Искам да ви споделя една истина, държана в тайна от българската аудитория от българските медии: СРЕДНАТА РАБОТНА ЗАПЛАТА В РУСИЯ ОТНОВО Е ПО НИСКА ОТ ТАЗИ В БЪЛГАРИЯ.

Този факт, ако медиите ни бяха така любезни да го съобщят, би трябвало поне малко да поохлади настървението на проруската пропаганда в България. Близо две петилетки, стъпила на растящите цени на петрола, за което Русия нямаше никакви заслуги, тя се гавреше с българската бедност спрямо руското замогване – временно, както се оказа.

Казано накратко, руският вожд Путин анексира Крим, но анорексира жизнения стандарт на поданиците си в поверената му империя.

Това не пречи на неговите слуги в България да ръсят глупости и лъжи по адрес на около 2 милиона българи, избрали доброволно Запада да работят, учат и живеят (както на Изток в Русия си мечтаят милиони, но не могат да си позволят дори да емигрират).

Да поплаче с руски акцент на несъществуващите български европейски гробища беше помолен пореден път в БНТ днес шефът на бригадирското движение за закопаване на прозападната ориентация на България Бригадир Аспарухов. Без ни най-малък опит за спор от страна на водещия Димитър Цонев той обобщи, че западняците се били гаврили с българите, които са избрали да живеят, работят и учат в техните страни.

За такава „гавра” милиони българи си мечтаеха още по времето на бригадирското движение, когато с кирки и лопати се градеше стоят, рухнал през 1989 г. под бремето на собствената си неадекватност, затиснат смъртоносно под туловището на динозавъра СССР.

По каква причина, година по-късно, каченият на върха на държавата на вълната на антикомунизма президент Желю Желев назначи Бригадир Аспарухов за шеф на предрешеното разузнаване в България ( на което и днес западните съюзници гледат като на доверено и доведено дете на съветската ни мащеха), е една от най-големите тайни, отнесени в гроба от авторите на това предателство спрямо официално декларираната прозападна ориентация на страната ни.

Напомням за незнаещите, че Бригадир Аспарухов е бивш шеф на (дез)информационната служба на ДС. В това качество беше помазан да оглави разузнаването на мъчително демократизиращата се България.

В днешно време той и подобията му са мобилизирани отново в хибридната война срещу България от страна на държавата, която е превърнала пропагандата в основен инструмент на своята антиевропейска и антизападна политика. Дезинформацията е отчаяният заместител на московското енергийно оръжие за шантаж и подкупи чрез отчисленията от печалбите . То засече необратимо и от Кремъл се опитват да компенсират, като вадят старите „кримки” да стрелят напосоки в държавния телевизионен ефир на България.

Новините от днес говорят за нови рекордни дъна на международните цени на въглеводородите, които хранят режима на Путин, но заплашват да уморят от глад (верно)поданиците му и от горчив смях хората, които не се хващат на дезинформацията на старите кримки на Кремъл, любезно улеснявани в тяхната задача от държавни институции, като БНТ.

Share on Facebook

Актьорът Нийл Патрик Харис, познат на българската публика като Барни от „Как се запознах с майка ви“, ще изиграе злодея в нов сериал по “Поредица от злополучия” на Лемъни Сникет, съобщава сайтът „Детски книги“. Харис ще влезе в ролята за зловещия Граф Олаф в телевизионната адаптация по класическите детски книги на Лемъни Сникет. В актьорския състав...

Да разбереш какво точно се случва в Сирия ( понятие, което по инерция се използва все още поради липса на друг термин за тази територия), е усилие, близко до невъзможното. А да прогнозираш развитието на ситуацията там е отвъд абсурда дори.

Ето защо най-добрата тактика на коментиращия темата, при положение ,че само констатираната смърт на държавата Сирия е единствената консенсусно константна величина, е да се мълчи и увърта. Нещо подобно се случва и без това от 1948 година насам по отношение на самия Близкоизточен конфликт, чийто безнадежден изход е също така единствената сигурна прогноза в анализите и коментарите през десетките години от тогава до днес.

Сирийският конфликт е сблъсък от по-малък мащаб в сравнение Близкоизточния конфликт с неговите глобални измерения от времето на студената война, противопоставила САЩ и СССР по разлома Израел-арабски свят( не забравяйте, че през октомври 1973 г. , когато сирийските танкове тръгват от Голанските възвишения към Израел, е имало вероятност малката държава да се защити с ядрено оръжие, което е било обсъждано в критичната фаза преди прелома в полза на Израел във войната на два фронта, според публикации в британския печат от онова време). Но сирийският пожар е поне десет пъти по-голям по размер ( като територия и въвлечено във войната население), както и по своята взривоопасност  от ливанското му подобие поради глобализацията на мюсюлманския екстремизъм.

Би било полезно да си  припомним някои щрихи от ливанския конфликт като опит за ориентиране в мъглата над региона, който е прието да наричаме в исторически аспект „люлката на човешката цивилизация”.

Поради това мога само да обърна поглед назад в търсене на аналогии. Те никак не са далеч от сирийския театър на военните действия и всъщност се водеха в една страна от Леванта, която самата Сирия имаше неприкрити претенции да притежава като своя по правото на „по-големия арабски брат”. Всъщност събитията на Изток от Ливан са продължение на онова, което вече се е случвало в самия Ливан, оцелял по чудо като единна държава след жестока гражданска война в  опитното поле на регионалните и световните антагонистични сили.

Решението на Путин да изтегли от Сирия основните си сили, оставяйки две бази там, тепърва ще бъде анализирано, коментирано и илюстрирано от реалностите, които стоят зад този ход, изигран по типичен автократичен начин: нямаше парламентарни обсъждания и прочее демократични „глезотии” за намесата на Русия в тази каша и след като тя се оказа прекалено гореща за преглъщане, по същият начин Путин обяви господарски, че се отдръпва от нея със заповед от днес за утре.

Това обаче не е първото изтегляне на значителна външна сила от региона в рамките на последните десетилетия. Нещо подобно се случи преди 24 години пред очите ми в Бейрут.

През март 1984 г. от ливанската столица и околностите й приключи започналото през февруари изтегляне на частите на 4 натовски държави: САЩ, Франция, Великобритания и Италия. Те се опитаха да поемат контрола в арабската държава след израелската инвазия през 1982 г. срещу изградената в Ливан от палестинците държава в държавата. Израелците принудиха след двумесечна обсада на Бейрут Организацията за освобождение на Палестина да отстъпи на север в ливанския град Триполи. След това се изтеглиха в южната гранична зона на страната. „Природата” на този конфликт не понесе вакуума нито ден. Боевете продължиха на принципа „всеки срещу всеки” без изгледи за някакъв мирен или военен изход.

Детонаторът за решението за отстъпление на натовските части от Ливан, което очарова най-вече СССР и неговите съюзници на място, бяха двата атентата в Бейрут от 23 октомври 1983 г. , в които загинаха 241 елитни американски морски пехотинци- най-голямата американска военна загуба от времето на Виетнам. С разлика от броени секунди, през които вече моя милост гледаше от балкона подобието на гъба от ядрен взрив на американската база край бейрутското летище, втори подобен атентат през същото неделно утро разтърси и щаба на френския корпус в центъра на града. Убити бяха 58 френски парашутисти.

Нововъзникналата с иранско-сирийска помощ само година-две по-рано ливанска шиитска групировка Хизбуллах така и не пое официално отговорността за атентатите, но пък пое контрола над сунитския Западен Бейрут в мига, кога беше напуснат от американците и техните съюзници на 4 март. Това е забравено събитие, но незабравимо за всеки, който е станал негов свидетел, като авторът на тези редове.

Беше доста притеснително да се наблюдава как за една нощ космополитният по мюсюлманските стандарти Западен Бейрут беше брутално подчинен на разбиранията за праведност, наложени 7 години по-рано от аятоласите в самия Иран. Може да не изглежда чак като съвременната вандалщина на Ислямска държава в Палмира и другаде в района, но в този смисъл беше “едно добро начало” и още един урок за днешните ислямисти как власт с кръв се взима и налага във вакуума на гражданската война. Просто учениците надминаха учителите си, свързани със сирийския арабски социализъм и Москва.

Макар да не бяха изкоренени всички „острови” на светска съпротива, тези преродени чеда на онзи „по-католик от папата” в средновековна Флоренция Савонарола се заеха да въвеждат новия ред. Барове, ресторанти, магазини изпитаха омразата на милиционерите от южните предградия на столицата във войната им срещу алкохола и западния начин на живот. С особена наслада завоевателите от съседните квартали разгромиха хотел „Комодор”, в чието фоайе по традиция се събираха участниците в неформалната международна журналистическа борса на новини, където моя неопитна младежка милост имаше шанса да общува с някои световни величия в бранша.

Именно с отвличането на шефа на бюрото на Асошиейтед прес Тери Андеръсън, въобразил си , че може да продължава да си играе тенис в свободното време, се надигна и вълната от отвличания на чужденци ( „чудно”, все западняци отвличаха, докато моя милост се отърва само с тракането на зъби след няколко ареста, заплахи и разпита- явно ще да съм бил за тях по линия на дружбата на аятоласите със социалистическа Сирия по-скоро „другар по оръжие”).

Никой не можеше тогава да прогнозира, че един ден брадатите последователи на Хомейни от Ливан, подчинени на Сирия ( и могъщия й регионален спонсор Иран), ще спасяват самата Сирия , принадлежаща на клана Асад, която по силата на решение на Арабската лига от 1986 г. удовлетвори отколешното си желание да сложи ръка през върху значителна част Ливан в ролята на умиротворител.

Припомням детайлите от превземането на Ливан от сирийско-иранските протежета за онези, които оправдават действията на днешния мракобесен режим в Сирия, определяйки го като светска преграда пред настъплението на варварите. Корените на злото обаче са по-скоро съветски, отколкото светски. Сирия и тогава беше главен агент на Москва, което е част от нейната трагедия, а не от решението на проблема, за което толкова много коментатори говорят.

Поводът за този текст е обявеното от Путин (частично) изтегляне на неговите „миротворци” от Сирия. То е зарито под доста „ако”. Да разровя малко:

Ако не беше авторитарно-тоталитарната съветско-руска школовка на сирийския режим, смазал порива за свобода на сирийските столичани още при първата им мирна проява на 14 март 2011 г.– в следствие на което лумна постепенно пламъкът на гражданско-международния конфликт , щеше ли на Путин да му се налага да се изтегля днес от Сирия?

Ако не беше употребеното срещу сирийския народ съветско-руското оръжие ( изсипано в огромни количества през десетилетията уж заради общия на всички араби враг Израел), щеше ли хиляди сирийци да грабнат оръжието и –да, да търсят външна помощ за въоръжаване, което предопредели неговата ливанизация?

Ако Путин не беше спасявал режима на Асад на етапа, когато още нямаше Ислямска държава ( командвана от иракски офицери със съветска школовка и шпионска зависимост от мрежите на кагебиста, водещия арабист в СССР и Русия Евгений Примаков), щеше ли после на Путин да се налага да спасява Асад и от Ислямска държава? Или щеше в Дамаск да има международно признато и подкрепено с каквото трябва правителство под формата на някаква опозиционна коалиция, например с участието на избягалите от самия режим висши управленци, преминали на страната на бунтовниците преди вълната на ислямския екстремизъм?

Ако Путин не беше блокирал решенията на ООН и беше помогнал ( наистина) за търсене на мирен изход под натиска на международната общност, вместо да вдъхва увереност на Асад, че е в правото си да мачка с армията си и с „Хизбуллах” народа си, щеше ли след това да му се налага да праща самолети и войски в Източното Средиземноморие, за да играе ролята на спасител от последиците на собственото си спонсорство?

Ако Путин се беше намесил в Сирия с цел да унищожава Ислямска държава, защо си тръгва преди това да стане факт?

Ако руските войски и самолетите им се махат от Сирия, това прави ли режима на Асад по-силен?

Ако е вярно, че Путин бил победил и бил постигнал задачите си в Сирия, защо не може да отговори нищо смислено на последните два въпроса поне?

Share on Facebook

Една карта казва повече от 1000 думи...значи две казват повече от две хиляди... За седем месеца активна руска намеса в Сирия, руските ВВС извършиха доста полети, взривиха доста сгради, немалко от тях бяха пазари, училища и болници (което ги нарежда до братята американци, които правеха и правят същите бомбени лапсуси) Путин заяви, че основните цели са постигнати, но какво, реално, постигна про-Асад коалицията, откакто Русия се намеси? В Латакия Повече [...]

Премиера на документалния филм „Маската, с която живееш“, в подкрепа на превенцията и борбата с насилието над жени

Тази седмица „Аз чета“ и издателство „Обсидиан“ ти дават възможност да спечелиш новия роман на носителя на наградата „Букър“ за 2011 г. Джулиан Барнс. Нужно е само да отговориш вярно на въпроса долу и можеш да си един от тримата спечелили „Шумът на времето“, посветен на големия композитор Дмитрий Шостакович. Успех! Зарежда се… Научете повече за...

Заедно с Галена тръгваме към Барселона – първият ден ще ни е посветен на Камп ноу и Саграда фамилия. Приятно четене:

В Барселона

за 3 дни

първа част

Камп ноу и Саграда фамилия

Имах една

мечта – да видя с очите си „Саграда Фамилия”,

недовършения шедьовър на Антонио Гауди в Барселона.  Виждала съм стотици снимки от птичи поглед, от сам , от там, но не съм я виждала с очите си. От фотосите, които съм гледала бях добила представа за някакъв огромен пясъчен замък, като тези, дето си ги правим всяко лято на брега на морето от изтичащия между пръстите мокър пясък. Пясъкът изтича  на гъсти вълни и се дипли като дантела върху издигнатите отдолу кули. Така ми изглеждаше катедралата. Затова много исках да отида един ден и да я видя с очите си, такава ли е в действителност, както ми се струва. „Внимавай какво си пожелаваш – може и да ти се сбъдне”, гласи една стара поговорка. Ами вярна е. Наистина минаха няколко години от зародилото се в мен желание, но не винаги желанията ни се изпълняват веднага, ами „когато му дойде времето”, а творения като „Саграда”, са вечни.

И така, както си планираме отпуските година за година, постепенно

дойде и редът на Барселона

След кратко умуване и проверка на цените на билетите във WizzAir, която има полети до там, се спряхме на дати, които ни осигуряваха пълни три дни в Барселона. Оставаше да резервираме и подходящ хотел, за да приключим с „битовизмите” и да се заема с любимата ми част – писането на програмата. Тъй като този път и двете деца, както и сестра ми проявиха интерес да дойдат с нас, решихме да наемем апартамент с две спални и кухненски бокс. Поинтерсувахме се от форумите за отзиви относно различните райони в града и накрая се спряхме на просторен апартамент на прилична цена само на няколко метра от всеизвестната улица “La Rambla”  и двореца  „Guel”.

Писането на програмата обаче се оказа голяма лъжица. Като взех да чета пътеводителите и ми се завъртя свят от толкова данни, а като се зарових в картата на града и страниците с информация в интернет се притесних как да събера в три дни всичко интересно, без да припаднем от изтощителни обиколки и да останем без крака и същевременно как да я направя възможно най-интересна, та двамата тинейджъри да не се вкиснат от скука. Признавам си, че доста се изпотих, докато творих и за да се презастраховам я написах два пъти- в подробната версия за всеки ден предвидих по три варианта, а този, който най ми допадна оставих в кратката версия. Всички ми се смяха за това, но накрая излезе, че съм си свършила добре работата, защото се наложи в движение да изваждам един от резервните варианти, но за това малко по-късно.

Полетът на нискотарифната компания беше късно, но предвид часовата разлика кацнахме на летище „El Prat” малко след 22:00ч. Преди самолетите на WizzAir са кацали на летището в Жирона, но от известно време насам това става на Терминал 2 на „El Prat” (или „ливадата” в превод).

Летището е само на около 20 км от центъра на Барселона и възможностите за трансфер са доста

За този, който според мен е най-бърз и най-евтин има написано най-малко. Но аз го открих и ползвахме точно него.

Барселона има добре развита транспортна мрежа

През града минават няколко подземни ж.п.линии FGC (или „железниците на правителството на Каталуния”), седем линии на Rodalies (надземни градски железници), осем линии на метрото TMB, два фуникулера, Teleferic (кабинковия лифт до хълма Монтжуик), шест трамвайни линии и не знам колко автобусни линии.

Та моето предложение е следното:

влакчето по линия R2 Nord от летището до станция „Barcelona Sants” и от там кой до където иска с две от линиите на метрото L3 или L5, а след това до 75 мин. и с някой от автобусите. И всичко това само с един билет от варианта Т-10, който струва малко под 10 евро. Или придвижването от летището до която и да е част на Барселона става само за около 1 евро.

Обясних всичко толкова подробно, защото постоянно чета за какви ли не трансфери от летището, последно четох за организирана екскурзия, която предлага трансфер за 40 евро в двете посоки. В моя вариант това става за по-малко от 2 евро. Разликата е очевидна. Ще се радвам да бъда полезна за някой друг. С едно уточнение – метрото се движи до полунощ и ние след дълго обикаляне по летището от единия до другия край за да стигнем до станцията на влака, май хванахме последната мотриса по линия L3  и в полунощ местно време слязохме на спирка “Drassanes” и изникнахме като гъби точно пред статуята на Колумб в края на “La Rambla”. От там минахме през един отворен все още хранителен магазин, бързо намерихме адреса за получаване на ключовете и с помощта на момчето от рецепцията след минути бяхме в апартамента, който бяхме резервирали. Следваше хапване набързо, душ и по леглата, които се оказаха доста удобни. Е:

„Benvinguda!” или „Добре дошли в Барселона!”

в превод от каталонски!

Ден първи

Събудих се рано и излязох на мъничката тераса за да видя, къде всъщност се намираме.

Кварталът в съседство с „Ла Рамбла”

има славата на малко гангстерски квартал и предишната нощ бяхме видели доста съмнителни типове. Иначе се намирахме само на някакви си метри от „Двореца Гюел” –единствената постройка на Гауди в стария град, която е трябвало да се вмести в изключително малко пространство, между останалите сгради

Утрото беше тихо и спокойно, нямаше ги съмнителните лица от предната вечер. Гледах обстановката и си мислех за плана за деня, защото бях притеснена. Екскурзията ни беше точно по времето на Великденските празници по католическия календар и първият ден от пребиваването ни в Барселона съвпадна с последния ден на празниците. Момчето от рецепцията ни беше казало, че днес няма да е отворено почти нищо и аз трескаво се зарових в интернет, за да прочета дали наистина ще е така. За да повдигна настроението на мъжката част, бях предвидила първата обиколка да започнем с посещение на стадиона „Camp Nou” (в превод „ново поле”), оценен е от УЕФА с 5 звезди. Според информацията в официалната страница на клуба стадиона трябваше да е отворен всеки ден, включително и по време на Великденските празници. Реших да рискувам и на моя отговорност поведох групата към стадиона с метрото по линия L3 до спирка “Palau Reial” отново  с по един от билетите Т-10.

Нека споделя и няколко думи за

Барселонското метро или TMB

То е открито в доста далечната 1924 година и може би заради това ми се стори доста старо, мръсно, недобре осветено, задушно, с наслоени от времето миризми, с изрисувани какви ли не графити по стените, пеещи музиканти тук там, които подпяваха някак неестествено вресливо в това затворено пространство. Пътувайки в метрото ме обземаше някакво тягостно усещане. Да не говорим за това, че в постоянно пълните  мотриси пътуваха всякакви хора, включително просяк с много съмнителни бледи петна и циреи по цялото тяло, който не знам как беше допуснат. Може би е минал гратис като много други, защото пропускателна система е много стара – плъзгащи двустранно отварящи се врати, които се затваряха доста бавно и беше възможно при едно отваряне ( т.е. с един билет) набързо да преминат няколко човека, което стана неведнъж пред очите ми.

И така след като попътувахме 9 спирки с метрото се озовахме точно пред

парка „Педраблес”

и поехме по правата улица по надолнището право към входа на стадиона. Оказа се не само, че е отворено, ами имаше и опашки за билети на касите и на входа на музея, откъдето започва обиколката.

„Камп Ноу, привет! Барса, оле!”

Камп Ноу

Обиколката на комплекса започва с музея на Футболен клуб „Барселона”, открит през 1984 г. Посредством множество фотоси, купи и трофеи, които са реликви за клуба е пресъздадена неговата история. С особена гордост и задоволство отбелязахме и българския принос при писането на историята на футбола тук – златните топка и обувка, както и фланелката на Христо Стоичков.

Спрях за момент пред това табло, изправих рамене и се поогледах пъчейки гърди. Исках да видя как другите посетители гледат към него и някак си да им кажа с очи: „Аз съм българка и съм сънародничка на този велик футболист, който вие почитате като икона!” След малко и самият Стоичков грейна в центъра на огромна фотография на цялата стена, запечатала еуфорията на отбора при спечелването на Купата на Европейските шампиони през 1992г.

След музея, обиколката продължава към най-високите трибуни, откъдето се разкрива страхотна гледка към самия стадион. „Повече от клуб!” грейва на отсрещната страна.

Какво повече да кажа – тревната площ на игрището е идеално поддържана и наситено зелена и обстановката тук няма нищо общо с малкото стадиони в България, на които съм била. Снимахме стадиона от високо под всякакъв ъгъл, едва ли някога щяхме да имаме възможност да се върнем отново.

Обиколката от тук продължава само надолу, за да се излезе на самото игрище, доколкото е позволено. Минавахме през съблекалните на отбора, както и покрай малкия параклис точно преди изхода за игрището.

Стъпвахме по стълбите, по които велики футболисти са минавали и минават за да излязат и изиграят поредния си велик мач. Зад мен настроението ставаше все по-приповдигнато, виждах все повече малки или по-големи фенове с фланелките на футболния клуб. Къде ако не тук е най-подходящо да облечеш една такава фланелка и да се почувстваш за миг част от отбора. „Меси, вижте Меси, снимайте ме с Меси!”, се чуваха детски възгласи отвсякъде на различни езици, тъй като образът на най-известния в момента футболист на Барса гледаше от всякъде.

И ето ни на самото игрище. На една педя от тревата, по която са тичали велики футболисти, между които и Камата. Емблемата на клуба грейва в краката ми. Отново се снимаме за спомен, времето е слънчево и снимките стават чудесни. Размерите на стадиона отново ме грабват, но тук могат да се поберат около 100 000 зрители, така, че е нормално да изглежда толкова внушително.

Двамата ми тинейджъри се пръскат от кеф,

доволните им усмивки не слизат от лицата им. Следват „selfie” след „selfie” или „Умирам от гордост като се самоснимам с това зад мен!” на български. И после – „Гледайте ме всички във Facebook!” А аз се чувствам удовлетворена и доволно изпускам парата – първа точка от програмата ми пожъна голям успех, успях да грабна вниманието на всички в групата, дори и на скептично настроената ми сестра.

Маршрутът продължава отново нагоре покрай трибуните. Сядаме за малка почивка на уморените ни крака и срещу нас се облещва ето този надпис: „Брат за брата” на чист български. Какво значение има и по каква причина се мъдри тук, не зная, но няма начин ние, българите да не подпишем или оставим диря там, откъдето сме минали.

Полека – лека се изкачваме до самата козирка, където са обособени коментаторските кабини. Сядаме като вещи разбирачи и поглеждаме към стадиона от птичи поглед. Гледката е малко страховита предвид височината на съоръжението. Децата бързо влязоха в ролята на коментатори и започнаха да коментират въртящите се кадри от футболни мачове на мониторите над нас.

А аз се усмихвам до уши – когато на всички им е добре и аз съм добре. Всички в групата сме в пълен синхрон. Дори не се наложи да разпъвам писалката-показалка, която бях приготвила да размахвам като екскурзовод и да връзвам жълтото шалче на върха й за да се намираме по-лесно – всички се движехме ан-блок.

От там се спуснахме отново надолу по стръмно извито стълбище за да влезем в последната зала, където в снимки и макети беше представен бъдещият образ на стадиона. По случай 50-я юбилей на стадиона, открит през 1957г., клубът започва международен търг за набиране на архитекти, които да разработят проект за ремоделирането му. Целта на проекта е стадионът да е в една интегрирана и силно видима градска среда. Макар и не с цел за значително увеличаване на капацитета, по план трябва минимум 50 % от местата да са под козирка. През 2007 г. английският архитект Норман Фостър и неговите работници са подбрани да реструктурират Камп Ноу. Плановете предвиждат капацитетът да се увеличи с 10 000 места, а очакваната стойност на проекта е 250 млн. евро.Очаква се реконструкцията да продължи до 2017г.

Най-накрая, напълно закономерно всички посетители се „изляхме” в

огромния триетажен магазин за сувенири

Очите на всички светнаха, особено на децата. Ами естествено, всичко тук е направено с търговска цел, да продава, разноцветни светлини, светещи реклами, огромни екрани, макети на футболисти в реални размери, подходяща музика, най-вече химна на ФК „Барселона”. И хиляди артикули. Само за сведение „оригинална” тениска на отбора струва 85 евро, може да ви изпишат и името отзад по желание. И пак за сведение – същата тениска (но не оригинална) в магазинчетата при пакистанците точно пред  „Саграда Фамилия” или по „La Rambla” може да се намери и за 20 евро. Но това все пак е оригиналът, не може да не си купиш нещо точно от тук, като си дошъл.

Завършекът на тура от около час и половина беше блестящ , всички хора напускаха последната спирка от него – магазина с блестящи очи след здравословен шопинг.

Заредени догоре с емоции и ведро настроение напуснахме стадиона и поехме на юг от него, търсейки близката метростанция. Направихме последни снимки на стадиона от  един от огромните паркинги.

Продължавайки към южния изход на стадиона се оказахме точно пред касите, където се продаваха билети за предстоящата футболна среща между „Барселона” и „Алмерия”. Имахме достатъчно желание за посещение на срещата, но за огромно наше съжаление трябваше да летим обратно точно тогава и затова подминахме малката опашка. А и посещение на мач не беше предвидено в моята програма. Може да съм фен, ама чак пък такъв футболен запалянко не съм.

С времето бяхме добре, даже много добре. Затова малко промених реда в програмата за деня и след кратък семеен съвет поехме към станцията на метрото по линия L5 в посока

„Саграда Фамилия” (или „Светото Семейство”)

По пътя се подсилихме с по един сандвич от багета и два-три тънко нарязани парчета „Хамон”. Това беше редовната закуска за огладнели по време на движение, само дето понякога имаше и песто или зехтин. Поне опитахме няколко вида от Испанския сурово сушен бут „Хамон” . Ами като у нас си е. Поне за мен. Рака-трака с метрото и хоп – изникнахме при основите на катедралата сред лудница от туристи с щракащи фотоапарати. Понякога е доста стресиращо от спокойното подрусване в метрото в тишина и сумрак да изскочиш насред тълпа от бързащи хора, глъч и силна слънчева светлина. Обаче катедралата си е „Уау!”, само да не бяха тия кранове и строителни обвивки, ама…

Шпиловете на готовите осем кули се забиваха право с безоблачното небе. Бяхме излезли откъм Западната фасада на катедралата „Страсти”, която е строена след смъртта на Гауди. Строежът на Катедралата започва през 1881 г. и продължава и до днес.

Тя е единствената катедрала в света в строеж

Финансира се от даренията на вярващи, от свещеници, както и от входните такси на посетителите. Храмът трябва да бъде окончателно завършен през 2026 г., по случай 100-годишнината от смъртта на Антонио Гауди. Кулите трябва да бъдат осемнадесет, всяка една от трите фасади ще има по 4 кули, или общо 12 кули, които символизират 12-те Апостола. Други 4 кули ще се намират около двете централни такива. Те символизират 4-те Евангелия. Най-високата кула е посветена на Божия син. Тя ще е висока 170 метра (само с един метър по-ниска от най-високата точка на Барселона – хълма Монтжуик). По думите на Гауди, творбата му не можела да превъзхожда Божието творение. Последната кула е посветена на Божията майка. Гауди имал намерение да завърши църквата и интериора в цвят – това става ясно от проекта представен през 1910 г. на Парижкото изложение.

Според този проект Портата на Надеждата трябвало да бъде зелена – като земите на Нил; Портата на Милосърдието трябвало да бъде синя – като нощта във Витлеем; Портата на Вярата – охра като пясъците на Палестина. Интериорът на църквата също трябвало да бъде цветен: в бяло и златно като символ на радостта; в черно и виолетово като символ на скръбта и т.н. На този грандиозен проект Гауди се посвещава изцяло. През 1914 г., когато е вече на 62 години, той се пренася да живее на строителната площадка.

За съжаление оригиналните планове се загубват и строителството днес протича по възстановени такива, което се вижда много добре – разликата в стила между двете построени фасади е огромен, според мен. Ние направихме пълна обиколка за да добием представа от всички страни за необикновената сграда. Тук се вижда как са започнали да оцветяват миниатюрните кулички по върховете

Минахме покрай магазинчетата със сувенири, стопанисвани предимно от пакистанци и индийци на отсрещната страна на улицата и постепенно обиколихме катедралата от другата страна.

Ето я и източната фасада „Рождество” творението на самия безсмъртен творец Антонио Гауди. Стилът е съвсем различен от това, което видяхме до тук. Ето ги познатите ми дантелени кули сякаш направени от течащ морски пясък. Наистина уникално творение. Жалко, че не е имал възможност да го завърши. Просто не е преценил, че няма да му стигне един човешки живот. Ето, най-после сбъднах мечтата си-да се снимам пред „Саграда Фамилия” и да я видя със собствените си очи.

Гауди умира доста нелепо на 7 юни 1926 г. Излизайки от строителната площадка на „Саграда Фамилия” той е блъснат от трамвай. Минувачите, които му оказват първа помощ не го разпознават и той е откаран в болница за бедни, където след 3 дни умира на 74 годишна възраст. Погребан е в криптата на „Саграда Фамилия”.

Поседяхме на пейка в сянката на дърветата в парка срещу фасадата „Рождество” и поехме към следващата точка от програмата. Тръгнахме на юг пеша и излязохме на просторния булевард „Диагонал”, който се е опънал като по конец от единия до другия край на града в продължение на 11 км.

Поехме на изток към площад “Glories” по много приятна пешеходна алея, в единия край на която е обособена идеално маркирана велоалея. Точно до колелото на площад “Glories” е изграден нов и супер съвременен спортен парк за отдих, почивка и забавление. А точно до него се извисява  уникалната

кула “Torre Agbar”

Емблематичната сграда, построена от Жан Нувел е открита през 2005-а и е наричана още „свещичката”. Със своите 144 м тя се нарежда сред най-високите в Испания. Изградена е от стоманобетон, фасадата й е облицована с 56 000 червени и сини стъклени панели, разположени под различен ъгъл, напомнящи на цветните плочки за сгради от Антонио Гауди.

През нощта, кулата Агбар е брилянтно осветена с повече от 4500 LED панела. Стъклените щори са моторизирани. Те се отварят и затварят автоматично. В зданието се помещава централният офис на водоснабдителната компания на града. За съжаление кулата Агбар беше много далеч от апартамента ни и решихме, че ще пропуснем вечерното шоу, когато грейнат всички светлини в червено и синьо. Поехме на юг по булевард „Меридиан” към парка „Цитадела”.

По пътя минахме покрай

Националния театър на Каталония,

много красива сграда, малко напомняща ми Партенона в Атина, с много прозорци, които със сигурност я правят много светла отвътре. Театърът е построен през 1998 г. и тук го наричат „по-голям от живота”. От другата страна вървеше модерна железопътна линия, по която се движеха нови, почти безшумни мотриси. Времето беше чудесно-топло и приятно, с едва доловим морски бриз и разходката по лекото надолнище беше много разпускаща.

Стигнахме до началото на широкия булевард “Сен Хуан” , но вместо наляво към парка „Цитадела” решихме да минем до края на пешеходния булевард и да разгледаме отблизо

Триумфалната арка

Просторният булевард води право от нея към парка „Цитадела”, където е проведено Световното изложение през 1888г. От двете страни алеята е заобиколена от високи палми, което й придава много екзотичен вид с арабски щрихи.

Триумфалната арка е построена през 1888 г. по повод Световното изложение и представлява врата към него, с която се приветстват посетителите му. Висока е 30 метра, издържана е в стил “neomudejar” (mudejar е смесен стил, с арабски и християнски елементи). На фронталната й част има надпис, гласящ „Барселона посреща нациите” на задния фриз пише „възнаграждение“. От всички страни са изобразени различни фигури, представляващи алегории на индустрията, занаятите, земеделието и търговията, от вътрешната страна са изобразени гербовете на испанските провинции. Арката се отличава от всички сгради наоколо освен по стила,  така и от материала от който е построена – типичните арабски керемиденочервени тухли.

В ранния слънчев следобед на последния почивен ден от Католическия Великден алеята беше пълна с хора. Станахме свидетели на невероятно шоу от страна на петима улични артисти, които показаха завидни акробатични умения, изпълнени в съпровод с музикални ритми и в синхрон един с друг. Момчетата се представиха след изпълненията си, оказа се, че са от всички краища на света, но от тях струеше неустоима позитивна енергия.

Влизайки в

парка „Цитадела”,

можем да си изберем по коя от трите алеи да се разходим – на тополите, брястовете или липите. В началото на алеята на липите се намира изградения отново от червени тухли  в арабски стил

“Замък на трите дракона” – днес Зоологическия музей

По време на изложението през 1888 г. в сградата се помещавали ресторантите за посетителите. До него е т. нар. Зелена къща – направена от стомана и стъкло; следва Ботаническата градин

В североизточната част на парка се намира

„Cascada Monumental”

– един уникален комплекс включващ триумфална арка, водопад и фонтан. Проектът е дело на архитекта Josep Fontere, който използва за прототип фонтанът „Ди Треви” в Рим. Помощник на архитекта е гения на модернизма Антонио Гауди, който по това време бил още студент. На върха се намира бронзовата статуя „Quadrige de l’Aurora” /колесница с четири коня, теглена от богинята на зората Аврора/.

Поехме на юг покрай езерото, в което можеш за 10 евро да си наемеш лодка за 30 мин. и излязохме точно на

площада пред Парламента на Каталония

с уникалните „голи” дървета с начупени клони.

Оттам свихме на запад покрай Ботаническата градина за да излезем пред конната статуя на Генерал Прим,

Генерал Прим

зад която беше входа на

Зоологическата градина

В нея има над 160 клетки, помещения, басейни и подслони за различните видове животни. Зоопаркът разполага с аквариум с голям басейн, в който живеят делфини, тюлени, норки – представени са повече от 4 000 животни. Входът е 22,50 евро. От парка „Цитадела” пешеходната ни разходка продължи по “Passeig d’ Issabel II” покрай жп.гара „Франция” към крайбрежната алея.

Тихото вътрешно

пристанище “Marina Port Vell”

беше препълнено с яхти и лодки. Слънцето клонеше към залез зад хълма „Монтжуик”, аз усещах все повече натрупващата се умора в краката и почти съжалявах защо не направихме днешната разходка на колело, а не пеша. В Барселона има много добре развита структура за

отдаване колелета под наем

В града на изключително много места има стоянки за такива колелета и най-хубавото е, че можеш да вземеш колело от едно място и да го оставиш на съвсем друго, след като ти изтече времето. Просто трябва да си купиш карта и да я активираш на колонката до стоянката. Видях доста хора, които предпочитаха придвижването с колело, отколкото с кола или градския транспорт. Забелязах и не малкия брой мотопеди движещи се по улиците. Явно жителите на Барселона вземат добър пример от Рим, където мотопедите хвърчат от всички страни.

колелета под наем

От Колоната на Колумб свихме на север по

La Rambla,

за да се ориентираме към привършване. Дългата около 1,5 км улица на артистите и бохемите беше оживена и се подготвяше за нощния живот. Десетките сергии и улични ресторанчета се приготвяха за нова вълна туристи. По цялата улица се носеше приятна музика от улични музиканти, която също повдигаше настроението. Тук човек може да си купи всичко-от малък сувенир, до чаша прясно изцеден сок или микс от пресни плодове.

La Rambla

Ето такива статуи с истински хора-мимове привличаха стотиците туристи от двете страни на улицата и бяха истинска атракция.

По  Ла Рамбла има сгради с доста интересна архитектура като Оперния театър “Liceu” например.

Тук се намира и

музеят на восъчните фигури “Cera”

Последната ни точка от програмата беше огромния

пазар “Mercat de La Boqueria”,

само за да потвърдим, че днес наистина беше затворен.

Е, беше съвсем близо до нашия апартамент, така, че със сигурност щяхме да го посетим и утре.

Очаквайте продължението

Автор: Галена Спасова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Барселона – на картата:

Барселона

Още пътеписи от близки места:

1. Барселона: Саграда Фамиля
2. Пътеводител Испания: Мадрид и Барселона
3. Пътуване до Барселона
4. Паркът Гюел в Барселона
5. Испания: От единия до другия бряг (2): Барселона на път за Тенерифе
6. С дъх на сангрия и ухание на жасмин – Барселона
7. Барселона на Гауди (4)
8. Каталуния и Лангедок (1): Барселона
9. Една разходка из цветния град Барселона
10. Барселона – съвети за пътуване
11. Разходка из Барселона: Паркът Гюел и Аквариумът
12. Латерната на щастието: Барселона

 printable template here:  see more: