( Де)билборд

http://ivo.bg/2015/10/19/%d0%b4%d0%b5%d0%b1%d0%b8%d0%bb%d0%b1%d0%be%d1%80%d0%b4/

За руския шовинистичен таблоид със съветското название „Комсомолская правда” и склонността му да се подиграва на България съм написал със съответните цитати доста статии (мазохистите сред българите могат да свържат чрез търсачката в интернет ivo.bg с названието на жълтия флагман на руската пропаганда и ще се уверят в това).

 

Че това нещо се разпространява и тук- също съм отбелязвал.

 
Но ето че се рекламира и на (де)билборд!
 
“Комсомольская правда” вече е у нас под път и над път
19 октомври 2015
Снимка: Румен Раканов – Булфото

Билборд между Поморие и Слънчев бряг рекламира българското издание на “Комсомольская правда”, съобщава агенция Булфото.

Прокремълският таблоид излиза на български език от миналия месец и се разпространява в София в мрежата на Lafka.

Преди това “Комсомольская правда” излизаше в България единствено на руски – като двуседмично издание, което се разпространяваше предимно на морето и в руските книжарници и клубове в страната.

У нас редакцията на близкия до информационната линия на Кремъл таблоид е в Бургас.

В последния брой на “Комсомольская правда Балканы” е публикуван и “специален коментар” на Мартин Карбовски.

Припомняме, че през 2012 г. политици от чешката Консервативна партия поискаха от министерството на културата да забрани чешкото издание на “Комсомольская правда”.

Това издание използва забранената в Чехия тоталитарна символика – като започнем от портрета на Ленин и стигнем до сърпа и чука, аргументират се от Консервативната партия в Прага.

Действително под главата на вестника от десетилетия стоят комунистическите ордени, с които изданието е наградено по време на СССР.

Share on Facebook

Само(лето)дървието на Путин

http://ivo.bg/2015/10/19/%d1%81%d0%b0%d0%bc%d0%be%d0%bb%d0%b5%d1%82%d0%be%d0%b4%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d1%83%d1%82%d0%b8%d0%bd/

Смятам да преразгледам своето неуважително, американско, русофобско, еврейско, соросиодно, грантаджийско, платено от ЦРУ и поради всичко това предателско към майка ми България отношение спрямо чуждата, но все пак най-близка до сърцето на българския националист руска нация и нейната държава. Вече признавам величието на развитието на Русия.

 

Доскоро твърдях, че тази велика сила заслужава да има танк за свой символ. В края на краищата единствената днешна колониална империя има гигантски сухопътни параметри. Отива й да разхожда танковете си, вкл. на Червения площад тази година, смайвайки света с прекопиран, но свален от производство поради безумната му цена ( като за бедната Германия ) нов руски танк-чудо. Съответно империята си разхождаше танковете като чисто отбранителна мярка от приоритетно (интер)национално значение в ограниченото пространството между Прага и Кабул чрез ограничен контингент от отбранителни руски войски.

 

Няма по-ярък спомен за свободолюбивата руска политика в горещата зора на студената война от настръхналите свободолюбиви съветски танкове срещу американските завоевателни танкове в Берлин.

 

В снимания по онова време български филм за боевете на Шипка не случайно финалът е озарен от сцената с колона съветски танкове, пъплещи по билото на Балкана. Сцената е озвучена и с обещание съветските освободителни танкове да дойдат отново на гости. БНТ излъчи това танково послание отново в този му вид по време на монархо-социализма като предупреждение за надигащия се ужасяващ либерализъм в България, приета току-що в НАТО и ЕС.

 

Помните ли прославата на съветската интернационална танкова помощ за страдаща от недостиг на съветски танкове Чехословакия? „Русият Ванка скочи в танка”, възкликна през онази 1968 година поетът.

Признавам, злослових в едно свое заглавие, че днес трябва да се чете: „Русият Ванка, скочи в банка”- не че не е вярно, но не е етично спрямо нашите освободители от Трети украински фронт да се пишат някакви си истини, враждебни за дружбата ни. В нейно име тази година възстановиха в руския анклав край Камчия ( превзет като руски плацдарм от мафиота Лужков) сваления преди четвърт век във Варна бюст-паметник на командващия фронта срещу България маршал Толбухин – направиха го на 22 септември, т.е. в деня на празника на националната независимост на България, обявена въпреки Русия на този ден през 1908 година.

Империята обаче не боксува като танк без вериги на едно място. Вече си мисля, че самолетът е изместил танка в това отношение и този факт символизира полетът на руското само(лето)дървие във висините на прогреса.

Съдете сами.

Руски самолети си правят труда да изпитват готовността за полет на остатъчните няколко изтребителя съветско производство в България. Същите подлагат на подобно изпитание способността за адекватна реакция също на балтийските, британските, шведските и прочее дестинации, където са се сгушили и провинилите се пред Москва северни нации. Шетат руските самолети в небето над Турция броени дни след като Путин и Ердоган скрепиха с личното си участие и присъствие на православно-ислямската им дружба при освещаването на най-голямата джамия в Европа, построена именно в Москва.

Руски самолети са тема на дипломатическата полемика между София и Москва по отношение на маршрутите и сроковете за предизвестените им полети. Както и ремонтите на руските самолети ( а защо не и кабинети) у нас.

Руски самолети бомбардират Сирия. Канят се да я освобождават и да спасяват Европа ( и друг път са го правили, нали!)- този път от бежанската вълна. Тя съответно не спира въпреки прогнозата за времето, според която руски синоптици у нас вещаеха нейното замразяване.

Руските бойни самолети в небето на Сирия са всъщност гълъби на руското миролюбие спрямо войнолюбивите аналози на глобалистите и толерастите, чиито бомби и ракети напълно съзнателно окуражават ислямистките главорези, родени от еврейските си майки на Уолстрийт малко след като същото изпрати самолети срещу близнаците в Ню Йорк и Пентагона във Вашингтон, за да сбъдне мечтата на всички американски момчета в униформи за приятна служба в Афганистан.

С руски бомбардировач заплаши миналата година да прелети следващия път над Румъния руският вицепремиер Дмитрий Рогозин ( нали помните т.5 от договора, подписан и от България, според който агресия срещу всяка страна от договора активира автоматично нейната защита от останалите договарящи се страни).

Донякъде изключение прави само случаят с руската връзка при свалянето на малайзийския граждански самолет поради това, че той не беше руски. Руска беше само ракетата ( и ръката), която го свали. Но символиката пак си е самолетна и руска. Както при падналия полски правителствен самолет край Катин, където загина полският президент, запътил се наивно да почете падналите десетки хиляди жертви на съветския разстрел, приписван от Москва близо половин век на германските побратими на Сталин в деленето на Полша и подпалването на Втората световна война ( за която Москва вече обвинява днес самата Полша като съучастник- нещо като версията за еврейската конспирация в замислянето и осъществяването на холокоста)

Актуална новина от днешния 19 октомври потвърждава важността на самолета като нова емблема на руското имперско величие.

Тази сутрин френски боен самолет се приближил опасно до пътнически руски самолет с парламентарна делегация на борда, предвождана от председателя на руската Дума Сергей Наришкин, съобщава Газета ру, цитирайки сайта на руското МВнР.

По този повод руското външно министерство е поискало обяснение от посланика на Франция в Москва Жан Морис Рипер. Париж официално отрече и заяви, че става дума за швейцарски самолет.

Швейцария и бойни самолети срещу руски мирен самолет? Не може да бъде! Швейцария ( също) е исторически доказала се братска страна за Русия. Там се е крил Ленин и крият милиардите си неговите потомци ( да не кажа питомци). Но това е друга история.

Щом и Швейцария вече става враг на Путин, значи му е време да се приземи и дори да се зарие в някоя землянка. Като Саддам Хюсеин.

 

 

 

 

Share on Facebook

Перник - град като във виц

http://rumiborisova.blogspot.com/2015/10/blog-post_19.html

Перничани имали рулетка и мол преди европейците

Пред винкела `сички са равни, пред голфО `сички са бавни. Ето така днешните зевзеци описват перничани, но избягват да го правят в тяхно присъствие, защото да спориш с перничанин си е изкуство, при това по-често бойно. Едва ли има българин, който слуша, чете или сам разказва вицове, да не знае поне един за Перник. Приписват майтапите на различни автори, но всъщност си ги измислят самите перничани и то много преди да ги е имало винкелите и голфовете. Защото днешния Перник и най-новата му история е направена от кюмюра и Мината. А миньорите – тези физически здрави и издържливи мъже, които всеки ден рискували живота си под земята, умеели да се шегуват. 
Майтапи след тях са разказвали и металурзите, а после и машиностроителите, които са преобладаващото население на бързо превърналото се от малко село в град сърце на социалистическата индустрия на България.

Легендарен е бил един стругар с прозвище Жуцата. Той бил фамозен в професията, но и майтапчия,  и кърканде. Майтапите му се раждали докато смучел мастика в една от кръчмите на централния градски площад. Веднъж докато си седял там да си вземе редовната доза, той гонел с вилица маслина в чинията пред себе си. При него приседнал приятел взел вилицата от ръката му и набол маслинката. Жуцата го изгледал неодобрително и му казал: „Да бе, да! Уцели я, но вече я бЕх омаломощил.” Тази случка се разиграла още преди пернишкият площад да е бил покрит със скъп гранит и до ги има там мемориалът на миньорите и седемметровата фигура на комунистическия вожд Георги Димитров в младежка възраст, когато като синдикалист бунел на стачки пернишките рудничари. Сега и тях ги няма, защото след грандоманията на соца дойде ред на европроектите и вековният гранит беше изринат, за да се смени с далеч по-нетрайни плочки, които надали  ще изкарат петте години, дадени им като трайност, задължителна за всеки обект, направен с европейски пари. 

Всъщност селището Перник го има поне от 8 хиляди години. През Средновековието, по времето на цар Самуил,  славата на пернишката крепост излиза извън пределите на държавата, защото тогавашният местен феодал Кракра дръзва да води самостоятелни битки срещу Източната Римска империя, позната ни днес като Византия. Крепостта е популярна и днес, но  като пример как не трябва да се реставрират старините. Заради полимерите, с които бяха „визуализирани” крепостните стени, си доби прозвището на бутафорна Кракраленд. Замисълът сам по себе си беше добър, защото по идеята на проектантите със съвременни материали трябваше да се покаже величието на старината, но изпълнението я направи за кашмер.

Всъщност Перник преживява истинския се разцвет по време на най-добрите години на  мините. Още преди да е станало град, селището има водопровод и канализация, павирани улици,  модерни за времето си квартали, в които живеят миньорите и техните семейства,  минните специалисти, дошли от Западна Европа. Кварталът, който е най-близо до центъра и сега се казва „Монте Карло”. Това не е случайно, защото тъкмо тук била монтирана първата рулетка у нас, с която се развличали дошлите от Франция, Германия и Австро-Унгария инженери и маркшайдери. Това се случило само 10 години след откриването на казино в кралство Монако. 
Западноевропейците посяват своята култура на това място и Мината прави градски оркестър,  театър, стадион, плувен басейн, които си съществуват и до днес.  

В грижата за работниците се влагат значими проценти от печалбата на държавните мини, които всъщност от 1925 г. са автономно предприятие. През септември 1928 г. в ново минно помещение е открит огромен магазин, подобен на днешните молове.  Продоволственият обект бил предназначен за работния персонал на Мината, който пазарувал там  на най-умерени цени почти всичко необходимо за домашни нужди – хранителни стоки, посуда, платове, обувки и даже бижута и парфюми за миньорските булки. После пак мината построила градските хали, които отдавна са разрушени, за да отворят място за грандиозния площад. Съвременници на дните когато ги разрушавали, днес разказват, че ги съборили по-трудно, отколкото мавзолея на Георги Димитров.
Освен западноевропейските  минни специалисти своята култура в Перник привнасят и голяма група белогвардейци, побегнали от Русия, заради болшевишката революция. Те започват да се заселват в Перник през 1918 г. и към 30-те години на миналия век вече са около 5 000 човека, на фона на 15-хилядния Перник по това време. В брой на вестник „Пернишки миньор” от 1931 г. се съобщава за художествена изложба  в пернишкия квартал „Хумни дол”, където живеели руските емигранти. Сред тях имало и художник модернист, който показал инсталация от цигарени кутии, изобразяваща змей, а това се оказва и първата у нас демонстрация на модерно изкуство. 

С мината е свързана и появата на първата рок група у нас „Пернишките братя”, създадена през 1962 г,, почти едновременно с появата на „Бийтълс”. После през годините тъкмо Дома на миньора – синдикална културна институция за насърчаване на любителското творчество сред миньорите по времето на соца, започва да организира и рок фестивал „Китариада”, чието първо издание е през 1967 г. С пари от ЕС беше направен опит това начинание да се възроди и да стане нова културна марка на Перник, но осъществяването му беше само пародия на нещо като асамблея „Знаме на мира” с участието на възрастни и пак се получи обективност като във виц.

Мината е изградила и централния православен храм в Перник. Строежът на черквата започнал през още през 1909 г., но заради войните се забивал и бил осветен едва през 1920 г. В деня, когато Църквата почита св. Иван Рилски. Този ден бил празник на миньорите, а сега е и Ден на града в Перник, пак  по наследство от Баба Мина. В най-ново време нелепицата край храма е надгробен паметник, на който пише, че на това място са гробовете на двама от директорите на Мини Перник със заслуги за построяването на храма – Иван Симеонов и Георги Коняров, но това далеч не е така. Тленните останки на Симеонов наистина били край храма след 1920г. , но комунистическата власт ги извадила, а гробът на Коняров е във София,  но обелискът си стои на лично място, за да показва несъществуващ гроб.

Последният обект на майтапи от страна на перничани е обновеният  площад. Те нарекоха автобусни спирки някакви нелепи сенници от бетон, с които беше преградено пространството към входа на градския универсален магазин, под чийто свод са и сергиите на местните книжари и сега достъпът към тях е ограничен. Ремонтът е по проект за зелена и достъпна градска среда, но заради избуелите до пояс бурени из новообособените градинки хората решиха, че с тая зеленина се компенсират унищожените от ненужно широки плочници тревни площи и отрязаните дървета. 


На забодените в градинките нови растения веднага беше посегнато. По сигнал на граждани полицията хвана мъж и жена да крадат китки с корен от площада. Преди тях трима 13-годишни хлапаци посегнаха на поливната система, а още докато ремонтътъ беше в разгара сси 65-годишен мъж краде плочки, като първо ги натовари на стария си Мерцедес с пернишки номера, но като се строшило от тежестта немското возило, крадецът докарал "Зил", с който го и закопчаха. Но все пак нали има един такъв виц, че в Перник била открита открадната от НАСА совалка, вече с пренабити номера, а за пернишките хакери се знае, че крадат пароли заедно с компютрите. 

От центъра на града изчезна композиция на световно известния скулптор проф. Казуми Танака, в забвение и на унищожение е оставена работа на почетния гражданин на Перник проф. Емил Попов, с каквато се гордеят много световни центрове на изкуството. Затова сега една група съвременни зевзеци, които се наричат „кръжок на бръснарите” предлагат монументалната украса да се осмисли с някой пореден европейски проект като се направят скулптурни фигури в естествен вид на градските чешити. Идеята е на площада да седи Жуцата и да гони маслинката, балтонът си да развее местният самобитен поет-боксьор Круме Мекрото, написал класическото четиристишие „Мома седи у ливада/ и пие лимонада. / От водопада вода пада/ и става на вада.” Има място и за  бай Пешо Паприкаша, който по времето на соца забогатя от продажбата на семки, както и за Роби с цигулката, който на младини печели световен джаз конкурс в Париж, но в родния Перник завърши живота си като уличен музикант. Така ще се увековечи животът на Перник като във виц.

Как четеш: Пламена Велкова

http://azcheta.com/kak-chetesh-plamena-velkova/

Пламена Велкова по образование е философ, а по призвание естет и свръхактивен човек, който се плаши от застоя и всеки ден си отправя различни предизвикателства. Вълнува се от континетална философия, аналитична, понякога и политическа, биоетика и романтизъм. Най-хубавото нещо за нея са времето за четене, дъждът, библиотеките, виното и музиката. И тъй като може да...

Прокопиев: Ще удължим удълженият, за да ви стигне до ...

http://gikotev.blog.bg/drugi/2015/10/19/prokopiev-shte-udyljim-udyljeniiat-za-da-vi-stigne-do.1400644

... дъното на джоба. Вчера (18/10/2015г.) следобед Иво Прокопиев-ият в-к "Капитал" е публикувал поредното си капитално престъпно съчинение: АЕЦ "Козлодуй" ще удължава живота на 6-и блок с още 30 години Преценката...

Руски официоз не ни брои вече за “братя славяни”

http://ivo.bg/2015/10/19/%d1%80%d1%83%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d0%be%d1%84%d0%b8%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%b7-%d0%bd%d0%b5-%d0%bd%d0%b8-%d0%b1%d1%80%d0%be%d0%b8-%d0%b2%d0%b5%d1%87%d0%b5-%d0%b7%d0%b0-%d0%b1%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%8f/

Кремълският официоз „Росийская газета” написа във вчерашния си неделен брой поредната полуистина за преобладаващата любов на българите към Русия. В българските медии се появи пък полуистината за написаното. Ето точният цитат, от който в родните медии е изпаднала дребната подробност от руското твърдение, че МАЙ И ПОВЕЧЕ от половината българи симпатизират на Русия: „ несмотря на то, что половина, А ТО И БОЛЬШЕ ( курсивът мой-бел. ivo.bg) болгар с симпатией относятся к нашей стране, последние политические шаги Болгарии”.

 

Руските преувеличения, които минават с намаление в българските информационни средства, са част от типичната картинка на разваления телефон в двустранните отношения. Нещо „мъничко” куца в истината и тя престава да бъде такава.

 

Откъде официозът на Кремъл, който си има постоянен кореспондентски пункт в София, знае за въпросната по-голяма част ( „че май и повече”) от българите, симпатизиращи на Русия?

 

Този въпрос съм го задавал по повод подобно изказване в интервю на руския посланик Юрий Исаков. Той също подхвърли без позоваване въпросното твърдение. А щеше да е интересно да ни осведоми как посолството мери българската симпатия и дали не е подведено от своята мрежа от специални осведомители. Но няма кой да го притесни с подобен въпрос!

 

Истината е, че на 16 март тук бе публикувано последното изследване на общественото мнение от Алфа Рисърч. В него се казва, че ВСЕ ОЩЕ повече от половината българи симпатизират на Русия ( 54 на сто), но тенденцията е обърната от година насам след руското анексиране на Крим. Допитването е показало, че четири пъти повече българи са променили междувременно мнението си в негативна посока ( 30 на сто от респондентите), докато в положителна посока са променили отношението си само 7 на сто от участвалите в изследването 1000 български граждани.

 

Но най-важното, което „Российская газета” „пропуска”, съобщавайки само удобната част от констатацията на социолозите, е , че едва 6 на сто от българите ( сред които като симпатизанти на Русия се откроява възрастовата група над 60 години) разглеждат Русия като модел за подражание. Това е унищожителна оценка към днешна дата за режима на Путин, когото някои тук обичат покрай любовта си към водката и сельодката или изобщо към почерпката от ръката на щедрите руски господари.

 

И все пак заключителните думи на манипулативната статия, която е типичен образец на руската пропаганда по отношение на България, съдържат признанието, че те за нас вече не са „братя славяни”.

 

Най-после! Поне от тази задушаваща сантименталност сме на път да се отървем. На въпросната хлъзгава от сълзи и сополи претенция се крепи вековната опорна точка на руската претенция за освобождението ни по братско-славянска линия, която изключва открояването на българите като отделна нация, но ги включва на „правата” на милионите безправни православни славяни като нова безлична капка в имперското море.

 

Ето в оригинал признанието ( сдържащо определението за симпатизантите на Русия в България като „прости граждани”), след което ( признание) могат да ме допишат като симпатизант, щом като слагат „братя славяни” в кавички:

 

„Мнение же симпатизирующих “братьям-славянам” простых граждан так и остается их личным мнением. “Мы маленькая страна и не можем противопоставлять себя Европе и США”, – вот наиболее частый ответ болгарина.”

 

В този последен абзац от статията е закодирана една тънка подигравка чрез дебелашки намек за българите като народ без достойнство, който сам признава своята нищожност.

 

Извинявайте, ако обиждам вашата интелигентност с моята викторина, но можете ли да отговорите: кой е „българинът”, визиран в статията обобщаващо като типаж, твърдящ най – често, че България е прекалено малка страна, за да се противопоставя на Европа и САЩ?

 

Ако сте посочили като отговор онзи, който говори за Русия и САЩ като за началници ( т.е. като за побратими на Господа, когото също редовно нарича Началника), да знаете, че сте познали!

Share on Facebook

НЕ-ПОДЧИНЕНИЕ

http://azcheta.com/ne-podchinenie/

Автор: Захари Карабашлиев* “Подчинение” (от френски – „Soumission“) е последният роман на един от последните големи литературни некомформисти Мишел Уелбек. Книгата излиза буквално часове след масовото убийство в офиса на Шарли Ебдо, където един от загиналите е и личен приятел на Уелбек. За броени дни романът се превръща в бестселър във Франция, Германия и др....

Бирма 2015 (2)

http://patepis.com/?p=62028

Продължаваме с велосипедното ни пътешествие из Бирма заедно с Домоседа. В началото минахме пътя от Янгон до Пиндая. Днес ще отидем до Мандалей и планината Попа. Да, знам, че ги чувате за пръв път :)

Приятно четене:

Бирма 2015

част втора

Пътят към Мандалей и планината Попа

Бардът на британския империализъм Ридиард Киплинг е възпял пътя към Мандалей (и момите край него) в едно от най-обичание си стихотворения. Обърнато на песен, даже и Франк Синатра му е отдал почит (но с американски акцент, което убива поне половината от посланието; има го на youtube).

Поетът, силно подозирам, че не е минал точно по тоя път до Мандалей и не на велосипед!

Мингла баа! Ще ми подвикват селянчетата, излежаващи се на сянка под самоделни навеси край пътя, ужким че продават мандарини. (как пък един път не видях клиент да спре да огледа, камо ли да си купи мандарина). „Мингла баа“ би трябвало да значи „добро утро“. А аз се потя по баира и нито ми е до добро, нито до утро. Най ми е до мама ви да ебаа! В рима. Nice, ааа!

А в наше село – аналогичен случай! Левски псувал на майка в нов български биографичен игрален филм пред няколко хиляди държеливи киномани на 4-часова премиера в НДК.

Даже съм забравил кога е било наистина утро и слънцето се е държало все още прилично. От него спасение има само под сянката на бамиановите дървета, които се срещат толкова рядко, колкото круша в Йовков пейзаж. А и точно там не можеш да пикаеш, защото под всяко от тях медитира Буда, левитирайки на лотусово листо. По храстчета можеш да пикаеш, защото там живеят само второстепенни духове, които приемат вербални извинения.

Ако си преминал възрастта да махаш с ръчичка на преминаващите велосипедисти, имаш избор да ходиш на училище (със зелено лонджи и бяла риза) или да почнеш да бачкаш. А няколко години по-късно те осенява съмнението. За какво ти е да си пробачкваш дните, след като имаш жена, а в селото ти има beer station за Dagon Beer (а вие знаете ли, че Дагон е старото име на Рангун, който сега е Янгон?), където можеш да заседнеш от заранта с аверите (the mates, австрал.).

Според джиписеса на Алан по пътя към Мандалей от Пиндая, сме качили 1200 + метра и спуснал 2500+. Спускането беше двойно по-голямо за четворно по-малко разстояние. Ще рече – много по-стръмно. Чу, водачът, ни беше предупредил, загубен в превода, че повечето му клиенти катастрофират в тоя участък. Вероятно беше имал предвид, че повечето катастрофи с клиентите му стават в тоя участък. Защото от нас, шестимата, падна само една жертва, което не бих казал, че е повечето. Падна буквално. Подхлъзнал се и излетял от пътя, докато аз го чакам на гюме с фотоапарат да излезе иззад заввоя, че да ми одушеви пейзажната снимка на серпантинест път сред рядка гора с опадала шума. Филип. Изглеждаше ми просто олющен на няколко места по краката и рамото, но си призна, че си е счупил ключица. И не му било за сефте! Миналия път му слагали вътрешна титанова шина, докато зарасне. В Мандалей го хвърлихме в една поликлника да чака ред за рентген, докато вечеряме с подбран набор кърита и сравним дагонското с мандалейското пиво по студенина. А след вечеря си го прибрахме гладен, жаден и радиографиран с диагнозата, която сам си беше направил – счупена ключица – и предписание, за което сам се беше сетил – да приключи с колоезденето за тоя месец и да се прибере у дома. Което в неговия случай беше Сидни, Австралия. Това, което никой не разбра обаче, беше как се наложи изборът на транспортно средство до Янгон. Автобус! Бирмански, народен, междуградски. Къде се скриха 6-те конкуриращи се авиокомпании? Или никой не се сети да ги потърси?

Мандалей

It doesn’t get any better than this! (Като сме най-зле, така да сме, британска колонизаторска поговорка):

  • Сух сезон в тропиците;
  • Тераса с гледка към бавна, широка, тлъста, дебела, пълноводна, жизнеутвърдителна река;
  • Сред туземен тауншип, населен с бедни усмихнати азиатци, които не си сигурен дали те псуват през усмивките си или ти се радват или са равнодушни;
  • Коктейл Киплинг, където Ръдиард Киплинг е … (виж по-горе);
  • Освежаващ бриз след лепкаво жегав ден, точно колкото трябва прохладен, че да не се схванеш;
  • Залез (червен);
  • Марионетки, разиграващи азиатски средновековен епос.
  • Приятна (или поне поносима) компания от младо пенсионерско семейство от Белингем, Австралия, за разговор по незначителни теми (small talk, англ.)
  • Интернет!

Имал бях един цял ден да се ориентирам в Мандалей.

Мандалей не е дружелюбен към пешеходците

Много по-прашно третосветски и архитектурно безличен от Янгон. А хотелът ни е единствената сграда от тухли и бетон сред крайречния слъм. Да е жив и здрав Lonely Planet, че ми подсказа градски дестинации за с такси моторетка.

Мандалей – Мианмар, Бирма

Първо –

Мандалейският хълм

Местността е плоска, докъдето поглед стига. Което в разгара на сухия сезон не е много далече поради напластяването на плътна естествена и изкуствена мараня. Естествената се дължи на сухия сезон. Изкуствената се дължи на пушеци от всевъзможни огньове и огнища – за готвене, за изгаряне на боклуци (от всякакви изкуствени и естествени материали), за пъдене на комарите, за прочистване на стърнища, просто за игра. И в Дубай нещо си играли с огъня и подпалили най-високия жилищен небостъргач, наричащ се … Факела. На Мандалейския хълм обувките си ги оставяш в подножието, а после те чакат 250+ метра денивелация и няколко километра траектория до върха. И обратно, защото за да си вземеш обувките, трябва да се върнеш по същия път, а не да селзеш с асансьора от северната страна. Ключов ориентир за средата на пътя била статуя на изправен Буда. С уловката, че преди нея откриваш, че има още няколко, всяка следваща по-голяма от предишната, статуи на изправен Буда, така че изобщо не може да познаеш какъв ти е прогресът с катеренето. И докато ходиш бос по алеята с плочки и навес, покрай тебе разни хора си живеят живота, търгуват с нещо, готвят си, къпят се, облекчават се. И като стигнеш горе не си особено очарован, защото гледката не е към двореца (накъдето сочи търсеният изправен Буда), а на север към безинтересни квартали и поля.

Буда – Мандалей – Мианмар, Бирма

Двореца

можеш да го видиш само със силата на въображението си през неопадалата шума по клоните на дърветата и маранята. На път за там направих две спирки.

  • Първо – на обществен басейн, плаж, напълно приличен като хигиена и обстановка, в който, без да има някакво писано сегрегационно правило, се къпят само момчета. Момичетата, ако изобщо са поканени, манипулират нещо около одеалата и кошниците за пикник. Предполага се, че ги притеснява единственото писано правило – да се къпеш по бански.
  • Втората спирка беше в подсказано от Lonely Planet заведение в стил американски дайнер (Джеймс Дийн се усмихва игриво от вратата към тоалетната), единственото на разумно пешеходно разстояние до портата на двореца.

Колебах се между говежди и сардинен хамбургер, но в крайна сметка избрах малко по-азиатската опция – рибени шишчета с кокосов сос, fancy зеленчуци и пържени картофки. Говеждо къри „по италиански“ ми остана като неизползвана опция за вечеря на терасата. А пивото Madaley (since 1868)

Бира – Мандалей – Мианмар, Бирма

бие по вкус националния бранд Myanmar

Бира – Мандалей – Мианмар, Бирма

Така и не съм сигурен генералите държавата ли са кръстили на бирата или обратно.

В Мандалей има кралски дворец, защото е бил столица

А е бил столица, защото да се мести столицата на ново празно (!) място, е традиция от незапомнени до запомнени (2005) времена на бирманските управници. Обикновено за избора на благоприятно място и на благоприятно време за премествани е вземана предвид съвокупност от астрални параметри, пророчества и будистки годишнини. Разпространението на малария, мисля, че не е бил един от параметрите. Доколко параметрите за основаването точно на Мандалей са били правилно разчетени, интерпретирани и калкулирани е спорно, защото историята е отсъдила това да е последната столица на Бирма като династическо царство. Британците са пристигнали с особено мнение за държавното управление, пътищата и момите (виж предишния по-горе). А впоследствие хунтата е изразила още цяла съвокупност особени мнения по всички въпроси, повече или по-малко спорни.

Едно от тях е да се възстанови дворецът в Мандалей. Тоест да се препострои от нула. Дворецът е в сърцето на крепостта. Която представлява почти правилен квадрат със страна от около 2 км от крепостна стена и ров с вода. И служи за действащ казармен район. В бирманския смисъл – с квартири и за семействата на войниците. Оригиналният дворец от 1850-те е бил от дърво, тоест – по рождение е имал шанс да бъде затрит с лекота. Възползвал се е от този шанс час през Втората световна война, когато е опожарен до основи. По нареждане на хунтата е препостроен през 1990-те. Пак от дърво! Май са пропуснали шанса да си издействат някоя евросубсидия, като го построят от огнеупорна пластмаса като пернишка крепост.

Туристи, абитуриенти и абсолвенти са добре дошли, стига да слязат от мотора точно на портата, да си свалят каските, а после да не се заглеждат много-много по казармите. Харесвам!

2015020414mandalay.JPG

2015020403mandalay.JPG

2015020405mandalay.JPG

2015020413mandalay.JPG

2015020408mandalay.JPG

2015020415mandalay.JPG

Около Мандалей

Пътят към Мандалей – Мианмар, БирмаПътят към Мандалей – Мианмар, БирмаПътят към Мандалей – Мианмар, БирмаПътят към Мандалей – Мианмар, Бирма

Край Амрапура

ни показват тиков мост, който бил най-дългият от категорията си в света. Под моста – патки пасат водорасли. Радваме им се. И на хлапака, който ги гони с пръчка. Но река Айервади я прекосяваме по железен. При

градчето със светогорско излъчване Загаин,

където са се накачулили един връз друг мъжки и женски манастири, с неизброими пагоди. Там ни хваща задръстване. Чакат един от генералите да дойде на водосвет. Затворили са половината криви улички. Докато чакаме, установяваме, че в женските манастири има обозначени мъжки тоалетни.

Пътят към Мандалей – Мианмар, Бирма Пътят към Мандалей – Мианмар, Бирма Пътят към Мандалей – Мианмар, Бирма

Продължаваме към

Мингун

Било временна столица, в която някакъв цар от края на XVIII век се опитал да построи най-голямата пагода в света. Излял бетона, прадон … тухлите, и … нито парите му стигнали за повече от основата, нито тухлите не били държеливи, нито почвата, а и го хванала кризата на зловредните слухове, че бирманската Ванга тая пагода не я е била одобрила. Сега седи като една нацепена грамада от изпечена глина, по която се качват всички, напук на забранителните табели, предупреждаващи, че след последното земетресение е опасно. До нея виси на дебели греди бирманският цар Колокол, тежащ 55555 бирмански оки, което го правило 1/3 от руския. Ако повярваме на Интернет, че цар Колкол тежи 201924 кг, то значи 1 бирманска ока = 201924/3/55555 излиза около 1 килограм и 200 грама. Тривиален факт, достоен за запаметяване. За разлика от кремълския образец мингунската камбана не е счупена и всеки може да си я бие с нарочна палка (талпа).

Третата атракция в Мингун е една по-особена пагода с вълни и хълмчета, като 7-те реки и 7-те езера около легендарния връх Неру. Чу, водачът, правилно се досеща, че вътре ще намерим два образа на Буда, един зад друг. Тоест – по-старият, гледа в тила на по-новия, защото вече го били крали и така ужким се чувствал по на сигурно (false sense of security, англ.).

Буда – Пътят към Мандалей – Мианмар, Бирма

Удивявам се

какъв голям процент от човешката енергия отива за задоволяване на религиозни потребности при тия будисти.

Не се сещам за друга религия, която даже да се опита да ги настигне. Мюсюлманите се молят по пет пъти на ден, но всекидневните им джамии са прости помещения, застлани с черги. А тук! Кога им остава време и да си живеят живота, и да строят/създават практични неща?

Отива селянинът на пазар в града, продава прасенцето си на някое заведение за пържен ориз със свинско за няколко лепти, а на излизане го причакват манастирски настоятели и го убеждават, че това е един изключително благоприятен ден да си пусне лептите в сребристи урни за будоугодното дело по пристрояване на нова пагода. Към съществуващите вече 143.

Може би не са корумпираните генерали единствените виновници

за бавното икономическо развите. Като се има предвид, че генералите са по-набожни и от Далай лама. Виж минали сводки за диктатори, гузна съвест и атонски монаси.

Река и лодки – Мандалей – Мианмар, БирмаРека и лодки – Мандалей – Мианмар, Бирма

На будисткото простолюдие му е трудно даже да си живее нощите от будизъм

Наблюдавам (с очи и уши) хората в квартала около хотела. Върху много страни на съдбата/кармата нямаш контрол. Беден си, намерил си да живееш под навес на прашния речен бряг със стотици себеподобни, опитващи се да свързват двата края като неформални докери или рибари в мътна кална вода; денонощно гълташ прах; понятие за хигиена е невъзможно да си изградиш; съжителстваш и с кучета, които понеже нямаш културни навици да ползваш за храна, търпиш около себе си барабар с бълхите им и със среднощните им кавги на висок лай. Но защо трябва да търпиш и целонощно някой съсед да ти мели мантри през пращящи високоговорители, не мога да проумея. Във всяка друга култура на тоя с високоговорителите щяха да му направят мечка. В София, ако настаниш будисти вместо атакисти в празното петно на Халите, смятай, че мюезинът от минарето на джамията, си е намерил майстора!

Прасе – Мандалей – Мианмар, Бирма

А пък Индия как отсвириха Южна Африка на световното по крикет в Мелбърн! Чак в Бирма се чу.

Пътят от Мандалей

2015020363roadToMandalay.JPG

Двата дни път

от Мандалей до връх Попа

си приличаха като две капки вода. С африкански привкус при това. Колоездене през пейзаж, сходен с африканска савана, бодливи дървета (не задължително акации) и тук-там някоя нивичка, обработвана по хилядолетния начин. Пагодите са като импалите в Крюгер парк. Тамам си мислиш, че след завоя или зад възвишенийцето/храсталака ще изскочи други животно, а то … пак позлатена пагода.

Пагоди – Шан – Мианмар, Бирма

В някои села пагодите изпъкват или по размер, или по разположение, или по съпътстващи елементи (примерно триглави слонове) и ги признавам за други по-малобройни антилопи – куду, нияла, вилдебийст. Как пък в никое село не издигнаха за разнообразие статуя на мадоната с младенеца. Тук се обажда честният Някой да възрази, че джамии все пак се срещат. В градчетата. Не по селата. А колкото по на юг карахме, толкова се разреждаха селата и пагодите. Също като да се движиш в Крюгер парк на север, където пък се разреждат антилопите.

Тръгнахме от

Ава – стара столица (една от многото),

която пази крепостни стени без действаща казарма сред тях.

Пътят към Мандалей – Мианмар, Бирма

Ритъмът е на всеки 20-тина километра (при равно или леко нанагорнище) да се спира за подкрепяне на силите в някоя чайна. Бизнес модела на тези чайни така и не можах да го разбера. Точно чаят е безплатен. Все едно в бозаджийница да е безплатна бозата. А всичко останало – хладни газирани напитки, вафли, солети, плодове – си го носиш сам и си го консумираш на техните маси. От кумова срама можеш да поръчаш:

  • а/ кафе, при което получаваш разтворена в гореша вода прахче 3+1 (кафе, мляко, захар);
  • б/ черен чай, при което получаваш разтворено в гореща вода прахче нес кафе с парче лимон или лайм.

Това може да се докаже добра бизнес идея във вечно гладния за новости кафеджийски бранш на запад. Отваряш франчайз верига за нескафе с лимон, наричаш го „мианмарски черен чай“ и превземаш света. Или продаваш патента си на Starbucks. Безплатен е зеленият чай, който те чака в нарочен термос на всяка маса.

Магазин – Шан – Мианмар, Бирма

Пътят не беше стръмен и минглабато (то всъщност се превежда повече като „Дал Бог добро!“ или „Благоприятни ти звезди!“, отколкото като „Добро утро“) го приемах с усмивка без корист или задъхване. Даже си пляскахме ръцете с по-смелите деца от публиката край банкета. Принципната разлика между двата дни беше бивакът вечерта. Или по-точно – гледката от прозореца

  • Гледка 1:

Минян – Мианмар, Бирма

  • Гледка 2: Залез – планина Попа – Мианмар, Бирма

Гледка 1 беше в град Мьинджан, в който няма никаква туристическа атракция и абсолютно никаква причина чужденци да спират по пътя от Мандалей за Баган, освен ако не са с колело. А много малко са. Хотел има – The Emperor, но

стандартът му е като за странстващи средна ръка императори-аскети

„Това сигурно някой индиец го е правил“, би се изказал херцогът на Единбург, да би видял инсталациите и особено водопровода. На пръв поглед към душа вървят две тръби, една с топла и една със студена вода, които се смесват. Също като в първия свят. Обаче не всичко е каквото изглежда. Горещата струя е много по-мощна от студената и студената не прониква през смесителя. Вместо това горещата, както излиза от душа, така и навлиза обратно в студената. А горещата пърли! Единственият начин да си я разхладиш, е да я спреш, да пуснеш студената и да чакаш две, три, пет, безкрайност минути (в зависимост колко време си държал горещата отворена) да се разхлади. След което разполагаш с константни 34 секунди да се обливаш, преди да стане непоносимо студена. А за да я затоплиш, повтаряш целия процес.

Mount Popa Resort с гледка 2 беше другата крайност на хотелски комфорт. Разполагах с цяло бунгало, скрито в гората на склона на тепето на около 800 м височина (400 над платото) с гледка към светилището, кацнало на върха на съседния хълм. Подобна – и гледката от басейна. И от столовата. И от терасата за гледка. Като в африкански сафари лодж от най-висок стандарт.

Планина Попа – Мианмар, Бирма

Светилището

трудно бих го оприличил на антилопа. По-скоро на коронована гърбица на камила. Кацнало е на стръмно островърхо разклонение от основния хълм с 360 градусова видимост над иначе плоската местност. Единствено интернетът им куцаше, ама на кого му е до интернет при положение, че може да си кисне с ром с кола (не му казват Cuba Libre в тоя край на света) в басейна и да съзерцава светилището.

Или още по-интересно – да попадне сред кервана на

рали „Пътят към Мандалей“,

отбили се да обядват и задръстили паркинга в предпоследния ден на състезанието. За стари коли („класически автомобили“, полит.кор.)! От Itala отпреди Яървата световна, която била печелила на младини рали Париж-Пекин, до поршета от 60-те. И любимият ми Rolls-Royce, модел 1924, с белгийски екипаж, е тук. А пък аз си мислех, че е супер яко да вземеш пътя Мандалей-Баган на велосипед. Тия ни удариха самочувствието в земята. Екипажи от цял свят, тръгнали за Мандалей от Сингапур през Малайзия и Тайланд.

Хай живе! (украински народен одобрителен възглас)

Рали Пътят към Мандалей – Планина Попа – Мианмар, БирмаРали Пътят към Мандалей – Планина Попа – Мианмар, БирмаРали Пътят към Мандалей – Планина Попа – Мианмар, БирмаРали Пътят към Мандалей – Планина Попа – Мианмар, Бирма

2015020340roadToMandalay.JPG

Самото светилище на връх Попа,

както и си представях, е

нещо за гледане отдалеч. А не отвътре.

Също като Мон Сен Мишел в Нормандия. Тясно и нагъчкано с народ суеверен.

Mt. Popa National Park, Мианмар (Бирма)

Светилището е на нетове

Не напълно съвместими с будизма дервиши-светци-горски духове. 777 стъпала. И още толкова маймуни по тях. Столица на дарителността! Колкото са маймуните, толкова са и чистачите на стълбища, които очакват дарение (бакшиш, тур.) от всеки нетомолец. Вярно, миенето на плочници, по които ходиш бос, е нетуугодно дело, но не изисква толкова много работна сила. А после стигаш до гише с прозрец и надпис Donation Centre, където пък даже ти дават и разписка. Отделно всички статуи на нетове и буди събират дарения. И си ги аранжират естетически по всички правила на висшата банкнотна икебана.

Нет (дервиш) и пари – Светилище на планина Попа – Мианмар, БирмаНет (дервиш) и пари – Светилище на планина Попа – Мианмар, БирмаНет (дервиш) и пари – Светилище на планина Попа – Мианмар, БирмаСателитна антена – Светилище на планина Попа – Мианмар, БирмаПагода – Светилище на планина Попа – Мианмар, Бирма

Очаквайте продължението

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Разказът е със запазени авторски права

Други разкази свързани с Мианмар (Бирма) – на картата:

Мианмар (Бирма)

Макарони с тиква и кашкавал

http://www.babapena.com/?p=8718

Продукти за 4 порции:
400г тиква
500г макарони
200г кашкавал
2 яйца
1ч.ч. прясно мляко
1ч.л. сол
1ч.л. мента
2с.л. краве масло

Приготвяне:
Сварявам макароните в подсолена вода. Следвам указанията на опаковката. Обърквам отцедената паста с краве масло. Обелвам и измивам парчето тиква. Нарязвам на малки кубчета с къдраво ножче. Варя оранжевия плод около четирдесет минути, след което оттеглям съда. Намазвам тавичка с масло. Разпределям макароните. Добавям тиквените парченца. Наливам чаена чаша плодов бульон. Поставям равномерно парченца краве масло. Пека на умерена фурна, четиридесет минути. Разбивам яйцата с прясното мляко. Добавям сушена мента и сол. Поливам запеканката. Поръсвам равномерно с кашкавал. Връщам в горещата фурна. След двадесетина минути, изваждам запеканката и оставям да изстине. Режа на парчета и сервирам.


Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Let’s paint with words

http://krokotak.com/2015/10/lets-paint-with-words/

  These are the pictures of the kids from 68th school “Nikola Obreshkov” (grades 3 and 4). This...

Pumpkin Fantasies

http://krokotak.com/2015/10/pumpkin-fantasies/

Join the kinds from group 2, “Prolet” kindergarten, Sevlievo, and their teacher, Violeta Vasileva, and make a pumpkin...

Време за „Приказки страшни за деца безстрашни“

http://azcheta.com/prikazki-strashni-za-detsa-bezstrashni/

Обичате ли приказки? А хубави книги с твърди корици и чудесни илюстрации? „Приказки страшни за деца безстрашни“ (изд. „Софтпрес“) може да ви предложи всичко това. Изданието е перфектното съчетание между някои от най-популярните приказки и по-малко известни такива. Сред „Приказки страшни за деца безстрашни“ ще откриете много поучителни истории за алчността, коварството, завистта и предателството. Заедно...

Страници: 1

Бързи връзки


Търсене


Архив

RSS Абонамент

Новини от Грамофон

"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.

 

  •  

Ново: Публикуване