„В България се дават пари за проруска пропаганда, каза номинираният за посланик на САЩ”, гласи днес заглавие в сайта „Дневник”, което със сигурност ще вбеси русофилите, готови, както винаги, да отрекат очевидното.

Това заявява обаче публично Ерик Рубин, номиниран за нов посланик на САЩ в София в изказването си пред Сенатската комисия по външна политика, която трябва да одобри кандидатурата му.

Не вярвам дипломатът да има нужда от скромната ми подкрепа, но за онези, които веднага ще го охулят още преди да е стъпил тук като посланик, припомням само един публичен факт ( сред известните, но държани в тайна многобройни руски подкупи за медиите под масата), който дава пълно основание на всеки да твърди, че Русия се радва тук на платената любов на своите емисари.

И една изпреварваща реплика към дежурните козируващи на руската пропагандна, които папагалски повтарят указанията за нападението като най-добрата отбрана ( любима философия на съветската военна школа): н

Не, не е едно и също да те награждава руският премиер за заслуги към една отделно взета държава и за налагането на нейното влияние и да получиш финансиране от западна фондация (в открита конкуренция с други кандидатстващи с медийни проекти – два пъти съм кандидатствал за „Америка за България” и двата пъти не получих подкрепа), която не плаща за пропагандиране идеологията на „руския свят”. Западните фондации отпускат средства за свободно слово, за медийно качество и т.н. Не ми е известен нито един случай западна фондация да е отпускала грантове за пропагандиране на някаква американска правда, освен ако рубладжиите не искат да заявят по този начин, че защитата на свободата и демокрацията са чисто американски ценности, които те не споделят от името на Русия като символ на обратното- на несвободата.

Ето както пише прокремълският български вестник „Стандарт” на 13 януари 2015 г.:

„Москва. Премиерът на Русия Дмитрий Медведев награди издателите на в. “Русия днес-Россия сегодня” д-р Светлана Шаренкова и проф. Димитър Иванов. Той им връчи държавна премия на правителството на Руската федерация. Церемонията бе в Дома на правителството в Москва. На нея бяха връчени годишните награди в областта на медиите. В присъствието на министри и главни редактори на обществени и частни медии Медведев обяви десетте издания, които са отличени за 2014 година. Годишните премии са равностойни и са придружени с грамота и почетен плакет.

За първи път в историята сред отличените е и чуждестранно издание – в. “Русия днес-Россия сегодня”. “Първият победител в новата номинация е българският вестник “Росия днес-Россия сегодня”. Изданието получава отличието за разпространението на руския език и култура зад граница”, каза в приветствието си Медведев. Шаренкова благодари на президента на Русия Владимир Путин, на премиера Дмитрий Медведев, както и на Комисията по селекцията, за голямото признание. Тя подчерта, че вестникът 17 години работи в една противоречива и сложна среда, но успява да поднася точна, обективна и своевременна информация за това, което се случва в Русия. ( standartnews.com)

Известният със сервилността си към Москва „Стандарт” „спестява” обаче една „малка подробност”- размера на „премията” от 1 милион рубли, с които се легитимират русофилските пропагандни харчове в България в далеч, далеч по-големи размери- нещо като пране на пари в интерес на една чужда държава в местната й перачница тук.

„Дневник” цитира на следващия ден съобщението на „Стандарт”, но го доразвива, разкривайки истината:

„Премиерът на Русия Дмитрий Медведев награди издателите на вестник “Русия днес-Россия сегодня” Светлана Шаренкова и Димитър Иванов с държавна премия на правителството на Руската федерация, съобщава в днешния си брой “Стандарт”.

Двамата са били отличени по време на церемония за връчване на годишните награди в областта на медиите в страната, състояла се в Дома на правителството в Москва.

Според официалния сайт на руския премиер наградата, в която е отличено изданието на Шаренкова и Иванов, е първа за новосъздадената категория – за най-добро чуждестранно рускоезично издание. Целта на този приз е да насърчава употребата на добър руски език и извън границите на страната, е обяснил в речта си премиерът Медведев в словото си  при обявяването на наградите.

Годишните награди на правителството в областта на медиите се връчват от 2005г., като целта им е да стимулират развитието на средствата за масова информация и насърчаването на професионализма в тях, се казва в сайта на руския премиер. Всяка година се присъждат 10 премии, всяка от които на стойност 1 млн. рубли, което, според актуалния валутен курс, се равнява на 12 835 евро”.

Подкупването на лакоми български слуги е стара руска практика. Сред най-известните случай, разкрити в „Авантюрите на руския царизъм в България” ( , книга, която има стойността на документ, цитирам обилно в моята поредица „Течна дружба”), е лакомията на Драган Цанков, на когото русофилите тук поставиха паметна плоча наскоро в началото на едноименния булевард, водещ към руското посолство в София.

За опресняване на паметта прилагам подробен цитат.

Този път обаче преднамерено се позовавам на автор, който трудно може да заподозрян в пристрастие поради това, че се е постарал да вплете в разсъжденията си „за баланс” някои стандартни упреци към американците по почина „ и американците са маскари”.

В книгата си „ДУМИ НА КРЪСТ”( 2102 г.) писателят Петър Доков между другото твърди например, че американците не ни разрешават(!) да издигнем в България паметник на пилота Димитър Списаревски, макар да знайно, че на този летец в България има наречени улици, поставени поне десет паметни плочи и паметници в София, Пловдив, Шумен и т.н. ( най-новият паметник на Списаревски беше открит в Пасарел край София на 20 декември миналата година).

НА СНИМКАТА: Паметникът на Димитър Списаревски в Пловдив, един от многото в страната.

Авторът твърди следното:

„Дали не е време да си пожелаем и ние, българите: пред нашето посолство във Вашингтон да бъде вдигнат паметник на военния летец Списаревски, врязал се в американска летяща  крепост ( за сведение, Списаревски е получил посмъртно знаци на уважение от американски пилоти, участници във фаталната за българина въздушна битка, като един от оцелелите американски свидетели е предложил на майката на Списаревски ордените си- бел. ivo.bg)? Това би било проява на добра воля от американска страна и в съзвучие с прилаганата в такива случаи реципрочност. Е, ако не във Вашингтон, то поне в София? Ресто, не струва, и тук няма да ни позволят”, твърди авторът.

Същевременно той се спира на истината, премълчавана и дори отричана от русофилите, за категоричната съпротива на Левски срещу руската намеса в България и на подкупността на Драган Цанков.

Ето цитат от книгата му , поместен в сайта obshtestvo.net http://obshtestvo.net/%D0%B4%D1%83%D0%BC%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82/

„Левски открито изразява недоверие към руската намеса в българските работи, споменава дори, че е изгонил дошли при него шарлатани от Одеса. В писмо до Филип Тотю той пише: „Българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да загубят най-добрите си юнаци“.
…
Книгата с автентични документи  „Авантюрите на руския царизъм в България“ е издадена по идея на Георги Димитров и Васил Коларов с величавото одобрение на Сталин. Внимателно подбрани документи на  Азиатския департамент имат една цел: да покажат на българите с какви средства е действала царска Русия и колко продажни са били българските буржоазни политици. Потокът от документи секва с приемането на Борис Трети в лоното на православието  и последвалото императорско признаване на Фердинанд. Няма как в сборника да има документи и данни за политиката на съветска Русия към България, не ни казват на каква издръжка са били българските служители в Коминтерна и наследилите го организации.
Годината е 1885-а, част от България е донякъде свободна, а Драган Цанков е забравил войнствената си омраза към Русия, вече е зрял политик и знае къде зимуват раците. Руският дипломатически агент в София пише на началника си в Азиатския департамент в Одеса:
„Имайки предвид ползата, която можем да извлечем за собствените си интереси, като обвързваме към себе си Цанков с материални изгоди, аз си позволявам да подкрепя неговото ходатайство за оказването му на парична помощ от сумите на окупационния фонд. Като начало, като лично подпомагане би следвало да му отпуснем от 10 до 12 хиляди франка. Впоследствие също би могло да го снабдяваме със средства, необходими за борбата с неговите политически противници, които сега са и наши най-опасни врагове“.
Забелязахте, нали? Годината е вече 1885-а, по незнайни причини днес считаме, че по онова време България е била свободна страна. Извадка от инструкцията на руския министър на външните работи Лобанов до дипломатическия агент в София Чариков обаче ни кара да се замислим: „…да настоявате пред българското правителство за изплащане на руското правителство на окупационния дълг, чиято капитална сума бе установена с конвенцията от 28 юни 1883 г. на 10 618 250 рубли и 43 копейки, от които към 13 юли 1886 г. остава недобор от 5 018 250 рубли и 43 копейки.“
Доста точно, до копейка, са изчислени освобождението и следосвобожденската братска помощ. По незнайни за българските русофили причини Русия счита тези разходи за окупационен дълг.
Освен окупационен дълг Русия създава и окупационен фонд, той е финансовият инструмент за установяване на руска Дунавска област – потайно име на бленуваната от руските царе Задунайска губерния. Естествено в тази схема българските земи отиват под върховенството на сръбския крал.
От този фонд идват средствата за издръжка на панславистката Пета колона у нас и в съседните държави. През 1887 г. щедра Русия задълбочава сътрудничество, в знак на коленопреклонна благодарност Драган Цанков подписва обръщение до Александър III. Документът показва добре платената лоялност на група български политици към Господаря, уверете се сами:
„Ваше високопревъзходителство, окупацията на България от руснаците е необходима и неизбежна. Тя е така неизбежна, както и последната освободителна война. Ако на славянството и на православието им е необходимо да разчитат на съществуването на България, то трябва да побърза и възможно най-скоро да изтръгне страната от това гибелно и убийствено положение“.
Русия, естествено, не може да остане безучастна на горепосочените молби на българските патриоти. Край нашите брегове се появяват братски канонерки, но до схватки не се стига, международното положение не е подходящо за военна интервенция в България.
…
…
Няма какво да се добавя в полза на патриотизма на Цанков и неговите другари, но след този прочит подвизите на Стефан Стамболов след Освобождението будят по-малко недоумение и негодуване.
И днес в българската столица един булевард носи името на известния българин на руска издръжка Драган Цанков.”

Факт, както и нахалството на русофилските организации, които маркираха предателството към България на един от най-известните политици в прохождаща по онова време по пътя на свободата България с паметна плоча на бул. „Драган Цанков”, на която изрично подчертават, че Цанков бил „виден русофил”- за поощрение на днешните му последователи.

Share on Facebook

Катрин Патерсън получава наградата „Ханс Кристиан Андерсен” през 1998 г., а с романа си „Мост към Терабития” (изд. „Пергамент Прес“) е носителка на още много отличия (можете да ги видите изброени на задната корица на книгата). Сега, когато съм прелистила и последната страница, ви уверявам, че всички те са напълно заслужени. Макар и публикувана в далечната 1977...

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ Реформата в българското правосъдие е още по-належаща след поредната порция скандали напоследък. Основни пречки обаче са вътрешната съпротива на системата и механизмите, заложени в Конституцията, за промяна на които никога няма достатъчно мнозинство в Парламента. По темата разговаряме с Пламен Асенов.

– Пламен, в България тече поредният съдебен скандал, наречен „Яневагейт”. За какво става дума всъщност и докъде стигнаха развитията по темата?

– Ще бъда предпазлив в представянето му, Фили, по две причини. Първо, невъзможно е човек да стигне до всички детайли на скандала, защото замесените в него хора, връзки и интереси стават все повече. Впечатлението е сякаш огромна купчина октоподи са се оплели като брюкселска дантела. Втората причина е да не се изцапам. Както казваше дядо Вазов – някои вестници трябва да се пипат само с дилафа. Е, в случая е по-лошо, защото вестник човек може и да не чете, но, каквото и да прави, до съдебната система, основен стълб на демократичния свят, рано или късно опира. В нашия случай всъщност опира до дълбоките проблеми в нея. Формално погледнато, скандалът „Яневагейт” започна, след като разследващия сайт „Биволъ” пусна записи на поредица телефонни разговори между две бивши съдийки от СГС – Владимира Янева и Румяна Ченалова. От месеци насам двете са освободени от длъжност и се разследват по тежки обвинения, включително злоупотреба със служебно положение. От записите на „Биволъ” обаче, в които те обсъждат положението си, става ясно, че в съда има система за търговия с влияние, че върху уж независимия съд се оказва политически натиск, че има тежки обвързаности между хора или групи в правосъдието с политически партии.

– Но, всъщност, Пламен, това се знае от години, коментира се и в редовните доклади за напредъка на България, които ЕС продължава да подготвя.

– Така е, Фили, знае се и се обсъжда, но ефект от това няма – системата продължава да не е реформирана, скандалите в нея продължават да се случват често – кой от кой по-екзотични, негативните ефекти във вътрешен и международен план продължават да са налице, а в същото време политическата воля за истинска промяна никога не стига. Примерите вече стават буквално отчайващи. Например, едно от пипалата на скандала „Яневагейт” се оказа фактът, че в даден момент, неизвестно по каква причина, Румяна Ченалова реши да проговори. Като си отвори устата, тя каза, че главният прокурор Сотир Цацаров и шефката и Владимира Янева са и оказвали натиск и са се намесвали в решаването на някои нейни дела. Също – че в лично Янева и е предложила пари, за да не атакува Цацаров. Изобщо, много бързо разговорите от „диалог между две клявки”, както ги определи някой от водещите политици, се превърнаха в екран, на който пред обществото се прожектира цялата кошмарна истина за българската съдебна система.

– Добре, Пламен, но доколко може да се вярва на подобни твърдения, хвърлени сякаш с лека ръка в публичното пространство?

– Ако съдим от развитието на редица подобни скандали досега, подозирам, че може доста да им се вярва, Фили. Това от една страна. От друга обаче никой не бива да има илюзии, каквито вече се появиха, че, видите ли, щом е пристъпила закона за омертата и е проговорила, съдия Ченалова някак вече е от добрите, а другите, забъркани от нея в допълнителен скандал, са от лошите. От гледна точка на обществения интерес, Фили, тук очевидно става дума не за добри и лоши, а само за лоши, които водят ожесточена война на интереси помежду си. А също – че различните групи в съдебната система са обвързани с външни фактори, чиито интереси също си противоречат и воюват.

– Какви са тези фактори?

– Засега не може да се каже еднозначно. Например главният прокурор веднага обвини лидера на ДСБ Радан Кънев, а и министъра на правосъдието Христо Иванов, че чрез Ченалова и сайта „Биволъ” те водят атака срещу него. Всъщност те са водещи фигури сред онези, които се опитват да реформират съдебната система, но засега нямат особен успех. И излезе, че чрез скандала те пробват да свалят Сотир Цацаров от поста, след като са се провалили с идеите си за реформи в съдебната система. Тази версия издиша поне по две линии. Първо, прекалено сложен е такъв заговор, няма кой да го реализира. И второ – не е ясно за какво махане от поста се говори, след като българският главен прокурор е по-несменяем от папата. Всъщност каквото и да извърши, него няма кой да го разследва, няма кой да го контролира – и това е един от най-големите проблеми на цялата съдебна система. Както знаеш, Фили, в това отношение вече се нагледахме на какво ли не. Имахме главен прокурор, който открито ядеше, пиеше и пееше с бандити. Също психично болен човек, при това заподозрян за поне две убийства. И двамата изкараха пълен мандат. Другото наистина интересно откровение, излязло от разговора Янева – Ченалова, е съгласието на двете, че българските специални служби са в ръцете на ДПС. Да, не го казвам аз, Фили, ето, казват го хора от високите етажи в съда, които би трябвало да са наясно с нещата. Както и с това какво говорят, докато са разследвани от същите тези специални служби. Изобщо, циркът с техните разговори се оказа пълен, а изводите, които трябва да си направи обществото – спешни. За капак, точно докато тече този скандал, се случи и друго – действащият съд оневини бившия депутат от ДПС и зам.-председател на Парламента Христо Бисеров по редица обвинения, свързани с недеклариране на доходи, неплащане на данъци, пране на пари и прочие. Това наля допълнително масло в огъня на обществения интерес към темата и засили настроенията в полза на реформата.

– Пламен, все пак въпросът, който винаги си задаваме, когато говорим за българската съдебна система, е – какъв е изходът, как може да се направи истинска реформа там?

– Много често се казва, че това е въпрос на политическа воля, Фили. Донякъде е така, но казано не като обвинение, че сегашната или предишната власт нямат политическа воля, а като обвинение към цялата политическа класа. Фактите са прости. Първо, според Конституцията е възможно да се променят заложените в самата нея принципи на съдебната система, само при наличието на мнозинство от над 180 гласа. На хаотичния, разпокъсан и лесно манипулиран български политически пазар досега не е имало управление, което дори да се доближи до подобно мнозинство. Второ, не се и очаква да има такова в обозримо бъдеще. Принципите, които пречат за постигане на истинско разделение и реален контрол между властите, бяха заложени съзнателно в Конституцията и вече 25 години се охраняват целенасочено от четири фактора. Първият е съпротивата на самата съдебна система. Вторият, БСП, партията на бившите комунисти и изобщо левите формации. Трето – хората от бившата комунистическа ДС, независимо как те се трансформираха през годините. Четвърто, създадените по време на прехода криминални структури, обвързани с предишните три. При това положение, Фили, да се очаква скорошна и истинска реформа в съдебната система, си е проява на чиста политическа наивност.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Продължаваме пътуване на Елена с кола из Европа – започнахме го със съветите и плановете, минахме през Загреб и Любляна, а и през Залцбург. После бяхме в Мюнхен и Вюрцбург, както в Прага и Братислава. Днес завършваме това пътуване със столицата на Унгария – Будапеща.

Приятно четене:

Будапеща – светлините на града

седма част на

Пътуване из Европа с кола, 2015

Пристигнахме в Будапеща след обяд. На следващият ден към обяд трябваше да потеглим към България, така че бързахме в оставащите ни по-малко от 24 часа да разгледаме колкото се може повече. Настанихме се е хотела поехме към трамвайната спирка. Трамваят ни закара в подножието на Будавар – историческия хълм, където са разположени дворецът, Рибарският бастион и църквата Св. Матиас.

Първото което ни впечатли след като се изкачихме естествено беше

панорамата

Изглед от Будавар

Изглед от Будавар

Панорама –

Дунавът

е достатъчно широк и създава необходимият простор. Така че сградите по брега изпъкват, а мостовете придават допълнителен колорит на гледката. Трудно е да се опише – просто трябва да се види.

Обиколихме отвън бившия

дворец,

в който сега се помещават  Президентството и няколко музеи и галерии. В двора са изградени цветни градини, статуи и фонтани, дори има разкопки от древно селище на самия връх.

Замъкът на Будапеща

Фонтан в двора

Градините пред двореца

Президенството и руините на древното селище

Изглед към Буда – тук сградите са по-стари и занемарени

След като обиколихме дворовете на Двореца се отправихме към

църквата Св. Матиас

Това е старинна църква с готическа островръха кула от 13-ти век. Първоначално е носела името Дева Мария, но след това е прекръстена на краля – Матиас Корвис. Има легенда, че при обсадата на Буда от турците Дева Мария се явила на турците и те избягали.

Църквата Св.Матиас

Покривът на църквата е с характерните цветни плочки

Покривът на църквата Св.Матиас

За съжаление църквата беше затворена за служба и не можахме да я разгледаме отвътре.

До църквата е Рибарският бастион. Това е тераса със 7 кули, построени в края на 19-ти век.

Рибарският бастион – изглед от площада пред него

Рибарският бастион – изглед терасата

Рибарският бастион – вътре терасите са превърнати на заведения с традиционни цигански оркестри с цигулки

След като слязохме от хълма преминахме от другата страна на Дунава с трамвай по моста Маргит. В средата моста е свързан с острова, където има хубав парк. Заобиколихме Парламента отново с трамвай.

Входът на Парламента, сниман от трамвая

Парламентът в Будапеща

е много внушителна и красива сграда. Втори по големина в Европа след Румънския парламент, но поне отвън е доста по-красив. Ако имам възможност пак да посетя Будапеща бих го разгледа по обстойно отвън и от вътре. Слязохме от трамвая срещу моста Сечени и се отправихме към другата забележителност –

катедралата Свети Стефан

Катедралата Свети Стефан

Над входа на латински са написани думите на Исус Христос: „Аз Съм пътят, истината и животът“.

Вече започна да се свечерява и докато се разходим по търговската улица мръкна съвсем. И тогава покрай Дунава Будапеща засия с пълният си блясък. От всички градове, които съм посетила Будапеща е с най-добро художествено осветление.

Входът на Парламента през нощта

Изглед от моста Маргит през нощта

Хълмът Будавар през нощта

Отново изглед от моста Маргит през нощта

Мостът Сечени през нощта

Парламентът, сниман от отсрещния бряг

Следващата сутрин посветихме на разходка покрай Дунава и до Градските хали, откъдето закупихме и подаръци. След което потеглихме за България.

Останаха ми още много не разгледани места от Будапеща и желанието да се върна тук отново.

Автор: Елена

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Унгария – на картата:

Унгария

Още пътеписи от близки места:

1. Братислава – на бегом през моста (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 6 част)
2. Пътуване из Европа с кола, 2015
3. Прага (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 5 част)
4. Мюнхен и Вюрцбург (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 4 част)
5. Залцбург – замък от сол и цветни градини (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 3 част)
6. Загреб и Любляна (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 2 част)
7. Централна Европа – Будапеща
8. Будапеща – зимни впечатления (2): Някои забележителности в Будапеща и Сентендре
9. На газ (LPG) през Европа: Съвети за пътуване с кола
10. Из Будапеща набързо
11. На Синия Дунав или „До Будапеща и назад“
12. Бюджет на едно пътуване с кола в Европа

To have these angels  you need to print out our  template. Follow the instructions below: see more:  

          Не бих правил аналогии ( за да не прозвучат като някаква латентна форма на възторг -не дай Боже- от американците), но руската комплексарска мания за сравняване със САЩ във всичко, ми дава основание за един паралелен размисъл по повод новината, че американската армия се отваря за жени без никакви ограничения за постове, боравене с оръжия и видове войски.

Представяте ли си как звучи това в „превод” на руски спрямо руската действителност?

Да започнем с констатацията, че в Русия хомофобията и мачизмът са официална политика. Обругаването на „еврогейския съюз” от руската пропаганда се смята за напълно легитимно занимание на туземната „журналистика”, придатък на съответната политика. А като се има предвид, че антиамериканизмът, поощряван като низко чувство от най-високо място в страната, е далеч по-права линия от правата линия на омразата срещу Европа, за Америка в „руския свят” на Путин се мисли в мащабите на „афрогейството”, направило възможно един афроамериканец да оглави САЩ.

В Русия не е възможно чернокож ( там, с извинение, наричат „черногъзи” хората с по-тъмна кожа точно толкова масово, колкото у нас на циганите казват „мангали”). Само бледолик великан, цели 166 см., може да яхне държавата и кон, на който да се снима и демонстрира гордо гол до кръста. Как при това положение жена да бъде издигната- може ли тя да се показва гола до кръста на кон, без кон, в басейн и т.н., по подобие на преподобния православен Путин?

Така е и в армията на Русия. В нея със сигурност има и жени, но само там, където мъжете им позволят да работят, за да не подронват мачо авторитета на най-важното занимание за един истински руски мъж: войната. Да мреш за родината е приоритет в Русия, където животът на индивида и на сбора от индивидите никога не е имал значение по принцип и особено в сравнение с величието на Родината.

Ами ако се огледаме тук в малката Русия? Като производна от новата ни история не беше много за учудване, че битуваше инерционната мъдрост на село ( и в индустриализираните със селска работна ръка градове) мъдрост, според която мъжът не е мъж, ако не е ходил войник. Ами сега? След като вече момчетата не ходят войници по принуда, какво става с мъжествеността на собствените ни синове и внуци, поругана по рождение заради пустата демокрация, която по дефиниция им отнема тази мъжественост?

“Без казарма няма мъжественост” е подобие на “Без СССР няма мир”.

Ех, друго си беше едно време. Да те съблекат гол пред цял куп зяпачи и зяпачки, седнали като на представление на дълги маси (задължително имаше жени във военните комисии, за да е пълно унижението и прекършването на собственото аз), да те накарат да се надупиш и да си разтвориш бузите пред втренчените им погледи и да ти бройкат възпроизвеждащия човешкия живот чифт атрибути- ех, че мъжествено беше!

Ами кефът да те острижат, да те подгонят ( в буквалния и преносен смисъл) всякакви примитивни отрепки, натоварени с власт да се гаврят с теб до пълно пречупване на волята ти за собствено мнение? Слава Богу, че на момичетата това им беше спестено, казармата щеше да бъде място на буквално, а не еднополово масово изнасилване- и не само в моралния смисъл на думата.

Обаче доста хора си харесват изнасилването. Било най-хубавата част от живота им, казват мазохистите, без да съзнават, че подсъзнателно се възхищават в спомена си на онзи период по простата причина, свързана с простатата, че са били в разцвета на младостта си, която има склонност да фетишизира това обстоятелство независимо от всичко.

Днес темата за важността на жените в Родината е (почти ) монополизирана от народния любимец, който първо ги опипва лично и ако стават ( ако дават да бъдат публично прегръщани, т.е. приемат покровителството му), ги издига. Системата работи перфектно. Да сте чули или видели някоя издигната от Него да му се е разбунтувала нещо? Жените-бунтарки той ги надушва отдалеко и не ги селектира в свитата си, за да не му мътят имиджа. Той така прави и с мъжете, но да не задълбавам, че ще бъда заподозрян в пропагандатор на руските опорни точки по отношение на Гражданите на еврогейско развитие на България.

Впрочем, няма да е чудно, ако Той издигне жена я за президент, я за свой наместник на върха на изпълнителната власт, ако реши да завоюва и президентския пост като трофей, който единствен му липсва в колекцията- нещо като Купата на съветската армия ( която не беше най-престижната, но беше много желана идеологически) за един футболист в НРБ.

И защо да не издигне жена? Схемата доказано работи отлично в Негова полза и гласоподавателките си подават най-милото – гласа за този закрилник на послушните жени напълно доброволно.

В заключение: по мнение на доста наши мъдреци ( мнозина от които обитават форумите в интернет), Западът ( за пореден път) скоро ще мре и новината за неговата неминуема смърт не само не е преувеличена, но направо необяснимо закъснява. Отварянето на вратите на американската армия за жените отваря и кутията на Пандора, която ще довърши западната т.н. цивилизация, смятат те.

У нас фасадната демокрация ражда и бутафорен матриархат, изроден в мутриархат, както се вижда с просто око ( освен ако те не сте от простите граждани, с който Той се отъждествява).

С други думи, идва краят на света. Добре че тук сме като Мекленбург- за тази най-североизточна и изостанала по онова време германска провинция Бисмарк казал на времето, че ако идва краят на света, хората да бягат там, защото апокалипсисът ще пристигне в провинцията 100 години по-късно.

Докато в САЩ положението е направо „апокалипсис сега”, както е казал пък Франсис Копола, почти колега на Бисмарк в маркирането на явленията, които се проявяват на бис като слабост на обществото до неговото пълно морално пропадане ( в лицето на онзи полудял във Виетнам американски милитарист, изобразен така картинно от Копола).

Така че: затегнете коланите ( този път не от глад), заемете удобно места в нашата евразийска каруца и се насладете на филма със загниването на САЩ . А като се събудите от сладките видения, си дайте сметка за онези 100 години, за които вече намекнах.

Share on Facebook

Стоян Николов-Торлака е роден в Монтана, но живее във Велико Търново. Завършил е история и културна антропология, а от години работи като журналист, пише разкази и има трима сина. Преди около година издаде „Северозападен романь“, посветен на говора от този див(ен) край на България. Романът стана повод да го попитаме тогава как чете, а днес...

Както винаги, не очаквайте някоя "медиа" да ви каже и покаже разкодираното съобщение на Президента на Руската федерация Владимир Путин, което той отправи вчера, по време на традиционното си годишно обръщение към Федералното съб...

Продукти за 4 порции:
За риба:
1 шаран около 1.5кг
½ лимон
1ч.л. сол
1ч.л. мащерка
1ч.л. естрагон
1к.ч. олио
1к.ч. бяло вино/шампнаско

За задушени зеленчуци:
3 моркова
1ч.ч. грах
1ч.л. сол
2с.л. краве масло
½ връзка пресен копър

Приготвяне:
Семпла рецепта за печен шаран и задушени зеленчуци. Измивам половината лимон. Режа на шайби. Шаранът ми е охладен и предварително изчистен. Смесвам сол, естрагон и машерка. Натривам охладената риба. В коремчето пъхвам резените лимон. Полагам шарана в тава. Поливам с мазнина, шампанско и вода. Покривам плътно с фолио. Пека на умерена фурна един час. Накрая отделям фолиото. Оставям още петнадесетина минути в горещата фурна, колкото шаранчето да придобие златиста коричка. Отделно си задушавам зеленчуците. Премивам граха през гевгир. Морковките режа на колелца с къдраво ножче. Прехвърлям зеленчуците в касеролка. Наливам вода един пръст под нивото им. Похлупвам и варя на кротък огън, около петдесет минути. След това добавям сол и краве масло. Похлупвам и оставям да се задушават на изключен котлон. Поднасям риба, гарнирана със зеленчуци. Гарнитурата поръсвам със ситно нарязан копър.

“Човешката душа е мека, стига да я стиснеш където трябва.” из разказа „Комунист“ на Миленко Йергович За войната се пише трудно, чете се също толкова трудно. Трудно е да не изпаднеш в прекален натурализъм, сантименталност, реваншизъм, в историческата фактология и обвинения към тези или онези… В “Сараевско Марлборо” (изд. „Жанет 45“), за щастие, няма нищо...