Страшни призраци започнаха да изплуват от гьола на строителната площадка, на спрения проект АЕЦ "Белене". Сега ще ви покажа един от тях, осветен преди седмица от любимата "медия" на фондация "Америка за (уни...

   watch video:  print template:  see more:

Любопитството е присъщо на човека, а при децата искреният интерес към заобикалящия ги свят е най-естественото нещо. Един от най-добрите начини да задоволим този интерес е чрез книгите. И тъй като днешните деца живеят в динамичен свят, в който информацията ги залива и разсейва, най-подходящи в случая са детските енциклопедии, особено ако представят информацията по добре организиран...

Надежда Стоянова е читател по призвание и по професия. Завършва българска филология, а след това и магистърска програма „Литературознание” в СУ „Св. Климент Охридски”. Преподава българска литература в същия университет и споделя, че за нея най-радостни са срещите с добри книги и с четящи студенти. Автор е на монографията „Възходът на слънчогледите. Българската литература от...

България е ксенофобска държава, сочи германско проучване

Това не е шега или блъф, а най-обикновена истина потвърдена от Европейската мрежа на националните Електроенергийни системни оператори (ENTSO), която е създала и поддържа интернет-платформа с много богата база данни, почти в реално време ...

Времето на летните почивки е почти към своя край. Горещите дни неусетно се изнизват. Скоро вятърът ще завихря есенните листа в краката ни, а ние ще се топлим от спомена за местата, които сме посетили.  Но ако и вие сте сред онези малцина, които по една или друга причина са прекарали лятото в офиса и...

Класиката Mad Max оживява отново с нови сили и богата визия. Филмът те хваща за гърлото и те държи цели два часа. Пост-акопалиптично общество и герои, които нямат нищо материално, но имат много повече достойнство и принципи от нас днес.

Оценка: 9 / 10

Не е приятно да се каже, но от статистическа гледна точка незавидното 65-то място на България по броя на спечелени медали на олимипиадата в Рио е обективно отражение на действителността в страната, която е шампион по неспортуване в ЕС.

http://www.segabg.com/article.php?id=691828

За носталгиците по времето, когато България беше също толкова бедна, че и повече ( макар сравнителните данни с богатите общества да бяха държани в тайна), в сравнение с най-напредналите народи и държави в Европа, но жънеше медали на международни  спортни състезания, трябва да напомня, че производството на шампиони в спорта беше единствената успешно работеща по международните стандарти соцфабрика. Дали е постигано с помощта на допинг или допингът по-скоро е бил под формата на държавно инвестиране в престижа да излъжем света колко сме велики, в случая не е толкова важно.

Най-вероятно комбинацията от двете носеше онези успехи, кавито нямахме в никоя друга област на общочовешкото състезание. В него един от милиони българи можеше да надскочи спортист от държава с недостижимо за никакъв нашенски овчарски скок жизнен стандарт. Това зрелище се предлагаше като компенсация за комплексите ни на народ, държан в епруветката на лабораторния съветски експеримент в създаването “ всестранно развита социалистическа личност”.

Поробените в собствената си страна хора можеха да излъчат само победоносни гладиатори на световния ринг. Това се случваше в школата за такива гладиатори НРБ.

Доброволното масово спортуване, което би трябвало да е нормалната база за излъчване на шампиони, не може да е грижа на държавата. Тя трябва да осигури инфраструктурата за нея, но дори и това не е главното условие за масово доброволно спортуване.

Идете в някоя северноевропейска столица и ще видите, че без да става дума за стадиони и съоръжения, хората масово карат велосипеди, тичат по алеите, тренират за здраве спортно ходене и използват всяко зелено пространство за какви ли не упражнения. В центъра на града, не на някакви специално построени за целта места. Това е свободно волеизявление на свободни хора, свикнали да се грижат сами за себе си, да планират живота си, да подхождат към въпросите на здравето с информираността и манталитета на гражданина, които има самочувствието , че държи живота в ръцете си и не чака някой да го “организира”.

Сега, ако си представите тази картина, разгледайте картинката в собствните ни градове, в които градските градинки са окупирани от пиещи от сутрин до вечер двуноги, превръщайки се често и в четириноги в края на поредния запой. А велоалеите тук са тема в рудиментарно състояние, дискутирано понякога в рубките за хумор и сатира поради неадекватността на местните власти, които по скоро маркират дейност, отколкото самите алеи.

Обществото ни е болно и деградацията в международното ни представяне в спорта е отражение на този факт. Болният организъм не ражда медали на световно ниво.

Болестта далеч не е породена от демокрацията и липсата на пари за спорта, както обичат да обобщават носталгиците. Тяхната теза за държавата, която занемарила спорта, е копие на твърденията, че за ниския жизнен стандарт е виновна (само) държавата- а напоследък вече и “неолибералният модел” ( новата идеологическа мантра, използвана от хлевоустите следовници на кремълските опорни точки в пропагандата, които “пропускат” факта, че в Русия цари див капитализъм, преразпределящ нацоналните богатства в ръцета на овластена клика, излъчваща милардери до степен, че бедната нация е на 7 място в света по броя на такива свръхбогаташи).

Високият спортен дух, без който победите са невъзможни, не вирее в морето от апатия. В него не състезанието, а оцеляването е основен приоритет.

Може да изглежда като изкуствено хвърлен мост към политическата ситуация, но е факт, че дистрофията на обществената чувствителност към безобразията на властта, постигната на полето на политиката в България от шампионите по манипулиране и отстраняване от състезанието на отвратените от неговата извратеност талантливи българи, е истинската причина за депресията на духа у нас.

Един ( може би парадоксален, но само за самозаслепените зрители на трибуната) пример: най-голямата партия, която иска да спечели на всяка цена поредното състезание,  не може и не иска да излъчи своя шампион в президенската олимпиада. Станала е жертва на собствената си дългогодишна (вече) политика да мачка стойностните личности, газени от тяхната машина за изборни победи в името на непобедимостта на една личност, в чиято сянка шампиони не виреят. И сега се крият от себе си с лъжата, че имали голям избор от личности, но щели да ни го кажат възможно най-късно.

Най-краткият отговор на въпроса защо не можахме да “избием рибата” в лова на медали в Рио, е във факта, че “рибата се вмирисва откъм главата”. Примерът на премиера, играещ мачлета в селски клуб, явно не е заразителен в държавата, в която свободолбивите граждани не участват в истинско състезание на терена на реалната конкуренция на личности.

Share on Facebook

Личните записки на главния герой в сериала „Mr. Robot“ („Господин Робот“) Елиът Олдерсън ще бъдат издатени като книга, съобщава The Bookseller. Дневникът ще бъде озаглавен „Господин Робот: Червената количка“, а негови автори са сценаристите на поредицата Сам Есмаил и Кортни Луни. Телевизионната поредица на USA Network проследява историята на експерта по киберсигурност Елиът (Рами Малек), който става...

Пътуването на Пламена из Централна Америка от Куба днес преминава в Мексико.

Приятно четене:

Мексико

част втора на

Пътуване до Куба и Мексико

Летим за Мексико,

а аз пак съм малко нервна. Чела съм колко е опасен града, как отвличали туристи, бла, бла.

Чудя се, от летището имаме вариант да се придвижим до хотела с метробус, обаче обществения транспорт бил опасен и не се препоръчвал, трябвало лицензирано такси, обаче аз пътувам бюджетно и ми се свидят 20 и не знам си колко лева за такси, при положение, че метробуса струва 3 лв.

Сменяме пари на летището – който ходи, да смени там за цялото пътуване, няма по-добро място. Има около 20 бюра с различен курс, обиколете и намерете най-изгодния. Носете 100$ банкноти, дават най-добър курс.

Скъперничеството в мен надделява и решавам

да хванем метробуса.

Купува се карта от автомат, няма друг начин. Картата важи и за метрото. Намираме автомата и започва едно шоу. Изчислила съм 4 курса по 30 песо + 10 песо депозит и 4 курса с метрото по 5 песо и искам да вкарам всичките 150 песо наведнъж. Нищо не става, гледаме, пулим се, на дисплея пише bay, но всичко друго е на испански. Питаме, никой не може да ни каже, всички гледат умно автомата и заключват – не работи. Накрая го разгадаваме, то било много просто. Вкарваш най-напред 40 песо, 10 депозит и 30 за един курс, вземаш картата и после в другия вход зареждаш останалите. Трябва да имаш точно 40 песо, ресто не връща. Отивам и развалям с голям зор, никой не иска да ми развали, така, че като сменяте пари си поискайте дребни още в бюрото.

В метробуса сме само ние и един полицай, пътува постоянно вътре, за сигурност на пътниците. Всъщност на всеки ъгъл има полиция, в станциите на метрото, на всякъде, не се почувствах застрашена по никакъв начин.

Настаняваме се в центъра, на 50 м. от площада, 40 лв. хотел и закуска. За закуската не знаех, някъде го бях пропуснала между редовете, така, че много се изненадах. Не беше кой знае каква, но пък и ние не сме претенциозни. Иначе хотела беше хубав, чист, само малко шумен, но то там мястото е такова.

Купувам екскурзия за другия ден за

Куернавака и Таско

и хукваме из града.

Екскурзията – грешка, бях забравила колко мразя организирани екскурзии с гидове. В Куернавака – 45 мин., а във сребърна мина 1 час. Да си избираме и купиме бижута. Е, да, ама аз бижута си имам и не смятам да купувам, преживях го. Мина часа, изненада – обяд в ресторанта на втория етаж. Добре, качваме се, лукс, 20 блюда, готвач – да те обслужи. Каквото си избереш, това получаваш и колкото искаш, толкова ти сипват. Замислям се, питам гида, влиза ли в цена и получавам отговор: Няма аз да ти плащам обяда. Питам колко струва – 160 лв. Паднах, хванах си мъжа, теглих на гида и обяда една майна на български и излязох от ресторанта.

В групата бяхме 7 човека с микробус, нас ни взеха последни и трябваше да седнем най-отзад, обаче аз се размърморих и гида ми отстъпи мястото си до шофьора, така, че се возих и най-важното имах възможност да снимам с кеф по пътя. Та от тези 7 човека 2 японки също като нас се отказаха от обяда и четиримата си намерихме едно място на първия етаж да седим и чакаме останалите. Мина час, никой не слиза, полудях, тръгвам да им раздигам чиниите. Мъжа ми не ми дава, дърпа ме. Виж, вика, японките какви са спокойни, стоят си, чакат си, а ти… Издържам геройски, след малко всички пристигат и тръгваме. Аржентинеца се настанил на моето място в микробуса, че искал да снима, обаче не знае, че в момента само за това си мечтаех.

Таско,

невероятно място, трябва да се види. Ето малко снимки.

Ден следващ, вече не ги броя – край на организираните екскурзии, ако ще да ме отвлекат, повече гид не искам. Вземаме метрото, а то отлично организирано, в сравнение с него, дупките в Брюксел ми се видяха като дупките по нашите шосета, по които си троша колата, само, че там си троших главата. Отиваме на автогара север и хващаме автобуса за Теотихуакан, билет 6.50 лв. Около 1 час път. И входна такса пак някъде толкова, не помня точно, но знам, че ги бях сметнала по 15 лв. на човек общо.

Теотихуакан,

отидете рано и носете вода, много вода. Горещо е и няма сянка. Мястото е някак си магическо, плени ме, оставих част от душата си на ацтеките.

Гетото, снимах го от автобуса, много колоритно изглежда отдалече.

След обяд отидохме да видим плачещата икона. Преди време моя мъж прочете някаква статия в един вестник за нея и на шега ми каза, като отидем в Мексико да го заведа да я види. Е, аз взех шегата насериозно, заведох го. Не видяхме истински сълзи, както пишеше в статията, но мястото е цял комплекс от катедрали и е много хубаво.

Изобщо

целият град Мексико е хубав,

беше като балсам за душата ми след Куба.

Последен ден в Мексико, и

летим за Канкун

Ако трябва да избирам коя част от Мексико да избера столицата, или полуострова на карибите, никога няма да избера Юкатан. Не, че е лошо, но аз се влюбих в това, което видях около град Мексико.

Хотела, отново до автогарата, изобщо май ми е практика да избирам хотелите с такава локация, хем лесно се предвижваме с багажа, хем избягваме такситата, нали ви казах, че ги мразя. Без багаж вече лесно се ходи навсякъде. Хубавите хотели са в зона хотелиера, но са скъпи, а аз пътувам евтино.

Хотелът е хубав, макар и евтин, с две двойни легла, голяма стая, чист, лягах на изток и ставах на запад, сама на легло за двама. Пак със същия недостатък, шумен, до главния път, но след първата нощ свикнах.

Тулум

– хващаме маршрутка за 3.40 лв. до Плая дел Кармен, от там друга за 3.00 лв. до Тулум.

Плажа мръсен, мислехме да останем на него, но като го видяхме решихме да отидем на препоръчания от Ива Акумал.

Не съжалихме, беше разкошен, изкарахме следобеда там, след което 2 маршрутки и до хотела. Това беше предимството на хотел до автогарата, освен евтината цена.

Купихме си билети за селския автобус до

Чичен Итца

на другия ден в 6.00. Билет 13.50 лв.

Можете и да не пътувате със селския автобус, аз обичам да се омеся с местното население, да мина през селата, затова така направих, иначе цената не е много по-ниска.

Автобусът е за Мерида и спира точно на Чичен Итца, другия вариант е със по-бързия и по-скъп автобус, обаче ако искате да е директен нямате избор. Тръгва в 8.00 и наобратно в 16.00. Не съм много сигурна за точните часове, има ги в сайта, но съм сигурна, че престоя е 4 часа, а там няма какво да правите 4 часа. Не е голямо и се разглежда бързо, ние при все, че изкупихме сувенирите и се пазарих с часове, пак излязохме преди четвъртия час. Има и друг вариант, най-добър, Бърз автобус до Валядолид и от там маршрутка или селския автобус до Чичен Итца. Въобще, варианти много.

Ден предпоследен,

Канкун

Плаж – има няколко обществени плажа, ние ги обиколихме всичките.

Най-лош е Тортуга, най-хубав – плажа на делфините.

Той се намира в най-долния край на зона хотелиера, обаче автобуси има на всяка минута. Дори се застъпват и е голямо шоу как се надпреварват да си оберат клиентите. На този плаж дори чадърите са безплатни, има и специални места – чадъри с пейки за инвалиди. Тук е мястото да кажа колко съм

възхитена от това как държавата се грижи за инвалидите

и се питам кой е по-напред Мексико или България. На летището в Мексико сити работят много хора в инвалидни колички, а тук плаж с безплатни чадъри и места за тях. Дори и път имаше направен, за да могат да слизат до морето с количките.

Ден последен –

Плая дел Кармен

Всички наопаки, аз пак на терсене. Еми, не ми хареса. Знам, че на всички там им харесва повече от Канкун, обаче аз не съжалих и за миг, че не намерих там подходящ хотел по чужди препоръки, а и заради автобусите до Чичен Итца предпочетох Канкун. Имам само 2 снимки на Плая дел Кармен, просто нямаше какво да снимам. Една голяма улица с магазини и един мръсен плаж. Дори не се изкъпахме на него, а се върнахме обратно в Канкун.

Ами това е, постарах се да наблегна на практичната информация, историческата, мисля може да се прочете в интернет и дано да съм била полезна.

Автор: Пламена Ставрева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мексико – на картата:

Мексико

Още пътеписи от близки места:

1. Пътуване до Куба и Мексико (1): Куба
2. Мексико – между хаоса и реда
3. Да те гмурнат в Мексико
4. На път за Ню Мексико (през Колорадо, САЩ)
5. Куба – една мечта по-малко
6. Куба – островът на радостта, музиката и бедността (2): Варадеро, Сиенфуегос, Тринидад и … плажове
7. Куба: До Cayo Largo и назад
8. Куба, променящата се.
9. Куба: Вива ла револусион … но само сексуалната
10. Куба – островът на радостта, музиката и бедността (1): Хавана и наоколо
11. Куба: почивка на Варадеро
12. Куба – „Островът на свободата“ или в Машината на времето – назад… !!

Биография на футболист? Wtf, си мислите вие… Познавайки основно манталитета на българските ритнитопковци, ще бъдете напълно прави. Само че тук става дума за един от най-великите, играли някога тази игра. Не само като талант, но и като дух. В мениджмънта често говорим за лидерство, а тук то блика от всяка страница. Тихо и спокойно, като...