На първата ни среща с новата порция студенти в НБУ се запознахме и помолих всеки да се представи с три думи. Резултатът бе чуден и бързам да го споделя:

Истинска.
Романтична.
Креативен.
Искрен.
Добра.
Харизматична.
Забавна.
Изненадваща.
Социална.
Грижовна.
Позитивен.
Отворен.
Енергичен.
Висок, красив и умен.
Дейна.
Честна.
Емоции, сезони, любов.
Амбициозен.
Находчив.
Чаровен.
Обича новостите.
Трудолюбива.
Усмихната.
Инат.
Интелигентна.
Ученолюбива.
Емпатия, дисциплина, отговорност.
Упорита.
Свободна.
(Малко) мързелив.
Лоялна.
Различен.
Мечтателка.
Талантлив.
Оптимист.
Нахъсана.
Любопитна.
Целеустремен.
Пътешественик.
Умен, див, красив.
Съпричастност.
Въображение.

Получих също алтернативни като:
“Нека силата бъде с вас.”
“Пътувам в черно.”
“Аз съм – тук и сега.”

Ето какви са студентите (ми) в НБУ. Ами, доволна съм за начало!

Успешна учебна година!

Архиепископ Йосиф Соколски и една несбъдната българска мечта

Милен Радев

Преди доста години вече чрез статия на Васил Станилов в седмичника „ПРО и АНТИ“ се запознах по-отблизо с трагичната съдба на един истински родолюбец и ранна жертва на руската антибългарска политика – архиепископ Йосиф Соколски.

Повод за днешния текст е навършването само преди 5 дни 136-та годишнина от самотната му и мъчителна смърт далеч от Татковината – в наложено от Руската патриаршия изгнание в Киево-Печорската лавра.

На 20 годишна възраст Иван Марков (по-сетне Фосиф Соколски), през 1806 г., постъпва в Троянския манастир. По-късно е игумен на Калоферския и на Гложенския манастир.

Архимандрит Йосиф построява през 1832 г. в местността Сокола край Габрово дървена сграда, учредява манастир, по-късно известен като Соколски, откъдето произхожда и презимето му.

Известни са броженията и стремежите за независимост от Цариградската гръцка патриаршия сред българските миряни и църковни деятели от края на 1859/1860 г. Познаваме „Българския Великден“ на 3 април 1860 г., когато по време на тържествената литургия епископ Иларион Макариополски не споменава в богослужението името на патриарха.

Под натиск на Фенер и особено на руското в Цариград посолство непокорните владици (Иларион заедно с Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски) са заточени в Атон. В Цариград българите са подложени на православни репресии.

Паралелно с тези събития изглежда съвсем естествено, че водачи като Драган Цанков, Никола Сапунов, Йосиф Соколски и още стотина съмишленици, българи-християни от Кукуш и околностите внасят през декември 1860 прошение до папския представител в Цариград за сключване на Уния и апостолическа закрила от Рим.

На 2 април 1961 г. в Рим Унията е подписана и Папа Пий ІХ ръкополага Йосиф Соколски за „Архиепископ и апостолически наместник на съединените българи“.

Днес може дълго да теоретизираме върху отчаянието и разочарованието, накарало хиляди кукушани през 1860/61 г. да се обърнат към Рим за помощ. Но с всяка изминаваща пред очите ни година на отвращение и омерзение от делата на днешните „православни“ български йерарси и на московските им настоятели разбираме предците все по-добре и по-добре…

Руските имперски чиновници заедно с гръцкото фенерско духовенство и със своята българска агентура действа светкавично бързо. Самият руският пълномощен министър в Цариград княз Алексей Лобанов-Ростовски (един от стожерите на петербургската дипломация, по-късно при Николай II външен министър) организира репресиите срещу непокорния архиепископ Йосиф Соколски.

Напълно в духа на чекистките и НКВД-истки наследници на руската империя князът привлича за своя план по отвличането на архиепископа, Найден Геров и Петко Р. Славейков. Тези наши до днес почитани класици подмамват на 6 юни 1861 г. дядо Йосиф Соколски докато чакал среща с български владици да разгледа уж руския параход „Елбрус“, закотвен на цариградската скеля.

Параходът е под пара и незабавно след качването на архиепископа и спешното слизане на творците на българския език (който ползваме до днес с всичките му диалектно фатални за българите в Македония кусури!) отплува за Одеса. Архиепископът на българските униати е отвлечен и въдворен за десетилетия в Киево-Печорската лавра.

Така българският йерарх става ранна, но съвсем не последна жертва на великоруската държавна и църковна политика.

„Кратка българска енциклопедия“ от 1964 г. цинично кратко предава срамната сцена с участието на класиците. Оказва се, че те просто го били „…убедили да се откаже от унията. След това Й. С. заминал за Одеса“…

Абсурдното е, че и досега, десетилетия след кончината на соцреализма, на стила на захаросаните повествования и на оптимистично-положителните герои, днес в епохата на интернета продължава подигравката с историческата истина.

Сайтове като pravoslavieto.com, dveri.bg и дори популярната Википедия са пълни със злословия, клевети и лъжи по адрес на отдавна предалия Богу дух родолюбец.

На dveri.bg авторът Каравълчев след като изрежда изобилно анекдотичен материал за някакво си просташко, почти байганювско поведение на архиепископ Йосиф в Рим и при срещата му с Папа Пий IX, след като цитира главно руски документи, в частност писма на посланика Лобанов Ростовски,  поставя под съмнение дори самото отвличане на йерарха в Одеса.

„Дверският“ автор се жали от „липсата на документи“ (сякаш руската резидентура и агентура някога са се грижили за пълна документация на зулумите си) и стига до следното умопомрачение:

„…При толкова важно политическо събитие като това не е възможно да не останат официални документи или сведения на официални лица в поверителни доклади за този факт. Версията за отвличането е изградена на базата на слухове и дори клюки, които допълнително се преекспонират от заинтересованите…“

Под заглавие „Имало едно време уния…“ на сайта pravoslavieto.com пък дама наречена Златина Иванова разпространява следната версия за началото на дядо Йосифовата одисея: „С решителната намеса на П.Р. Славейков Йосиф Соколски е убеден да напусне България и в знак на разкаяние заминава за Одеса. Униатите надигат глас, че бил отвлечен. Но и без този епизод, който е наситен с много комични подробности, унията е била обречена на неуспех…“

Брей! Епизод наситен с много комични подробности…(?!)

Представям си нагледно как кънти ведрият смях на навляклата расо авторка, и на заобиколилата я тресяща се от веселие редколегия на „Църковен вестник“!

Значи така. Според православните интернет-активисти „Имало едно време уния…“? И през ум не им минава на веселяците, че ако нещата продължават в същия дух, скоро ще е по-реалистично да се пише „Имало едно време българска православна църква“…

Знаменателно е разбира се, че авторът на dveri.bg Каравълчев е пропуснал да цитира тъкмо един от най-покъртителните ръкописи на дядо Йосиф Соколски, на който преди време ми обърна внимание приятелят и съмишленик Б. Ск.

В Народната Библиотека, в архива на митрополит Климент (Васил Друмев) се намира следното трогателно писмо на две ръкописни страници. Написано е на руски от заточеника в Киево Печорската Лавра през 1878 или 1879 г. (годината в която почива, без да му разрешат да види повече обичната си Татковина).

Малко са текстовете,които с толкова малко думи да ни казват толкова много за политическите, културни и чисто човешки трагедии, причинени от Русия на България през последните 160 години.

И така – думата има архиепископ Йосиф Соколски.

До Святейшия управляващ Всероссийски Синод

От бившия Архиепископ Български

Йосиф Соколски

Всепокорнейше прошение

Бидейки приет по милостта на Ваше Светейшество под Височайшото покровителство на най-милостивия Цар Император Всерусийски и намирайки се около 20 години в пределите на благословената от Бога Русия в Богоспасаемата Чудотворна Киево Печорска Лавра, в настоящото време, когато любезното ми и многострадално отечество,благодарение на бащинската любов на всемилостивия монарх всерусийски Освободител и на безпримерната храброст на Руското Войнство е освободено от турските притеснения и издевателства и се устройва в подходящ ред гражданското и църковно управление в него,аз чувствам в себе си още запас на старчески сили и желая да се възвратя в своето любимо отечество и да посветя целия остатък на силите и средствата си в полза на моето възраждащо се отечество, новоустройващото се Българско Царство, на което и аз се надявам да бъда полезен със своята многогодишна и многострадална старческа опитност и в което желая да положа тленните свои останки.

Ето защо се осмелявам най-всепокорно да помоля Святейшия управляващ Всерусийски Синод да стори зависещото от Ваше Светейшество разпореждане, за да бъда снабден със съответните документи относно времето на моето пребиваване под покровителството на Ваше Светейшество и относно всички послушания, изпълнявани от мен,които Ваши Святейшества най-всемилостиво сте ми налагали, а също така и относно наградите, който аз недостойният съм получавал.

Моля да ме отпуснете завинаги от благословената и преблагословена от Бога Всеросийска Империя в моето смирено и вселюбезно отечество, новороденото Българско Княжество.

Нека почетем паметта му и поскърбим за тази може би последна възможност за освобождаване на България и българите от руското духовно поробване, за връщане към пътя, поет при Калояна и обещаващ ни навременно и заслужено присъединяване към европейската цивилизация.

Имало едно време…шанс.

За жалост съсипан – от нашия вековен враг и от наши собствени негови вековни лакеи.

В началото на настоящата 2015-та г. ви показах (и после многократно пре-показвах) пълната история на износа на електроенергия от България към съседните страни, която е стартирала през 1975-та г. Днес ще допълня картината, като ви покажа ...

Диляна Ангелова, БХК: Системата не може да изтръгне репресивния, съветски модел за наказване на деца

You need: white and blue paper glue and scissors printable template see also:

Значи можело да бъде осъден българин, който заплашва анонимно в интернет друг българин с убийство?

Федералният съд в Холтън, САЩ, е осъдил 38-годишен българин за отправяне на смъртна заплаха към зам.-председателя на Европейската комисия Кристалина Георгиева, съобщи “Нова ТВ”. Българинът с американски паспорт Душко Вълчев е получил присъда от 6 месеца затвор за това, че през февруари е заплашил да “пререже гърлото” и да “заколи като пиле” еврокомисаря. Причината била, че Кристалина Георгиева не взела под внимание молбата му за работа в ЕК.

Чрез интернет линията на съседите си Вълчев е изпратил анонимно електронно писмо, съобщава представител на ФБР, цитиран от американската преса.

Мъжът е бил задържан в края на март. Той е отправил заплахи и към други неназовани представители на Европейската комисия, за което федералният съд също го е признал за виновен.( Faktor.bg)

Интересни съвпадения с личната ми история в частта на причината и драстично разминаване с последиците!

По същото време, когато са залавяли въпросния Душко в САЩ, подадох оплакване в кабинета на Началника на криминална полиция в София ( по –точно бях любезно извикан там след моя телевизионна изява по темата). Иначе казано, МВР по онова време имаше доброто желание и дори инициативата да разкрие кои са анонимните лица, които ме заплашват със смърт ( за едни ден общо 4 пъти).

Служителите, които бяха натоварени за разследват след писмения ми сигнал, ме увериха, че до няколко дни ще разкрият извършителите и дори ще ми ги съобщят ( исках само да публикувам имената им, едва ли щях да си правя труда се влача по съдилища).
Въпросните няколко дни минаха. Минаха и седмици, а после и месеци, преди да получа съобщение, в което прокурорът Железчев ме уведомява, че нищо особено не (ми) се е случило ( жив съм и да съм благодарен и на това, както излиза). Научих по други канали, че трима от тях са били разкрити, четвъртият се крие във Великобритания ( може би трябваше да се обърна към правителството на н.в. за справедливост?). Викани са за разговор и толкоз. Обаче те просто си ползвали правото на свободно слово, според прокурорската преценка, довела до отказ от повдигане на обвинение.

Малко след като съобщих тази окуражаваща моите виртуални душмани новина бях заплашен да бъда убит заедно с децата ми ( 5 на брой), които да бъдат изнасилени преди това пред очите ми. Така и не разбрах дали прокурорът Железчев би сметнал подобна заплаха спрямо собствената му персона и семейството му за право на свободно слово от страна на въпросния изрод.

Разбрах обаче, че животът на българите в САЩ струва повече, отколкото тук в България.

(Photo: bTV)

(Photo: bTV)

(Photo: bTV)

(Photo: bTV)

Това са въпросните 4 заплахи, изписани на екрана на БТВ, които през февруари тази година предизвикаха намесата на МВР. Тя обаче удари на камък в прокуратурата независимо от факта, че извършителите са били установени ( без “изискания” изрод от Великобритания).

За сведение на любопитните, подобни заплахи, предимно на основата на русофилския фанатизъм, съм получавал безброй пъти и преди и след това. Някои от тях са толкова отвратителни в описателната част на онова, с което заплашват мен и семейство ми, че не бих ги публикувал- и без това се видя, че такава самозащита не трогва прокурорите, но точно тези станаха повод за намесата на МВР след като от блога ми се пренесоха на телевизионния екран. Ефектът от това беше, че трима душ(ковц)и с престъпно мислене са били все пак “респектирани”, след като са били викани на разговор, но техните останали подобия получиха поощрителна награда от прокуратурата да действат в същия дух.

А ето и резултатът от поощрението на прокуратурата, за който споменах- не случайно престъпникът тържествува и се подписва с “ПАК съм аз”:

тцтцтцт лоши Руснаци…

Фашистите с пръст не им закачаха жените.

малко им е на германците трябваше и пленените германци да бъдат изнасилвани от руснаците…

хитлер опостоши и изпепели половин Русия ..погледни статисктиката колко рускини има изнасилени и гаврени.

но според болния ти мозък Инджев то сигурно и хайдутите са лоши хора и са изнасилвали туркини по турските сала ..а турците са цвете не с апипнали никой с пръст 500 г

Share on Facebook

6 лагера в Турция ще приберат 2 млн. мигранти, ЕС - 500 000?

''Българският'' шанс с бежанците

България и бежанците: дим без огън

Пламен Асенов
05. 08.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100587809/velikite-evropeici-gustav-maler

Густав Малер, Симфония №2 в до минор, Възкресение, част 1

Густав Малер е композиторът, който хвърля мост между мелодичния романтизъм на ХІХ и атоналния модернизъм от началото на ХХ век. Творчеството му не е голямо по обем. Оставил е десет симфонии, едната от които недовършена, и няколко песенни цикъла. Приживе е далеч по-известен като диригент, отколкото като композитор и най-велик симфоник на своето време, както е определян днес. От сто и четири години насам обаче музиката му може да се чуе все по-често в най-големите концертни зали по света. Тя е трудна за изпълнение, но страхотна за слушане.

Густав Малер, Симфония №2 в до минор, Възкресение, част 1

Густав Малер е роден през 1860 година в еврейско семейство от източна Бохемия, тогава провинция на Австро-Унгария. Бащата на композитора е бедняк, който със собствени усилия се издига до средната класа. Първо той става кочияш, после започва разносна търговия на алкохол, захар и домашни изделия. Вече 30-годишен, жени се за доста по-млада жена, дъщеря на производител на сапун. Тя цял живот не го обича, но му ражда 14 деца. Густав е малък, когато семейството се мести в Ихлава. Там бащата купува таверна и момчето израства с разнообразната музика, която се свири в нея. Самият му баща е музикален човек и насърчава интереса на своя син. На 6 малчуганът се научава да свири на пиано, а на 10 дава и първия си концерт. През 1875, когато е на 15, Малер постъпва във Виенската консерватория, която завършва три години по-късно, но без очаквания сребърен медал, който гарантира сериозни ангажименти веднага. После се записва и във Виенския университет, където една година слуша лекции по литература и философия, задълбава в текстовете на Шопенхауер и Ницше. Биографът му Джонатан Кар пише за този период – „главата му е пълна не само със звука на чешки групи, тромпетни призиви, маршове, с хорали на Брукнер или Шубертови сонати. Тя пулсира с проблеми на философията и метафизиката”. В резултат идва първото му голямо музикално произведение – драматична кантата с прекрасното заглавие „Песента на плача”. Както твърдят критиците, тук все още могат да се видят някакви остатъци от влиянието на Вагнер и Брукнер, но в основната си част кантатата е „чист Малер”.

Малер, Песента на плача

Като диригент Густав Малер започва своята кариера през 1880 година, когато е на 20, в малък оперетен театър на курортно градче близо до Линц. Първият му професионален ангажимент е на следващата година в Лайбах, днешната словенска столица Любляна. После се мота малко из Виена и получава договор за „музикален и хоров директор” в Касел, Германия. Въпреки гръмката титла, той е подчинен на театралния капелмайстор, който пък не го харесва и му вгорчава живота. Все пак тук Малер вече демонстрира възможностите си, като дирижира цели опери и други големи творби. За късмет, в Касел идва прочутият диригент Ханс фон Бюлов, харесва го и Малер става негов асистент, покрай което пък получава шестгодишен договор за престижната Лайпцигска опера. Само че договорът започва от 1886-та, а дотогава той отива в Новия немски театър в Прага. Това е малко неудачно време и място. Вълна от възраждане на чешкото самосъзнание залива Прага и погледите са в Новия чешки театър, докато Новият немски запада. Малер прави каквото може, за да повдигне авторитета му и дирижира водещи немски композитори като Моцарт и Вагнер, но преживява и конфликти с оркестъра и колегите си заради изключително авторитарния си стил. В Лайпциг Малер сякаш доразвива уменията си да изпада в неприятности. Музикантите от оркестъра го наричат диктатор и се противопоставят на тежкия график за репетиции, който той налага, с аргумента, че няма нужда да репетират неща, които вече знаят прекрасно. В същото време обаче тук Малер добива истинска слава, като представя целия Вагнеров цикъл „Пръстенът на нибелунгите”. Конфликтите все пак натежават и, като се оглежда за нова работа, той научава, че Кралската опера в унгарската столица Будапеща прави конкурс за диригент. Явява се и печели, с което сякаш завършва първата част от величествения му диригентски поход из Европа.

Малер, Lieder eines fahrenden Gesellen

Това е част от цикъла „Песни на странстващия калфа”, който Малер композира още в Касел, докато върти любов със сопраното Йохана Рихтер. Малко по-късно мелодии от цикъла са вплетени в неговата Първа симфония. Тя е завършена през 1888-ма, година, която се води за начало на първия силен творчески етап на Малер – композитора. Този етап е най-дълъг, завършва през 1901-ва, през следващите 6 години е най-интензивният среден период, а накрая и най-елегичния – от 1907-ма до смъртта му през 1911-та. Така или иначе обаче, цялото това развитие започва именно от Будапеща, където, освен всичко друго, Малер представя и своята Първа симфония. Начинанието е провал. Както пише един критик, „ентусиазмът на публиката след първата част бързо се превърна в звукова опозиция след финала”. Не само това обаче е причина Малер да се махне от Будапеща. Там той идва предимно с немски репертоар, но среща съпротива сред местната публика, която иска да слуша най-вече унгарска музика. Спасява го нов договор с Хамбургския градски театър. Там Малер поставя Вагнер, включително „Тристан и Изолда” и „Танхойзер”. Огромен успех постига с премиерата на „Евгений Онегин”. Чайковски, който сам присъства на събитието, определя диригентския стил на Густав Малер като „поразителен”. Този стил обаче не го спасява от провал на Първата симфония и в Хамбург. Слава на композитор Малер започва да придобива чак две години по-късно, когато представя в Берлин Симфония №2.

Малер, Симфония №2

Малер изкарва в Хамбург няколко години, но и там му е тясно, гледа към Виенската императорска опера. За целта той използва влиятелни приятели и през 1897 най-после успява. Следващите 10 години са време на пълно творческо щастие за него, той се разгръща изцяло и като диригент, и като композитор. Малка подробност – докато още се подготвя за Виенската опера, евреинът Малер приема католицизма. Днес може би не бихме одобрили този негов опортюнизъм, но трябва да се има предвид в какво време и общество живее той. Още от рождението си Малер е двойно дискриминиран – първо, защото е евреин и второ, защото е немскоговорящ евреин в чешка среда. Еврейският произход, крехкото здраве, споменатият вече авторитаризъм при управлението на оркестъра, както и твърде енергичният му стил на дирижиране, който масово се възприема като поза, му носят цял живот подигравки в салоните, карикатури в пресата, а и по-сериозни неприятности. Малер например е човек на дългите депресии, от които така и не намира покой, въпреки сеансите при самия Зигмунд Фройд. За това спомагат и безкрайните проблеми в любовта. През първите 40 години от живота си композиторът е известен с поредица скандални връзки, предимно с млади оперни певици, с които работи. През 1901, когато е на върха на славата си като диригент на Виенската опера, той се запознава с красавицата Алма Шиндлер. Всъщност запознанството им е трудно – отначало тя не иска да го среща, заради скандалната му слава. Чисто кокетиране, впрочем, защото самата Алма пък изобщо не е свенлива девойка. Само на 22, тя вече е опитала сладостите на любовта с някои от най-известните хора на изкуството във Виена – художника Густав Климт, театралния директор Макс Буркхарт, композитора Землински. Много бързо обаче Малер превзема Алма, двамата се женят, имат две деца, но съвместният им живот е пълен със страсти и противоречия. Той забранява на Алма да композира с мотива, че един композитор в семейството стига. Тя пък за сметка на това си намира любовник – известния архитект Валтер Гропиус. Работата се разкрива и Малер е изключително нещастен. Вода в мелницата на депресиите му налива смъртта на едната му дъщеря. По това време, освен семейните проблеми, напрежението във Виенската опера също вече е прекалено силно и затова композиторът се впуска в своето последно диригентско приключение – през 1908 година отива в Ню Йорк, първо в Метрополитен, а после и в Ню-Йоркския симфоничен оркестър. Преди да замине за САЩ той се сдобрява с жена си и тя идва с него, но връзката и с Гропиус продължава тайно. Тази тайна Малер изглежда никога не научава. Въпреки това животът му е помрачен от хроничната сърдечна болест, от която страда и която в края на краищата го убива. Най-известната му творба си остава Симфония №8, чиято премиера Малер дирижира в Мюнхен само няколко месеца преди смъртта си и с която най-после постига отдавна мечтания триумф на композитор, по-голям от триумфа му на диригент.

Малер, Симфония №8

Препубликувам от Kafene.net статия на проф. Калин Янакиев по тема, която многократно съм засягал в ivo.bg и в книгите си. Без да се опитвам да променям въпросителния характер на текста чрез допълнително внушение, бих добавил все пак към въпросите на автора и основния отговор: пълзящата реставрация на съветско-руското влияние чрез прякото присъствие на изкуствено създавано руско малцинство не е стихиен процес и си има съучастник на най-високо място в държавата ни.

Ако българската държава, олицетворявана от деветократния победил на всички избори Бойко Борисов, намираше нещо нередно в това, щеше поне малко да се разтревожи от публикуваната в ivo.bg информация за това, че между 2008-2012 г. руската Външнотърговска банка ( втората по големина в Русия известна като “банката на Путин”) е раздавала преференциални кредити на “свои” на режима хора за закупуване на имоти в България.

Защо ( преференциални именно ) по отношение на България? Ами защото тук има прекрасни условия за изграждане на въпросното малцинство, за което пише в статията си проф. Янакиев.

Аналогията може да се стори някому твърде фриволна, но точно по този начин се подготвя и съветската окупация през септември 1944 г.- с дългогодишното проникване на съветската агентура в тогавашната българска армия и преса ( комбинацията между употребата на въоръжена сила и пропагандата е болшевишки превратаджийски патент), след което България се оказва лесна плячка за съветската мечка.

Източникът на информацията за преференциалните кредити, която издава преднамереност на процеса по заселване на руски граждани по план, измислен в Русия и осъществяван планомерно тук с мълчаливото покровителство на туземните ни власти, е български държавен служител с достъп до тази ( публична) тайна. Щом въпросният служител знае, представете си какво знае Началника на държавата, без чието одобрение не би могла да се осъществи подобна разпродажба на националния ни суверенитет.

Още по-малка “тайна” е огромната руска собственост в българския природен резерват “Камчия”, превзет от руския мафиот Лужков. Каква ти тайна, комплексът бе открит на връх 9 септември 2009 г. от Лужков и новия премиер на България Бойко Борисов ( видно от снимката по-горе) под гръмките фанфари на русофилските ни медии!

И не само бежанците са във фокуса на големите терзания на “патриотите” у нас- голямо вайкане в техния лагер пада и по адрес на “янките”, които газели свещената българска земя., макар такива да не се виждат с просто око нийде, но се привиждат на онези с пропагандните лупи, сделани в СССР.

Триста хиляди?  05/10/2015 Калин Янакиев Култура В свое интервю пред вестник „Труд” от 30 септември 2015 т. нар. „професор” Божидар Димитров, без да иска, ни е съобщил интересен факт. На въпрос на интервюиращата не са ли намалели през това лято, поради известните международни събития, руските туристи по нашето Черноморие, „професорът” ни успокоява, че намаляване всъщност не може и да има, защото бездруго голяма част от пребиваващите през летните месеци у нас руснаци не са „туристи”, а собственици на имоти (къщи, вили) по нашия бряг и значи отдавна не фигурират в сведенията на туристическите агенции. И въпросните „домовладелци”, осведомява ни интервюираният, са… 300 000 души. Въпреки че склонността на Б. Димитров да преувеличава, за каквото и да говори, винаги трябва да се има предвид, познанията му за обема и структурата на собствеността (особено по Черноморието ни) определено заслужават по-голямо доверие от онези за паметниците на средновековната българска история. Всъщност, че все повече и повече руснаци купуват имоти по крайбрежието ни, че пребивават целогодишно в тях и (дори) се сдобиват с българско гражданство, е нещо, което отдавна ни е известно, а е и добре видимо от всеки, който посещава крайморските ни селища. И все пак числото, което ни е съобщил професорът, дори да е преувеличено, е впечатляващо. 300 000 (словом – триста хиляди) граждани на Руската федерация имат в страната ни недвижима собственост. След като знаем освен това, че една част от тях – не разполагаме с данни каква точно – се е сдобила и с българско гражданство (прекратявайки руското си или запазвайки и него), дори да приемем, че тя е не повече от една трета от въпросните 300 000, не е трудно да съобразим, че към настоящия момент руснаците вече съставляват третото (най-много четвъртото) по численост етническо малцинство в границите на държавата ни – концентрирано живеещо в един само регион от нейната територия. Нека сега направим сравнение. Преди няколко седмици ЕС, на който България е член, ни задължи (в съгласие с изработения „квотен” принцип и „ако стане нужда”) да приемем за постоянно на своята територия малко над 2000 души близкоизточни бежанци от различните региони на Сирия, Ирак и т. н. Реално, увериха ни в същото време отговорните институции на държавата, можем да очакваме у нас около 1500 от тях. И ето: за тези около 1500 души от почти един месец обществото ни се тресе от фобии, раздира се от дебати. Няма интервю с действащ български политик, в което да не се задава въпроса „какво правим” с „вълната” от бежанци и мигранти, която обстъпва родните ни граници. Даже Св. Синод на БПЦ в „извънредно” свое обръщение изрази „отеческите” си притеснения, че ако „потокът” от близкоизточни мигранти не бъде спрян, той може да постави в скоро време под въпрос стабилността и даже „самото съществуване на българската държава”, като доведе до „промяна на етническия баланс в нашето отечество”. С две думи: за близкоизточните бежанци (за тези очаквани 2000 души) у нас се говори изключително в наратива на апокалиптиката, на тектоничното геополитическо разместване на пластовете в Стария свят и изобщо в режим на много висока „апокалиптична температура”. В същото време тристата хиляди (пак казвам – ако се доверим на „професора”) руски „собственици” се разполагат единствено в икономико-прагматичния (и емоционално съвсем „студен”) наратив за динамиките в „туристопотока” по родното ни Черноморие. Та би ли могло да е иначе – чувам веднага гласовете на възразяващите – след като „бежанците” почти до един са мюсюлмани („ислямисти”), носители на съвършено различна култура, идващи, без да сме ги поканили „в Европа”, а руските заселници по Черноморието ни са все „християни”, „братя-православни”, „славяни като нас”, които съвсем законно придобиват у нас недвижима собственост. Какво сравнение въобще може да се прави между „главорезите от Сирия” (или хайде – техните жертви) и „потомците на нашите братя-освободители”? Веднага ще предупредя, че въобще не съм привърженик на каквито и да било апокалиптични „сценарии”, нито съм против законното придобиване на собственост в страната ни от чужди граждани. Става дума по-скоро за особености в поведението на тези „собственици”, което започва да се забелязва от мнозина. Според разказите на десетки мои познати, летували през тази година по Черноморието ни, присъствието на потомците на „братята-освободители” е придобило напоследък особен характер. Така в много от (особено) южно-черноморските ни селища – свидетелстват всички – през това лято са можели да бъдат видени десетки сгради (на новите собственици), от които се развява знамето на Руската федерация. В гр. Поморие – потвърдиха ми поне десетина души – има цял квартал, на чийто вход се чете ярък надпис (издаващ собствеността му), който гласи: „Малая Россия”. В с. Черноморец други мои познати, успели да си купят в магазин (зареден изцяло с руски стоки) „първи брой на в-к „Комсомольская правда” на… български език. В курорта Св. Влас буквално не се чувала друга, освен руска реч, защото построените от братята Диневи кокетни къщички до една са закупени от руски граждани, по-голямата част от които живеят там целогодишно. В трети приморски град (не запомних кой) епископ на БПЦ (Йеротей), служейки литургия, вече направо поменавал на Великия вход вместо българския владика, „патриарх Московский и всея Руси Кирилл” , очевидно поради състава и желанието на православното население в него (и това на каноничната територия на българския патриарх Неофит). Най-същественото, което споделят всички, наблюдавали въпросните „явления”, е, че в практически всички градове, градчета и курорти руските „имоти” – къщи, вили и т.н., вече се строят компактно едни до други, така че образуват цели руски „квартали”, на доста места надлежно оградени от „местните” и без свободен достъп за „външни лица” в тях. Признавам, че в градчето, в което летувах самият аз, на подобни знаци на „усвояване” не успях да стана свидетел, но за сметка на това можах да наблюдавам (мисля за трета поредна година) живота на руски младежки лагер, резидиращ в хотелски комплекс в непосредствена близост до място, в което се бях настанил. На оградата на комплекса, в продължение на всичките десет дни, докато бях там, се мъдреше надпис с огромни червени букви: „Вход посторонним строго воспрещен” (вход за външни лица строго забранен – рус.), а зад самата ограда денонощно дежуреше охрана. Най-интересното бе, че на питомците на „молодежния” лагер изглежда също бе забранено да излизат самостоятелно извън неговата територия, защото виждах как на нея те интензивно и целодневно биваха занимавани с най-разнообразни колективни игри – всичките с определено военно-спортен характер (лазене по опънато над земята въже, бягане между различни препятствия и т.н.). Трябва да подчертая, че (за разлика от великолепната руска комедия „Добро пожаловать, или Посторонним вход воспрещён” на Елем Климов, за който не можах да не си спомня) „лагерниците” съвсем не бяха деца, а млади хора между 18 и 25 години и въпреки пълнолетната им възраст бяха стриктно разделени на „отделения”, непрекъснато предвождани в мероприятията си от специални отговорници („вожатые”). Да, за около два часа преди обед въпросните „вожатые” строяваха населниците на лагера и вкупом ги закарваха на обществения плаж, където разполагаха „армията” им на един отрязък от пясъчната ивица, също стриктно ограден от околните (индивидуално) плажуващи с въжета и ленти. Зад огражденията лагерната „молодежь” биваше забавлявана от гърмящи, побити в самия пясък тонколони, от които звучеше (без каквото и да било внимание към околното „население”) многодецибелов „русский рапп” и „русский рок”. Онова, което ме порази най-много, бе, че под звуците на тези колони „молодые люди” танцуваха отново по отделения и ръководени от вездесъщите си  „отговорници”. А за да не проникне сред тях и капка от заразата на пагубния „либерален индивидуализъм”, тези, последните, от време навреме даваха и команди за извършване на необичайни общи ритуали. Най-безумен ми се стори този, при който отговорникът командваше: „Ну, ребята, обнимаемся!” и всички наоколо му послушно се обръщаха един към друг и се прегръщаха кратко и отривисто. След определеното време всички дружно събираха кърпите си и пак под строй поемаха към хотелския комплекс, където входът за външни лица бе „строго воспрещен”. Нито един ден, нито една вечер не видях някой от тях – някоя двойка, някоя групичка да излезе по улиците на градчето и да се смеси с „местното население”. С разказаното дотук искам да кажа следното. За всеки чувствителен посетител на родното ни Черноморие би трябвало да е станало очевидно, че „маркирането” на придобитата от руските граждани собственост с национални символи и знаци (руски държавни флагове, надписи от рода на „Малая Россия” и т.н.), откриването на магазини с изцяло руски стоки, концентрирането на собствеността в компактни „квартали”, издава едно подчертано желание за обособяване от околното (българското) население, за обособено от него живеене, за тяга към културно-битова „автархичност” на придобитите и „усвоени” крайморски територии. Сиреч, желание за осъществяване тъкмо на онова, от което сънародниците ни инак толкова много се боят, че могат да извършат в страната ни „бежанците” – „гетоизиране” на новозаселниците. И ето, аз питам: ако тристате хиляди руснаци, придобили – според „професор” Божидар Димитров, собственост на нашето Черноморие, действително са „наши братя-православни”, „братя-славяни” и т. н., то защо те така старателно се пазят да не заживеят заедно с нас, като едни от нас? Защо се концентрират в „малки Русии” в градовете на морето ни, защо продължават да си четат „Комсомольская правда”, защо откриват и пазаруват от „свои” магазини, защо настояват за откриване на руски училища, защо не възразяват (или може би искат) – онези от тях, които наистина са църковно-православни – на каноничната територия на БПЦ да се поменава руският патриарх? Защо така се боят да допуснат летуващите у нас руски младежи да влязат в общение с „братята и сестрите си” от страната, в която всяка година осъществяват военно-спортното си обучение? Тези въпроси не задава никой. Това, разбира се, са „русофобски” въпроси (можещи, при това, сериозно да навредят на „нашия туризъм”)[1]. Нека обаче – макар пак да заявявам, че не съм пленник на никакви национални фобии, да припомня, че за разлика от функциониращите засега само на равнището на „теориите на конспирацията” мюсюлмански „сценарии” за „мирно завладяване на иноверни територии” и превръщането им в „дар-ал-ислам” („земя на исляма”), за целенасочено експулсиране на единоверци в Европа, за да я „дехристиянизират”, Путиновата военно-политическа доктрина за подкрепа (включително въоръжена) на всички руски малцинства извън границите на Руската федерация е напълно официално декларирана и многократно я видяхме „верифицирана” на практика през последните десетина години. Ще припомня, че тъкмо в съгласие с тази доктрина още през 90-те години на ХХ век 14-а руска армия навлезе в заселения през предходните години с рускоезично население източен анклав на обявилата независимост Молдова и го провъзгласи за „Приднестровска република”. Ще припомня още, че тъкмо под претекст за защита на рускоезичното население на източна Украйна от „бандеровските фашисти”, Русия провокира и подкрепя до днес с оръжие и войскови части сепаратистите там, обявяващи едностранно части от суверенната територия на Украйна за някакви си „Донецка” и „Луганска” републики (или обобщено „Новорусия” – напомня на „Малая Россия”, нали). Ще припомня още, че постоянното провокиране на прибалтийските държави Литва, Латвия и Естония се върши тъкмо под предлог, че Русия трябвало да брани правата и свободите на руските малцинства в тях. Не са ли поради това твърде благодушни убежденията, че руските населници у нас не могат да представляват заплаха за националната ни сигурност, защото (за разлика от бежанците от Близкия изток) тези заселници са наши „славянски братя” и единоверни с нас православни? Да напомня, че Грузия също е православна страна, но това никак не възпря Русия да вземе страната на мюсюлманските етнически групи по северните й граници и да нахлуе с танкове до Тбилиси, за да „разреши” вътрешногрузинския конфликт (който съвсем очевидно сама бе разпалила). Украинците в огромния си процент (и в източната, и в западната част на страната) също са православни като руснаците, а освен това всичките без изключение са и славяни. И въпреки това Русия отне на Украйна Крим… Накрая, нека припомня – макар това най-много да се приближава до „теориите на конспирацията”, но пък е факт от историята – че от 1939 г. руската (тогава съветската) дипломация на два пъти е проявявала апетити в рамките на съглашенията си с нацистка Германия (договора Молотов-Рибентроп), при разделянето на сферите на господство между двамата диктатори, да получи за себе си освен Финландия, Прибалтика и източна Полша, още и източните части на Румъния и българското Черноморие (при втория тур от „пазарлъците” с Хитлер през 1940 г. СССР иска за себе си дори цялата България). Без, повтарям, да съм привърженик на каквито и да било конспиративни теории, не мога да не помня, че големите (империалните) държави обикновено имат трайни стратегически интереси извън своите граници, а при това положение интензивното „населване” на Черноморието ни с руски „собственици” и тягата им към самозатваряне не може да не ме притеснява. За трети път казвам: не съм привърженик на каквато и да било ксенофобия, но не мога да не се учудя, как така за 1000 – 2000 души бежанци (или „мигранти”, нека всеки избере предпочитания от него термин), които ще пребивават в България без своя собственост, ние произвеждаме фобии, стигащи до „гибел на българската държава”, „драстична промяна в етническия баланс”, „ислямизация на българското население”, а за 300 000 (според „професора”) руски заселници, които вече са у нас, обкичили са приморските ни градове с държавното си знаме, консолидирали са се в тях, ние нямаме дори бегъл усет? Не питаме какви по-точно са, с какви точно пари купуват и строят у нас, колко от тях са се сдобили и с българско гражданство – т.е. вече могат да избират и да бъдат избирани в органите на властта в държавата ни. [1] Изключения, разбира се, има. Вж.: http://frognews.bg/news_83529/Rusiia-okupira-Iztochna-Balgariia-s-500-000-imota/; http://frognews.bg/news_57266/Kuritsa_ne_ptitsa_Bolgariia_ne_zagranitsa; Страницата на Иво Инджев: „Новодворская: процъфтяването на България ще дойде след раздялата със съветските паметници”; пак там: „С какво привличаме путинисти в България?”

Share on Facebook

Продукти аза 4 порции:
400г тортелини
250г шунка
1 тиквичка
1 глава лук
1 морков
1ч.ч. течна сметана
½ ч.ч. прясно мляко
2ч.л. сол
3с.л. олио
2с.л. копър

Приготвяне:
Избирам си тортелини с пълнеж спанак и рикота. Почиствам и измивам зеленчуците. Тортелините сварявам в подсолена вода. Тиквичката и шунката режа на дребно. Рендосвам лук и морков. Използвам дълбок тиган с по- широко дъно. Наливам мазнина. Поръсвам сол и поставям съда на включен котлон. Запържвам зеленчуците и шунката за десетина минути. Добавям сметана, мляко и половин чаена чаша топла вода. Пробърквам и оставям продуктите да се готвят, докато поизпари течността. Накрая добавям тортелините и изключвам. Поръсвам с нарязан на ситно копър.

Днес Домосед ще открие нова за нашия сайт страна – Бирма, овреме преименувана на Мианамар от местната хунта, преди българските преводачи-редкатори-журналисти да я прекръстят на Бурма. Което всъщност е и единственото добро от хунтата

Приятно четене:

Бирма 2015

част първа

Янгон – Шве Ин Таин – Калау – езеро Инле – Пиндая

Янгон

В мемориалния парк пред кметството на Янгон попаднах на

международен фестивал на жонглирането

Речта на организаторите чужденци съдържаше сентенции от рода на че „не е сигурно дали точно жонглирането ще оправи държавата, но е стъпка в правилна посока“. Сградата на

британската администрация (Minister’s Office)

в Центъра на Янгон, която е едва ли не малка сестра и на Уайтхол, и на Червения форт в Делхи, е изоставена от хунтата и е оградена с бодлива тел. Вписана им е като културно наследство, ама дали ще съберат пари да направят нещо – не то музей, не то хотел – не е ясно. Поради специфичната история на Бирма с военната хунта и икономическите ѝ приоритети (или липсата на такива) since 1962 Янгон е изкарал късмет (или проклятие) да сe съхрани архитектурно в непокътнат колониален вид. Точно като за моя фотоапарат.

Но колкото е непокътнат, толкова е и неподдъражан, та

сградите са в близко до разпад състояние

Междувременно приоритетите са се променили и китайците напират да ги подменят с копипейстнaти безлични типови кубатури по универсален китайски калъп. Като например хотел Шангри-Ла, попаднал като метеорит в сърцето на тесните (но под прав ъгъл за разлика от в Лондон!) улички.

Намъкнах се и в

нещо, наречено „районен съд“,

което имаше вид да действа поне частично, стига да прецапаш по прогнилото дюшеме на коридорите за съдебните канцеларии на свой риск, без да обезпокоиш гнездящите върху канцеларските мебели гълъби, че да ти изкълват очите.

Районен съд

Преди уречената среща с Нтон и другите при най-голямата от най-големите, за държавата и за региона, златна пагода остана

време да наобиколя джамиите, синагогите и китайските храмове в центъра

Оттам –

в Народния парк да позяпам как Народа си ползва неделята

при хубаво време край фонтаните на фона на пагодата. „Във Африка маймуните коремите си чешат, в Янгон суингите перчеми мазни решат“ (софийски фолклор от началото на 60-те). Може да не са точно суинги, но перчеми имат, също татуировки, и танцуват нещо брейкданс-хипхоповско.

На срещата при

пагодата Шведагонг

Нтон ни държа половинчасова лекция колко лоши били генералите и още поне половин час за цялото си семейство – кой – къде – какво.

Нтон бил мон

Които са около 2% от народа. С брат му участвали в протестите 1988-ма, а после баща им пратил брат му да се скрие в манастир за няколко, докато отмине бурята, че не му сечало много пипето. Още бил там. Издигнал се до игумен.

Пагода Шведагонг

Пагодата Шведагонг равна няма!

Включително по фактора луна-паркност. Усещането не е принципно различно от на южняшки щатски панаир. Само надпреварвания с прасета дето не правят. Но всеки следващ павилион (те хич не са малко в кампуса на Шведагонг) си представяш, че ще се окаже стрелбище или въртележка. Или поне салон за гледане на карти таро от френска циганка. Най-често се оказва пагода/храм/олтар/оброк/светилище, но и без да са им точно френски циганките,

гишета за астроложки услуги не липсват

Повечето буди имат многоцветни премигващи неонови ореоли, които не биха били не на място около бюст-паметник на Елвис Пресли в Лас Вегас. А над порталите текат електронни надписи с букви от жълти/оранжеви/червени/зелени пиксели като в зала за залагания на конни състезания от началото на 90-те. Оказва се, че било рейтингът на ктиторите на деня. И дъни музика и на запис, и на живо, в цял спектър стилове – от протяжни несконачемо повтарящи се будистки мантри до насечен несконачемо повтаряш се

будистки хип-хоп

На места и придружена със своего рода танци, даже ако не броим селфи-танцуването с GoPro и iPhone, което е шлагерът на сезона.

Вечеряхме с подбрано от Нтон меню в Зеления слон.

Кварталната кръчма на Дамата, ще каже Някой. Друг е въпросът дали след 20 години домашен арест Дамата е добила навици да обядва тук.

А диктатурата как е? Не е зле.

Успяла е ефективно да забрани ползването на мотопеди/мотоциклети/велорикши в 8-милионен азиатски град. За сравнение – теоретично тоталитарната диктатура на пролетариата във Виетнам, не смее и да отвори дума по тоя въпрос.

Военната служба била тежка,

но за сметка на това – продължителна: 10 години. С 15 по-малко от стандартите на царска Русия по Наполеоново време. И също като в Русия имаш избор – войник или монах. А ако не искаш нито едно от двете – прав ти път – оставаш цивилен, с най-голяма статистическа вероятност – селски труженик. От друга страна злите езици разправят, че военната дикатура е омекнала и за всеки следващ по-сериозен проблем тичат за консултация при Дамата, която е и лидер на парламентарната опозиция – феномен, съществуващ от едноцифрен брой години.

Дамата се възприема за бирманския Нелсън Мандела

Дали – с основание, ще се разбере, като/ако дойде на власт. И тук им предстои да градят нация на дъгата, но проблемите не са същите. Това, което е съумяла да направи, е да съсипе Туризъма с призивите си за бойкот, за да не гушат туристите хунтата. В Северна Корея са си нямали Дама в домашен арест да призове за същото и Сульо и Пульо буржоазен турист (с изключение на американците) си се разхожда натам с фотоапарат и гуши семейство Ким.

Бойкотът за Бирма вече е вдигнат,

но е оставил дълбоки рани. Половината служители в туризма се изненадват, като им дадеш бакшиш, а другата – като не им дадеш. „Женщина, определяйтесь!“, както е казал Народа (грузинският).

А аз от цялата торба частни таксита в Янгон за обиколка на града май изкарах точно това със синия номер, директно нагушвайки генералите. Минахме, разбира се, покрай къщата на Дамата. Тя вече не държи речи през оградата, съответно – улицата е отворена за движение. А тя не е просто улица, ами важна градска артерия, даваща почти ексклузивен достъп на целия квартал към града. Военните навремето го блокирали за фрустрация на живущите буржоа, които вече не можели да си стигат с колите до вкъщи и им се налагало да ги държат при приятели/гаражодатели отвъд загражденията. За сравнение – къщата на бащата на Дамата,

генерал Аунг Сан

(в биографията му от „студентски лидер“ до „генерал“ се минава по краткия път за по-малко от 10 години) е отворена в качеството си на музей-светилище.

Той е национален герой, гласен за лидер на независима Бирма, ако не са го били застреляли злобари („malicious people“ според официалната версия на английски) година по рано (1947) в сградата на колониалната администрация в Янгон. Във въпросната къща – дървена вила с високи тавани, просторни проветриви помещения, веранда, градина и парикаран wosley в гаража – е проживял само 2 години. А скоро след смъртта му и семейството се е изнесло, тъй като един от братята на Дамата се удавил в басейна. Другият, 70+, в момента живеел в Ню Йорк. Не е ясно дали се занимава с политика, бирманска при това.

Американката Бетани, съветник на студенти в екзистенциална криза (counselor) във Вашингтонски университет, се оплака, че самолетът от Америка за Корея не можал да запали и я прехвърлили за Янгон през Токио, та си пропуснала шанса да обиколи пагодите. Междувременно

легиони бирмански студенти настъпват към Янгон,

което даже не е столица, за да протестират срещу екзистенциалната криза. Нов Тянанмън е една от опциите на правителството („зверска военна диктатура“ според избрани коментатори). Поживем – увидим (руска народна поговорка). Заделил съм десетина дни. Миналия път, 1988, военната диктатура си изгубила самоуважението, като допуснала студентите в столицата и ги разстреляла на Университетски път (Road, англ.), по съвпадение на който живее и Дамата. За да не се повтарят грешките,

преместили и столицата, и студентите

Столица построили на голо бърдо в средата на буша и я кръстили

Нейпидо,

което се превежда на чешки като Храдец Кралове. А студентите ги пръснали по 200 университета из провинцията, никой от които не предлагащ образование в общоприетия смисъл, а продаващ дипломи четири години след записване. Откъдето и причината за текущия протест.

Столицата я строили тайно от 2002-ра,

докато някакъв майор не избягал на запад и раздул. После 2008-ма въвели режим на тока в Янгон от 7 до 9 вечерта за две седмици. И на края, като пуснали тока, оповестили на обществеността, че използвали тъмнината, за да се изнесат (хунтата това) в новия си дом. Only in Burma!

Шве Ин Таин

Срещу Air Bagan, представили се с Ap 72-500 по трасето Янгон – Хехо с междинно спиране в Мандалей, нямам никакви забележки! От шумния Янгон изведнъж се оказах сред борова гора край

колониалната планинска станция Калау

на около 1300 м надморска височина.

С добре отоплен външен басейн на разположение. Рай!

А 25-километровото загряващо колоездене по чакълест черен път с аграрни гледки бе възнаградено с няколко различни кърита и сармички от рибена кайма в ресторантчето на 7-те сестри, функциониращо вече 30+ години. Със сестрите в кухнята. Едната междувременно починала, но я заместили снахи, зълви и етърви.

На сутринта продължихме с колелата по

Шанското плато

Шан е един от големите не бамарски щати. Където бамар са доминиращата в страната народност, откъдето идва и отреченото от хунтата име на държавата – Бирма. Малцинството шан, се приема, че е сродно с тайландското мнозинство (шан се римувало със сиам ?!), но е само по себе си съставено от поне дузина подмалцинства, като на много от селяните по пътя им е изписано на лицето, че генът им е от Средна Азия или Хималаите.

Шан

Забележителност на деня беше

комплексът пагоди с висок Индиана Джоунс фактор – Шве Ин Таин.

Стотици малки частни, лични и семейни пагодки в различна степен на разрушение през вековете съжителстват с още стотици нови и поддържани, много от които надписани с европейски имена на латиница и кирилица.

Пагоди

Обядвахме с пици в една пицария,

в която собственикът ни се закле, че готвачът му е бил на специализация в Болоня. Даже малко повече – бил от Болоня. Предполгатам, че болонският дож го е пратил в доживотно изгнание на края на света заради кулинарните му неумения. Вечерята компенсира на гастрономичния фронт в най-пош/шик заведението за изискана индокитайска кухня Зелената люта чушка. Къритата бяха фамозно божествени, но след 80 км яко каране не запълниха отворилата се енергийна празнина (appétit, фр.).

Реших да се поразходя след вечеря към хотела, за да преслушам нощния живот в туристическото хъбче от две кръстосващи се улици, пагода и пазар Нянг Шве. Към 9 часа решетките шумно падаха пред вратите на дюкяните. Пробвах да намеря еспресо машина в едно спретнатичко заведение с гордата фирма Italian Restaurant. Ядец (разбира се). Тактично пропуснах да се осведомя дали и техният бариста не е от Емилия Романа.

Езерото Инле

Будизмът започва да ми влиза под кожата.

GPS-ът ми отбелязва всякакви благоприятни поличби за Лунната Нова година на Козо-Овцата (също и на Овцо-Козата).

• Точно на 70-тия километър току що проходило момиченце с жълта рокличка ми маха с ръчичка.
• 88.88 километър ме заварва точно на 888 м надморска височина.
• На 90-тия км ме изпреварва кола, точно когато в отсрещното кола изпреварва каруца с неизяснен кимометраж в участък от пътя, в който асфалтът е застлан така, че да побира само една кола.

Отбелязвам и други будистки особености –

в църквите им се пуши, но не се влиза нито с обувки, нито по чорапи

Цяла война за независимост от Великобритания разпалили, защото британците не го разбрали това правило. А абсолютно същото правило важи и за кучетата, и котките. Стига да не са по чорапи, са добре дошли да си играят на криеница между статуите на Буда. Или да ги прескачат. Като в

манастира на Скачащите котки

Които обаче ги хванахме в час по медитация (айляк, тур.) и не ги видяхме да скачат. А в България, ако ти се промъкне куче в църквата, после трябва да я преосвещаваш от нула, а ако ти прескочи котката мъртвец на опело, той става тенец.

При първобитно-общинния строй имало

наколни жилища,

учехме в училище. И при режима на хунтата в Бирма има! В езерото. И имат вид да са много удобни за живеене. Стига да имаш и лодка за придвижване. А зеленчуковите градини, макар и да скачат още да не са се научили, да плават могат.

Гравитират около манастира, който подозрително изглежда закотвен. Chicken!

Наколните здания не са само жилища. Има и работилници. Примерно за тъкане на лотусово влакно. По $75 шалчета от производителя.

А по залез преслушахме и Винарската индустрия

Някакъв французин в изгнание от Бордо получил контракт за винотворец в изба Червената планина. Совиньонбланът, добре охладен, беше поносим за приятна беседа край лозето на залез слънце. Преди да се пренесем в школата по бирманска кухня, действаща под строгия поглед на Дамата от стената – „Á сте объркали подправките, á съм ви пратила в изгнание в Италия!“

Нощният живот, дето го търсих миналата вечер в града, сам ми дойде на прага на хотела! (виж арабска поговорка за Мохамед и Планината). Бяха поканили фолклорна група за песни и пляски да посрещнат голяма група французи. Тътенът на прекусиите и ултрасопрановите писъци утихнаха прилично към 10 вечерта, което се прие за сигнал от французите още няколко часа да ги обсъждат на висок глас и да се опитват да ги изимитират.

Пиндая

Yes!

Хванах полски пейзаж без пагода да ми влезе в кадъра!

(или впоследствие съм я кропнал с фотошопа)

Постановил съм вече няколко аксиоми в геометрията на местността (ареаметрията), валидни за Бирма.

Пагодите са вездесъщи, но най-честно маркират локален максимум или инфлексна точка в растежа на денивелацията.

Което ще рече – добра новина са за велосипедиста, защото следва или нанадолнище, или по-малко стръмно нанагорнище. Абсолютно аналогичен случай са антените на мобилните оператори.

За другата крайност – лошата новина –

Бирма не се отличава особено от останалия свят –

мостчетата през деренцата маркират край на нанадолнище.

Това, по което Бирма се отличава,

е липсата на координация между посоката на разминаване по пътищата и конструкционите особености на автомобилния парк. Някъде преди около 40 години хунтата, предполагам, за да я забележат или запомнят, или пък по съвет на доверен будистки астролог,

променила движението от ляво (колониално) на дясно (независимо)

Акт без абсолютно никакъв практически смисъл, предвид че съседите, с които имат общо най-дълга граница – Индия, Бангладеш и Тайланд, комбинация от бивши колонии и независими царства – карат вляво. По-лошо –

колите по пътищата са предимно трета ръка японско производство

А и първа ръка да са, са от регионалните модификации за Индия, Бангладеш и Тайланд, тоест – с дясно кормило. От Китай се внасят автобуси с ляво кормило, които обаче за всеки случай имат врати за пътници и от двете страни. А най-закостенелият шофьорски навик, който не можел вече 40 години да се изкорени, е да се дава сигнал с ляв мигач за „можеш да ме изпревариш“. Навик с по-катастрофални последици от не даване на мигач, което е обичайната практика при престрояване.

На всичкото отгоре, очевидно и правителството е вдигнало ръце от собствената си щуротия с дясното движение, та касите за царина ти се падат от дясната страна. Та, ако нямаш пътник да съдейства, трябва на бариерата да слизаш от колата, за да идеш да платиш на гишето. В Бирма обаче няма да срещнеш на пътя кола без пътник.

За протокола: сред брандовете бензостанции мнемоничното съответсвие на Lukoil е Lucky 7.

Лунната Нова година

пършивото кученце на спирката на разклона за Пиндая я отпразнува като българско гробищно куче на Задушница. Получи по половинка от порциите пържен ориз и пържени нудъли за обяд на поне половината от групата и поддържащия екип. Няма толкова много нудъли в една порция!

Рано следобед

стигнахме Пиндая

и се настанихме в кокетни сламени бунгалца в оазисче на тишина и зеленина край прашното шумно шосе. И хладна бира на разположение. Предверие на рая? Или първа стъпка към нирваната? Като за заслужили бодисатви. Надвечер се качихме пеша на

Пещерата. Златната.

А аз си мислех, че съм врял и кипял в Будистки пещери. Такива – натъпкани с Буди. За тази в Пиндая ми беше бедна фантазията. Трикът да ти се получи добра будистката пещера, е да е дълбока, да има свързани с тесняци просторни зали с образувания, в легендата ти да играят роли ангели, паяк и принц, и най-важното – да си позлатиш будите.

Освен, ако не си старши генерал от хунтата. В такъв случай ти се полага да дариш нефритен Буда с бамбуково чадърче, на когото пък се полага отделен прожектор за осветяване.

Паякът седи отвън на входа под обстрел с лък и стрели от принц-снайпер.

Не знам за бодисатвите, но за

ангелите в бирманската митология

се разбира, че са същества от женски пол, от които на принцовете спасители се полага най-малката сестра. Другите си остават стари моми. А както е казал принц Хари Уиндзорски, вбесявайки фронтууманката на световния феминизъм Ема Уотсън – да се ожениш за принц, не е достатъчно условие да станеш принцеса. По-добре да се бяха вкаменили на буди в пещерата.

Една цяла поредица статуи представят различните канонични пози на Буда с наименование на английски (по-точно на неопределен език с латински букви) и обяснение на бирмански. Предполагам, че точно тия неща зубрят послушниците по манастирите. Опростена дефиниция за послушник е, че е монах по-млад от 20 години. През живота си имаш право и задължение на произволен брой актове на иди-ми-доди-ми в манастир, по-голям от нула. За момчетата. За момичетата – по-голям или равен на нула.

Очаквайте продължението

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Разказът е със запазени авторски права

Други разкази свързани с Югоизточна Азия – на картата:

Югоизточна Азия

Още пътеписи от близки места:

1. Залцбург – замък от сол и цветни градини (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 3 част)
2. Пътуване из Европа с кола, 2015
3. Загреб и Любляна (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 2 част)

Неделя. Късен следобед, почва да се стъмва… Родителите ми са ми на гости и отиваме в ИКЕА, любимия ни магазин… Купуваме куп дреболии, майка ми си харесва един кафяв килим (ÅDUM, както разбрахме по-късно). Поглеждаме цената – 59,90 лв. „Супер!“, казваме си и взимаме 2 броя…
Стигаме до касата, цъкаме всичко, баща ми държи да плати той, плащаме, като ползваме отстъпка 30 лв. с карта IKEA Family, тръгваме и баща ми казва:
– Абе малко много ми се струва 269 лв…
– Как? – поглеждам цената на килимите – 119 лв./брой. Тъпо, няма как, ще връщаме.
Отивам на „Обслужване на клиенти“:
– Добър ден. Искам да върна тези килими, защото на етикетите Ви пише 59 лв., а на касата ги таксуваха 119 лв.
– Как така? Елате да видим…
Отиваме. Ама не през касите, а през втория етаж, т.е. обикаляме целият магазин от входа, за да стигнем до сектора с килимите. Гледаме етикет „59,90 ↓“, като стрелката сочи надолу към кашона, от който взехме килимите…
– Да, ама етикетът не е за тази стока, ето за тези килими са – държи ми се надменно момиченцето от „Обслужване на клиенти“ и ми показва другите два кашона с килими, които са встрани от етикета „59,90 ↓“.
– Добре, де, ами защо на тази стока няма друга цена?
– Има! – казва ми още по-нагло тя и ми показва етикет, който е два метра встрани – Ами сравнявайте си артикулните номера!!!
– ЧЕСТНО?! Ще ми кажете аз да си сравнявам артикулните номера?
Мълчи.
– Ами слагайте етикетите си така, че да не се налага да го правя!
Мълчи.
– Сериозно, оправете си етикетите!
Мълчи.
– Много евтин номер е да сложиш скъп килим между два евтини и не прилича на ИКЕА.
Мълчи и гледа килимчетата, сякаш иска да се качи на някое от тях и да полети в далечни страни…
– Искам да ми върнете парите.
– Добре, елате на касата – а, можела да говори значи.
След като довършихме обиколката на IKEA за норматив, мацката взе бележката, която изглеждаше така и я преснима:
КИЛИМ 119,90
КИЛИМ 119,90
…
(други боклуци) към 60 лв.
…
ОБЩО: 299 лв.
ОТСТЪПКА карта IKEA FAMILY: 30 лв.
ПЛАТЕНО С КАРТА: 269 лв.
И друг път съм връщал стока в ИКЕА, един подпис и всичко е наред. Да, ама не и този път.
– Понеже сте платили с карта IKEA FAMILY, ще ви върна само част от парите в брой, а останалите ви се взимат от точки…
– Как така „част от парите“ за нещо, което съм купил преди 10 минути…
– Ами така… промоцията ни е пропорционална. – очевидно не е много по обясненията.
– Чакайте, слагате етикетите си на грешните места, най-нагло ми казвате да си сравнявам етикетите, а сега ми казвате и че ще ми върнете част от парите за нещо, което не ми трябва…
– Да, защото сте ползвали точки от картата и това Ви е един вид подарък от нас.
– Така… платил съм Ви 300 лв., от които искам да ми върнете 240 лв. (цената на двата килима), а от останалите покупки за 60 лв. съм платил 30 лв. в брой и 30 лв. с точки, кое не е ясно?
– Не мога…
– Ами извикайте някой, който може да го направи.
Вика дежурния мениджър. Не идва… Вика го пак… Пак не идва, заета била.
– Вижте, аз няма да Ви чакам цял час, времето ми е твърде ценно, за да си го губя с Вашите неразбории…
Идва. Дежурният мениджър е друго момиченце, два пъти по-русо и два пъти по-нагло…
Обяснявам ѝ ситуацията…
– От един час чакам да дойде някой, с който да се разберем за връщането на парите с Вашата служителка.
– Не е един час, вижте си часа от бележката – по-малко от 40 минути са?
REALLY?!!
– Супер! Стори ми се мааааалко повече. А Вие наистина ли сте мениджър, за да започвате разговора така.
– Наистина.
– Айде тогава ми върнете парите…
– Вие не разбирате ли, че сте купили тези килими за по-малко пари и за това Ви връщаме по-малко пари?
– Ами не. Щях да разбирам, ако бях ги купил за 60 лв., ама заради Вашите етикети се оказа, че цената е двойна… Вие сега откъде знаете, че именно килимите съм искал да купя с точки, а не нещо друго?
– Ами Вие всичко сте си купил с тези точки и затова сега се разпределят пропорционално.
– Добре, а ако Ви върна всички продукти, ще ми възстановите всички пари и точки, нали?
– Да.
– И след това, ако купя всички останали продукти без килимите, ще ползвам 30 лв. отстъпка върху останалите продукти и реално ще платя още 30 лв., нали?
– Да, можете.
– Е, тогава защо е нужно да правим всичко това, служителите да си играят да пренареждат върнатата стока, аз да изгубя още толкова време, за да намеря същите продукти и в крайна сметка да постигнем същото?
– Не, защото точките Ви ще се възстановят след седмица…
– Още по-„чудесно“…
– Вие си решавате дали да върнете продуктите или не – отговаря ми в режим „киборг“ младата меринджейка…
– А как ще ме компенсирате за времето, което си изгубих заради вас и проблемните ви етикети?
– Ами няма да Ви компенсираме – през зъби ми процежда меринджейката…
– Знаете ли, ще върна всичко и изобщо няма да се занимавам с Вас…
Така и направих. Върнах им всичко до последната салфетка…
ИКЕА, вчера изгубихте от мен минимум 60 лв. оборот. В дългосрочен план обаче изгубихте много повече. А бяхте любимият ми магазин.
Служителите Ви имат още много да учат, докато ИКЕА се превърне в IKEA.
Arga katter får rivet skinn.

Как отлетяха 10 години! Сякаш бе вчера, когато един хубав септемврийски ден на 2005 датският всекидневник “Jyllands Posten” публикува 12 карикатури с главен герой мюсюлманският пророк Мохамед. Незабавно светът бе връхлетян от вълна на „спонтанно“ организирано мюсюлманско възмущение, от вандалщина, палежи, убийства и страшни заплахи. Последваха атентати и терор срещу авторите и посмелите да препечатат карикатурите издания.

Отговорността за публикацията тогава пое шефът на културния отдел на вестника Флеминг Розе. В сегашните дни на не по-лошо организирано „спонтанно“ преселение на мюсюлманската популация от Юг на Север-Северозапад германският публицист Хенрик М. Бродер разговаря с Флеминг Розе за медийната свобода в Европа, за цензурата и самоцензурата.

Флеминг Розе (роден 1958 г.) сам се определя като „фундаменталист на свободата на словото“. Днес той завежда международния отдел на вестник “Jyllands Posten” и продължава да се застъпва за правото на лично мнение като фундаментално право на европейския начин на живот. Един смел и прозорлив човек, с чието мнение смятам си струва да бъде запознат и българският читател.

М.Р.

Ди Велт: Как се чувствате днес, Флеминг Розе?

Флеминг Розе: Благодаря, чувствам се добре. Слънцето грее над Копенхаген, а утре излиза новата ми книга.

Ди Велт: На тема карикатурите на Мохамед, които Вие публикувахте преди точно 10 години във вестника?

Розе: Между другото и за тях. Но книгата е преди всичко за цензурата, за автоцензурата и за отношението ни към свободата. Казва се „Химн на свободата“.

Ди Велт: Имате предвид свободата на словото и мненията?

Розе: Да, мен често ме обвиняват в това, че съм бил „фундаменталист на свободата на словото“. Възприемам това като комплимент. Когато става дума за демокрация или за борбата срещу расизма, човек не може да е прекалено фундаменталистки настроен. Единствено във връзка с понятието „свобода на словото и изказванията“ думата „фундаменталист“ не е хула.

Ди Велт: По онова време Вие бяхте завеждащ културния отдел на вестник “Jyllands-Posten”. Съжалявали ли сте някога след това, че публикувахте онези 12 карикатури?

Розе: Никога. Не смятам, че заради една карикатура си струва да се жертва дори и един едничък човешки живот. Но имаме следният проблем: Как трябва да постъпим, когато някои други са готови да пожертват много човешки животи само за една карикатура? Не съжалявам, че тогава публикувахме онези карикатури. Това бе съвсем легитимен журналистически проект, принос към оформяне на мнение по дадени въпроси, макар може би тогава и да не съзнавахме още целия мащаб на темата.
Почти всички въпроси, по които днес водим разгорещени дискусии, имат отношение към онези карикатури. Животът в мулти-културно общество, съобразяването с религиозни чувства, границите на свободата на словото, имиграцията и интеграцията на хора, идващи от чужди култури – всичко това се съдържа в дванайсетте рисунки. Те са всъщност емпирична студия върху това, как живеем и какви ценности сме готови да отстояваме.

Ди Велт: Тогава коментираха, че сте искали да провокирате, да наливате масло в огъня.

Розе: Това са глупости! Цялата история бе съвсем банална: Каре Блуитген, познат датски автор, бе написал детска книга за Корана и за живота на пророка. Той търсеше художник за илюстрациите, но отвсякъде бе получил отказ, никой не смееше да поеме поръчката. Решихме да разпратим писма до всички членове на Съюза на датските карикатуристи. 12 художника откликнаха положително. Сред тях тях бе и Курт Вестергорд. Искахме тогава да разберем дали съществува нещо като автоцензура по отношение на исляма? И ако наистина има автоцензура, дали тя е въображаема или е наистина реална? Това бе всичко. Днес знаем със сигурност: Автоцензурата съществува и тя се дължи на съвсем не въображаема опасност.

Ди Велт: И какво ще правим с това откритие?

Розе: Има много хора и в нашия занаят, които не могат да признаят, че ги е страх. Вместо това обясняват: Не бива да се засягат религиозните чувства на малцинствата, не бива да се пише всичко, което може да бъде написано… и пр. увъртания. Когато бе нужно да заявят солидарност с нас и да препечатат карикатурите, те търсеха оправдания: Да, ама карикатурите са печатани вече, няма смисъл да се повтарят отново и отново…

Ди Велт: … Е, имаше и изключения, напр. вестник „Ди Велт“.

Розе: Да, но това бяха именно изключения, които могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Нещо подобно се случи и в началото на тази година след нападението над редакцията на „Шарли Ебдо“. Уж всички искаха да бъдат „Шарли“, но почти никой не се осмели да препечата някоя от критичните към исляма карикатури на списанието.

Ди Велт: От страх ли?

Розе: Разбира се. От какво друго? Когато някой си прави майтап с папата, няма защо да се опасява за живота си. Значи му е лесно да бъде „смел“. Автоцензурата е нещо невидимо. Няма как да я забележиш. Няма черни ленти или бели полета както при истинската цензура. Автоцензурата се задейства тогава, когато почнете да четете своите собствени текстове с очите на друг човек. А когато откажете или дори не сте в състояние да признаете, че сте се самоцензурирал, тогава вече сте капитулирал. За това става дума.

Ди Велт: От друга страна казвате сам, че не може да бъде създаден закон срещу страхуването.

Розе: Така е разбира се. Не може да се забрани на хората да се страхуват, също както не може да им се заповяда да проявяват смелост и да рискуват живота си. Единствената възможност за честен дебат е да се осъзнае фактът, че наистина практикуваме самоцензура – веднъж повече, веднъж по-малко. По-голямата част от публицистите в медиите нямат готовност за такова признание. Предпочитат да се вкопчват в представата, че са напълно свободни от всякакви ограничения. Наистина, не е кой знае колко героично да си признаеш, че те е страх. Разбирам ги.

Ди Велт: И все пак трябва да решим: Искаме ли да живеем в общество, в което господства страхът, или в общество, в което никой няма защо да се бои да изкаже мнението си? За мен това звучи както че ли се връщаме в старите времена на Съветския съюз.

Розе: Не казвам, че живеем днес в „Съветски съюз 2.0“. Но като човек, който дълго е живял в Съветския съюз и в Русия имам око за това как функционира едно потиснато от страх общество. От едната страна имате праволинейните защитници на режима, от другата – дисидентите. Двете групи са доста малки. Между тях е голямата маса на населението, примерно, 90 %, които са се примирили и приспособили към обстановката. В къщи те говорят и се държат съвсем различно отколкото на работното място и в обществото. Наричам ги „двойноговорещи“ или „двойномислещи“…

Ди Велт: … Звучи като по Оруел.

Розе: Да разбира се. Много е мъчително да водиш такъв живот. Не можеш вечно да се преструваш и да се самоотричаш. Но такава система се сгромолясва едва след като хората преодолеят своя страх. Така беше през годините на Съветския съюз. Скованите от страх общества са изградени върху пясък. В един момент всичко се хлъзва и вече няма спиране. Но нека не се заблуждаваме: много често мечът е по-силен от перото.

Ди Велт: Къде виждате днес границите на свободата на словото и на изразяването?

Розе: Днес може да говорите каквото си искате стига да не обиждате исляма и пророка. Богохулството не е вписано в Наказателния кодекс, но злословието срещу исляма е почти равносилно на престъпление. 25 години след фатвата срещу Салман Рушди, тази фатва е проникнала във всички ни. Който обижда пророка, сам си е виновен, ако след това му се случат неприятности. Даже и Папата намира това в реда на нещата. Неотдавна той каза, че не бивало да се засягат религиозните чувства на хората. А пък ако някой обидел майка му, той лично щял да му тегли едно кроше в лицето.

Ди Велт: Това бе казано скоро след Шарли Ебдо…

Розе: Да, и никой не се възмути от думите на Папата! Според мен тъкмо в мултикултурни или мултиетнически общества трябва да има не по-ограничена, а напротив – по-широка свобода на словото. Просто затова, защото никой не държи монопола върху „правилното“ мнение, нито църковните институции, нито синдикатите, а още по-малко пък правителството.
Впрочем вярно ли е, че училище в Бавария призовало родителите на своите ученички да се погрижат момичетата да не ходят на училище с прекалено своеволно облекло, защото бежанците, които били настанени близо до училището можело да приемат това като сексуална провокация?

Ди Велт: Вярно е. Да не носят къси шорти и прекалено тесни тишъртки.

Розе: Това е точно погрешният път! Аз на мястото на училището щях да взема преводач, който говори арабски, фарси и пащунски, щях да вляха с него в бежанския лагер и да го помоля да обяви следното: „Добре дошли в Германия! Приехме ви тук, знаем, че сте подложени на тежки изпитания, но ако искате да живеете при нас, трябва да спазвате нашите порядки. И когато срещнете жена с къси панталонки и вталена фланелка, помнете моля, че не става дума за покана за секс. Това е просто част от нашата свобода и ако тя противоречи на вашите убеждения, значи сте си избрали погрешната страна за убежище. Никой няма да ви попречи да потърсите щастието си на друго място.“

Ди Велт: А има ли различия между Дания и Германия? Наистина ли датчаните са станали по-ксенофобски настроени, както се чете в тукашните медии?

Розе: Мисля, че ние сме по-малко политически коректни отколкото германците. Затова пък дебатите в Германия се водят по-задълбочено. И интелектуалното ниво е по-високо отколкото при нас. Вие сте много по-травматизирани от историята отколкото ние. Имате усещането, че дължите нещо на целия свят, докато ние не познаваме такова чувство. Понятието „нация“ е обидна дума за вас, националната държава смятате за голямо зло, което трябва да се премахне. Затова вие не можете да разберете източноевропейците, които се противят на нареждания от Брюксел.

За поляците национализмът бе вратата към свободата, за германците – пътят към варварството. Когато германците говорят за „европейска интеграция“, те имат предвид премахването на националните държави. Те не разбират, че национализмът може да има както положителни така и негативни аспекти. Може да съществува и либерален национализъм, който поставя в центъра свободата на собствената нация, а не придобиването на власт над съседите. Също така не е възможно отпадането на границите, защото те определят къде свършва една държава и от къде започва другата. Идеята за Европа без граници звучи красиво, но тя е илюзия.

Ди Велт: Броят на националните държави не намалява, а се увеличава – включително в Европа.

Розе: Да, би могло да се каже: тенденцията е еднозначно в полза на националната държава. Югославия се разпадна на шест или седем държави, в зависимост от това дали броим Косово или не. След Съветския съюз останаха 15 независими държави, скоро и каталонците ще имат своя собствена държава…

Ди Велт: Най-големият Ви съсед, Швеция като че ли се движи в обратна посока – от националната държава към… към каква държава всъщност?

Розе: Шведите имат един проблем. Дания и Норвегия бяха окупирани от нацистите. И в двете тези държави имаше съпротива, която разбира се по-късно бе героически хиперболизирана, но така или иначе, някаква съпротива имаше. За разлика от тях Швеция бе „неутрална“, но зад кулисите естествено се договаряше с Германия. Това са неща, за които след войната не бе прието да се говори.
Изявената ксенофилия, която Швеция практикува днес като приема повече мигранти пропорционално на населението си от която и да е друга европейска страна, е от една страна самоналожено изкупление за старите грехове, а от друга – специфична форма на шведския национализъм: „Ние сме венец на хуманизма, светъл пример за всички други изостанали народи, които трябва да вземат пример от нас!“ – Това е разбира се морално шарлатанство. Разтревожен съм за нашите шведски братя и сестри, но все още не съм склонен да кажа „играта е загубена“. След 10 години ще знаем повече.

Ди Велт: А какво стана с художниците, които преди 10 години нарисуваха карикатурите за Мохамед??

Розе: Курт Вестергорд, който нарисува Мохамед с бомба в чалмата живее на практика като затворник в собствения си дом. След като бе жертва на навреме осуетен атентат и на второ нападение, при което по чудо оцеля, сега той е под 24-часова охрана и няма право да излезе и крачка извън къщата. Не ми е точно известно как живеят останалите. Но със сигурност знам, че никой от тях повече не е рисувал карикатури за Мохамед.

© за превода Милен Радев (http://de-zorata.de)