Клуб Z

Не съм убеден, че в Париж изобщо е имало атентати в петък вечер. Това заяви лидерът на “Атака” Волен Сидеров в авторското си предаване “Неделник”по партийната си телевизия “Алфа”.

Според него изобщо няма доказателства, че се е случила трагедията, за която съобщават световните медии.

“Жертви сме на манипулация. Информационната епоха е най-подходяща за дезинформация на информационния поток, който се дирижира от едни и същи ръце. Светът рони сълзи по съчинена мелодрама, в която не знаем фактологията”, обясни Сидеров, който чака да бъде задържан за хулигански прояви във вторник.

Според него най-красноречивото доказателство за това било това, че никъде на видеата, разпространявани от Си Ен Ен не се виждали жертви, бомби и джихадисти. Нямало и любителски записи.

“Представете си Париж. Това е град, в който живеят милиони хора, има стотици хиляди туристи, които ходят навсякъде с камери и смартфони. Японците снимат всичко. Къде са кадрите с взривените хора? Ако имаше такова нещо, то за секунди видеата щяха да са качени в интернет”, обясни лидерът на Атака.

Сидеров се усъмни в това, че телевизиите не са излъчили каквито и да е кадри, които да доказват трагедията:

“Когато става нещо с “Атака” бТВ и Нова телевизия са на мястото на втората минута. Френските телевизии по-зле от тях ли работят?”

Според националиста излъчените кадри от Си Ен Ен били просто смешни и разказа за случилото се нямал нищо общо с това, което гледат зрителите. Сидеров направи задълбочен анализ със стоп кадри от репортаж на медията.

Според него първо зрителите са погледали футболен мач (приятелската среща Франция-Германия), след това им е била показана карта на Париж с означени места, на които уж имало атентати. Сидеров определи тази информация като “полезен туристически справочник”. Когато репортажът стигна до концертната зала “Батаклан”, от която зрители излизат тичайки, лидерът на “Атака” предположи, че някой може да е извикал: “Пожар”.

В края на репортажа, на мястото на което водещият на Си Ен Ен обясняваше, къде край Стад дьо Франс са загинали четирима души, показвайки пръски от кръв по стена на сграда, Сидеров допусна, че това биха могли да са следи от “клошар, който е препил и след това внезапно се е почувствал зле”.

Сидеров се изявява като адвокат на т.н. ислямска държава от омраза към всичко западно, включително и към жертвите в Париж , където рубладжийски е консумирал лукса в хотел за милионери.

Нацистите по същия начин отричат холокоста-.

Сидеров, който разигра различни сюжети за привличане на вниманието – от откровения антисемитизъм, през кресливия българоподобен национализъм, до раболепния путинизъм- сега изпълнява командата „кръгом” и се връща към корените на своя възход сред желаещите да му повярват като на борец срещу статуквото. Ако целият свят е ужасен от зверството в Париж, то Сидеров е готов да застане срещу целия свят с калкулираната надежда да обедини около себе си гневните отрицатели на очевидностите (каквито винаги се намират и не само в България – стига да им се предложи галванизиращ омразата им срещу скапания живот главатар).

Към преразказа по картинката в партийната телевизия добавям, без претенция за изчерпателност, имената на няколко адвокати на Сидеров, цитирани до един в проправителствения сайт ПИК и присъдружния му БЛИЦ. Адвокатстващите на Сидеров обясняват с различни нюанси в плодоариите си пред жълтите издания колко вредно щяло да бъде ( гаулайтерът на русофилщинта тук) Сидеров да бъде арестуван:

Недялко Недялков, собственик на ПИК

Димитър Иванов- Гестапото

Красимир Райдовски, колега на Гестапото.

Костадин Чакъров, началник на гестаповците в НРБ по линия на поста си в кабинета на Тодор Живков.

Ако някой е забелязал изявите на други подобни другари, може да допълни този кратък, но доста представителен списък от имена на адвокати на чорта ( чорт- дявол на руски, бел. моя). Не за друго, а за да е ясно кои са говорителите на Петата колона, когато техен другар се окаже застрашен от малко справедливост.

Като става дума за командата “кръгом” е полезно да се спомене, че снимките от миионерското разточителство на Сидеров в Париж се появиха в ПИК, собственост на споменатия по-горе днешен негов  медиен адвокат Недялков.

“Сидеров в най-скъпия хотел в света “Фор сийзънс Джордж Пети”, намиращ се в центъра на Париж до Айфеловата кула”, гласеше пояснението на ПИК, което акцентира дори върху монограма на хотела за богаташи, виждащ се на халата, в който Сидеров се излежава.

Нова сензация в ПИК! Волен Сидеров се забавлява в най-скъпия хотел в света – “Джордж Пети”! Вижте куриозни снимки от Париж и Венеция!

Автор: Ивайло Крачунов

11:45 | 12.12.2013

Share on Facebook

Преди време писахме за хитовата книга на Карл-Йохан Форсен Ерлин, която обещава да приспи всяко дете. Превръщането й в световен бестселър безспорно показва, че родителите често изпитват трудност да изпратят детето си в Страната на сънищата. И ако вие сте сред онези, които вечер след вечер четат и разказват приказки, броят овце, пеят песнички, а Сънчо...

Снощи (14/11/2015г.), късно вечерта, фронтменът на (из)родната (дез)информационна групировка парцал "Труд" е публикувал, може би, най-голямата лъжа, която някога въобще съм виждал и прочитал. Заглавието е правдоподобно (линка е...

През 1989 година в Русия една малка и тъмна зала затваря вратите си пред лицата на няколкостотин души, които са дошли след полунощ, за да гледат филм. Няколко десетки други чуват затварянето на същата тази врата зад гърба си и след това ще разкажат на останалите какво са видели в малките часове на нощта. Нито...

Започвам това ревю с уговорката, че по принцип не си падам по твърде авангардни пиеси – по същия начин, по който не харесвам и твърде модерно изкуство (разбирай, черната квадратна дупка в бяла стена, която гледахме в Pompidou). В началото на “Каквато ти ме искаш” се притесних, че точно това ни чака. И донякъде бях права. Казвам “донякъде”, защото въпреки авангардната визия и сюжет, постановката на Теди Москов говори за ясни и важни неща: колко от това, което показваме на света е маска и, далеч по-интересно, има ли въобще нещо под тази маска или, конструирайки желания си образ, всъщност конструираме себе си?

Историята, както повечето невероятни истории, всъщност е вдъхновена от реални събития. Пирандело прочита история любопитна и я вплита в своя текст. Така получаваме Непознатата – наричайте я Елма или Лучия, както прецените. Тя живее в Берлин в дома на писател и неговата дъщеря, докато една вечер далечен познат не идва и не я информира, че всъщност нейният дом е в Удине, където я чакат роднини, съпруг и наследство. Тя отива в Италия, за да се срещне със семейството си, но и сама не е сигурна коя е всъщност.

Непознатата се материализира на сцената (където всъщност седим и ние, зрителите) под вещото ръководство на Снежина Петрова. Тя е красиво отчуждена от всичко, което се случва и като че ли взима решения, само за да изпита нещо ново от живота. В първата част на постановката, в апартамента в Берлин тя е сякаш нищо не я интересува особено. Когато отива в Удине, тя е малко по-колеблива, но до последно не сме сигурни дали това не е просто маска, за да стане по-мила на своя Бруно. А всъщност точно в това е идеята на постановката.

Това, за което Москов ме накара да се замисля, е как толкова често губим себе си в желанието да се харесаме на другите. Нима това не е главният мотив за всичко, което правим?

Театралното пространство е друго главно действащо лице. Случващото се е отделено от зрителите с прозрачен екран, на който виждаме детайли от видимото на сцената. Там пък е създадена странна изкривена перспектива, за да се отдалечат героите още повече от зрителите – и един от друг, в духа на темата за отчуждението завладяла началото на 20. век. Постановката си заслужава гледането дори само заради сценичните решения на Теди Москов и Чавдар Гюзелев.

“Каквато ти ме искаш” не е за всеки зрител. Някои ще ги подразни маниерността и авангардността на пиесата, други може да не приемат смесването с кинематография. На мен постановката ми допадна, без дори да съм сигурна точно защо, но имаше елемент на маниерност, която можеше да се спести. Ако имате празна дата в графика за ходене на театър, опитайте – едно е сигурно, Москов няма да ви остави равнодушни!

___
снимки: Народен театър

Постът Театрално ревю: Каквато ти ме искаш е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Започвам това ревю с уговорката, че по принцип не си падам по твърде авангардни пиеси – по същия начин, по който не харесвам и твърде модерно изкуство (разбирай, черната квадратна дупка в бяла стена, която гледахме в Pompidou). В началото на “Каквато ти ме искаш” се притесних, че точно това ни чака. И донякъде бях права. Казвам “донякъде”, защото въпреки авангардната визия и сюжет, постановката на Теди Москов говори за ясни и важни неща: колко от това, което показваме на света е маска и, далеч по-интересно, има ли въобще нещо под тази маска или, конструирайки желания си образ, всъщност конструираме себе си?

Историята, както повечето невероятни истории, всъщност е вдъхновена от реални събития. Пирандело прочита история любопитна и я вплита в своя текст. Така получаваме Непознатата – наричайте я Елма или Лучия, както прецените. Тя живее в Берлин в дома на писател и неговата дъщеря, докато една вечер далечен познат не идва и не я информира, че всъщност нейният дом е в Удине, където я чакат роднини, съпруг и наследство. Тя отива в Италия, за да се срещне със семейството си, но и сама не е сигурна коя е всъщност.

Непознатата се материализира на сцената (където всъщност седим и ние, зрителите) под вещото ръководство на Снежина Петрова. Тя е красиво отчуждена от всичко, което се случва и като че ли взима решения, само за да изпита нещо ново от живота. В първата част на постановката, в апартамента в Берлин тя е сякаш нищо не я интересува особено. Когато отива в Удине, тя е малко по-колеблива, но до последно не сме сигурни дали това не е просто маска, за да стане по-мила на своя Бруно. А всъщност точно в това е идеята на постановката.

Това, за което Москов ме накара да се замисля, е как толкова често губим себе си в желанието да се харесаме на другите. Нима това не е главният мотив за всичко, което правим?

Театралното пространство е друго главно действащо лице. Случващото се е отделено от зрителите с прозрачен екран, на който виждаме детайли от видимото на сцената. Там пък е създадена странна изкривена перспектива, за да се отдалечат героите още повече от зрителите – и един от друг, в духа на темата за отчуждението завладяла началото на 20. век. Постановката си заслужава гледането дори само заради сценичните решения на Теди Москов и Чавдар Гюзелев.

“Каквато ти ме искаш” не е за всеки зрител. Някои ще ги подразни маниерността и авангардността на пиесата, други може да не приемат смесването с кинематография. На мен постановката ми допадна, без дори да съм сигурна точно защо, но имаше елемент на маниерност, която можеше да се спести. Ако имате празна дата в графика за ходене на театър, опитайте – едно е сигурно, Москов няма да ви остави равнодушни!

___
снимки: Народен театър

Постът Театрално ревю: Каквато ти ме искаш е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

На пленум на БСП вчера се е случило нещо незабелязано от българските медии като новина. Виден представител на партията се е изказал в духа на нейния основател Димитър Благоев, който е бил ярък критик на руската политика и на лъжите за руското „освобождение” на България.

Благоев , както и всички основатели на социализма тук, основателно са обяснявали, че Русия е водила война за достъп до Проливите, а не за свободата на българите. Днес българите, които си позволяват да изрекат тази очевидна истина, биват обругавани като „русофоби” и дори като „уроди” ( като моя милост, определен по този начин в предаване на ББНТ на 9 май тази година от Татяна Дончва).

Да припомня какво е казал „уродът” Димитър Благоев:

“Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите”. („Принос към историята на социализма в България, С., 1976)

Ето че за първи път от много десетилетия се намери един последовател на дядото на българския социализъм ( нещо което констатирам, но не бързам да аплодирам, преди Найденов да покаже последователност). Цитатите от изказване на Ангел Найденов на пленума са от Faktor.bg:

“БСП е заприличало на руско село от времето на княз Потьомкин”,  заявил Ангел Найденов, един от първите изказали се на заседанието на Националния съвет.

Бившият военен министър директно заявил, че налице е рекомунизация на БСП и залитане по Кремъл.

“Позволихме да останем с “Атака” единствени на пистата с кресливата прокремълска реторика”, казал Найденов.

„Залитане по Кремъл”?

„Креслива прокремълска реторика”?

Вярна диагноза.

По скромното ми мнение, тя е поставена ( за първи път публично и на високо партийно ниво, с изтичане на информация) не за друго, а заради най-сетне осъзнатият факт, че заиграването с примитивизма на русофилството у нас е всъщност губеща ( изборна) тактика, от която БСП „печели” измиращи невежи гласове, но губи осъзнати и информирани за лъжите и митовете български гласоподаватели.

Не искам да подсказвам на БСП, глуха по рождение, но Найденов очевидно подсказва, че е време столетницата да се върне към столетната си традиция на „русофобия” ( както днес се нарича осъзната истина за враждебността на руската политика спрямо България).

Повтарям за читателите със слабо политическо зрение, четящи този текст: русофилството ( „грубо политическо суеверие” по Благоев) е форма на примитивизъм и невежество, което не печели очакваната политическа подкрепа в уж русофилската България. Някой в БСП най-после е осъзнал тази истина и Найденов вероятно е говорител на това закъсняло прозрение.

Автентичността на казаното от Найденов беше косвено потвърдена днес от шефа на БСП Михаил Миков, който дори си приписа авторството на думите за „потьомкинските села” в БСП като основателна критика срещу неефективността на отделни партийни организации. За съжаление обаче интервюиращите го от Нова телевизия не направиха следващата стъпка да го попитат за залитането по Кремъл и кресливата прокремълска реторика в БСП. Щеше да бъде интересно да видим как адвокатът ( на руското влияние в България) Миков би извъртял и този въпрос, и би го задушил в прегръдките си, както темата за „потьомкинските села”.

Официозът на Борисов, Цветанов и Пеевски в интернет обаче компенсира днес недостатъчната (според най-залитащите по Кремъл тук) кресливост на русофилщината. Надминавайки Сидеров и компания в крясъците в защита на Русия от България ( и нейния президент например) , главният редактор на т.н. агенция ПИК Крачунов се е подписал под истеричен коментар срещу държавния ни глава заради негов призив към западните съюзници да не допускат Путин да дестабилизира Балканите.

НА СНИМКИТЕ: КРАЧУНОВ И БОРИСОВ, КРАЧУНОВ И ПЕЕВСКИ …

Интересно е също да ни бъде обяснено, как Крачунов съвместява топлите си и ръкостискания ( демонстрирани на публични места) с главния атлант на евроатлантическата ни ориентация Борисов, а в същото време същият Борисов ползва кресливата му атака в стилистиката на Атака не просто срещу Росен Плевнелиев, но и срещу „колонизирането” на България като “американски щат” – щат, в който се разпорежда еднолично въпросният премиер, обект на обожание в ПИК, поради което би трябвало да бъде обект на булевардното порицание, а не на неговото обожание.

Че има разпределение на ролите в упражняването на властта  на интригантско ниво чрез обслужващия медиен персонал на Борисов се вижда и от шизофреничната ситуация, при която Борисов публично “кътка” реформаторите, но неговият Цветанов, заедно с жълтите му медийни партньори, ги гълчат и заливат медийна помия.

На въпрос за тази шизофрения Борисов обясни ловко веднъж в телевизионно предаване, че не можел да попречи да го обичат медиите на Пеевски. Браво за тази гъвкавост, дори и Миков може да се поучи от нея, макар да е наследник на традицията в партията, в която беше възможно ласкателство от рода на „другарю Живков, никой не може да ми забрани да ви обичам”!

Обаче въпреки това виси въпросът: ако Борисов не може да забрани да го обичат в най-агресивната булевардна медия в днешното българско виртуално пространство, може ли поне да даде знак, че се разграничава от нея, когато тя едновременно прегръща него и Цветанов (когото ПИК издайнически брани от пишещият тези редове например), кълнейки прозападната политика на правителството му чрез реториката на Кремъл?

Мълчанието на Борисов по тази тема означава „не”. Не може да се разгранич и за това трябва да има сериозни причини като се знае с какъв хъс и злоба е готов да нарита всеки, който му застане на пътя, включително „грешници” от собственото му обкръжение.

Тази „причина” за топлите прегръдки с нечистоплътни негови булевардни защитници е доста видима или корпулентна, както се изразяват научно наблюдателните коментатори, когато говорят за затоплянето на отношенията между ГЕРБ и ДПС. Келепир е кодовата дума, с която може да се обясни далаверата да разчиташ на жълтите медии да ти вършат черната работа от кафяво-червен тип с крясъци в защита на Кремъл от България и нейния президент.

А после Местан пак ще се сърди и ще тропа с крак с настояване „Ню Йорк таймс” да му се извини,, че ДПС е проруска партия, както посочиха от влиятелния вестник миналия декември. Следващият път, ако доживеем нашите западни партньори да кажат цялата истина, ще напишат същото за Борисов и неговата партия. И тогава булевардните му медийни ортаци ще могат да се поздравят, че са му помогнали да се освободи от американския хомот, който си е наденал сам като златен ланец, за да отрича приликата с мутрите.

Share on Facebook

Някак странно е, че чета, дочитам тази книга ден след зловещите събития в Париж от 13 ноември 2015-та. Книгата на Бегбеде, посветена на 11 септември 2001-ва.

Вероятно много хора ще подминат този пост само заради името на автора. Съгласна съм – Бегбеде е автор и на доста скандални, спорни книги.

Windows on the World е друга, различна, важна, изумително тежка, дълбока, лична, философска, жива книга за сутришните часове на 11-ти септември, тези, променили завинаги Америка и целия свят. Една книга за живота в днешния свят, различен, в самота, в търсене на любов, в отказ от търсене на себе си. Една книга за демокрацията и свободата и какво ги определя, какво ги конституира.

“Краят на света настъпва, когато сатирата става действителност, метафорите – истина, а карикатуристите се превръщат в сополанковци.”

“Имаме ли право? Нормално ли е да си чак дотам привлечен от разрушението? …Не е ли твърде рано да естетизираме цялата тази скръб? Изкуството, разбира се, не задължава и никой не посещава изложбата по принуда, нито пък чете книги насила.”

“Поука: когато сградите изчезват, споменът за тях остава само в книгите. Затова Хемингуей пишел за Париж преди смъртта си. Защото знаел, че книгите са по-устойчиви от сградите.”

“Единствената възможна революция е извън тази саморазрушаваща се система.”

“Единствената полза от демокрацията е, че можеш да я критикуваш. Тъкмо по това се познава дали живеем в демокрация.”

“Този роман използва трагедията като литературна патерица.”

От 8.30 до 10.27 минута по минута мъчително Бегбеде разказва ужаса на случващото се в луксозния ресторант Windows on the World в първата от двете кули. През врязването на самолетите, до падането на кулите. През погледа на един баща, завел своите двама синове вместо на училище в този ден – на разходка до “върха на света”.

“Някои секунди траят по-дълго от останалите.”