Една лудост на най-уики човекът, когото познавам – Вася Атанасова #100wikidays (в рамките на 100 дена всеки ден да допринасяш с по 1 статия за Уикипедия) запали много, много уикипедианци по цял свят! Наистина колосално количество ново съдържание, безплатно достъпно за всеки знание се генерира всеки ден провокирано от #100wikidays

Та скромният ми принос бе до тук в серия 10 поста в #10wikidays посветени на съвременни българи – хора на изкуството. Това през пролетта. И сега втора поредица 02 #10wikidays с теми, посветени на феминизма и най-вече феминизма у нас (не много позната и обговаряна / защитавана тема като цяло).

Търсех и откривах жени, които имат принос за равните права на жените в обществото и нямат статия в Укипедия на български език. Оглеждах се основно и за българки. Не беше лесно, специално за българските. Много малко информация, не много достъпна. Но се получи и съм доволна.

С оглед личен архив реших да направя този пост и да линкна към статиите от тази поредица:

01/ Амелия Блумър – е една от първите жени, защитник на правата на жените и от основоположниците на феминисткото движение по света. С това се счита и за една от основоположничките на феминизма.

02/ Теодора Ноева – една от първите защитнички на женските права в България. Става главен редактор и съ-издава първото дамско списание „Женский свят“.

03/ Филис Шлафли – американска антифеминистка, добавена само за баланс в този списък

04/ Кери Чапман Кет – една от водещите жени в движението за равни права в САЩ, защитник на правата на жените и от основоположниците на феминисткото движение по света.

05/ Димитрана Иванова – учителка, журналист и сред първите борци за правата на жените у нас.

06/ Ребека Уокър – съвременна американска феминистка, автор на понятието „трета вълна феминизъм“.

07/ Юлия Малинова – изявена общественичка и активистка за правата на жените в България от началото на XX век.

08/ Красимира Даскалова – най-много информация за жените в близката ни родна история, допринесли за равни права намерих в нейните статии и изследвания, за което съм благодарна и написах статия и за нея

Днес в Народното събрание, по време на парламентарния контрол беше разиграна поредната престъпна сценка между па(т)ри(оти)чният лидер Красимир Каракачанов, другарчето му Искрен Веселинов и министър енерГЕПИка Теменужка Петкова. Ето частт...

Два сборника с творби на Урсула Ле Гуин и илюстрована книга, съдържаща историите за „Землемория”, ще бъдат публикувани от есента на 2016 г. до октомври 2018 г., съобщава сайтът cbcbooks.com. Първият сборник The Found and the Lost се очаква през октомври тази година и съдържа непубликувана досега колекция от 13 новели на Ле Гуин. Следващата книга – The...

see our video:  see more:    

Да се ядосваш означава да наказваш себе си за грешките на другите, според Оноре дьо Балзак. Дали френският белетрист би казал същото днес, когато Франция, а и не само тя , е гневна до крайност заради атентата в Ница, при който вчера един изрод, въоръжен с камион , прегази десетки невинни пешеходци?

Тъжната истина е, че тероризмът е явление, старо като света, пълен с несправедливости, тълкувни по различен, често диаметрално противоположен начин, в зависимост от коя страна на “фронта” сте. Той е оръжие на слабите и отчаяните , които не могат да се изправят открито срещу мощта на могъщите общества и техните държави.

Не мога да кажа нищо ново от разстояние по повод атентата в Ница. Мога само да припомня старото на принципа, че е по-добре да знаем и да помним, отколкото да се лутаме с крясъци “апокалипсисът настъпи днес”. Не че помага много в предотвратяването на нова порция непредсказуемо насилие, но все пак е редно да бъдем трезви и знаещи, отколкото пияни от неконтролируем гняв и така да наказваме себе си за зверската жестокост на другите.

Няма да е утеха за никого днес, особено за лично съпричастните към трагедията от Ница, но ледената истина е, че вълната от атентати, с новините за които се събуждаме или си лягаме, изобщо не бележи връх в наши дни в рамките на нашия живот от няколко десетки години насам. Нито пък Европа, в която живеем, е най-силно засегната- само 0,3 от терористичните атаки в света през последните 14 години се падат на нашия континент, според изследване на Университета в Мериленд . Вижте и графиката, която показва недостигнатия връх на атентатите, чиито пик е през 1979 г. http://www.dw.com/bg/как-терорът-в-европа-се-промени/a-19152747

Но понеже става дума за ограничителните рамки на човешкия живот, които задават праметрите на нашето усещане за добро и зло, мога да дам пример от собствения си опит в контекста на един 4 годишен период, през който атентатите бяха всекидневие до степен на баналност, която понякога ме е отказвала да се “занимавам” с нея. Защото да напишеш поредна кореспонденция от Бейрут за избухнала кола, натъпкана с експлозиви, в оживен квартал на града, беше като да четеш в днешните новини у нас обичайната криминална сводка на полицията ( която в годините на милицията беше табу за простолюдието, а се сервиваше само на бюрата на “провоимащите”).

Символиката! Това е символ веруюто на тероризма. Той изпраща послание към могъщия враг, че и неговият живот няма да е “весел”. В случая с непрекъснатите атентати в Бейрут, за които рядко някой поемаше отговорнст, но пък обвиненията винаги бяха стандартни по логиката на противопоставянето, близките на жертвите не водеха контрапропаганда на символично ниво. Незаличим спомен е разнасянето на прекършени от взривовете или от последиците от тях телца на загинали деца пред телевизионните камери. Нямаше “политическа коректност” в тази война на надъхване. Бях се научил след няколко измъквания на косъм, да избягвам бързото появявне на подобни сцени, защото те биваха обект на повторен атентат за усилване на ефекта от масовото зверство.

Как обаче се спори с човек, решен да убива и дори да затрива цели народи? Не че ще ви разведря, но ще опиша поне един случай, извън натрапеното ми общуване с терористи, което беше неизбежно, макар и не специално търсено от мен “приключение”.

Потърсих си го веднъж сам с човек, от когото, поради неопитност и малък житейски опит, явно не очаквах реакцията, на която се натъкнах. Нарушавайки сладникавия тон на общуване с един египетски журналист от палестински произход, познат на посолството поради връзката му с България, където е учил, си позволих да му кажа, че не приемам тезата за необходимостта израелците да бъдат изтребени до крак и изхвърлени в морето, така популярна в арабския свят, а не само сред палестинците. Човекът, когато познавах като вечно усмихнат, подпийнал, светски и проевропейски настроен космополит, озверя. За един миг се превърна в разтреперан от гняв …бял човек. Ако щете вярвайте, но лицето му побеля пред очите ми ( както съм регистрирал действително пяна на уста от бяс от страна на въоръжени юноши, виждащи в мое лице чужденеца-враг). Отгоре на всичко моят събседник извади аргументи от българската история, питайки дали Ботев е бил терорист за мен, завладявайки кораба Радецки.
Понеже днес темата за бежанските лагери е на мода, да кажа нещо старомодно за тях. Нищо не сте виждали, да ме прощавате, ако звуча назидателно. Защото бежански лагер без оръжия е просто безобиден катун, клоака, цирей, досада за “белите хора”. Или пък е направо санаториум, мързелариум за изолираните в него хора.
Представете си бежански лагер, в който дечица , свалили току-що памперсите, влачат истински калашници. За мен и калашниците и памперсите бяха впечатляващи – за разлика от страните от соцлагера в палестинските лагери имаше памперси и те не се смятаха за лукс- един от парадоксалните детайли за моите очи на млад баща.
Опитайте се да си представите как такъв лагер, граден с десетлетия с всичките му тунели, връзки между привидно задънените улици и т.н., може да бъде превзет със сила. Защитниците му се раждат с мисълта, че това е техния свят и са готови да го защитват с живота си до последния човек- само смазването му с помощта на военна бронирана мощ , бомби и снаряди може да “свърши работа”. Ето защо желаещите да сломят съпротивата на подобни огнища на есктремизъм обикновено прилагаха обсада плюс артилерийски обстрели. С месеци. Посещавал съм такива обградени крепости под обстрел с любезното сдействие на отчаяни глави, яздещи бързи автомобили на зиг-заг между разривите на снарядите. Привидно вътре няма никой, виждаш само притичващи покрай стените сенки. Но всъщност има достатъчно защитници, за да държат на разстояние желаещите да проникнат натрапници.

В арабския свят се водеше интелектуален спор в някои просветени либерални кръгове, дали самите арабски правителства не носят солидарно вина за съществуването на подобни лагери, които са нагледен пример за вината на врага Израел, който пък оправдава необходимостта от консолидация на арабската нация , изискваща твърда ръка. Поради което демокрацията така и не се прихвана в Близкия изток.
Надявах се да дожвея времето, когато този феномен ще се уталожи. Мирните преговори между израелци и араби, получили очевиден тласък след сгромолясването на комунизма, даваха такова основание. Днес обаче се вижда, че интересът от “твърда ръка” в контролирането на цели народи не е намалял.
Ето това е поукта в края на моя скромен текст. Тероризмът е жилаво явление. Вродената доброта на повечето човеци няма да го победи с молитви и демократични заклинания. Но имам опасения, че той ще постигне голяма победа, ако успее да пренесе в Европа основното си косвено послание: че има нужда от твърда ръка от справяне с тероризма. Това е нещото, което не бива да позволяваме. Защото после ще се гневим на себе си, на собствените си грешки, които сме допуснали да направим по внушение на зли хора, зад които често пъти стоят прагматични злодеи, преследващи стратегическата си цел да внушат на добрите хора злите си намерения като форма на “по-малкото зло”, избрана демократично от добрите хора.

Share on Facebook

„Пангея” на руската културоложка Мария Голванивская е роман-пъзел, в който читателят изживява концентрирано множество животи, а зад всеки обрат в действието се крие нов пласт от историята. Книгата предизвиква сериозни полемики и разнообразни тълкувания при неотдавшното му публикуване в Русия и бързо се превръща в един от бестселърите на съвременната руска литература. Днес романът вече е и...

Антон Чехов. Писател, драматург и лекар. Руският творец създава едни от най-значимите творби за сцена, оставя и гениални хумористични разкази и повести. Семплото и леко перо на писателя винаги ще бъде нарицателно за красива и дълбока проза, без която литературата днес нямаше да е същата. „Я умираю“, казва Чехов на съпругата си Олга на 15-и...

Ловешката регионална библиотека „Проф. Беню Цонев” организира лятна инициатива “Спаси книга”. През цeлия летен сезон участниците – деца и тинейджъри, ще се обучават да възстановяват увредени книги. Всеки понеделник и петък от 10.00 до 12.00 и от 14.00 до 16.00 ч. те ще “съживяват” четива като ги подвързват, поправят и залепят. Библиотеката е предвидила младежите...

Създали сте нещо невероятно. Всички ще искат да прочетат следващата ви е-книга, да „разлистят“ новия ви whitepaper – да се докоснат до адски полезното и таргетирано съдържание, което сте създали. И сега какво? Пускате вашия ценен контент на бял свят, оставяте го да се протегне и да посрещне читателите наоколо и… се чудите какво да правите със скоропостижно образувалата се суша в маркетинг активностите ви до следващото страхотно парче съдържание. Звучи ли ви познато?

Проблемът

Понякога създаването на точното съдържание е толкова изтощително, че е особено примамливо да си отдъхнете доволно и да обърнете поглед към нещо друго. Или просто смятате, че няма защо да занимавате аудиторията с „претоплено“ съдържание от голямото цяло – все пак всеки предпочита да пие от извора и ще се заеме с големия материал веднага, нали? Но в текущия ви шедьовър има хляб поне за 2-3 седмици активно генериране на нови формати – от мини блог-постове до снимки за социалните мрежи.

За целта помага Пирамидата на контент маркетинга от Curata. Тя ви дава идея как да използвате съдържанието в повече формати, в повече канали, за да привлечете по-голяма аудитория за по-дълго време.

Целта е голямото съдържание да подхранва малките, с което:

• пестите бюджет
• пестите усилия и време за измисляне на нови контент насоки
• гарантирате си стратегическа приемственост на посланията в различните канали

Като цяло, подходът звучи по-смислено За B2B компании, но от опит мога да ви кажа, че една е-книга може да е идеален вариант за привличане вниманието на крайните потребители. Каквото и да ви говорят медиите, човешкият фокус не е спаднал дотолкова, че да не оценява добро съдържание.

Започнете от върха

Идеята на подхода е да започнете от най-важното и да „разплетете“ форматите към по-базови типове съдържание. Започваме от върха на пирамидата – е-книга, доклад, резултати от проучване, дълго видео-съдържание, пълен how-to наръчник… Тип съдържание, което изисква повече подготовка, но и носи много повече стойност. Такова съдържание се ражда веднъж на няколко месеца и е подчинено на основната тема в маркетинг-плана ви в момента.

Да обърнем внимание на два важни момента. На първо място, добре е да изградите вътрешен капацитет за създаване на това съдържание. Няма по-добър автор от вас самите, защото познавате клиентите и индустрията си най-добре. Също, имате най-ясна представа как да обвържете полезното съдържание с желано действие на потенциалните клиенти.

И за да задържим вниманието на тези потенциални клиенти – вземете техен email, преди да им дадете достъп до ресурсите си. Така ще разполагате директно с хора, показали интерес към темата ви, и ще можете да насочите допълнителни маркетинг-усилия към тях.

В основата на пирамидата

Оттам нататък започва използването на части от основния формат и вплитането им в други. На средно ниво, което позволява публикуване 1-2 пъти на седмица стоят инфографики, презентации, блог-постове в собствени и чужди канали. Накратко, формати, които позволяват да вземете една точка и да я разгледате в детайл. На това ниво съществуват и възможности за визуално съдържание – например, кратки видеа, анимации на отделни идеи, а защо не и Facebook Live, в който да говорим по темата?

На последното ниво седят микро-форматите за социалните мрежи – цитати, представяне на отделни елементи (съвети или графики, да речем), които могат да живеят самостоятелно като визии във Facebook или LinkedIn. Собственото съдържание смесваме с курирано – други мнения и материали, свързани с темата. Различните специалисти предписват различно съотношение, но за мен балансът отива около 60:40 в полза на собственото съдържание. И не забравяйте, че „куриране на съдържание“ не означава просто да споделите линк – добавете собствен коментар и създайте причина аудиторията да чете точно при вас.

За финал, цялата инфографика от Curata, обединяваща основните елементи на идеята им:

Постът Пирамидата на съдържанието: как контентът да издържа по-дълго е публикуван в Васи ли?!.