Ефектът моментум – истинско вдъхновение, без значение на кой стадий от развитието на бизнеса си сте – от идеята, до уседнал вече бизнес.

В първата част от книгата има много примери за фирми, уловили моментума и възхода им. Втората част дава много добри идеи и насоки за продажбени техники и търговци. В този смисъл книгата е и за предприемачи и за всеки, който е в активната верига на бизнеса.

Къде е неограниченият потенциал? Как се създава стойност? Завладяващи прозрения. Какво е силно предложение? Какво привлича клиентите? Защо степента на удовлетворение има значение? Съвети за амбициозни лидери. Това са част от въпросите, чиито отговори се крият в книгата. Поднесени забавно и с лекота.

Моментум си остава магия, нюх, възможност, но ако развием усещането за него – имаме реален шанс да го използваме максимално.
Ефектът моментум – Как да постигнем изключителен растеж е книга на Жан-Клод Лареш, издадена от Рой Комюнишейшъл.

От френски "Господин посланик, тук не е Африка". Обръщението е към посланика на Франция у нас Негово Превъзходителство г-н Ксавие дьо Кабан. Поводът - съвсем пресна публикация на Уикилийкс (WikiLeaks), от края на миналата седми...

Хайде да изиграем една игра. Да преброим колко пъти след събитията на Кьолн някой  „остроумно“ се е заял защо мълчат феминистите.

А? Не е много забавна игра, особено като се има предвид един елементарен факт.

Говорим за това от години.

За домашно насилие, за сексуално насилие, за физическо насилие от мъже, от жени, над мъже, над жени, статистики са писани отново и отново, и отново. Как, защо и къде се случва отдавна е изяснено. Единственото липсващо е, социално внимание и основното – социална реакция.

Това не е проблем от вчера и със сигурност не е откакто се появиха бежанците, но сякаш вчера някой осъзна, че всъщност това се случва. Вместо да се отворят вече написаните текстове, да се прочетат вече съществуващите статистики (които до вчера бяха „неверни данни, някой просто го кефи да е жертва“, а днес станаха неподправена истина), се очаква от нас да пишем километри нови текстове.

Заяждането защо „мълчат феминистите“ ме поставя в уникалната позиция да бъда виновна, когато говоря за социален проблем и едновременно с това съм виновна, че…не съм говорила за социалния проблем.

Единственото по-покъртително от разбирачите по всички теми, включително от сексуално и физическото насилие, са същите да обясняват как бежанците и арабите са „животни“. След две изречения да наричат жени „разпоретини“ и да развиват теории как мъжете са просто неспособни да се контролират. Затова именно жените трябва да се следят как се обличат и къде ходят, защото мъжете просто имат кръв само за една глава, нали разбирате.

Неясно как, позицията, че имаме социален проблем, който не идва от това, че мъжете са „неспособни на контрол“, а от нормализиране на насилието, те прави размахваща брадва и мразеща мъжете феминистка. Не знам какво тогава те прави искреното убеждение, че мъжете са първосигнални и неспособни на контрол – за мен това е дестилация на мъжемразие и разбира се, на измиване на ръцете от отговорност.

По темите с насилието се изказаха много хора, повечето от които, сякаш са озадачени от появата на екзотичния нов вид, наречен „жена“ – жените не са като нас, затова на техните права не е нужно да се обръща много внимание. Затова когато говорим за насилие над хора, често се разбира мъже, но насилието над жени е нещо различно.

„Не се обличай хикс, не бъди на място игрек, ама какво очаквате, като изглеждате зет…“, често се изрича едновременно с това колко са прогресивни нашите мъже.

Идва един прекрасен момент, в който ти става ясно, че нещата са „доктор хонорис кауза пердута“. Защото основното желание сякаш е да се говори, а не да се слуша.

Искате да чуете какво ще кажат феминистите по темата? Моля ви, естествено, че не искате!

Феминистите ги е грижа за социални проблеми, които често се пренебрегват, затова решението им е крайно трудно. Те често са академици, хора, които са отделили години от живота си, за да се образоват по теми, по които смятате, че можете експертно да се изкажете, след 5 минути гледане на Yutube видео.

Нека не се преструваме, че това е нещо повече от опорна точка за повечето, глава поредна в „колко са гадни феминистите“.

Повечето от вас са чували евентуално за Глория Стайнем, но нямат представа за съществуването на събития и организации в България, дори къде има центрове за хора, жертви на насилие.

Примерите за проблеми с отношението към жените в собствената ни държава са наистина потресаващи: младата жена убита през 2011 година в Борисовата градина, оправданите за групово изнасилване на тийнейджърка полицаи от Разград през 2010 година; публичното отношение към жените в политиката. Премиерът Бойко Борисов намира за забавна шега идеята, че жена може да стане президент, спомнете си и „ин виво“ майтапите на здравната комисия от 2008 година (във връзка с метода на зачатие ин витро, в здравната комисия се чува „шегата“, че като не става „ин витро“, депутатите могат и „ин виво“, бел. ред.), както и незабравимата „тишина в спалнята“.

Абсурден е и фактът, че домашното насилие като такова беше припознато от българското законодателство едва през 2008-а.

Всичко това се случва ден след ден, отново и отново, но понеже няма бежанци, няма истерия и се пренебрегва.

Не се препечатат сериозните текстове, писани от сериозни автори, не се препечатва информация за събитие, организирано от Българския фонд за жените, нито това, че се търсят доброволци за някой от центровете за хора жертва на сексуално или физическо насилие.

Ако искате наистина да чуете какво казват феминистите, ще се наложи да млъкнете, поне за малко. За да се намери решение, трябва да се припознае социален проблем, да не се толерира насилие както над мъже, така и над жени.

Необходими са критичност и прилагане на системата. Необходимо е и прекратяване на вечния рефрен за „споделената отговорност“ между насилник и жертва и идеята, че сексуалното/физическо насилие могат да се предотвратят, стига само да си седим вкъщи, да не излизаме, да се обличаме повече и да не сме насаме с мъже.

Това са представите на исляма за мястото и ролята на жените, а вие нали бяхте супер прогресивни?

Няма бурка на света, която да е спасила жена от насилие, но пък десетки насилници са се чувствали напълно спокойно и сигурни, че дори и да ги хванат, някой ще ги извини и оправдае за поведението им.

Приятно четене.
http://www.unwomen.org/en/what-we-do/ending-violence-against-women/facts-and-figures

Този сайт е написан за webcafe и първоначално бе публикуван на техния сайт.

Преди няколко месеца си говорех с една отявлена представителка на особен вид “млади работохолици” и само за 10 минути разговор й казах с крайна сигурност “Смени си работата”. Причината за бързата преценка е защото съм виждала същите симптоми върху себе си – а и защото на някой друг можеш да поставиш по-лесно диагноза, отколкото сам на себе си.

Все по-често ми се случва да си говоря с хора за баланса между работа и свободно време. Съзнателно или не, обградила съм се предимно от кариеристи, готови да crunch-ват, защото са в кампания, защото новият продукт трябва да излезе веднага, защото е Коледа. И тук не говоря за хора мотивирани от някакви материални облаги или мокри сънища за въздигане в корпоративната йерархия – става дума за хора, които просто ги кефи това, което правят.

Затова търся отговор на въпроса къде е (съществува ли) границата между работа и лично пространство, как се бяга от перманентното желание да правиш Другото – да излезеш с приятели, когато ти се налага да довършваш отчети или да седнеш и кротко да си направиш един бизнес-анализ, вместо да си точно на това парти в момента.

Балансът

Много не ми харесва идеята за т.нар. work-life balance. Да се балансира винаги е трудно, освен ако не си цирков артист със стаж. А и балансът предполага една универсална точка на равновесие, както и че става дума за уравнение, в което едното е за сметка на другото.

Но си струва да мислим за връзката между двете като за баланс, защото той се намира, когато откриеш правилната рецепта – като баланс на вкусовете в едно ястие. И все пак, да, има равновесна точка – но тя не е универсална и не е в средата на “везната”. По-вероятно е да намериш равновесието, което те удовлетворява, някъде встрани от центъра.

Мишмашът

Става все по-популярна идеята за “миш-маш от работа и лично време” (work-life mashup). Благодарение на това, че можем да работим отвсякъде и по всяко време, имаш възможност да обърнеш внимание на най-важното в момента – независимо дали това е спешна презентация за следващата сутрин или представление в детската градина.

Всичко звучи чудесно на теория, но практиката показва, че в този миш-маш често слагаме твърде много от едната съставка. И ако говорим за същите мотивирани работохолици от интрото на поста – това вероятно ще е системно преработване, разнообразено от някоя събота на яростно захвърляне на лаптопа и разходка из планината за рестарт. Може и да съм твърде песимистична, но по себе си съдя, че вероятността от прегряване е много висока.

Жонглирането

Наскоро гледах една лекция на TED, която представи идеята за жонглирането с пет топки: работа, връзки, лични интереси (хоби), физическо здраве и “духовност” (или по-скоро психическо равновесие).

Три неща тук са ключови. Първо, картината всъщност е доста по-голяма от стандартното противопоставяне “Работа-Живот” – можеш да неглижираш отношенията с половинката си не само заради работа, но и ако отделяш болезнено много време на хобито си, било то дърводелство, компютърни игри или писане на блог.

Второ, във всеки един момент няколко от петте топки са във въздуха – не можеш да контролираш всичко винаги, а можеш да дадеш точна насока и да се надяваш на най-доброто. За мен, тази идея действа успокояващо, дава ми яснота какво да очаквам от “идеалния баланс”, а именно, да е здравословно разбалансиран.

И трето, всички топки са свързани и взаимовръзката им търпи развитие: в един момент са по-близо, а в следващия – неимоверно далеч, връзката почти се къса. Затова трябва търпение и съзнание, че отделните елементи се движат и подреждат динамично. Това осъзнаване спестява много мрънкане, когато нещо не е наред – временно е.

За краткия ми професионален опит съм стигала до различни точки в баланса между работни и лични сфери. Работила съм до късни доби в продължение на месеци и ми е харесвало; работила съм с нормално време и ми е било тежко; имала съм много свободно време и ми е доскучавало. Не мисля, че отговорът е един, дори в рамките на един човек.

Усещането за баланс според мен се свързва с усещането за контрол – чувстваш ли възможност утре да не работиш, ако решиш? И, разбира се, време е да цитирам Стив Джобс. Събуждайте се сутрин и се питайте дали ще правите същото, ако това е последният ден в живота ви. Целта не е никога да не казваш “Не” – а да не казваш “Не” за твърде голяма поредност от дни.

Постът Blurred lines: за работата и свободното време е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.