Класация на книжарници „Сиела” – 23 май – 29 май 2016 г, 1. Ракиямен, Кристиан Чарли Танев, Сиела 2. Soy Luna: Аз съм Луна, Егмонт 3. Обречена на теб, Силвия Дей, Софтпрес 4. Warcraft, Дуротан, Кристи Голдън, Сиела 5. Корените на омразата, Моята истина за исляма, Ориана Фалачи, Сиела Класация на „Книжен ъгъл“ – 18...

В Русия създадоха ( най-после) собствен лаптоп, аналог на Цар пушка ( средновековна гордост, охраняваща и днес символично Кремъл ) в артилерията: голям, тежък и опасен за живота в случай на война ( ако бъде използван като боздуган).

 

Само си представете натовските изверги, които се опитват да превземат Кремъл: катерят се по стената с малките си толерастки лаптопчета в еврогейските си чантички, но руските богатири ги посрещат на върха с Елбруст ( така се казва най-тежкият лаптоп в света) и ги млатят безмилостно по евразийски с най-новото си оръжие.

 

Чудото на руската електроника работи цял час с едно зареждане на батерията и тежи 10 килограма. Но затова пък струва 3 хиляди щатски долара!

 

Българските русофили, които се борят да се докажат като повече руснаци от руснаците, могат да дадат личен пример със заявка да си го купят първи. http://techno.bigmir.net/technology/1583107-V-Rossii-vypustili-noutbuk-vesom-10-kg–kotoryj-rabotaet-vsego-chas

 

 

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

От малка си спомням много добре няколко книги с приказки. Това бяха – „Френски приказки“ (с момчето със зелен клин и старовремски къси панталони на корицата), „Индийски приказки“ (на корицата е красива и замислена индийка, поставила с изящен жест ръка близо до сърцето си), „Приказки отвъд сините планини“ (скандинавски приказки с момиченце на корицата) и...

Карайки все по „коловоза“ на живота, който е избрал, човек понякога забравя, че съществуват и други „коловози“. Че има цяла „железопътна мрежа“ от различни възможности. От всякакви алтернативи. Сред тях са и онези житейски избори, които напускат „утъпканата пътека“ на уютния ни градски бит. Всъщност, човек разбира колко удобни са градовете едва след като ги напусне, но тогава разбира и колко са ограничаващи.

България е държава с традиции в земеделието, нали така? А колко от вашите познати си вадят хляба от земята? С двете си ръце? Нека позная: ако сте на възраст между 18 и 45 години и живеете в някой от градовете с над 60 000 души население, отговорът е „нула“. Или се броят на пръстите на едната ви ръка. Дори да не съм прав, съпоставете ги с броя на хората, които търкат стола в някой офис. Говоря само за вашите познати. Сравнението не е много в полза на първата категория, нали?

Сега, аз не твърдя, че това е избор, който би проработил при всеки. За мен лично не би проработил, тъй като съм с две леви ръце, а земеделските ми познания са буквално нищожни. Отделно, бялата ми кожа не позволява да се пържа под слънцето на полето. За мен това би било равносилно на самоубийство. Дори на плажа ходя облечен, с чадър и с 50-ти фактор под мишница. Въпреки това примерът на хората, тръгнали по съвсем различен път от моя, винаги ме е вдъхновявал. Сега ще ви разкажа за трима от тях: Ани, Стоян и бебето Дарика.

Още преди да се появи Дарика двамата правят странния, за повечето от нас, избор да заменят Добрич с Добри дол. Не се местят, примерно, в Пловдив или в София, или в голямата, необятна страна „Чужбина“, какъвто е естественият избор на всеки четвърти млад българин. Вместо това, те отиват да живеят в Първомайско село с население не повече от сто човека, където с помощта на много труд и на общия им приятел Сашо, успяват да превърнат един запустял двор в райска градина. Кръщават я „Зелената порта“. Към един по-добър живот? Скоро от истинската райска градина при тях слиза и дъщеричката им Дария.

Ани и Стоян твърдят, че следват пермакултурните принципи не само в отглеждането на зеленчуците, но и в живота си като цяло. Лично аз не съм запознат какво може да означава това, тъй като не съм запознат и с пермакултурните принципи. По принцип. Но идеята е, че ако отидеш да живееш на село, трябва да си вадиш хляба от земята, а не да търсиш wi-fi из Родопите, за да си завършиш проекта например. Или да си напишеш романа. Последното ми се е случвало, обаче аз не отидох да живея на село, не се установих „сред природата“, просто избягах съвсем за малко от града. Докато Ани и Стоян са избягали за постоянно и съвсем насериозно.

Първата работа на човек без въображение би била да си представи живота им като този на своите баба и дядо от село едно време. Защото всички си имаме баба и дяло от село. Или си имахме едно време. Или поне по-късметлиите от нас си имаха – тези с щастливото детство, за които „Синьо лято“ не е само спомен от синия екран. Определено ежедневието на Ани и Стоян има общи черти с традиционната представа, тоест цапат си ръцете постоянно и честичко се навеждат над своите култури, но това им харесва, не го правят по принуда, освен това са заобиколени от приятели и доброволци, които идват да им помагат от цял свят. Не срещу заплащане, а срещу здравословна храна и срещу привилегията са споделят техния начин на живот. Да сложат на масата това, което са извадили от земята с пот на челото. Представяте ли си докъде се простира представата за екзотика в наши дни? Спомням си как навремето се мръщех, когато ме изпращаха при баба и при дядо на село. Да им помагам. Да се цапам. Беше нещо средно между наказание и принуда. Предпочитах да си седя вкъщи пред телевизора и да гледам „Милион и едно желания“. Или да играя на фунийки пред блока. Въпреки това най-сладките ми спомени от детството са именно прекараните при баба и при дядо на село. Представяте ли си, ако ме кефеше да го правя, ако ходех по собствено желание?

За да се издържат Ани и Стоян, поне доколкото знам, продават био продуктите си на приятели и познати в градовете, като редовно участват и на Фермерския пазар в Пловдив, след което оставят каквото не са продали от зарзаватите в клуб „Нещото“ за свободно споделяне. Изкарват щайгите отвън и всеки може да си вземе марули, репички или каквото е останало друго. Безплатно. Като при комунизма. Само се закачам. Да, раздават излишъците от качествените си био храни безплатно и, всъщност, правят най-естественото нещо на света – споделят изобилието, с което ги е затрупала природата. Ех, представяте ли си, ако всички правехме така?

Щеше ли да има гладни, отчаяни, бездомни и самотни хора тогава? Та кой няма излишъци за споделяне? Нима днес не ни се намират две-три излишни добри думи за някой копнеещ човешки контакт и разбиране? Нима 50-те стотинки в джоба ни не са цяло състояние за просещия сирак на тротоара? Нима нямаме излишен съвет за неопитния, който върви по нашия път и повтаря същите грешки? Нима ни липсват 45 секунди да спрем и да бутнем закъсалия шофьор на пътя?

Просто исках да споделя с вас, че съществуват и други „коловози“. Че има цяла „железопътна мрежа“ от различни възможности. От всякакви алтернативи. Исках да го припомня – на себе си и на вас, за да не го забравяме, докато си караме по „утъпкания път“ на избрания от нас най-лесен и безболезнен начин на съществуване. Да не забравяме, че нищо, което притежаваме, не ни принадлежи. Затова, разумно би било да се наслаждаваме на своите излишъци, но и да ги споделяме.

Посетете Зелената порта във фейсбук, а защо не и на живо, ако имате път към Пловдивско…

Сродни публикации:

Срамота и предразсъдъци

Теория на просперитета

Нещо интересно

Тихомир Димитров 

Завръщаме се от пътуванена Иван до Украйна – миналия път стигнахме до предградията на Киев, днес от Киев ще тръгнем обратно през Одеса и Молдова.

Приятно четене:

Киев, Одеса, Приднестровие, Молдова

част втора на

До Киев и назад

Пристигнахме в Киев в късния следобед и веднага се срещнахме с моя приятел Станислав, който беше безкрайно мил и гостоприемен, и специално пропътува над 100 км от родния си град Чернигов, за да прекара с нас два дена в столицата и да ни разведе.

Минахме покрай сградата на Киевския университет:

Видяхме и „Златната порта“. Тя е била построена през 11-ти век и е била част от укрепителната система на Киев, който тогава е бил столица на Киевска Рус.

На следващата сутрин Стас ни поведе на по-сериозна обиколка на забележителностите.

Тръгнахме от

площад Независимост или просто „Майдана“

Предвид събитията от последните години съм убеден, че всички го познавате от снимки. Води се главния градски площад, въпреки че през него преминава натоварен булевард и лично според мен извън някакви по-големи организирани мероприятия мястото не е толкова популярно за местните жители.

На площада много ми допадна тази скулптура на казак, свирещ на традиционния инструмент „кобза“ :

Стас ни показа и това малко летище, което по негови думи може да служи като „пример за корупция“. Намира се съвсем близо до парламента и било изградено от правителството на Янукович специално за „нуждите“ на управляващите.

Минахме и покрай

парламента на Украйна:

А от там се отправихме към

Киевско-Печерската лавра

– манастирски комплекс, основан още през 11-ти век. Той е под закрилата на ЮНЕСКО и е едно от „Седемте чудеса на Украйна“. Между другото повечето забележителности на Киев са именно църковни храмове и манастири, които на моменти изглеждат доста сходно, но пък според мен са много гиздави и красиви.

Няколко снимки от лаврата:

Далечен поглед:

В самия комплекс:

В непосредствена близост е разположен и мемориалния комплекс, посветен на победата във Великата отечествена война:

Отправихме един последен поглед назад към Киевската лавра и продължихме разходката си в друга част на центъра:

Използвахме услугите и на киевския фуникульор:

Много ми хареса площада пред

катедралния храм Св.София

с паметника на споменатия вече от мен казашки предводител Богдан Хмелницки. Бяха сложени множество поставки за великденски яйца, които обаче все още стояха празни:

Друг красив храм в близост бе

манастира Св.Михаил

Киев е град с предимно рускоговорящо население,

въпреки че често се чуваше украинска реч, а надписите по улиците бяха изцяло на украински език. Стас ни разказа, че това е голяма промяна в сравнение с 90-те години, когато е било изключение да чуеш някой да говори на украински по улиците. Очевидно времената се променят и руският започва да губи позиции.

За край на разходката се спряхме в един латино бар. Благодарихме на Стас и на неговата приятелка Таня за цялото внимание и гостоприемство, след което се срещнахме с нашия домакин Юрий, с когото прекарахме приятна вечер в разговори за културни особености, пътувания и др.

На следващия ден се отправихме на юг.

Киев не е от най-забележителните градове, които човек може да посети, но на мен много ми допадна и трябва да призная, че се чувствах доста добре там.

Трябваше до вечерта да стигнем до Одеса,

като бяхме планирали кратка спирка в

град Уман,

който се намира точно по средата между Одеса и Киев. Там възнамерявахме да посетим

парк „Софиевка“

Той също се счита за едно от „Седемте чудеса на Украйна“, което може би е леко пресилено. Въпреки всичко паркът е красив и си заслужава човек да спре за час-два.

Паркът е построен в края на 18-ти век от полския благородник граф Станислав Потоцки, като подарък за неговата гръцка жена София. В него човек може да се полюбува на красиво организирани алеи, няколко езера и едно малко водопадче. Прекрасно място за разходка и отдих.

Поглед към голямото езеро:

Деца хранят лебедите:

Малкият водопад:

Този дъб е бил посаден от бившия премиер М.Я.Азаров, който беше на власт до началото на майданските събития, когато бяга към Русия, заедно с бившия президент Янукович. Очевидно не е долюбван в Украйна сега:

Обядвахме в центъра на Уман и тръгнахме към Одеса.

От Киев до Одеса

се пътува по скоростен път, който е в много добро състояние в по-голямата си част. Въпреки това човек не може да се отпусне, тъй като се случваше от време на време след 50-60 км отлична настилка да последват 20 км дупки и неравности. В един момент дори за малко щях да мина през огромна дупка, простираща се почти по цялата дължина на пътното платно, която избегнах през аварийната лента. Беше си направо окоп…

Малко след Уман попаднахме и под ударите на закона

Спряха ни полицаи и се оказа, че съм шофирал с превишена скорост. Полицаите си имаха караулка, абсолютно извън каквото и да е населено място, пред която имаше пешеходна пътека, водеща до…. караулката от другата страна. Поради това имаше ограничение 50 км/ч… доста удобно за ченгетата. Както и да е…

нарушението си е нарушение и се започнаха преговорите

Любопитното беше, че полицаите ми говореха на тази смесица между украински и руски, наречена „суржик“, за която вече споменах. Беше интересно да ги слушам. Често се налагаше да ми повтарят нещо по няколко пъти. Започнаха се ченгесарските блъфове, че трябвало да ми пишат протокол и глобата е 200 евро, бла-бла-бла. Много бързо след това най-спокойно започнаха да ме пазарят, питайки колко пари имам, колко ще им дам и т.н. В крайна сметка почерпих тримата господа с 20 евро, което не е постъпка за пример, но откровено казано хич не ми се занимаваше с тях, а и до Одеса оставаха още над 200 км.

Одеса

Успяхме да пристигнем в града по светло и без да губим време се отправихме на една късна разходка към центъра. Имах пресни спомени от последното ми посещение през 2011-та година, така че поведох Веси по утвърдения маршрут.

Покрай манастир „Св. Пантелеймон“:

…и красивата сграда на гарата:

…по улица „Пушкинска“ до идеалния център. Тази табела ме развесели:

Украинският език е интересен. „Година“ значи „час“, а украинската дума за „година“ е „рик“.

Като първо впечатление от Одеса

ни се набиха на очи няколко неща. Разликата с посетените досега градове в Украйна се усети, първо защото изведнъж украинския език изчезна. Тук всички говореха на руски, като дори надписите на украински бяха рядкост.

Второ, извън центъра градът ми се стори неподдържан. Улиците и тротоарите бяха в лошо състояние, имаше и доста боклуци по улиците. Привечер се забелязваха и доста съмнителни типажи. Разни тарикати и мутроподобни субекти. Изобщо създаваше се усещане за един „град на греха“. Не сме имали някакви конкретни стереотипи, но все пак

Одеса открай време носи славата на бандитски град

Също така имаше и доста алкохолици по улиците, влязохме и в един супермаркет, където всеки втори клиент миришеше на спиртак. Не ми бяха направили впечатление такива неща в другите украински градове до момента.

Хотелът, в който нощувахме, също се вписваше в горната картинка. Бяхме задали точен адрес на GPS навигацията, но при пристигане не видяхме никаква табела, която да указва, че там има хотел. Помислих, че GPS-a прави проблеми, завъртяхме едно кръгче из квартала, но се оказа, че адресът си е точно там. Беше жилищна сграда с тунел, водещ към вътрешен двор. Влязохме в двора и видяхме една нова сграда, на която отново не пишеше абсолютно нищо. Отпред стоеше някакъв съмнителен тип, изглеждащ като застаряваща мутра от 90-те. Попитах го:

– Извинете, търсим хотел „Родина“.
– Намерихте го.

Шах… Ами добре, хубаво. Вътре условията бяха съвсем прилични, а цената от 15 лв. за цялата стая няма и да коментирам. Така че супер

И все пак, въпреки представената от мен по-тъмна част на града, Одеса безспорно е много красив град, носещ аристократичния дух на Руската империя. Разходихме се по „Приморски булевард“, където се намира сградата на общината:

Минахме и покрай емблематичната сграда на операта:

На следващия ден се разходихме отново. Площадът с паметника на императрица Екатерина Велика, която основава града в края на 18-ти век. Тогава тези територии са били слабо населени и често са били обект на военни конфликти между Руската и Османската империя. Затова Екатерина Велика решава да основе тук военноморска крепост, с която да се подсилят руските позиции в региона.

Поглед към морската гара:

На този площад се намира паметника на дюк Ришельо – френски благородник, който напуска родината си след Френската революция и служи в руския кралски двор. В началото на 19-ти век той действа като градоначалник на Одеса и губернатор на Новорусия и има големи заслуги за изграждането и развитието на града:

С това разходката ни в Одеса приключи и беше време да се отправим към Молдова. На изхода на града ни изпрати познатото ми кръгово кръстовище, с надписа „Город-герой Одесса“:

Въобще доста ми допада, че в началото или в края на редица бивши съветски градове съществуват такъв тип постройки или табели. Може би някои ги считат за грозни и стари, но пък ми беше много приятно след дълги километри шофиране да ме посрещне един голям и епичен надпис с името на града и някакво приветствие.

От Одеса до границата са само 60 км. Води се, че е границата с Молдова, но това не е точно така. Предстоеше ни да преминем

през Приднестровската молдовска република

– сепаратистка държава, непризната от нито една друга такава в света, с изключение на Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах. Сами се сещате доколко са признати и последните три  Непризната, но вече цяло едно поколение е израснало в Приднестровието, тъй като то съществува от 1990-та година.

През 80-те години в Молдова се наблюдава възраждане на про-румънския национализъм сред румъноезичното население, което води до напрежение и страх сред останалата част от обществото – предимно руснаци, украинци и гагаузи, че руският език може да бъде отменен или дори да се стигне до обединение с Румъния. Така се създава Приднестровската република на източния бряг на река Днестър, където руснаците и украинците формират мнозинство, а Горбачов не предприема по-сериозни мерки срещу това, с цел да запази териториалната цялост на Молдова.

След разпада на Съветския съюз следва кратка гражданска война, като Русия подкрепя сепаратистите и логично малка Молдова не успява да се противопостави и да си върне контрола върху тези територии. И така… Приднестровието си съществува, закриляно от Русия, притежавайки всички структури на една държава – парламент, полиция, валута, университет и т.н.

Приднестровието беше черешката на тортата на това пътуване

Минахме през него през 2011-та на път за Одеса, но ни бяха забавили на границата и защото уж много бързахме не спряхме изобщо да се разходим. Много ме хвана яд после, но за щастие Молдова не е далече и сега имах възможност да попълня пропуските.

Посрещна ни гордо развятия байрак (знамето им съответства на това на Молдавската ССР):

…след което застанахме на опашка под националния им герб. Уникално е, че 25 години след разпада на СССР тук сърпа и чука все още се използват като национални символи:

Приднестровието е един музей под открито небе

Тук сякаш времето е спряло и аз по-скоро се чувствах все едно съм в 1986-та година, отколкото в 2016-та. След доста бюрокрация по границата бяхме допуснати в страната и след едва 20 км вече бяхме на входа на столицата

Тираспол:

Директно се отправихме към центъра и паркирахме точно пред сградата на парламента. Мисля, че снимките говорят сами за себе си…

Парламента с другаря Ленин отпред:

Един от главните булеварди на Тираспол. Наричам тази снимка

„Северна Корея в Европа“:

Паметника на руския генерал Суворов и един поздрав за 9-ти май :

Имената на улиците също си стоят непроменени:

Те си имат коли все пак, макар автопаркът да е старичък. Изобщо в тези държави моя Голф беше по-скоро на едно средно ниво като възраст. Забелязвате ли Range Rover-а на последната снимка? Е този конкрено е с руска регистрация, но на моменти се срещат много луксозни коли с приднестровски номера, което изключително контрастираше на околната среда. Явно в „държавата“ живеят и много заможни хора. Навсякъде се виждаха обекти на компанията „Шериф“. Тя се занимава с всичко – от магазини до бензиностанции, строителство и телевизия, и сформира 52% от постъпленията в бюджета на Приднестровието. Свързва се с олигархичния кръг на бившия президент Игор Смирнов.

Тази снимка е доста красноречива относно геополитическата ориентация на Приднестровието:
(В бъдещето заедно с Русия):

Официалните езици тук са руски, украински и молдовски/румънски – изписван на кирилица. На практика обаче почти всички надписи са на руски и той абсолютно доминира в общуването на всички нива.

Сградата на общината… отново с другаря Ленин:

Друга много ретро гледка по пътя към общината бе един билборд, на който бяха представени „образцови граждани“. Имаше техни снимки и кратки данни за професията им. „Олег Иванов – инженер, общественик“… феноменално просто

За първи път видях освен монети и банкноти като парично средство да се използват и жетони:

Нерегламентирания превоз на хора и стоки до Русия процъфтява:

Време беше да напуснем Тираспол и понеже се бяхме отдалечили от колата хванахме тролей от спирката на университета. В тролея при нас дойде едно момиче и бавно, и неуверено каза на български:

– Здравейте, вие от България ли сте?

Така се запознахме с Елена – бесарабска българка от село Паркан, което се намира точно между Тираспол и втория по големина град в републиката Бендер. Тя учеше руска филология в местния университет и искаше да стане учителка. Родителите й били на гурбет в България, тя също може би би заминала някой ден. Каза, че в нейното село така се говорело, имало много българи. Беше изненадана и се радваше да ни види, като сподели, че за първи път среща българи от България в Тираспол.

Сбогувахме се с Елена и продължихме към

град Бендер

– единствения град в Приднестровието на западния бряг на река Днестър. Тук искахме да посетим местната крепост, но входът беше по 10 лв. на човек и не бяхме убедени, че си струва, още повече, че трябваше отново да обменяме пари някъде. Но пък до входа видях поредната соц. находка:

Опитахме да разбием системата и да се върнем назад, за да видим крепостта от другия бряг на реката. Трябваше да минем точно през това

село Паркан

Нарочно заговарях хората на български, защото ми беше интересно какво ще стане. Попитахме една жена как да стигнем до реката. Тя говореше на руски, но ни разбираше чудесно. Дали заради езиковата близост, или заради комуникацията с българоговорящо население не знам. После попитахме един анцуг „Адидас“, който ни помоли да обърнем на руски. Най-накрая, в самия край на селото попаднахме на жена, която говореше български. Беше някаква интересна смесица, като естествено в речта й се долавяха доста руски думи. Даде ни обяснение от сорта на:

– Даа, натам е реката. Прямо и горе след стената. Айде, счастливо.

Паркани, Молдова

Оказа се, че крепостта не е точно на брега на реката, така че не преборихме системата:

Снимах тези рибари на река Днестър, след което вече беше време да преминем в някоя международно призната държава

Молдова

Пристигнахме в

Кишинев

в късния следобед и си направихме една вечерна разходка.

Градът се беше променил за последните 5 години.

Тогава голяма част от уличните надписи бяха на руски и в ежедневната комуникация отново руския преобладаваше. Сега определено се усещаше, че румънският език се налага все повече. Голяма част от надписите вече бяха на румънски, а по отношение на езика, който се чува по улицата може би съотношението руски:румънски вече е 50:50. Все пак не срещнах човек, който да има трудности и да не може свободно да превключва между двата.

Както и преди 5 години, така и сега ще кажа, че за мен Кишинев е доста скучен като град, да не говорим за столица на държава. Забележителностите му не са много забележителни според мен, но ето някои от тях:

Триумфалната арка и градската катедрала:

Триумфалната арка, заедно със сградата на парламента:

България се намира в момента в ситуация на поетапен, но безвъзвратен процес на либерализиране (освобождаване от регулация) на електроенергийния пазар, което ще рече че отскоро всички ние ще си избираме доставчика, за разлика от днешното ...

Едно съм сигурен за Йорданка Фандъкова: ако можеше, не би допуснала такова рязко поскъпване от днес на билетчето от лев на 1,60, но не заради природната й доброта, в която много иска да вярваме. Адски вредно за благия й образ е това вбесяващо гражданите и гостите на София залпово транспортно кожодерство. На своето добродушно излъчване Фандъкова много държи ( чувал съм приказки за злобното й съскане в реална работна среда, но тя много се старае това да не става публично достояние).

 

Фактът, че Фандъкова не може да противостои на толкова очевидно очернящо усмихната й визия обстоятелство говори за всесилието на механизмите на принудата. Но не поради целесъобразност ( в смисъл- „няма как, налага се от икономическата логика”), а поради неудържимия натиск на властващата лакомия, готова да жертва една от най-обгрижваните си политически физиономии, спрягана редовно за още по-високи постове в държавата.

 

Схемите на грабежа на обществени средства в столичната община чрез приятелски обръчи не са кой знае колко оригинални. Стряскащото е по-скоро обстоятелството, че са публична тайна, но публиката си мълчи, упоена от аромата на цветята в града. Издайническите елементи на далаверата са видни за всички чрез ремонтите, които винаги се оказват недостатъчни: уж най-добрата оферта печели, но после се налагат довършителни ремонти на ремонтите.

 

 

Един специалист по озеленяването ми разказа наскоро как работи номерът с прословутото озеленяване ( трябва да се признае, че оцветяването на София е голяма хитрина, има силен ефект – може половината град да е в руини, но разкрасяването на центъра с щедри каскади от цветя постига заслепяващия ефект на неоновата реклама в гетото).

 

Накратко: садите дърво плитко, както не бихте го посадили на собствената си вила ( но така се пести от изкопни дейности). То няма и как да е иначе – голямото дърво има коренова система, равна на короната и изкопът би трябвало да е чудовищен. Връзвате го в основата на кръст с въжета и колове, някои от които закопавате, за да не се виждат. То щръква високо и гордо ( големите дървета са в пъти по-скъпи), израснало вече дърво- като виден жалон на озеленителските грижи на общината. Важното е, че истинската крайна цел е постигната: скъпо „мероприятие” с голям рекламен ефект на цената на озеленяването в Токио.

 

И сега да ви кажа най-важното: за всичко това се знае, но само се шушука.

 

Събитието с днешна дата в София е в това, че за първи път в рамките на мандатите на Фандъкова шушукането напуска коридорите на институционалното мърморене и недоволството на отделни групи граждани ( пренебрежимо малки до момента, за да засегнат чувството на превъзходство над малката тълпа на Фандъкова и компания). То  прераства в улично мърморене, калкулирано да съвпадне с началото на лятото с надеждата, че ще отшуми до новия делови есенен сезон.

 

Да обобщя: Фандъкова е грижливо изграден образ на доброто. Билетчето се превръща в зло, което потвърждава поговорката „всяко зло, за добро”- води до изтрезняване от сладникавата представа за реалността в София, която Е България, противно на някои твърдения с обратен знак.

 

 

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/74710-de-profundispokayanie-li-che-to-bilo-mnogo-trudno.html

В последните години на комунизма, някъде в края на 1987-ма – началото на 1988-ма, по време на тъй наречената „перестройка”, в българските кина /за малко/ се появи филм на „съветския” – всъщност грузински – режисьор Тенгиз Абуладзе.

Заглавието му беше „Покаяние” и това беше филм-разказ за най-мрачните времена на сталинизма в тогавашния Съветски съюз. Филм-въпрос – дали Системата прави от човека престъпник или престъпникът създава Системата по свой образ и подобие, за да му служи тя по-добре. Филм-алегория как дори черната земя отказва да приеме трупа на онзи, който се е превърнал в нещо по-лошо от див звяр сред хората. А лентата завършва с един от най-знаменитите диалози, които съм срещал за финал в киното:

Кажете, този път води ли към храма?

Не, не тази улица води към храма.

Тогава за какво е нужна тя? За какво е един път, ако той не отвежда към храма?

Това е единственият филм, след края на който съм ръкопляскал в салона. Дойде ми спонтанно, дори в първия момент се учудих на себе си. После, след второто, третото плясване, разбрах, че вече го правя като нарочна демонстрация и продължих.

По онова време живеех в прелестния град Кърджали, но вече не така прелестен – духът му бе отровен от престъплението на комунистическо-ченгеджийската мафия, извършено по руски план и в услуга на Русия, престъпление, като гавра наречено „възродителен процес”. В салона наоколо скучаеха десетина души, които ме изгледаха като някакъв троглодит, лампите светнаха, аз продължих да си ръкопляскам, докато всички побързаха да се източат. Тогава спрях и седнах пак на стола.

И досега седя на този стол и се чудя – за какво наистина е необходим път, който не води към храма. Понякога обаче се питам също – за какво е необходим храм, щом нито някакъв път води към него, нито някакъв път извежда от него.

Както се сещате – имам много поводи за това чудене, макар само с едно око да гледам делата на православната ни църква. Не искам да гледам и с двете, защото после ще трябва да ходя при ходжа да ми лее куршум срещу уплах.

Православната НИ църква ли казах? ИМ трябваше да кажа. Православната ИМ църква – защото, след като през годините на комунизма избиха и изплашиха до смърт най-читавите български свещеници, в храма се наместиха комисарите. Те си взеха БПЦ сякаш под безкрайна аренда, държат си я и досега в стегната мъртва хватка, ползват си я като куче-касичка, като настолно куче-украшение от порцелан, като куче-пазач на моменти, но през цялото време – като куче-слуга най-верен на Руската православна църква. И вече 26 години нямат намерение да приватизират БПЦ, за да се върне тя при нас, нормалните хора, чрез и заради които тя съществува, хората, които имат нужда от храм, за да са силни във вярата.

Как пък не се намери един български свещеник или монах, който да вземе да напише новото „Житие и страдания грешнаго Софрония”. Или да вземе да разкаже митарствата си през комунизма с думи истински – както поп Минчо Кънчев описа своя живот в знаменитата „Видрица”.
Да, бе, знам, същото се питам и по отношение на висшите ченгета и функционерите на БКП, в които толкова години ни съвест заговори, ни покаяние, ни достойнство, ни чест и морал. Питам се и нямам отговор, естествено.

Онзи ден в Белене бе почетена паметта на жертвите на тоталитарния режим. На събирането президентът Росен Плевнелиев държа реч, в която припомни, че, за разлика от други страни от бившия Източен блок, в България „престъпленията на комунизма не бяха заклеймени, нито наказани подобаващо, а българите, които изпитаха репресиите на режима, не получиха справедливост”.

„Днес истината за тоталитарния режим удобно и успешно е подменена – заяви още Плевнелиев. – Година след година все по-ясно си даваме сметка, че за разлика от всички други европейски народи, у нас бе разгърнат грандиозен по своя мащаб план, изцяло манипулативен, българите да бъдат лишени от памет за комунизма.”

Не съвсем лишени, разбира се, защото, както знаем, народ не може да се лъже през цялото време, но все пак толкова за дълго, че животът на цялото ми поколение отмина в чакане това „дълго” да свърши…..

Така или иначе, освен президентът, на остров Белене беше и екип гвардейци, които отдадоха официална държавна почит на жертвите на комунизма. Както пишат медиите: „На поклонението присъстваха също президентът Петър Стоянов (1997-2002 г.), министърът на отбраната Николай Ненчев, парламентаристи, представители на местната власт, потомци на жертви на тоталитарния режим, репресирани и много граждани.”

И с този списък в ръка да ви попитам – всъщност сещате ли се кой отсъстваше от това събитие.

Отсъстваше Българската православна църква, ето кой.

Ако БПЦ беше там, щеше да има молебен. Нямаше как да няма молебен, нали? Или поне в тълпата все щеше да се мерне расото на поне един православен свещеник за цвят, а не само отец Паоло Кортези да отсрамва цялото християнско войнство.

Ако се чудите, да ви кажа – отец Паоло Кортези е енорийски свещеник на католическата епархия в Белене. И основен двигател на един Инициативен комитет за изграждане на Мемориал в памет на жертвите на остров Персин, част от зловещия комунистически лагер „Белене”.

„Тук говорим за българи, които са унищожили други българи. Т.е. нещо, което се случва в семейството. Но тази рана трябва да се лекува, а паметта е лекарство за всеки народ“ – казва Паоло Кортези.
Айде, бе – за всеки! Може би за всеки друг, но не и за българския. Нито за неговата православна църква, нищо, че, според както се хвали, тя е единствената истинска и правилна. Даже наскоро един – по божията воля несвестен, но пак по божията воля турен на високия стол – владика, настоя всички останали християни, като почнеш от католиците, та свършиш с последния протестантин, да не забравят, че са секти. И посъветва няколко милиарда души по света да му се явят разкаяни, и на колене да целуват ръка на дяда владика, та да им опрости той греховете и да ги приеме обратно в лоното на правото православие.

Обаче нито тая владика, нито коя да било друга се трогна да дойде в Белене, за да почете заедно с изстрадалия си народ жертвите на зловещия комунистически терор, нищо, че сред тези жертви са не само католически, а и православни свещеници, църковни дейци, ктитори, миряни, пострадали за вярата.

Преди броени месеци пък патриархът ни православен отиде в Русия да целува ръка на генерала от КГБ, назначен за глава на руската църква, и, без да се засрами, да получи от тази ръка награда и пари. С какви точно дела ги заслужи, официално остана неясно, но неофициално се знае – с мълчание, послушание и непротивене на злото, тоест, сътрудничество с него.

Но не така учи Христос, не така – прочетете пак Новия завет, граждани, и ще видите. Ама внимавайте църковни ни власти да не ви хванат, че те не обичат някой да чете много-много и да е сведущ колкото тях по църковните работи, обичат да знаят хората по-малко, че да им вярват.

И пак – църковните НИ власти ли казах или църковните ИМ?

Представете си – тези хора искат да ги допуснем да учат децата ни в училище на ум и разум, така ли? Искат да отида при тях на изповед и да разкрия душата си, така ли? Да ги обичам аз тях, както обичам самия си небесен отец, защото на думи се препоръчват за негови представители, макар делата им да казват  обратното, така ли? Тези същите, които тънат в собствения си сос от алчност, сребролюбие, лъжа, страх, предателството, липса на достойнство, липса на разум, предразсъдъци с давност 1000 години – да не изброявам всичко, че и компютърът ми вече се засрами – те искат всичко това?

Да, определено нямат срам. Но пък за сметка на това има от кого да се учат, включително на безсрамие.

Руският им православен батко е сраснат със съзнанието, че ако църквата не иска да е подчинена на държавата, трябва да е част от държавата, тоест, част от управляващата мафия. Затова и посрещат на Атон диктатора Путин като бащица-император, при това не само руски, а и всеправославен.

Пък нашите отци като гледат, че руските вдигат крак, вдигат и те – благославят бандитите и пият ракия с тях; почитат тъй наречения цар, който докара толкова беди на народа си; премълчават престъпленията на комунистите, за да ги скрият; гледат се един друг в китките, за да си мерят часовниците, изобщо – държат се, сякаш храмът е не човешки път нагоре, а демонски площад насред инферното.

С божията помощ, надявам се един ден да се намери умен и як църковен деец, който да натъпче цялото православно войнство в малък киносалон и да му пусне „Покаяние”. И да го върти толкова пъти, колкото е необходимо, за да научат отците кой точно път наистина води към храма и кой – далеч от него.
Ама няма да стане, де, трудна работа е това покаянието – особено ако трябва сам да се покаеш, а не просто да даваш акъл как се прави.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Продукти за 7- 8 порции:
4 кофички кисело мляко с висок процент
4 жътлтъка
1ч.ч. пудра захар
2 ванилии
300г ягоди
4- 5 маслени бисквити
½ смлени орехи
50г шоколад

Приготвяне:
Една уважавана от мен рецепта, спомен от детството. Наследство е от баба ми. Приготвяше ми я по време на летните ваканции. Животът си върви и аз започнах да я правя за моите слънчица. Днес мисля да зарадвам няколко деца с лятното изкушение. Почиствам и измивам ягодите. Млякото прецеждам през тензухено парче плат. Жълтъците разбивам с четири супени лъжици пудра захар. Сгъстявам крема на водна баня. Изчаквам да охлади. Гъстото мляко обърквам с пудра захар и ванилии. Добавям крема Сабайон. Смесвам и оставям пудинга за половин час в хладилник. Натрошавам бисквитите. Разполовявам ягодите. На дъното на купички посипвам бисквитен слой. Следва плодов ред. Завършвам с яйчено- млечен крем. Украсявам с орехови и шоколадови стърготини. Прибирам десертите в хладилник. Поднасям с усмивка и обич към малчуганите. Нека денят им да е светъл, а детството- безгрижно!

Бухлатият купол на Градската градина изпълни с двоен устрем Вангелия – заради мъртвата й приятелка и заради самата нея. Фонтаните не бяха пуснати, зa да се пести водата през сушавото лято. Човките им зееха като на убити птици. Това срути из един път бълбукащия декор, сред който Анги се готвеше мислено за етюда на срещата...

„Щъркелите и планината“ (изд. „Ciela“) на Мирослав Пенков е книга за припомненото знание, което нестинарите предават с кръвта си от поколение на поколение. За богинята на паметта, която ни носи по реката на времето… и ни отнася. Ритуалът е освобождаване и пречистване, средоточие на надеждата, маскирана като увереност, че човекът може да започне отначало, че...