Настъпи ли зимният сезон, от няколко години насам знам, че ще се приготвя нещо шведско. Така е, откакто дългогодишната читателка на блога Камелия Асенова, за която не веднъж съм писала ме догони на улицата за да ме поздрави, но онова, което на мен ми направи впечатление е, че тя веднага заговори за рецепти, за които никога не бях чувала. Оттогава поддържаме връзка, но имейлите ми се запълват с шведски предложение именно в този сезон на годината. И това няма как да е учудващо. Скандинавската кухня предразполага да ѝ обърнем внимание в по-студените дни от годината и след като вече е декември, това означава, че ще се готви по шведски.

Идеята за шведска рецепта тази година е за канелени ролца или възелчета, или най-общо казано – кифлички. Според мен много подходящо за сезона и за съботно-неделните дни, в който се предполага, че ще може да се отдели повече време за приготвянето им. Това не означава, че са трудни, просто има тесто с мая, което има нужда от време за втасване. Плънката е обичайната за почти всички канелени кифлички – канела, разбира се, захар, масло. Онова, което ме постави пред избор е формата, която да презентирам в публикацията, защото както се убедих от прегледаните видеа и рецепти, съществуват различни вариации. В крайна сметка опитах няколко и ти може да направиш същото, но в настоящата рецепта ще покажа два начина за оформяне от многобройните форми. Избери онзи, който не би те затруднил или опитай и двата.

Докато изборът на форми чрез гледане на видео рецепти е лесно, то при чуждестранните рецепти, различно написани на английски (и гръцки за мен) изниква един проблем – преводът на технологичния процес. Непознавайки езика мога много лесно да загубя рецептата с автоматичния превод на Google Translate, в случая от шведски на български. Точно затова при шведските рецепти идва на помощ Камелия. Вече се чувствам много по-сигурна в това, което чета и следователно правя. Обаче, за разлика от американските мерителни купи и унции, които лесно и вече наизустено преобразувам в грамажи и литри, в шведските рецепти всичко е в децилитри. Изобщо не се чувствам комфортно с тази мерителна единица и ми се налага да пресмятам по няколко пъти в грамове, а след като направя опит с рецептата, отново да пресметна количествата на съставките по лична преценка, защото много често това се налага. Налага се от разликата в продуктите, които използваме ние и те, от климата, който няма как да не се отрази и не на последно място от знанията, които се предполага, че се предават от поколение на поколение и се затвърждават с опита. Иначе казано, ние нямаме някаква традиция или вариация на рецепта за канелени кифлички, следователно е необходимо да се научим да ги приготвяме. Защо да го правим ли? Защото светът е голям и крие толкова много техники, вкусове, текстури, форми и аромати, които аз не искам да пропусна. Защото продължаваме да се учим с всяка една стъпка, от която и да е рецепта, независимо колко опит имаме, а това може само да направи всичко, което приготвяме след това още по-хубаво.

Шведски канелени кифлички

Рецептата е адаптирана от tasteline.com

Освен с формите си, които могат да бъдат различни от познатите рулца, тези кифлички ме изненадаха с начина на печене. А той е в максимално нагрята фурна (250ºC за домашна фурна) и съответно кратко време за печене от 8-10 минути. Според мен това позволява кифличките бързо да направят загар, а отвътре да останат меки. Но освен това, за мекотата им допринася и голямото количество мляко, което всъщност е единствената течна съставка в тях.

Тъй като се работи с мая, времето за втасване е сравнително кратко – около 45 минути за втасване на тестото и 20-30 минути за оформените кифлички. Разликата в рецептата от източника и настоящата рецепта, която лесно може да се проследи е количеството мая. Аз значително го намалих, защото сметнах, че е абсурдно високо, но въпреки това времето за втасване не се увеличи, както би се предположило на теория. (Ето една причина за промяна на рецепта, заради разликата в суровините. В случая в източника се използва 50 г прясна мая за хляб на почти 1 кг брашно. Това количество прясна мая се равнява на 17 г суха. Откъдето и да се погледне, това количество е твърде много, затова го намалих по лична преценка на малко по-малко от 6 г суха мая за 1 кг брашно, което пък се равнява на 10 г прясна мая.)

За оформянето на кифличките избягах от обичайните канелени рулца, при които тестото с плънката се навиват на руло и се режат на филийки и предпочетох да опитам два други варианта, единият от които ми беше препоръчан от Камелия. Понеже техниките трудно биха се описали с думи, в технологичния процес на рецептата прилагам две видеа с двете различни оформяния на кифличките, които използвах. Ако те са ти трудни, винаги може да се спреш на по-познатия начин – рулцата.

Важно е да отбележа, че кифличките не са много сладки. Ако искаш да ги направиш по-сладки, може да ги поръсиш накрая със захарната глазура от рецептата за канелено-карамелени кифлички с тиква.

И последно – за поръска на тези кифлички обичайно се използва перлена захар, която не се предлага у нас в търговската мрежа. Аз използвах такава, защото имам от ваканцията в Тоскана, където я купих от най-обикновен супермаркет. На нейно място може да използваш кафява захар или да ги поръсиш след като изстинат със захарната глазура, за която вече споменах по-горе.

За 16-18 броя.

За тестото:

• 300 мл топло прясно мляко
• 3 г суха мая за хляб
• 60 г фина кристална захар
• 1/2 чаена лъжица смлян кардамон
• 450 г брашно + допълнително за измесване и разточване
• 60 г меко масло, нарязано на кубчета
• 1 яйце, леко разбито за намазване
• перлена захар или кафява захар за поръсване

За пълнежа:

• 100 г меко масло
• 100 г фина кристална захар
• 1 1/2 супена лъжица канела

За тестото маята се разтваря в топлото мляко и към тях се добавят захарта, кардамонът и брашното. Замесва се меко тесто, което на този етап може да лепне леко. Добавя се маслото нарязано на кубчета и се измесва с тестото докато се поеме напълно от него. Когато се работи със статичен миксер, с куката за тесто, измесването е по-лесно. Ако се работи на ръка, най-добре е маслото да се омеси с тестото в купа, а след това да се прехвърли върху набрашнен плот и да се продължи да се меси на ръка, макар и да лепне леко. Тестото трябва да остане меко и леко лепкаво. Ако има нужда плотът се поръсва с още малко брашно, но тестото не трябва да се утежнява с много от него.

Тестото се поставя в намазана с мазнина купа, повърхността му също се намазва с мазнина и купата се покрива със стреч фолио. Оставя се на стайна температура да втаса за 45 минути или докато удвои обема си.

Междувременно се приготвя пълнежът като всички съставки се смесват в купа и се разбъркват с вилица докато се получи хомогенна смес. Оставя се настрана.

Когато тестото втаса се премесва съвсем за кратко, колкото да се оформи да топка. Ако продължи да се меси, тестото ще стегне и ще бъде трудно за разточване. Ако все пак това се случи, то се покрива със стреч фолио или кухненска кърпа и се оставя на спокойствие 10 минути, за да се отпусне.

Тестото се поставя върху добре набрашнена повърхност и се разточва на правоъгълник с размери 60×30 см. Дебелината на разточеното тесто трябва да бъде 3-4 мм. (Би могло тестото да се раздели на две равни части и с всяка част да се работи последователно.)

Върху тестото се разпределя цялата плънка, като се разнася равномерно с шпатула.

Тестото се прегъва на две по дължина. Следва изрязване на ленти и оформяне на кифличките.

Първи начин за оформяне

Нарязват се ленти с дебелина около 3 см и всяка лента се срязва през средата, като единият край се оставя цял.

Ето видеото, в което може да проследиш метода:

Ето моя резултат от този метод:

Втори начин за оформяне

Нарязват се ленти с дебелина около 3 см.

Ето видеото, в което може да проследиш метода:

Ето моя резултат от този метод:

Кифличките се подреждат на разстояние една от друга в тава върху хартия за печене. Покриват се хлабаво със стреч фолио или кухненска кърпа и се оставят да втасат 20-30 минути. Междувременно фурната се нагрява на 250ºC. Започни с нагряването ѝ веднага след като оформиш кифличките и ги оставиш да втасат.

Преди печенето кифличките се намазват с разбито яйце и се поръсват с перлената захар или кафява захар, ако перлена не е налична. Ако кифличките ще се заливат със захарна глазура, достатъчно е само да се намажат с яйце.

Слагат се на средно ниво в предварително нагрятата фурна и се пекат 8-10 минути. При мен времето за печене е 10 минути, но е възможно твоята фурна да бъде по-силна, затова наблюдавай. Когато кифличките станат златисто-кафяви отгоре и отдолу, значи са готови.

След като се извадят от фурната се поставят внимателно върху решетка и се охлаждат за кратко, докато останат топли. Най-хубави са приготвени на същия ден, но могат да се съхранят и за следващия.

Още рецепти с канела

• Сицилиански коледни сладки – кучидати
• Пай с дюли
• Тарталети от бързо многолистно тесто с тиква, ябълки и карамелен сос
• Пурички с локум и орехи (локумки) и среща с полското момиче, което обикаля блогърите по света
• Агнешко бутче с рози и шафран, печени пресни картофи и аспержи, майонеза със сусамов тахан и сумак
• Ябълкови тарти с карамелен сос с кардамон и канела
• Шоколадови бонбони „Винен пунш“
• Есента на мама
• Тортата за първия рожден ден на Даниел
• Как да си направя дулсе де лече и кахета
• Лепкави рулца с бяло брашно от спелта
• Меден кейк с шоколадова глазура
• Малки коледни лакомства – шоколадови бонбони със сушени сини сливи и орехи
• Шведски джинджифилови бисквити пепаркакор (Pepparkakor)
• Гльог
• Цветни чувства описани с вкус в един коледен сладкиш
• Лесен сладкиш с круши
• Канелените рулца на Даниел
• SOS – Топъл шоколад
• SOS – Мармалад от сушени сини сливи

Други рецепти от шведска кухня

• Два начина за приготвяне на гравлакс (маринована сьомга) и многозърнест ръжен хляб
• Една вариация на „Изкушението на Янсон“
• Шведски джинджифилови бисквити пепаркакор (Pepparkakor)
• Гльог
• Маринована херинга
• „Мухлясалият“ сладкиш на баба Рут

Шведски канелени кифлички е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

 

След като главната санитарка на Русия призова преди два дни от радиоточката ( която и да е телевизия, изпълняваща днес тази функция в Русия) руснаците да не пътуват в чужбина вече, защото било заразно, човек все пак можеше да допусне, че просто не си е пила редовно хапчетата. Стават такива работи при определени заболявания.

 

Обаче се потвърди, че болестта й е част от държавата епидемия, която се нарича всеобщо оглупяване по заповед от Кремъл- т.е. вместо масово туризъм на хоризонта в Русия се задава именно масово чиновническо оглупяване при повтарянето на идиотщините на пропагандата.

Днес тази диагноза се потвърждава от интервю на шефа на Ростуризъм за официоза „Росийская газета” Олег Сафонов. В него той обосновава същата теза за вредата от пътуванията в чужбина, но този път се позовава на „исторически аргументи”. Според Сафонов руските предци на днешното поколения не са пътували масово в чужбина на почивка, което е абсолютно вярно най-вече за съветските крепостни селяни и граждани. Вярно е и за руснаците от предишните векове, когато понятието масов туризъм изобщо не е съществувало дори и за далеч по-отворени към света нации.

 

За да не бъде обвинен обаче в пълно замъгляване на съзнанието Сафонов е дал ясен знак каква е причината за неговото прозрение, че „плажният туризъм в голяма степен е наложен стереотип” ( вероятно от американците, евреите и техните естествени съюзници в Египет и Турция), всъщност е продиктуван от приливната вълна на руския шовинизъм, предизвикана от истерията „кримнаш”. Сафонов приканил руснаците да превърнат почивките в Крим ( вероятно през зимата, защото и там има плажове лятоска) в алтернатива на „плажния стереотип”. За целта дал пример със себе си- щял да води за Нова година семейството си в Крим.

Сафонов, впрочем, може и да си вложи парите там, ако е вярно, че междувременно си е продал двете къщи на Сейшелите, които доскоро притежавал. Да го ожалиш като си представиш колко “доброволно” се е отказал от олигархичния разкош заради единия “патриотизъм”!

 

http://newdaynews.ru/tourism/551317.html

Share on Facebook

Share on Facebook

Книгата-игра “Голямото приключение на малкото таласъмче” на детския автор Никола Райков ще бъде публикувана в Латвия, съобщава сайтът „Детски книги“. Авторът, който нашумя с иновативните си приказки-игри, е подписал договор с големия латвийски издател Avots Publishers. Никола Райков е носител на най-престижната награда за детска литература в България “Константин Константинов” за 2015 г. Книгите му дават възможност...

Миналата година за двадесетото юбилейно издание на наградата за поезия „Иван Николов“, учредена от ИК „Жанет 45“ през 1994 г., ви представихме журито чрез отговори на няколко въпроса, отправени едновременно и към тримата членове на журито: Надежда Радулова, Дарин Тенев и Здравко Дечев. За всяко ново издание на една от най-примамливите награди в областта на...

Не си падам по сексистките закачки, но след като Путин си показа днес поредната интимност, питам: за какво му е на разведения Путин двойно легло – при това в самолета, който бил нарекъл “малкия Кремъл”?

 

По липса на обяснение се налага всеки да предполага. Някои предполагат, че е втората възглавница е за Медведев, но аз не мога да си позволя чак така конкретика.

 

По-скоро си мисля, че в “малкия Кремъл” трябва да се спазват ритуалите , както в самия Кремъл, където Путин обича да води разговори на четири крака…пардон, очи.

https://www.google.bg/search?q=%D0%A1%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82+%D0%9F%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0+%D0%B8%D0%B7%D0%BD%D1%83%D1%82%D1%80%D0%B8+%D1%84%D0%BE%D1%82%D0%BE&tbm=isch&imgil=eX95Mdy1qs13NM%253A%253BgAuB7cSD4fclkM%253Bhttp%25253A%25252F%25252Frus-img2.com%25252Fsamolet-putina-vnutri&source=iu&pf=m&fir=eX95Mdy1qs13NM%253A%252CgAuB7cSD4fclkM%252C_&biw=1138&bih=488&usg=__4m7-PcDr_cPiT_JDCjIwkOptgyg%3D&ved=0ahUKEwjbhoWX8snJAhXC3iwKHSxvCmAQyjcIMA&ei=lY5lVptowr2zAazeqYAG#imgrc=yUebC0A4RmBVFM%3A&usg=__4m7-PcDr_cPiT_JDCjIwkOptgyg%3D

 

Share on Facebook

Share on Facebook

2016 година чука на вратата. И, както вече стана традиция, пишем за най-добрите начини да уплътните почивката така, че да разпределите годишния отпуск за възможно най-дълги ваканции… Повечето от вас знаят, че на www.kogadavzemaotpusk.com можете сами да си планирате годишния отпуск.

Като цяло обаче има няколко добри предложения какво да направите през 2016 г.:

• Ранномартенски отпуск (27.2 – 6.3) – получавате 9 дни почивка на цената на 3 дни отпуск покрай Националния празник на България, в случай, че почивате на 29.02, 01.03 и 02.03;
• Великденско-гергьовденски отпуск (30.4 – 8.5): може би най-изгодната оферта през цялата година, когато ще имате 10 дни почивка на цената на 3 дни отпуск (взимате само 3, 4 и 5 май);
• Късномайски отпуск (21.5 – 29.5): 9 дни почивка на цената на 3 дни отпуск, в случай, че наистина обичате пролетта или като алтернатива на предишния (взимате 25, 26 и 27 май);
• Есенен отпуск (18.9 – 25.9): 8 дни почивка на цената на 3 дни отпуск (взимате 19, 20 и 21 септември);
• Коледно-новогодишен отпуск (24.12 – 1.1.2016): 9 дни почивка на цената на 4 дни отпуск.

С това предложение от нас ще почивате общо 45 дни по време на най-хубавите празници на цената на едва 16 дни отпуск. И ще ви остане почти цяла седмица за море през лятото!

Това съобщава днес любимият ежедневник на фондация "Америка за (унищожаване на) България" в-к "Дневник" в гаврата си: "Иван Иванов: 2015 г. е началото на съществена реформа в енергетиката". Редовните читател...

see more:  

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме. После направихме няколко трека из планината Каракорум и тръгнахме към столицата Исламабад, откъдето продължихме към Лахор, преди да напуснем Пакистан. Влизането ни в Индия започна със Златния храм в Амритсар, продължи през джунглата към Дарамсала , и известния от телевизията проход Ротанг, а днес продължаваме към манастира Хемис

Приятно четене:

Манастирът Хемис в Хималаите

Индия

14 част на

През Азия на автостоп

04.07

Ставаме в 6 сутринта, сваряваме си 15 яйца, после закусваме и прибираме палатката. Хората от къщата за гости се оказаха изключително мили, не ни поискаха пари дори за закуската от първия ден, всеки ден им ползвахме тоалетната, даже успяхме да си вземем душ с гореща вода и да изперем малко дрехи. Къщата им се казва Zal Guest House – ако някой минава през Лех и търси хотелче с изцяло домашна обстановка.

Раниците са убийствено тежки и докато стигнем до маршрутките краката ми вече се подкосяват – май се презаредихме с продукти. Взехме си маршрутка за 20 рупии (60 ст.) до селото, където започва трека – казва се Спитук (Spitok), понеже искахме да започнем възможно най-рано прехода. Височината тук е над 3500 м., слънцето е адски силно и наобяд става непоносимо горещо.

След Спитук се оказва, че асфалтовият път продължава още 15 км. до

село Зинчен (Zinchen)

Първо ни взе един камион до малко след Спитук и след това тръгнахме пеша. Наоколо нямаше абсолютно никаква сянка – само скали и пустиня. Почти не можехме да вървим от тежестта на раниците и слънцето също взе да напича доста, наложи се да спрем на една мини сянка до скалите. Коли естествено не минаваха, а автобус от Лех до Зинчен има само два пъти в седмцата.

Но ето, че отново стопаджийският късмет проработи и един пикап с местни мина и ни взе. Пътят рязко завива по дефилето на една малка рекичка и се отделя от Инд (забравих да спомена, че където и да ходим все сме си на Инд от последните два месеца и тук не е изключение – Лех се намира точно на Инд).

Малко преди Зинчен пътят стана черен, нашите хора продължиха по него и за наше облекчение ни оставиха където свършва – малко преди

село Румбак

Отново извадихме невероятен късмет, после така и не мина друга кола за насам. Спряхме да хапнем на една полянка с тополи (приличаше на оазис) сред пустошта и даже поспахме малко.

Продължихме след час и големите жеги вече бяха отминали. Пътеката продължава по нещо като каньон нагоре по реката. След около час стигнахме до село Румбак (Rombak), но не спряхме, а продължихме още час-два нагоре до

последното село преди прохода – Юруце (Yurutse)

Вървим много бавно и добре, че пътеката е с малък наклон и има сянка. Вече в късния следобяд подминаваме Юруце и се установяваме на лагер малко след него на една полянка, обитавана от дебели мармоти, в близост до поточе.

Сготвяме си картофена манджа БЕЗ котлончето да избухне и сме доволни от това.

През нощта температурите рязко падат

(нормално, все пак сме на 4200 м.), но засега дрехите ни са достатъчно топли.

Искам да разкажа малко за чувството, което изпитва човек, когато върви из тези места, но не съм сигурна, че въобще е възможно да го опиша, а за съжаление снимките са далече от реалността.

Никога не сме били на толкова

нереално място, всичко изглежда като в сън

– небето е най-наситеното синьо, което съм виждала, наоколо всичко е в странни ярко червени, оранжеви и жълти пясъчни скали, все едно сме на луната. Пустинният пейзаж контрастира със снежнобели върхове и наоколо не се вижда жив човек, само от време на време притичват снежни кокошки и някой и друг тлъст мармот. Мозъкът не може да осъзнае съноподобния пейзаж и всичко това се случва на над 4000 м. надморска височина – омагьосани сме от Ладак.

… и луната

Абсолютно си заслужава човек да си зареже работата и всичко и да се озове на това магическо място, по-реално и истинско от който и да е задушен офис.

05.07

Втори ден от трека. Сутринта атакуваме

прохода Канда Ла (Kanda La) – 5000 м.

Изкачването е лесно и сравнително кратко – към 3 часа. Този път нямаме височинни симптоми, но последните метри се задъхваме ужасно. Трекът е доста популярен и се появяват още 10 – 15 туриста, всички до един с водач. Направи ни впечатление, че няма нито един индийски планинар, само чужденци.

Пътеката е лесна, но ние се уморяваме заради тежките раници. След още 2 часа излизаме на първото

село, състоящо се от 4 – 5 къщи – Шинго (Shingo)

По пътя все така тичат улари (snow cock) – специалитетът им е да вървят 10 м. пред теб и ако ти спреш и тя спира, като тръгнеш, тръгва и тя. Тлъстите мармотчета въобще не ги е страх от хора и понякога можеш да ги доближиш на 15 – 20 метра.

След Шинго си правим дълга почивка за чай и обяд и си поспиваме, докато чакаме да отминат жегите. След обяд вече има сянка и търгваме да слизаме по каньона на р. Шинго, която се влива в р. Марка. Когато достигнем до река Марка ще вървим няколко дни по нея и после ще направим завой към Лех, преминавайки още един проход на 5200 м. Долината на река Марка е успоредна на Лех, но е разделена от него с планинската верига Сток (Stok), която днес прехвърлихме. Целият преход преминава през национален парк Хемис (Hemis National Park), който е пълен с животни.

Слизането е тежко, макар пътеката да не е много трудна. Стигаме до

село Скю (Skyu)

за три часа и половина. На места каньонът е изключително тесен и много красив, като навсякъде цъфтят диви рози. Трябваше да преджапаме реката поне 20 пъти, понеже се обърквахме. На места течението беше силно, а водата ледена.

В един момент каньонът започна да ни се струва безкраен, сякаш има само още един завой и после още един и после пак. Това качество на каньоните го бях забелязала още при първата ми среща с тях преди 10 години на остров Тенерифе – тогава бях направо сигурна, че каньонът (barranco на испански) има магическата способност да се удължава.

Пристигнахме супер смазани на свечеряване след 10-часов преход. От умората имахме лек психически срив и препирня къде да си опънем палатка и впоследствие директно заспахме, без дори да вечеряме.

06.07 – 07.07

Тези два дена все не можем да сварим да тръгнем сутринта и походите ни започват наобяд. Продължаваме нагоре по река Марка. Общо взето трекът изобщо не е в дивото, през 2 – 3 часа има или къмпинг за туристите или селце от 4 – 5 къщи. По долината на реката има много растителност, така че усещането за пустиня и луна силно намаля, но все пак е много красиво. Групите от туристи с леки ранички и водачи така и не спират. Повечето от тях не носят никаква храна, защото ядат в къмпингите и спят по селата в така наречените home-stay (нещо като платено гости). Все пак срещнахме няколко големи симпатяги.

Опитваме се да вървим по 5 – 6 часа на ден, но днес се чувстваме уморени и направихме само един тричасов преход до Марка – главното село на долината, където има около 25 къщи и малък форт, и се отдаваме на почивка и готвене следобеда. В селото срещнахме момиче, което стоеше на пост и когато минат туристи ги пренасочваше по различните къщи из селото, да не остане някой ощетен и всички да имат еднакъв брой гости.

Другото характерно за долината е наличието на десетки коне, с които се извършва целият транспорт на стоки от село до село, както и високите температури през деня, но тук за разлика от другите места из Ладак вечер също е доста топло и температурите не падат рязкно, въпреки че сме на 3800 м.

Имаме лек проблем с водата, тъй като ни свършва обикновено преди да сме стигнали до някое населено място (имаме две бутилки от по 1 л.) и днес сутринта щяхме да пукнем от дехидратация, докато намерим един поток с поне на пръв поглед чиста вода. Добре че минаха едни белгийци и им поискахме няколко глътки. Тук на никой чужденец не би му хрумнало да пие нефилтрирана вода, дори да е от най-чистия извор. Ние обаче не искаме да увеличаваме тоновете пластмаса от използвани бутилки, пък и вече толково пъти ни е хващало разстройството, че ми се струва, че вече имаме имунитет

Нещо, което много ни допадна в Кашмир и Химачал Прадеш, е, че е

забранена употребата на пласмасови торбички

и всичко се продава в хартиени или платнени, така че хората са се настроили доста екологично.

08.07

Днес ставаме в 6 ч., за да ходим по хладно. Вървим около 4 часа и минаваме през един мъничък будистки скален манастир и едно селце. Накрая стигаме до

Ханкар (Hankar),

което е последното село от долината на р.Марка. След селото дърветата и храстите рязко изчезват и остава само трева. Доста уморени спираме на една полянка за обяд, тъй като слънцето започна да пече жестоко, добре че днес сме се заредили с вода.

Хапваме набързо и продължаваме. Пейзажът около нас отново започва да става пустинен и след два часа стигаме до палатковите лагери на тучните пасбищата Тачунце (Tachuntse) и си опъваме палатката на една полянка след къмпинга.

Още от вчера ми излязоха грамадни мазоли, пълни с вода, на кутретата на краката и последните два часа куцам по пътеката. Вчера вечерта си ги бях спукала, но днес отново се издуха и е много болезнено. Подозирам, че са се получили от множеството пресичания на реката и последващото ходене с мокри сандали.

Цял следобед спим като пребити и когато се събуждаме започваме да приготвяме чай. В този момент се появява един местен и заявява, че трябва да платим 150 рупии (5 лв.) за палатката и, че, на която и полянка да си я опънем, се плащало. Нямаме намерение да плащаме за нищо, първо че сме извън самия къмпинг и второ няма нито тоалетни, нито каквото и да е, за което да трябва да плащаш.

Прибираме палатката и се изнасяме, но ни чака малка изненада – веднага след полянките има пресичане на река, а тук пресичания след 3 следобед са много опасни, тъй като през деня слънцето разтапя снеговете на високото и след обяд нивата на реките силно се покачват. Сутрин малката рекичка следобед става бучащи тонове черна вода.

Около 20 мин. търсим подходящо място за пресичане и накрая успяваме. Водата е ледена и много силна, но все пак се получи. Изкачваме хълма пред нас и намираме една невероятна изоставена каменна колибка и доволни, че се махнахме от къмпинга на белугите (европейците), се заемаме с вечерята.

09.07

Шести ден от прехода. Днес имаме само едно тричасово изкачване до последния

палатков лагер Нималинг (Nimaling),

който е в подножието на прохода, водещ към долината на Лех. Денят открива един местен, който ни буди да иска пари за палтката и ние категорично му отказваме. В нашия лагер няма дори питейна вода, даже никаква вода, все пак сме в развалините на овчарска колиба на върха на хълма. Той обаче не настоя много и си тръгна.

Още отначало ми става лошо и се задъхвам ужасно. С големи усилия изкачваме стръмната част и следващите час и половина е почти равно. Стигаме до едно езерце, където се засякохме с останалите трекъри, които вече бяхме виждали. Немалко от тях са американци. Хубавото е, че следващите два прехода, които мислим да правим, са непопулярни и ще има само истиниски планинари.

Наближаваме Нималинг и стигаме до една полянка със стотици миши дупки и навсякъде прибягват дебели хималайски мишоци. Розови заснежени планини се издигат отляво, а в дясно е масивния

връх Канг Ятце (Kang Yatse)

Виждаме палатки в далечината и веднага кривваме встрани, за да не ни видят местните, Последните метри отново са мъчителни, най-вече заради мазолите и с голям облекчение опъваме палатката до реката и лягаме да поспим. Странната умора от последните два дена може да се дължи и на увеличаването на надморската височина – вече сме на 4700 м.

10.07

Седми и на тероия последен ден от прехода. Цяла нощ не можахме да спим от липса на кислород и главоболие. Събуждах се често и всеки път, когато се унасях, сякаш забравях да дишам – много неприятно усещане. Сутринта симтопмите бяха изчезнали. Бая се забавихме преди тръгване и към обяд времето, което вчера беше облачно, съвсем се развали.

Започнахме изкачването на

прохода Конгмару Ла (Kongmaru La) 5200 м,

но още в началото все едно някой ми седна на гърдите и трябваше да спираме на всеки 5 м. Накрая се пооправих чрез дълбоки вдишвания. Цветин нямаше никакви усещания днес, пък и вчера беше тичал нагоре към върха Канг Ятце, силно привлечен от него. Отне ни към два часа да стигнем до горе.

Още в подножието на прохода ни заваля дъжд, който после прерастна в сняг и мъгла. Целите се намокрихме и побързахме да слезем от другата страна. Мисля, че все пак дъждът и мъглата са си за предпочитане пред изгарящото слънце и километрите отсъствие на сянка

Гледката от другата страна беше съвсем различна

– ярко зелени и червени скали наоколо, а земята покрита с килим от зелена трева и супер уханни билки. След час слизане стигнахме до първата палатка мокри като кокошки. Последните метри всичко стана в кал и замалко да се пречукаме. В палатката имаше група чешки студенти и една откачена полякиня, която беше тръгнала да изкачва абсолютно сама Канг Ятце – 6400 м.

Много ме изкефи, че всички славяни бяха тръгнали без водач, с тежките раници и не спазваха никакви програми. Чехите тамън се готвеха да купят бутилка ром и да се запият, но в последния момент се отказаха.

Дъждът поспря и тръгнахме да слизаме към следващите палатки на още 2 часа надолу. Със съжаление вече си мислехме, че преходът е свършил едва ли не, но се лъжехме. Навлязохме в тесен каньон с причудливи гигантски скални образувания. Беше към 4 следобед и реката беше придошла с пълна сила. Трябваше да я пресичаме 15 – 20 пъти, тъй като пътеката минава ту отляво, ту отдясно заради стръмните скали.

Водата, тъмно розова на цвят, беше адски силна и камъните, по които се преминава, бяха изцяло залети и трябваше да правим огромни скокове от камък на камък, като повечето камъни бяха мокри, с бутаща струя, минаваща над тях.

Надолу взе да става все по-екстремно и ни отнемаше все повече време да намерим що-годе приемлив борд. Заедно с чехите се кооперирахме за намирането на пътеката. По едно време тръгнахме нагоре по една стара каменна пътека, направена в скалата нависоко, за да избегнем поредното супер-екстремно преминаване на реката. Оказа се, че пътеката е разбита и неподдържана и на места трябваше да правим леки скални катерения с пясък, поднасящ надолу. След около два часа каньонът свърши и със замръзнали и абсолютно мокри крака стигнахме до палатките.

С Цветин продължихме напред и си намерихме нова разрушена колиба на едно възвишение – перфектна за бивак. Целите треперихме от студ и след една бърза манджа с нудъли се ориентирахме към лягане. Чувалите бяха влажни, на места даже мокри, както и повечето ни дрехи, но два нагорещени камъка, пъхнати в чувалите ни спасиха от нощно мръзнене.

От сегашния ни лагер до първото село, до което достига асфалтов път, ни оставаха два часа лесен преход и решихме да го оставим за утре. Денят беше просто разбиващ: с две думи – 5200 м. висок проход, последван от каньонинг, сняг и мокри чували.

11.07

Извървяхме последните два – три часа до

село Шан Сумдо (Shan Sumdo)

отново през невероятно красива долина с винено червени пясъци, на места контрастиращи с обагрени в яркозелено скали. Нямаше никакви трудности на пътя. Единственият проблем беше, че прозвизиите ни бяха свършили и когато достигнахме селото в късния следобед имаше само две шатри, които предлагаха инстанти нудъли на двойни цени. За закуска и за вечеря бяхме яли единствено „рибчета“ – варено тесто с лук и подправки, като тестото се оформя на малки лентички – рибчета.

Купихме си два пакета солени бисквити и продължихме да вървим вече по асфалта към главния път. Самото село беше на десетина километра навътре в долината, имаше само 7-8 къщи и поради тази причина абсолютно никакви коли не минавах в селото. В него имаше паркирани две микробусчета, чийто шофьори спяха в шатрата и ни казаха, че чакали група трекерчета да слезе отгоре (от тези, които си поръчват турове).

Вървяхме около 20 мин. и изведнъж едно ванче пълно с нагласени млади ладакци мина и взе че ни  спря. Отново извадихме нечуван късмет. Оставиха ни на разклона за

манастира Хемис (Hemis Monastery),

където искахме да пренощуваме. В далечината на километър-два се виждаше някакъв много тесен каньон с няколко дървета и една ступа отпред. Чудехме се къде ли ще да е манастира, но наоколо нямаше нищо приличащо на манастир, така че се запътихме към каньона.

Hemis, 194201

Наближавайки се появиха огромни стени с натрупани камъни с изгравирани върху тях мантри, най-често „Ом мани падме кум“ – най-свещената и най-често рецитирана тибетска мантра, както и гигантски чортени (ступа с тленните остaнки на лама или други духовни лица). Зад първия завой, залепено за скалата се появи

селцето Хемис,

а зад следващия, скрит от хорските очи, изникна и самия манастир.

Това е най-важният манастир в Ладак,

построен 17-и век и е под патронажа на ладакското кралско семейство. Тук се обучават лами за царските манастири и всички останали манастири са под администрацията на Хемис. Принадлежи на сектата Друкпа (Drukpa order).

Започваше да се мръква, в селото имаше само един суперскъп ресторант и не можехме да намерим място за палатката. Пътят нагоре по каньона беше преграден и докато се мотаехме наоколо забелязахме един монах, застанал до ламаринена вратичка пред къщичката си. След портичката продължаваше бетонна пътечка, която сякаш тръгваше към каньона. Попитахме монаха накъде води и той ни пита дали искаме да отидем в „Готсанг“, нещо не се разбрахме и му казахме, че искаме да отдем в Готсанг или каквото и да е това.

Той ни пусна и продължихме през горичката нагоре, не след дълго се появиха запустели манастирски ливади, перфектни за къмпинг – имахме си ручей с водопадче точно до нас. Сготвихме си „рибчета“ за пореден път и си легнахме пребити, както обикновено.

12.07

Сутринта, треперещи от глад, се затичахме към селото, като оставихме палатката с всичко в нея на полянката (надявахме се, че в пределите на будистки манастир няма да има крадльовци, което се оказа така впоследствие).

Решихме да минем през манастира за кратко и вътре се изгубихме в лабиринта от коридорчета, стълби и стаички. Беше толково мистично и странно, че забравихме за глада и започнахме да го изследваме. Навсякъде имаше молитвени цилиндри (praying wheels), направени от кожа, каквито не бяхме виждали. Някои от тях бяха доста протрити и разкъсани от въртенето и вътре се виждаха стотиците листа сутри (свещени будистки текстове), навити на руло и изписани на ръка, оформящи цилиндри – наистина изумително.

Ако някой не знае: смята се, че завъртайки молитвените колела, мантрите, скрити вътре се повтарят и разнасят в пространството молитвите, според броя завъртания, спомагайки за просветлението на всички чувстващи същества.

Вмъкнахме се в манастирската кухня, в която имаше огромни казани с пещи на дърва под тях. На горните етажи пък имаше малки стаички-храмове със статуи на различни бодхисатви – Падмасамбава, Авалокитешвара, Манджушри и други.

В главното храмово помещение стените бяха изрисувани адски красиво с будистки картини – колелото на живота или самсара, държано от бога на смъртта, напомяйки на всички, че от съществата в ада, през животните и хората са подвластни на вечни промени и смъртта, от която никой не може да избяга. Ясното виждане на илюзорната природа на света и празнотата на концептуалните структури на ума остава единствения път извън раждането и смъртта или самсара. В храма имаше и позлатени ступи, огромна статуя на Буда и някакъв демон – чучело.

След обстойно разглеждане (оставихме си само музея за по-късно, тъй като вече бяхме на път да припаднем от глад) се намъкнаме в ресторанта и решихме все пак да си направим една почерпка след прехода, на който не бяхме харчили никакви пари. Поръчхме си картофени кюфтета с млечен сос и подправки, стафиди с бадеми и направо си облизахме пръстите.

После слязохме до самото село

и двете прашасали магазинчета бяха затворили, така че добре направихме с обяда в ресторанта. Върнахме се до палатката и решихме

да изследваме каньона нагоре по пътеката

Малко по-нагоре имаше голяма ступа в гората, а след още 15 мин. стигнахме до голяма пещера-навес за медитации, разделена с камъни на малки кутийки за седене.

Атмосферата беше странна, точно пред пещерата имаше няколко храста, обсипани с диви рози и на човек му идеше просто да седне в някоя кутийка и да си медитира до самозабрава. Катерихме се още час нагоре, но пътеката стана много обрасла, облаци покриха небето и решихме да се връщаме. На връщане искахме да разгледаме малката бетонна пътека, водеща нагоре по едно дере.

След няколко метра съзряхме, че почти на върха, сгушени в скалите, се виждат няколко манастирски постройки. За около половин час се изкачихме догоре. Ръмеше и беше мъгливо, изглеждаше пусто и изоставено. Изведнъж на покрива се появи монах и ни привика вътре. Показа ни малко храмче с много силна енергия, после ни викна за чай в една странична стаичка.

Свечеряваше се и нямаше ток, всичко изглеждаше отнесено и светът отдалечен на хиляди ли разстояние (1 ли = 500 метра). Английският му не беше много добър, но ни обясни, че сега той е на служба в манастира и се грижи за готвенето и церемониите, в манастира имало още девет монаха, които медитират с почивки само за хранене. Един от тях медитира без прекъсване вече шест години, остналите за период от три години.

Научи ни и на малко ладакски. Оказа се, че това било мястото, наречено „Готсанг“. В тишината на заздрачаването и под усливащия се дъжд си слязохме обратно, мислейки си за странния свят в манастира Готсанг (готсанг означава орлово гнездо, ни каза монахът).

Дъждът се засили и отново влязохме в ресторанта, тъй като нямаше как да си готвим. Докато си хапвахме друга невероятна манджа с чапати и струи от вода се изливаха от ламарината, под която беше нашата маса, си мислихме за групите от туристи, които всеки ден посещават манастира Хемис, но повечето от тях не бяха видели дори горните етажи с мали храмчета, пък в пещерите за медитация и Готсанг се случваше с дни никой да не дойде. Място, пълно с тайни за нас, за друг може би беше поредния манастир с една зала, в чието дъно се извисява позлатен Буда и за която не си заслужава човек да отдели повече от 15 мин. и няколко набързо нащракани снимки.

Навлякохме дъждобраните и в нощния дъжд се завърнахме в палатката.

13.07

Дъждът продължава цял ден,

нещо нетипично за Ладак. Следобеда се оправя, но вече е късно да правим каквото и да е. Качваме се до позлатената статуя на Буда на отсрещната скала на манастира и се открива красива гледка към него. От два дни няма ток в селото и батерията на фотоапарата свърши изцяло, така че не можахме да направим снимки от Хемис, с изключение на първия ден. Така тайнствения манастир и пещерите за медитация остават само за нашите очи.

Очаквайте продължението

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия

http://bgmagickervan.com/2015/08/14/hitchhiker-luck-mystic-caves-with-rose-garden-hemis-monastery/

Колко време ти е нужно да промениш света? Да, да – теб питам. Не искаш да променяш света? Тогава – чао, ще се видим за следващото ревю. О, още си тук. Добре, докато си мислиш, ще ти покажа една книга, която разказва историите на десетина млади мечтатели, които обръщат движението на Земята, а междувременно стават...

Тези дни във френската столица Париж се провежда световна Конференция за промени в климата, под егидата на ООН. В тази връзка е повече от уместно да се припомни, че в средата на годината френският парламент прие промени в енергийната си ...

Голямо министерско шушукане и осветяване се завихря в навечерието на светлия християнски празник Рождество Христово (което по стар езически обичай обичаме да си наричаме Коледа).

 

„Ще бъдат сложени предколедно пред публиката няколко министерски глави“, заяви преди два дни Миков на пресконференция след приключването на семинара на левицата в Боровец.

 

Има само един начин опозицията да е тази, която обявява оставките във властта. Това е възможно , единствено ако между властта и опозицията няма разлика. Иначе няма как един квази опозиционен лидер на претендираща за сериозност столетна партия да си заложи авторитета с подобен анонс, без да се окаже лъжец пред собствените си редеещи измиратели.

 

Щеше ли Миков, който така уверено иззе функциите на премиера, да остане без отговор от Борисов, не си бяха шушукали по въпроса? Борисов царствено си запазва правото да излъже Миков, на когото е подшушнал ( може и чрез вестоносци, които да жертва после, ако се наложи) новината в аванс.

 

Днес тази прозрачност на задкулисния „симбиоз” ( по Станишев) между власт, квази опозиция и псевдо медии беше потвърдена от виртуалния официоз на Борисов и ко. Т.н. агенция ПИК се похвали, че властта й шушне на ухото същото, което е подшушнала явно и на интриганта Миков.

ПИК:

„Министерски глави ще падат около Коледа, кабинетът “Борисов 2″ ще е с променен състав в началото на новата 2016 г. Това подшушнаха на ПИК източници от управляващото мнозинство.”

 

Така ПИК издаде „четата” кой подшушва на псевдо опозицията и на квази медиите онова, което на Началника му се ще да бъде разгласено. Дали рязането на министерски глави ще се случи или не, това е друга тема. Във всички случаи вестоносците на премиера няма да му се обидят- не са се събрали с него да се обичат, а да се лъжат в името на по-висшата цел да си изиграят заедно шоуто с разделението на ролите.

 

Ето защо „източници от управляващото мнозинство” шушнат на послушните деца, за които подаръците на данайците, скрити в търбуха на медийно-опозиционния троянски кон, идват още преди празниците.

 

„.урва, .урва година, догодина, до амина „ ( празните места в „.урва” попълнете сами)!

Share on Facebook

Share on Facebook

„Популярна книга за Котките от Стария опосум“ от Т.С. Елиът на новото издателство „Брегов и Радев“ излиза за първи път на български език. И малки, и големи могат да се насладят на забавните рими за котки от всеки вид и сорт. Ще срещнете пухкави, мързеливи, бойни, опасни, пакостливи и кокетни.  Дори и стария ХаДеварим, „погребал...

Премиерът Борисов призова българите, които и без това са световни шампиони по търпеливост, към повече търпение. На икономически форум в София той направи научното откритие, че именно търпението е най-доброто качество на един мъж. По този начин той определи българската нация като изключително мъжествена- направо мъжка. Не е чудно, че не се раждат достатъчно деца да заменят нетърпеливите да отидат при началника на Бойко, за да се уверят, че все пак над него има някой. Не можем да очакваме от мъжествените ни жени да раждат, нали.

Обаче днес, само няколко дни след като православният Бойко се похвали на протестанта Дейвид , че трима католици са го галИли по главата, днес се сътвори друго (ту)земно чудо.

На същия форум в София една храбра до безумие българка категорично се противопостави на своя политментор по въпроса за търпението. Кристалина Георгиева, заместник –председател на Европейската комисия, няма търпение да чака четвърти папа да погали Бойко Борисов и нетърпеливо го канонизира като виновен за огромните успехи на най-бедната страна в ЕС.

„Благодарение на това, което направи премиерът Бойко Борисов, имаме политическа стабилност, която се отразява благоприятно и на икономиката. Това обясни заместник-председателят на Европейската комисия Кристалина Георгиева по време на дискусията “Да! На българската икономика. Европейска България -стабилност и растеж”, която се провежда в столичния хотел “Маринела”. ( Клуб Z)

Ако е вярно, че по рождение Кристалина е Сталинка, чрез този партиен култ към личността тя оправда името си.

Кристалинско ясно става в нашата държава, че пътят към кариерата минава през подмазването на конюнктурата. У нас тя се нарича Бойко Борисов.

„ Търпи и ще си спасиш душата”, казва женственият ( според Борисов) Христо Ботев, за когото търпението е робско качество. Борисов не случайно се похвали, че е чел предимно Карл Май, който хвали мъжествеността на Винету заради впечатляващата му индианска издръжливост на болка ( доказано е в наши дни, че индианците са наблягали на едни субстанции за притъпяване на болката, но повелителят на казаните за ракия у нас едва ли е чувал такива подробности).

Добрата новина е все пак, че по този начин Борисов напусна землянката на Десниленд и зае полагащата му се по право  и заслуги поза на вожда на червенокожите, за които търпението на роба винаги е било най-ценната политическа стока.

Явно от детството си още Борисов е прихванал нещо автентично американско, направо индианско. Сега вече му вярвам, че наистина си пада по Америка и то като кореняк американец. Но в Америка, както и тук, търпението е било главното условие за съществуването на робството само до момента, когато търпеливите роби са се разбунтували и са строшили оковите си, както препоръчва нетърпеливият Ботев.

ЕЛЕГИЯ

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“ТЪРПИ, и ще си спасиш душата?!”

Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб ТЪРПИ и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!

Share on Facebook

Share on Facebook

Продукти за 4 порции:
800г бяло брашно
300мл прясно мляко
1ч.л. сол
1с.л. захар
1ч.ч. мазнина
1 кубче мая
2 яйца
3 кренвирша

Приготвяне:
Пресявам брашното. В средата правя кладенче. Там чуквам едно яйце плюс белтъка от второто. Стоплям прясното мляко. Отделям две супени лъжици в чашка. Прибавям и жълтъка. В останалото мляко натрошавам маята. Добавям щипка сол, захар и брашно. Оставям на топло да шупне. В кладенчето наливам две супени лъжици мазнина. Добавявм шупналата течна закваска. Омесвам тесто. Покривам с кърпа и оставям на топло да втасва. След около час, разделям тестото на топки с големина малко по- едри от яйце. Нареждам всичките в тава. Поливам всяка една от тях с мазнина. Разточвам на кухненски плот или маса. Кренвиршите срязвам на три. Слагам парченце колбас в средата на разточения лист. Навиавм на рогче. Редя в подмазана тава. Оставям да втасат. Суровите рогчета глазирам с разбито яйце с прясно мляко. Пека на умерена фурна, четиридесет минути. Изваждам и покривам с кърпа. Топлите рогчета прехвърлям в поднос.

Майте Каранса е родена на 25 февруари 1958 г. в Барселона, Испания. Обича да чете книги от английски, френски и руски автори. След като завършва гимназиалното си образование, тя следва антропология. Работи известно време като учител, а след това започва да пише книги за възрастни и за деца. През 2002 г. книгата ¿Quieres ser el novio de...

Майте Каранса е родена на 25 февруари 1958 г. в Барселона, Испания. Обича да чете книги от английски, френски и руски автори. След като завършва гимназиалното си образование, тя следва антропология. Работи известно време като учител, а след това започва да пише книги за възрастни и за деца. През 2002 г. книгата ¿Quieres ser el novio de...

Декември е и отново идва ред на едно от най-вълнуващите книжни събития – Софийския международен панаир на книгата, който ще се превърне в притегателно място за срещи между читатели, издатели, писатели, илюстратори и преводачи. 43-то издание на Панаир на книгата отново ще се проведе в НДК и за трета поредна година книжните почитатели ще могат...

До сърцето на мама

Имало едно време… …което събирало всички времена едновременно. То било преди много време и сега. Представи си, че животът ти се движи в кръг – смесица от настояще, минало и бъдеще, които не са в линейна последователност. Представи си, че изчезваш от днешния ден и се озоваваш на среща с 6-годишното си Аз от миналото....