е България в цялата бъркотия? У нас повтаряме като обезумели мантрата „младите да се върнат”, хвалим се колко сме гостоприемни към чужденците, но не приемаме младите чужденци, защото не са… „наши”. Това показва, че сме: а/ егоисти, б/ селяни и в/ страхливи селяни, тип егоисти. От фалиралия тип. Нека поясня: доходите в България са бедствие дори за хора, които идват от държави, в които се води война. Никой от бежанците, били те икономически мигранти или просто хора, които не обичат да ги обстрелват с гранатомети не желае, няма намерението и му липсва всякаква мотивация да остане тук. Пълнете си зимнината спокойно и си варете лютеницата / ракията с кеф. Да има с какво да посрещате „младите”, когато си дойдат по Коледа. От Лондон, Париж и Чикаго. За една седмица…

„След дъжд качулка”

Европа се оказа тотално неподготвена за бежанската вълна. Тотално разединена. Напълно не-солидарна. Напъните да се охраняват границите в момента, в това число и с помощта на армията в някои страни, ми приличат на презерватив след зачеване. Просто няма смисъл от тях. От едната страна на „барикадата” стоят служители на държавна заплата, които дежурят на смени, добре нахранени са и отпочинали, облечени са за сезона, осигурени са социално, здравно и пенсионно, а от другата страна има хора, които вече няма какво да губят, освен собствения си живот… Ако трябваше да обграждаме Стария континент със супер хай-тек ограда, тряваше да сме го направили още по времето на „арабската пролет”. Не се изисква да си Нострадамус, за да предвидиш събитията. Защо не го направихме тогава ли? Ами, защото мандатът на политиците продължава четири години…

„Всички на тампона”

Помните ли онзи виц за казармата, където всеки го лекували с тампона? С един и същ тампон? Номерът беше да си пръв на тампона! Това, което се търси в момента, като разрешение на бежанската вълна, е някакъв вицов тампон. Едно общо решение за всички проблеми. И за милионите човешки съдби, преплетени в тях. Еми, няма как да стане с „всички на тампона”! Европа ще трябва да покаже толерантното си, гостоприемно лице пред едни и ефективността на полицейските си и разузнавателни служби пред други. Така, както го прави спрямо собствените си граждани. Всеки е невинен до доказване на противното, но и всеки, който ще взривява детски градини или ще извършва престъпления трябва да бъде върнат незабавно там, откъдето е дошъл, защото хаосът, анархията и липсата на уважение към човешкия живот, очевидно, са условията, в които предпочита да живее… Подборът му е майката. Индивидуалният подбор. Да, ще струва много пари. Ще струва супер много пари, ще струва майка си и баща си, но нали за това баба ти Европа, освен стара, е и богата? Нали затова ги трупа и скатава тези кинти поколения наред, още от колониалните времена? Стриктният индивидуален подбор най-после ще даде на полицията, на военните и на тайните служби истинската заплаха, с която да се борят, вместо да се надцакват на белот в очакване на ранното пенсиониране. Ще им даде повод да си размърдат задниците, да си подобрят уменията, да израстнат в йерархията. Ще им осигури бюджетите, за които мечтаят и ще им развърже ръцете в доста отношения, в които „покрай сухото гори и мокрото”, т.е може да пострадат някои граждански права, но отново – спете спокойно, деца! Никой не иска да остава за дълго в държава, където е трудно да оцеляваш физически, дори когато не се води война…

Виновни ли са американците?

В България няма българофили. Тук всички са американофоби или русофоби. Вторите ще ви кажат, че Русия е по-голяма заплаха дори от настанилите се в мазето им отчаяни имигранти, а първите – че матюшка Россия е единственото спасение. Истината винаги е някъде по средата. САЩ имат привилегията да са на повече от една гумена лодка разстояние от проблема с бежанците (по море), но те много добре знаят, че светът е опасен и нападение дебне отвсякъде, в това число и по въздуха. Навремето ми отказаха студентска виза за САЩ, но на Мохамед Ата му разрешиха да управлява пътнически самолет… Да, лесно е да се намери персонифициран враг, например в лицето на „американците”. Дайте да ги мразим тях, колективно и стадно, затова че забъркаха „бъркотията” в Близкия, Среден и Далечен Изток. Ми не съм съгласен! Тях, американците, имам предвид обикновените американци, никой никога не ги е питал, както не ви питат и вас, обикновените български данъкоплатци, дойде ли ред на въпроса „Какво да се прави?” Политическата класа го решава винаги самостоятелно този въпрос. На тайни срещи и заседания. В засекретени документи. После винаги си измива ръцете с някакъв, за предпочитане външен, враг. И сметката винаги я плащат обикновените хора. Поданиците. Понякога я плащат не само с парите, но и с кръвта си. Затова, моля ви се, не мразете американците или руснаците по принцип! Това са нации пълни с прекрасни, вдъхновяващи хора! Просто помнете, че всяка нация е подведена от своя икономически и политически елит. Всяко общество е устроено така, че докато трупаш, оцеляваш или се страхуваш за утрешния ден, да не ти остава време да мислиш върху истински големите въпроси, например – върху бъдещето на твоите деца след 30 години. Друг ще разсъждава, друг ще го направи, вместо теб! Нали затова си го избрал? Ето защо, търсете отговорност в конкретните личности от елита, политически или икономически, които са довели до това или онова състояние на нещата, а не в „мъчлаливото мнозинство”, което не успя да спре Хитлер, например. Защото и германците са прекрасни, вдъхновяващи хора! Гьоте е германец. Но и тях никой не ги е питал. Те трябваше да взимат решението „с нас или против нас” индивидуално, всеки човек поотделно, вглеждайки се в дулото на пистолета или в сопата на палача от Гестапо, когато им задаваха въпроса „Какво да се прави?” Решенията винаги се взимат от кресливото малцинство.

Какво да се прави?

Тъпото е, че политиците отново си задават този въпрос. Последният, който си го задаваше, беше Ленин …И отново темата беше съдбата на милиони бедстващи хора… Ще се прави индивидуален подбор, няма какво друго да се прави! Животът на един бежанец е точно толкова ценен, колкото животът на един европеец. Трябва да сте много назадничави, за да си въобразявате, че имате по-висше предопределение от тях. Надменно е да си мислите, че сте нещо повече от отчаяните, бедстващи, прогонени от войната хора. Няма излишни хора. Правилата се пишат от хората, предназначени са за хората и трябва да се спазват от хората. Правилата на едно общество се целят в поддържането на минимален ред, справедливост и морал, които различават обществото от човешкото стадо. В страните, откъдето идват тези хора, правилата вече ги няма. Значи ще спазват правилата на обществата, в които търсят убежище. Ние не можем да отречем правото им на живот, на място под слънцето и на парченце хляб. Независимо дали са „бежанци” или „икономически мигранти”, което, по същество, е едно и също… Но не можем и да слизаме еволюционно до нивото на радикалните, средновековни, племенни, икономически, политически или религиозни доктрини, които са ги прогонили от родното им място. Резултатът от тях е ясен. В дома на домакина се спазват неговите правила и от госта се очаква да се държи подобаващо. Ето защо, ще се прави индивидуален подбор. Няма как всички да минат през тампона. Ще се прави подробно разследване на миналото, на професионалната и на личната биография на всеки чужденец, озовал се в Европа легално или нелегално. И поискал политическо убежище. Ще се изследват в дълбочина неговите семейни, лични и бизнес контакти. Ще се рови в политическото му минало. Ще се изследват племенните му връзки. Ще се търсят доказателства за религиозната му принадлежност. И за степента на религиозния му фанатизъм, ако щете. Три милиона души, три милиона подробни, задълбочени, иднивидуални разследвания. Десет милиона души – десет милиона такива. Диференциран подход. Няма какво друго да се прави. Европа да развързва кесията и да плаща. Га ядъхти кифтеата ни ривахти… Иначе при нас всичко е наред, спете спокойно! Тук дори местните се чудят как да се превърнат в икономически мигранти.

Тихомир Димитров