Всички цитати, описващи престъплението в хронологична последователност, са взети от любимата "медия" на фондация "Америка за (унищожаване на) България", за да не остане никакво съмнение, защо същата фондация и дава ми...

Пиша все още под влиянието на мъглата, стелеща се из улиците на седмовратата Тива, която се издига на сцената на театър София. Мъглата обгръща древнотрагическото действие и води героите към предначертаната им съдба. „Трагедията може да започне.“

„Антигона“ е история за противопоставянето и непротивопоставянето. На сцената разцъфват два противоположни персонажа. От едната страна на сюжетната везна стои Антигона – готова да брани свободата си на всяка цена, дори когато действието й няма да доведе до нищо значимо. Желанието й да погребе своя брат започва от „Така е правилно“ и стига до „Така съм решила“. Тя едновременно изглежда убедена в своята правота, но и напомня за дете, което се бунтува заради самия бунт.

На отсрещната страна е Креон – в пиесата на Жан Ануи обаче той не е бездушният тиранин, който познаваме от древните текстове. Той е интелектуално извисен, мислещ за общото благо, искащ всеки негов поданик да се докосне до своето късче щастие. Но той е и конформистът, обречен на вечното „Да“. Антигониното „НЕ!“ застава срещу Креоновото „Да“, за да задвижи действието и да го доведе до познатия гибелен край. „Всички, които трябваше да умрат, са мъртви.“

Енергията, събрана в миниатюрните час и двайсет минути на постановката, е невероятна. Иван Добчев за пореден път се доказва като режисьор без аналог, с кристално ясна представа как трябва да изглежда хармоничният краен резултат, представен на зрителя. Тази ясна нишка е вплетена в сценографията на Станислав Памукчиев – силна, заявяваща, но особено земна, идеално допълнена от костюмите на Петя Боюкова.

Най-силното присъствие на сцената е това на Хорът. Той (или Тя, Дария Симеонова? или То, безплътно и безполово същество от отвъдното?) е разказвач, съдник, коментатор, съвест, наблюдател, енергия, която тече между персонажите. От първата дума до заключителните фрази, Хорът е на сцената, за да взаимодейства и насочва. Когато не говори, той обхваща цялата сцена с невероятна пластика. Ако постановката трябва да носи името на главния герой, то тя нямаше да се казва „Антигона“, а „Хор“.

Почти толкова силно е и представянето на Ириней Константинов, цар Креон. Видимо е, че актьорът има титанично количество опит на сцена и го използва, за да представи героя си в тази негова двойнственост, която го прави интересна – загрижен и искащ да бъде добър, но слаб пред изискванията на своята държавническа роля. Едновременно неистово го харесваш и искаш да викаш срещу му „Хайде! Събери сила и вземи решение!“

Динамиката между опитният Константинов и все още младата Каталин Старейшинска (Антигона) е добра, но е видимо кой има по-голяма актьорска издръжливост – докато той е стабилен и равен, тя на моменти се усеща адски силно, а в други потъва с много по-ниска енергия. Това се вижда още по-ясно при взаимодействията на Антигона с второстепенните персонажи, които до един имат много по-слаба игра – и особено при диалозите със за мен много слабия Хемон на Асен Мутафчиев, където двамата звучат наивно като във викторианска романтична пиеса.

Но „Антигона“ безспорно е силна постановка, която ще ви държи далеч след финала. Кожата ви ще стои настръхнала, ще продължавате да чувате думите на Хора, ще усещате мириса на мъглата, стелеща се по улиците на седмовратата Тива. „Тури му пепел – казва Хорът, – тъпа история…“ Но история за изправянето срещу всяко дискретно „Да!“ на статуквото – валидно както през Античността, така и през времето на Жан Ануи, та чак до днес.

___
снимки: Театър София

Постът Театрално ревю: Антигона е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Въпреки прословутите „специални отношения” на Германия с Русия в Берлин все по-ясно разбират, че дружбата с руската мечка, въпреки необятните простори на изгодната търговия с недоразвития гигант и суровинен придатък, е опасно заиграване с агресивността на Москва.

Поводът, разбира се, е преливането на чашата на международното търпение спрямо руската агресия в Украйна. Светът и Германия в частност ( за България- да не говорим) преглътнаха прелюдията към днешната ситуация, когато през август 2008 г. Путин брутално се разправи с Грузия от позицията на силата. Той схвана това като поощрение, но сгреши и днес бере плодовете : дори безкрайно толерантната към него Германия вече няма намерение да му прощава провокативното поведение.

Това се вижда от публикация на „Ди велт”, в която се цитира преосмислянето на германската политика спрямо Русия, разглеждана вече не като партньор, а като съперник и противник в дългосрочна перспективна. „Ди велт „ изпреварващо цитира промените в концепцията за националната сигурност на страната на министерството на отбраната, която предстои да бъде преформулирана и одобрена от правителството до няколко седмици с отчитане на становищата на други силови структури в държавата.

Освен на употребата на сила за постигане на целите си в разрез с установения в Европа и света ред след Втората световна война в документа се обръща голямо внимание и на руската държавна пропаганда, която в перспектива заплашва Германия.

Това би трябвало да породи някои въпроси в България, в която си имаме открито прогерманско правителство на ГЕРБ, която дължи много на германската подкрепа са своето раждане и съществуване.

Питам: защо в обременената от историята Германия е възможно да преодолеят своя руски комплекс, а в малка България, която не е най-големият инвеститор в Русия (какъвто е германският случай) и няма основания за тревога в икономическо отношение за някакви фатални пропуснати ползи в търговията с Русия ( видно от нищожния ефект на руското ембарго върху български стоки), руският натиск не получава никакъв друг отпор, освен мълчаливото съгласяване на Борисов -с въздишка на съжаление при това-, когато трябва да се подкрепят европейски санкции срещу Москва?

Отговорът не е толкова лесен , колкото изглежда оправдателната фраза „защото България не е Германия” с подтекста на самоопределянето ни като малки, незначителни и боязливи нищожества.

Отговорът всъщност е още по-лесен и се сдържа в един цитат с малко перефразиране на субекта в него: защото такъв ни е ма’тряла, който ни управлява.

Това е същият този ма’трял, който в качеството си на кмет на София не допусна софийският парламент да гласува декларация за признаване на арменския геноцид в Османската империя в угода на Анкара, а след това, в присъствието на пишещия тези редове, се похвали на среща с американския посланик Джон Байърли, че за награда е получил бонус от турските служби за преминаване на контрабандна пратка с наркотици в България, за да използва своята осведоменост за политически цели в боричканията си с премиера Станишев (демонстрирайки със сигнала си до полицията за пратката, че все още кара полицейския влак, макар и вече като генерал от резерва на МВР).

Какво общо има това с темата за Германия и Русия ли?

Има и още как, доколкото в сравнението се познава истината.

Германия показа миналата седмица, че е в състояние да предизвика гнева и на Турция. Депутатите й гласуваха признаването на арменския геноцид. Докато миналата година, когато този въпрос беше поставен пред българския парламент, думата геноцид беше старателно заобиколена. Защото Борисов обича да си е добре с всички, включително и с Ердоган, но най-вече с Путин, когото много внимава да не „дразни” ( също фраза, която авторът на тези редове чу от Борисов в последния си личен телефонен разговор по негова инициатива през пролетта на 2012 г.).

Борисов успя да избегне думата „геноцид” така, както внимателно избягва и думата „агресия” по отношение на руската политика спрямо Украйна. Ако това е „дипломация”, значи мишката е голям дипломат по отношение на котката.

Ако някой ви каже, че България си няма самостоятелна политика, да знаете, че или лъже, или не разбира : България има самостоятелна политика. Тя се води самостоятелно от едно лице, което популистки е обсебило всичко в държавата, включително и националното ни достойнство, доколкото такова е останало в една държава, в която на окупацията (съветската) й казват декларативно „освобождение” и това се приема толкова спокойно, колкото арменския геноцид или руската окупация на Крим.

Share on Facebook

На 4 юни 2016 в 17ч , от руския държавния изпитателен космодрум Плесецк , който е в Архангелска област, със съдействие на бойни поделения на руските космически воено въздушни войски е реализиран старт на РН от лек клас 'Рокот' с военен спътник на борда.

С годините всеки създава пространство вътре и около себе си, което трудно се решава да прекрачи. Изграждаме своеобразна стена от еднотипни решения, залагаме на сигурното, страхуваме се от грешките, за да не ни заболи. Това са онези граници, в които се чувстваме относително добре, спокойни, че контролираме нещата до някаква степен. Същевременно не преставаме да...