Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/57921-de-profundis-rusiya-kato-vazhen-igrach-v-predstoyastite-balgarski-izbori.html
От известно време насам ме мъчи един сериозен въпрос, граждани – дали руснаците пият от сутринта, защото широката руска душа постоянно страда или широката руска душа постоянно страда, защото пият от сутринта.
Ако се съди например само по портрета на руския външен министър Лавров, валидно е първото. Обаче ако нормален човек се заслуша в онова, което портретът дрънка всеки път, щом си отвори устата, ще разбере, че случаят е по-скоро от втория вид. Не знам от медицинска гледна точка как стои работата, но от човешка на мен и двата варианта ми изглеждат твърде жалки. Сигурно защото са именно такива.
Специално с Лавров мога да дам доста примери, но да вземем само последната история – когато руският външен министър опита да се скара на българския премиер, че „трябва да се срамува пред избирателите и пред страната си заради руските енергийни проекти, които са спрени в интерес на САЩ”.
Лавров съвсем се е чалнал, горкият!
Не знам от пиене или от друго, а и не ми пука. Важното е, че той продължава да гледа на България като на руска колония, управлявана с думи прости, която е длъжна да следва Русия за сметка на собствения си интерес и на която винаги може да се размаха пръст, защото не е достатъчно силна нито да го отреже, нито да го отхапе.
Да, бе, другарю Лавров, не разбрахте ли, че вече не сме в СССР и можем да спираме руските проекти в интерес на САЩ, Саудитска Арабия или държавата Тонга, ако така ни е по-изгодно. Можем да ги спираме дори само от чист субективизъм, от келешлък, както казват в изисканите среди. Колкото и глупаво да ви звучи, чрез спирането дори може би искаме ясно да ви докажем, че сме свободна от Русия страна. А чак когато разберете и приемете този факт, когато заиграете по правилата на международната демократична, а не на международната диктаторска общност, можем отново да правим общи проекти и да развиваме отношения с вас.
Тоя тип Лавров май наистина живее някъде в ХІХ век. При това – във времето преди Раковски, Левски, Ботев и другите умни наши момчета, които още тогава по един или друг начин схващат същността на руската политика и предупреждават останалите българи да не вярват на Москва изобщо.
С удоволствие забелязвам обаче, че и премиерът Бойко Борисов мисли като мен, само дето се изразява малко по-деликатно.
Онзи ден, в отговор на поредната руска имперска нападка, той съвсем спонтанно заяви, че Лавров „е може би най-добрият дипломат в света и използва всеки един случай, за да създава внушения”. Това веднага ме подсети за Хемингуей. Не виждате връзката ли? Ами в романа „Фиеста” героят му съветва един свой приятел – прояви ирония и жалост.
Ирония и жалост! Не знам дали премиерът ни е чел Хемингуей, но според мен напълно точно и на място реализира тази безценна рецепта спрямо Сергей Лавров. Както се казва, ако аз бях той, след тези думи на Борисов щях сам да се разжалвам от чина си в КГБ, и да отида да се бия в Сирия като прост войник на Путин.
Лошото в цялата ситуация обаче е друго, граждани. Не знам дали обърнахте внимание, но в цитираните по-горе опорни точки на Лавров на първо място е казано, че Бойко Борисов „трябва да се срамува пред избирателите”. Това е директен опит за руска намеса не просто във вътрешните работи на България, но и за пряка манипулация на резултата от местните избори, които предстоят в края на седмицата.
Русия съвсем недвусмислено заема страна в тези избори и тази страна не е доброто бъдеще на България. Тя е страна, която ни тика към конфронтация с партньорите ни от ЕС и НАТО, към раздяла с цивилизования свят и връщане към света, в който дилемата е дали да се напия от мъка или просто от понеделник сутрин.
За моя изненада обаче, този път руската пета колона в България не реагира съвсем адекватно на този предизборен призив за сплотяване на редиците и бутане на тирана Борисов, отправен от първия московски дипломат. Появиха се, разбира се, разни дребни чешити, които си почесаха езиците по разни дребни медии.
За разлика от друг път, когато все изостава поради много мислене, този път на руския повик май пръв откликна Михаил Миков, човекът, когото всички упорито наричат „лидер на БСП”. Нищо, де, щом така им харесва…..Всъщност той на мен лично ми е симпатичен – не само защото му е твърде сладка ичкията, а и защото с умствения багаж и харизмата, които носи, доста по-скоро от очакваното ще довърши БСП.
Другият верен руски човек, другарят Волен Сидеров пък, вместо да подеме думите на Лавров като Самарското знаме, скандално ги пренебрегна и отиде да клечи пред някакъв си шоп, да вика и да размахва пръст на околните граждани, на придошлата полиция, а после и на прокуратурата, съдебната система, министъра на вътрешните работи, костенурките Нинджа и чудовището от Лох Нес.
Очевидно Сидеров смята, че когато партийното ти влияние е по-ниско от всяка низост, добра тактика е да показваш мускули и да демонстрираш нагла безнаказаност. Това донякъде е вярно, не отричам. Научно доказан факт е, че във всяко общество има определено количество и качество избиратели, които харесват нечия готовност за действие с рогата. Обаче и в това си има граници. Нали малко по-рано същият Сидеров предложи още по-героичен план – ние, българите, директно да се включим в руската коалиция срещу „Ислямска държава”.
Е, никой не го последва. Също като големия си шеф Лавров, тоя също се е чалнал – явно си казаха българите и така инициативата за нови прояви на величие от страна на нашия войник се сведоха до фученето на Сидеров пред клекшопа. Където пък той се изтърва, че знае всички места по „Раковски”, на които се продава дрога.
Много /само/уличаващо предизборно признание ми се струва това. Аз например като не ползвам, не знам нито едно такова място, а той защо знае – загадка си остава.
Така или иначе, видя се, че външната атака на дипломатическия гений Лавров не срещна сериозен вътрешен отклик в България. Чак 5-6 дни по-късно се появи един от онези, които руснаците очевидно все още смятат за част от своята тежка артилерия тук, другарят Румен Овчаров. Той директно заплаши, че Русия може да си вземе „Лукойл” и дори да наложи нещо като ембарго на всички икономически отношения с България. „Много жалко ще бъде да приключим с руските икономически интереси в България, защото „Лукойл” е много добро предприятие, най-голямото в България” – каза Овчаров.
`Ми като е много добро предприятие – да си плаща данъците и да не вкарва страната в международни скандали, бе, другарю Овчаров, само защото съответните власти го проверяват. Ако руснаците чак толкова не искат данъчни и митнически проверки, да продадат компанията и да се махат. В нормалния свят такива проверки има, без тях се живее само при Путин – и то само приятелите му, не и всички останали.
По-важното тук обаче е, че човекът Овчаров, който държи златната българска акция в „Лукойл”, всъщност публично и най-нагло разигра коня си в руска полза. Това според мен означава, че ако сме загрижени за националните си интереси, акцията трябва веднага да му се прибере от ръчичката, току-виж я продал под носа ни.
Та, ето какви екземпляри, граждани, са най-загрижени за светлото ни бъдеще под сянката на руския ботуш и държат дори чрез сегашните избори, нищо, че са само местни, да ни вкарат отново там, откъдето избягахме с толкова зор преди 25 години. Тези са най-видимите екземпляри, де. Иначе по места те си имат аналози, които са не по-малко продажни – само дето се продават за доста по-малко пари.
Чета например за онзи гений, Тома Трайков, кандидат на БСП за общински съветник в София, който си сложил руското знаме на предизборния плакат. Сладур, направо да го цункаш. Даже не вярвам да е взел и пари за това, по-вероятно да го е направил от чиста простотия човекът.
Не така семпло стоят нещата обаче в Пловдив. Тук, където за последните години ГЕРБ хвърлиха доста пари и усилия, та да придадат на града видимо по-европейски вид, многобройни политически лапачи сега квичат неистово в битка за властта и вероятно за европейските пари, които предстои да влязат – както покрай европейската столица на културата, така и по ред други проекти.
Начело на тази компания като дерибей се е изтъпанил почетния руски консул и лидер на БСП Георги Гергов. На кого точно, освен на Мамона, служи този човек, отдавна вече е трудно да се каже. При всички случаи обаче ако всички руски консули по света са като него, на Кремъл изобщо не му трябват американците, за да му създават врагове, консулите сами ще ги създават.
Подир Гергов се е наредила опашка от хранени хора, склонни да се продадат за още по-жълти стотинки от самия него. Да се изреждат имената им е истинско сквернословие, затова ще го избегна. На всички е ясно, че тези момчета няма да успеят и кандидатът на ГЕРБ Иван Тотев, къде харесван, къде не чак толкова, все пак ще вземе втори мандат, независимо дали ще трябва да мине през балотаж или не.
Лошото в случая е друго – че по време и на тази кампания руските подлоги в България, в тясно сътрудничество с типичната нашенска простотия, некадърност и продажност, ни отровиха за пореден път душите.
А можеше да не е така. Или не можеше?
Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com
