На 22-ри август 2016 г., привечер ми се обади по телефона народния представител от групата на ГЕРБ Методи Андреев. Няколко дни преди това беше направен опит да бъда убеден аз да поема инициативата и пръв да му звънна, но категорично отка...

"15 години си вади парите на моя гръб..."

Борисов получи заслужен отговор, но няма да го разбере. Дори пиарът струва ми се, че няма да може да му го обясни. Днес Борисов обясни за талантливия карикатурист Христо Комарницки, че: "15 години си вади парите на моя гръб. Той трябва да ми напише едно благодарствено писмо. Да благодари, че толкова пари с мене изкара и му мина кариерата с мене"... Комарницки бе лаконичен, но се съмнявам, че Борисов ще го разбере без допълнителни разяснения. И не заради ретроградния Меркурий на Екатерина Захариева, а по чисто субективни причини, свързани с неговия натюрел. В отговор на думите на бившия охранител и настоящ премиер карикатуристът Комарницки написа: "...няма да допусна да се превърна в пародиен епигон на Тодор Цонев".

Тодор Цонев също е карикатурист. Роден е през 1934-та, почива през 2004 г. Неловко е аз да обяснявам кой е Цонев. Ще си позволя да споделя няколко общоизвестни факта за големия български художник. Негови са думите „Аз се стремя да направя от политиката култура, а не обратното”. Тодор Цонев рисува карикатури на Живков. През целия си живот. Дори е бил арестуван по донос заради тях. Но карикатурите му оцеляват след диктатора от Правец.

Явлението "Борисов" бе дълго и старателно подготвяно. Зад политическата му кариера надзъртат не един и два офицера от Държавна сигурност. Надзъртат и много криминални или олигархични интереси. Зад "анализаторите" и медиите, които услужливо го популяризират и утвърждават като единствена алтернатива, надзъртат старата партийна школовка и пропагандна закалка. Най-точното медийно заглавие, което описва кариерата на Борисов, за мен винаги ще остане: "Борисов е престъпник по душа и по част от биографията си..." То е от далечната 2011-та година, но това е отделна дълга тема.

Изобразителното изкуство борави с образи. За карикатурата е изцяло приложима мъдростта, че "една картинка казва повече от 1000 думи". За Борисов е валиден друг афоризъм: "език мой, враг мой". В пълна степен! Той с учудваща лекота и без грам инстинкт за самосъхранение реши да излезе от своята футболно-премиерска среда и да се пробва в сферата на сарказма и иронията. Там, където карикатуристите са силни и плуват в свои води. И се провали. "Аз ще нарисувам по-добра карикатура от него", закани се премиерът, без да подозира, че в този момент изпълни заканата си... Борисов успя с няколко думи да "нарисува" най-добрата карикатура на себе си. Отново. Защото коя картина е по-добра от оригинала?

Единственото, върху което трябва да се замисли премиерът, а и медийните му съветници, е какво точно казва Комарницки с това, че "няма да се превърне в пародиен епигон на Тодор Цонев". Тодор Цонев е известен с карикатурите си на Тодор Живков.

Оставям на пиарите на Борисов да му обяснят значението на думичката "епигон" и дали самият той вече не е "пародиен епигон" на Живков...

На 23 август 2016 е зафиксирано попадение на микрометеорит в едната от слънчевите батерии на европейският спътник Sentinel 1A.

По не потвърдени данни , на 1 септември от космодрума Тайюан е проведен старт на РН CZ-4C със спътник за дистанционно изследване на Земята 'Гаофен-10'. Стартът е завършил с авария.

На 1 септември , в около 16:07 наше време , на стартовият комплекс на космодрума Кейп Канаверал , три минути преди началото на огневите изпитания на двигателната установка на първата степен , се е взривила РН Фалкон-9.

На 26 август оприличих премиера Борисов на пощенски гълъб и акцентирах върху този образ в заглавие в блога. http://ivo.bg

Четири дни по-късно същото каза Велислава Дърева пред БТВ. Дали съм я “подсетил” или сама се е “светнала” за тази метафора, не знам.

И друг път съм казвал, че не претендирам за монопол върху хрумванията. Давал съм пример как преди повече от 20 години вестникарският търгаш Петьо Блъсков се опита да предяви претенция върху мое заглавие от в. “Демокрация “ ( “ 100 години срамота”), което било публикувано в неговия в. “168 часа” . Оказа се, че лозунг със същия калабмур е бил разнасян много по-рано от студенти при протестите срещу БКП през 1990 г. Донесоха ми снимка от демонстрация с този лозунг, за да натрием вирнатия нос на претендиращия “автор” Блъсков.

Този урок съм го научил и не се нуждая от преговор, но все пак… Трябва ли да се “разпознавам” в огледалото на Борисов отново като идиот ( както когато поименно ме нарече идиот по Нова телевизия през юни 2014 г.) заради това, че той смята за идиоти онези, които го наричат пощенски гълъб?

„Това може само някой идиот да го каже – нито Джо Байдън е пощенски гълъб, нито е адвокат”, заяви той с присъщия си господарски маниер днес пред БТВ.

Сигурно се повтарям, но от устата на такъв, като Борисов, определинието “идиот” за мен е комплимент. Но не това е основната причина да обърна внимание на поредната му просташка изява в рамките на интервю, в което той се опитва да раздава шамари и ритници на журналисти, карикатуристи, политолози и изобщо на всички, които си позволяват “идиотизма” да се усъмнят в неговото “величие”.

Излишно е пред интелигентна аудитория да обръщам внимание на похвата му да измества ако не темата, то акцентът в нея. Но не е излишно да припомня, че причината да го нарека пощенски гълъб беше собствената му сервилност пред турския му домакин Йълдъръм. Кой го караше да се гъне и да заявява, че си бил записвал какво му е казал турчина и че отивал да занесе записките си на Меркел?http://www.manager.bg/blgariya/borisov-si-zapisa-iskaniyata-na-turciya-nosi-gi-dovechera-v-berlin

На въпроса на Борисов дали същото може да се каже за американския вицепрезидент Джо Байдън, който също посети Турция, отговорът е ясен по дефиниция: не, не може да се каже. Не само защото Байдън не се е “хвалил” да си е водил лично записки, нито пък е обещавал публично да ги носи някъде като пощенски гълъб, но и поради очевидната огромна разлика в координатната система, в която са разположени амариканско-турските отношения спрямо българския случай.

Байдън нито се е държал като просител, нито е имал основание за това, докато Борисов се изяви като местен васал пред Високата порта, когото Йълдъръм нарече покровителствено “моят приятел” след обилна доза подмазвачески жестове от страна на един съседен управник, който в разгара на руско-турския конфликт говореше в угода на Москва за турска намеса в България. Беше тази година, през януари. https://news.bg/politics/turtsiya-se-opitva-da-se-mesi-vav-vatreshnata-ni-politika-namekna-borisov.html

Сега, когато Кремъл вече позволява, Борисов се оказва изведнъж приятел на същата тази Турция ( подобно на Путин), че и на посредник между нея и сърдита на Ердоган Европа се прави.

Отделно от всичко това Борисов сам се представя за гълъб, говорейки срещу “ястребите”  , на каквито оприличи малцината български управляващи ( под неговото “гълъбово крило”), дръзнали да не се умилкват на Русия. “Аз не съм такъв ястреб. Трябва внимателно да си мерим думите. Виждате, че и на срещата на Г-20 най-големите лидери в света се държат доста сдържано с Русия.” Това заяви българският премиер във Варна на въпрос дали подкрепя изявлението на президента Росен Плевнелиев, че Русия води хибридна война срещу България.

Копирано от https://www.24chasa.bg/Article/5117201

© www.24chasa.bg

От горния цитат се вижда навикът на Борисов да се крие зад гърба на “най-големите лидера на света”, както направи и днес, опитвайки се да използва Джо Байдън за смокиново листо. Срамотията му обаче не се прикрива толкова лесно. По-лошото е, че държи да си я показва по телевизията.

Share on Facebook

Share on Facebook

По пътя към Исландия, Любо ни разведе из Фарьорските острови. Днес вече сме в самата Исландия.

Приятно четене:

От България до Исландия на 4 колела по шосе и по вода с Фарьорските острови за предястие

част втора

Исландия

Ден 8

Исландия!

Една седмица след като тръгнахме от България акостирахме на брега на островната държава. Малкото

градче Seydisfjordur

ни посреща с рехава мъгла стелеща се по дълбокия фиорд, който заобикаля околността. Десетки малки водопади се стичат по скалите и се вливат в океана. Целия този пейзаж придава мистичност и особена красота на мястото. Този път бях от първите слезли от кораба, но за сметка на това

граничните власти, като видяха българска кола

решиха, че трябва да ни поразгледат по-отблизо. Посочиха близко хале, докараха кучета за

търсене на наркотици и веселбата започна

Всичко навън наред с резервна гума, която обстойно беше прегледана в някакво друго помещение. Абе, много досадна работа, ама поне се държаха много по-културно отколкото при други подобни случаи. Накрая, даже помогнаха с товаренето обратно на багажа. Дразнещото обаче е, че от всички други коли нас ни третират като единствените индианци, ама хайде няма да си разваляме настроението.

В Исландия ти дават нещо като винетка,

която лепиш на предното стъкло и е безплатна (вероятно единствената такава в света).

На пристанището, разбира се, се засякохме с нашия приятел французина, пооправихме си багажа заедно, той хапна една скилидка чесън на изпроводяк за енергия и потеглихме на обиколката, всеки с неговото си темпо. Той все пак имаше 3 седмици с колело, а ние една с кола за целия остров. Първия ден се състоеше в повече каране и по-малко разглеждане, но само по себе си и това е удоволствие, защото на всеки метър пейзажа е впечатляващ.

Всъщност, както тук, така и на Фарьорите

има един основен проблем,

ако може да се нарече така.

Толкова е хубаво, че спираш на всеки километър

за гледки и снимки, което от своя страна пречи на каквито и да било планове за изминаване на определено разстояние за определено време. Е, в крайна сметка това да ни е проблема. Нали затова сме тук.

Хубавото е, че

слънцето не залязва по 24 часа

и съответно, ако се забавим много просто това е за сметка на спането, както обикновено става по време на бели нощи. Хванахме път „1“, който е

основния път в Исландия и прави пълен кръг около острова

Нещо като околовръстно шосе. Ние започнахме обиколката си от изток на запад движейки се по часовниковата стрелка.

Малко след като тръгнахме по път „1“

настилката изчезна ненадейно

и започнахме да караме по черен път, който за щастие беше в достатъчно добро състояние и ограничението беше 80 км/ч. Вдигаше се голям прахоляк, но поне нямаше сериозни дупки. И така около 30 км. Учудвам се, че не са го асфалтирали.

Тези 30 км са единствения участък от цялото „околовръстно“, които бяха без настилка, а дължината му е някъде малко над 1000 км.

В Исландия често можеш за попаднеш неочаквано на черен път, който не винаги е в добро състояние. В западните фиорди имаше отвратителни участъци с напречни бразди и ей така, както е свършил асфалта след няколко десетки километра си се появява отново. Но за това по-нататък.

Първата спирка за деня, като не броим спирането за снимки, беше до

градчето Hofn,

където са намира нещо като малко викингско селище. Хубаво беше, но не и автентично. След него беше ред на

Jokulsarlon или езерото с ледените блокове,

по които с малко повече късмет може да се мерне някой мързелуващ тюлен.

Ние се включихме към групова разходка с амфибия и успяхме да зърнем само главата на един тюлен, който любопитно се показа над водата, но като цяло самите ледени блокове, откъртващи се от близкия ледник бяха по-интересното. Гледката беше доста полярна, а съвсем наблизо се намираше и т.н.

„Диамантен плаж“,

който беше отрупан с ледените блокове, които океана е изхвърлил след като са се стекли от езерото към него.

Слънцето беше ниско, светлината се пречупваше през интересните форми на леда и допълваше великолепната гледка. А самите бяло-синкави ледени блокове от своя страна контрастираха на фона на черния вулканичен пясък под тях. Страхотна гледка! Една от най-хубавите за цялото пътуване.

Наоколо имаше и стотици птици,

гнездящи по земята, а ако имаш неблагоразумието да се доближиш до гнездата се вдигат орди защитници, които се стрелкат и се удрят в теб. Интересни пилета. Краси го отнесе, защото дори и да не успеят да те ударят с клюн, неизбежно е да те наакат подобаващо.

Водачът на амфибията, в която се возихме из езерото, се шегуваше, че благодарение на тези птици отслабвал. Приближавал се до гнездата, птиците го подгонвали, той тичал докато има сили, а после се връщал при тях. Действието се повтаряло няколко пъти и така му се събирал приличен спринт за деня.

Човекът беше италианец, но незнайно как се е озовал в Исландия и е заработил там. Явно му е харесало прекалено много и просто не е могъл да си тръгне. Трудно можеш да го виниш, взимайки под внимание красотите наоколо и хладния климат, който на нас доста ни допадна.

Следваща спирка вече по по-късните часове беше

водопада Svartifoss,

който е уникален с това, че е обграден с четвъртити черни магмени скали, които изглеждат като подреден тетрис около него.

До него се стига за около 30 – 40 минути пеша по приятна планинска пътечка. Въпреки късния час имаше и други хора, които се бяха запътили да го видят. Направихме по някоя и друга снимка и продължихме към

градчето Vik,

където решихме да се установим хващайки черен път на няколко километра преди него.

Оказа се уникално място за

първи лагер в Исландия

Разпънахме палатката, масата, извадихме вечерята и стана съвсем никое време. Вече не помня в кой точно от малките часове си легнахме. Като си там искаш да усетиш и запомниш всеки един момент и пейзаж като хич не ти се губи време за спане, а пейзажа в случая беше доста разнообразен. Ако трябва да разделя пейзажа, който ни заобикаляше, в 4-те посоки гледките бяха – ледник в едната посока, вулканичен плаж и океан във втората, поляна с лилави цветя в третата и почти вертикални високи скали в четвъртата.

Ден 9

Събужда ни слънце и лек ветрец. Идеални условия. Отправяме се към

плажа на град Vik,

който се води емблематичен и красив.

Има вероятност да се срещнат и червеноклюни кайри, но ние не ги намерихме. Има интересни скали, но като цяло не се задържаме много и отиваме към следващата спирка –

водопада Skogafoss

Няма да се спирам на подробности относно водопадите. То се знае, че всички са живописни и си заслужава да се видят. Следва водопада Seljalansfoss, който се отличава с това, че може да се мине зад самия пад на водата. Има пътека, но разбира се ставаш като мокро куче. Е, заслужава си мокренето.

Спретваме си и обяд с гледка към водопада на малката портативна масичка, която носим. В близост се намира вулкана Ейяфятлайокутъл, който беше изригнал преди няколко години и няколко дни облака прах тормози Европа като бяха отменени много полети.

Следваща спирка е

гейзера Geysir

Изригва на всеки около 3 минути и е доста зрелищно, а наоколо мирише на сяра. Последва

водопада Gullfoss,

който беше първият от по-мощните, които видяхме.

Беше впечатляващо, но и пренаселено с хора.

Продължаваме към Рейкявик. На 10 км от града установихме лагера в малка горичка на закътано местенце. По начало

в Исландия дърветата са рядкост

Острова е бил обезлесен от заселниците и сега правителството полага много усилия, за да възстанови дърветата. Като гледам се справят добре.
Ден 10

В

Рейкявик

паркираме до

Полярната катедрала

в центъра!

Духаше стабилен вятър, но нямаше изгледи за дъжд, което ни устройваше идеално. Полярната катедрала е уникална сграда. Единствена по рода си в света.

Иначе Рейкявик не блести с много забележителности

Има един интересен метален паметник близо до пристанището т.н. „Sun Voyager“. Като цяло града е по-скоро, за да се усети атмосферата и усещането за северен град, което само по себе си прави града приятен. На малко площадче в центъра с изкуствена трева и голяма видео стена се излъчваше футболен мач от европейското първенство. Деца и възрастни играеха, гледаха и пиеха бира. Поседяхме малко, погледахме и беше доста приятно.

В ранния следобед потеглихме в посока

национален парк Тингвеллир

или мястото, където се срещат европейската и северноамериканската континентални плочи. Времето започна да се мръщи и разходката из националния парк премина в лек дъждец. На мястото на самия разлом, където се срещат плочите има тясна и много дълбока цепнатина пълна с вода, която е ориентирана в посока север-юг и фактически прави разделението. Казват, че с всяка година плочите се раздалечават с по няколко милиметра. След парка беше ред на

водопадите Hraunfossar,

които са поредните попадащи в категорията „по-различни“.

Те са много ниски, но изключително разляти по дължина. Приличаше по-скоро на скален праг на ръба, на който имаше хиляди изворчета. Все още пръскаше дъжд и обиколката по водопадите беше пропита с влага, но пък поне нямаше мъгла. Посоката след тях беше към

Западните фиорди

с леко отклонение за посещение на конусовидната планина с водопади в полите й „Кirkjufell“. По пътя натам се скъса да вали и вече мислехме, че ще опъваме палатката в дъжда, но на 20 км от дестинацията понамаля до степен подходяща за разпъване на лагера.

Оказа се обаче, че мястото, което си бяхме харесали, беше окупирано от същите онези нападателни птици, за които споменах по-рано в разказа. Нямаше как, трябваше да се преместим. Хем, за да не ги смущаваме, хем да не превърнат палатката в решето или тоалетна. Изместихме се малко по-настрани и ни оставиха на мира. Беше вече много късно и разглеждането остана за другия ден.

Ден 11

На сутринта за щастие не валеше и времето изглеждаше обещаващо. Отидохме до емблематичната планина. Формите бяха като изваяни от скулптор, но в действителност творецът беше най-великият – ПРИРОДАТА.

Картината беше като от картичка. Поседяхме малко време и тръгнахме към Западните фиорди. Навлизайки в полуострова картината се смени. Редуваха се фиорд след фиорд, а най-хубавото беше, че пътя, покойто минавахме, беше изключително панорамен.

И за да не звучи всичко прекалено хубаво,

ще кажа и нещо лошо

Отново се натъкнахме на участъци от пътя, по които асфалта просто свърши без никакви обозначения. На картата също не беше отбелязано (или поне на нашата), за да си подготвен и да заобиколиш, ако има възможност. Така няколко пъти докато не стигнахме целта си на края на най-южния ръкав от полуострова. Там се намираше кораба

Gardar BA, който е най-стария метален кораб в Исландия

и от много години седи затънал в пясъци на сушата.

Картинката беше много впечатляваща и автентична. Може би защото напомняше на Аралско море и корабите по дъното на някогашното море. Недалеч зад кораба се виждаха водите на фиорд, който някога е стигал по-навътре в сушата и кораба е бил закотвен в него. Качихме се на борда, въпреки че беше забранено от съображения за безопасност. Отвътре той буквално се разпадаше. Влагата и солта не прощават.
След кораба посоката беше към

водопада Dynjandi,

който има славата на най-фотогеничния водопад в Исландия. Не беше далеч – на около 50-60 км, но на нас ни отне цяла вечност да стигнем. Асфалтът отново се преля в черен път, но този път много лош – с дупки, напречни бразди и голяма денивелация. Постоянно катереше и спускаше стръмно. Имаше бая стръмни участъци, а това с натоварена бая кола, която не е за черни пътища не е приятно начинание. Малко се поизнервих, но накрая при вида на величествения водопад и красив фиорд срещу него, опасан с ярко жълти цветя, нещата си дойдоха на мястото.

Светлината от ниското слънце обагряше водата в розово и допринасяше за красотата на гледката. Имаше и други хора, които се готвеха да нощуват. Разпъваха палатки, подготвяха вечеря. Цареше спокойна и приятна обстановка. Имаше място за всички.

Установихме лагера на метри от реката и Краси приготви вкусна вечеря от леща с масло на газовия котлон. Заспиването на фона на грохота от водопада недалеч от палатката не се оказа проблем. Дори беше приятно!

Ден 12

Отново чудесен ден! Наснимахме водопада на хубавата светлина и тръгнахме към

град Isafjordur,

който е столицата на Западните фиорди.

За щастие не се връщахме по същия път, а по друг, отново черен, но на светлинни години от другия като качество. Можеше да се кара с 60 – 70 км/ч. Скоро се появи и асфалт и бързо пристигнахме на дестинацията, а

градчето се оказа чудесно

Малко, спретнато с някои интересни артефакти разхвърляни по пристанището. Малко като музей на открито. И всичко това на фона на обширен разлят фьорд. Имаше си и туристически информационен център, в който се снабдихме с карти и информация за района. В съседство на градчето се намираше и

експозицията на открито „Osvor”,

която представляваше викингски къщички, съоръжения и пособия, които са използвали.

Изглеждаха наистина автентични и определено беше хубаво да се видят. След това тръгнахме да излизаме

от Западните фьорди в посока северна Исландия

Минаваше се през куп красоти и отново се спираше постоянно за снимки по пътя, въпреки че в един момент окото сякаш свиква с невероятните пейзажи и ги приема за даденост.

Реално на западните фиорди успяхме да обиколим двата южни ръкава. Последния северен ръкав е най-дивия.

Той не е населен, няма пътища и би било рай за трекинг, но за жалост ние нямахме време. Успяхме да му хвърлим един поглед от средния ръкав. Изглеждаше доста сурово място. Планински масиви покрити със сняг и лед. Липса на растителност. Направо си беше друг свят въпреки, че се виждаше на една ръка разстояние. Контрастът беше огромен. Може би като най-северен и с по-високи планински вериги спираше въздушните течения и определяше по-благоприятния климат на другите 2 ръкава. Останалата част от деня премина в шофиране в посока североизток към град Акурейри.

Glaumbær, Исландия

На стотина километра от него спряхме в

торфеното селце Glaumbaer,

което се оказа меко казано чудесна находка.

Различното беше, че не само покривите на къщичките, но и самия градеж бяха от пресован торф, което придаваше приказен и направо нереален вид. Покривите бяха като неравна ливада с висока трева, а между треволяка се подаваха срамежливо прозорци. Истинско изкуство! Исландия обаче винаги може да те изненада и да те впечатли още повече.

За да не измени на стила си ни дари с широк панорамен плаж, който само питаше за разпъване на палатка и лагеруване на фона на явлението Среднощно слънце по хоризонта на безкрайния океан.

Слънцето изобщо не залязва,

а само облизва хоризонта, движи се известно време по него и директно изгрява. В нашия случай се скри са около 10 – 15 минути, защото бяхме на 30 км на юг от полярния кръг, но това не правеше гледката по-малко зрелищна. Преди 2 години в северна Норвегия с Краси имахме късмета да го наблюдаваме над полярния кръг и знаехме какво да очакваме, но за Иван това беше новост и направо изпадна в екстаз. Разбирах го много добре, защото знам какво е усещането да видиш такава гледка за първи път. Завладява те чувство на истинска, дълбока и неподправена радост пред нереалността на събитието! Всичко наоколо беше окъпано в златиста светлина.

Май се олях в суперлативи, ама Исландия ги заслужава.

Даже като седнеш да вечеряш и забравяш да ядеш, защото ти се иска да запечаташ всеки момент в паметта си.

Ден 13

Имаше идея за сутрешно къпане в ледените води на океана, но ленивостта и мързела, които властват над човешкото тяло след ставане, а по-късно и обилната закуска някак осуетиха плановете и затова след прибиране на лагера потеглихме към

град Акурейри,

който се явява втори по големина в страната и наброява някъде около 15 000 души. Градът се оказа приятен. Малък, но жив и си имаше всичко, от което може да имаш нужда. Приличаше много на американско градче от северните щати. Даже и голямото количество американски, както нови така и ретро, коли допълваха това усещане. Отделихме му половин ден и се отправихме към

водопада Godafoss,

който е един от многото емблематични и мощни водопади в страната.

Оттам отидохме до

градчето Хусавик,

което има славата на „Столицата за наблюдение на китове“.

Започнахме да се чудим дали да се включим в една такава разходка с корабче за зяпане на китове, но поради късния час и продължителността от 3 часа се отказахме. По принцип дори да имаш късмета да видиш кит, то това ще бъде я опашка или горна перка, което само по себе си е хубаво но не е кой знае какво за сумата, която искаха за подобно начинание.

Задоволихме се с разходка из Хусавик и то после стана време отново да лагеруваме. Този път на около 30 км от града близо до малка река. Мястото беше приятно, но се появиха отвратителни досадни малки мухи, които се опитаха да внесат горчив привкус в идиличната обстановка, но не успяха в крайна сметка.

Вятърът на моменти беше на наша страна и ги разгонваше, но в секундата, в която спреше те се телепортираха на лицето ти и започваше безумно блъскане в него и опити за проникване в очи, нос, уста и уши. Иде ти да си потопиш главата в реката, но в един момент сякаш спираш да им обръщаш внимание. Оказа се, че това са

мухите „My“,

които са с милиарди около езерото Myvatn, а ние бяхме на около двайсетина километра от него. На следващия ден се оказа, че те са завладели всичко в радиус от около 50 км от езерото във всички посоки, а после изведнъж изчезват и направо не ти се вярва, че най накрая има спокойствие.

Ден 14

Първа спирка –

езерото Myvatn

и обиколката му. Езерото е едно от най-големите в Исландия. Много е живописно.

Тучни ливади отрупани с ярко жълти цветя се спускат към ярко синята вода. Мяркат се и овце, за да допълнят пейзажа, както и псевдо вулканични кратери, които така и не разбрах как са се образували. Приличат на малки вулкани, но не са истински. В близост обаче се намира една друга забележителност, която си е съвсем истинска –

Viti Crater Lake

В кратера на застинал вулкан се е образувало езеро с тюркоазен цвят

и изглежда доста живописно. Качваме се до ръба на кратера, откъдето едно пързулване и цопваш в сините води за секунди. Между другото съвсем близо се намира и електрическа централа, която използва парата от земните недра за производство на енергия. Исландците са някъде към първите позиции в света в

усвояването на геотермална енергия

Дори отопляват парници и съм чувал, че отглеждат и банани. Някак не се връзват банановите палми с ледниците наоколо, но те са му намерили цаката. Реално целият район, в който се намираме ври и кипи от термални извори, пара, клокочещи земни казани с тъмна кал, а дори имаше и една купчина камъни висока около 2 метра, от която с адски тътен излизаше нажежена пара с адска мощ. Доста зловещо.

А около тези природни чудатости природата прилича на кафеникава пустиня. Тази среда е един от контрастите на Исландия наред с фиордите, ледниците, водопадите и много други природни красоти.
Насочваме се към

водопада Dettifoss,

който има славата за най-мощния в Европа.

Наистина е грандиозен, но мощта му разпръсква такива големи количества вода в атмосферата, че снимките са трудно начинание и най-често завършват с окъпан фотоапарат и размазан кадър, затова наблягаме повече на гледането му отколкото на перфектния кадър. Тук също има бонус, защото само на 10 – 15 минути ходене се намира друг водопад, който е по-малк

Събраха ни градът под тепетата (everybody loves Plovdiv!), общите интереси и едни лоши кучета…

Димитър Герганов е писател и публицист от Пловдив с интереси към античната и средновековна история. Автор е на 4 книги – трилогията от фентъзи епоса „В сянката на Боговете“ и на историческия роман „Конспирацията Хазара“. Основател и водещ на Пловдивско историческо общество: https://www.facebook.com/istoricheskoobshtestvo/. Издаването на книгите му е финансирано от неговите читатели. Не се разпространяват в книжарниците. Можете да му пишете на: https://www.facebook.com/bookstarters/ или на dimginvest@yahoo.com

Димитър Герганов: Защо реши да се захванеш с писане на книги? Наясно ли беше какво те очаква?

Тихомир Димитров: Благословията на живота е, че никога не сме наясно какво ни очаква. Не помня някога умишлено да съм се захващал с писане на книги. Пиша от малък, драскам си в разни тефтери. Като студент ходех по компютърните зали да пиша разкази, принтирах си ги и ги събирах в една папка в общежитието. После ги четях или ги разказвах на приятели. Едно лято нямах какво да правя, нявън беше адска жега, пуснах щорите, затворих се вкъщи и седнах да работя върху поредната къса история. Разказваше се за една жена, която може да прави с мъжете каквото си поиска и го прави, защото може. Стана обаче прекалено дълго за разказ. Героите „оживяха” (пардон за клишето). Сюжетните линии се оплетоха. Колкото повече пишех, толкова повече трябваше да пиша, за да има някакъв логически завършек цялата история. Така се роди дебютният ми роман „Справедливост за всички” (може да се чете безплатно в линка).

Димитър Герганов: Каква беше твоята писателска задача? Смяташ ли, че си я изпълнил?

Тихомир Димитров: Всеки нов роман поставя нова писателска задача пред своя автор. За всеки автор тя също се различава. Дори двамата с теб да седнем да пишем по една и съща тема, с едни и същи герои, писателските ни задачи ще се различават. И, в същото време, глобалната задача на всички писатели по света е една и съща: да поставят правилните диагнози (на човечеството, на обществото, на индивида). Но НЕ и да предписват лечение!

Димитър Герганов: Как минава един писателски ден на Тихомир? Разкажи ни нещо от кухнята на творческия процес. За колко време написа последната си книга? А за твоя екип? Помага ли ти някой? Подкрепя ли те семейството? Как финансираш твоите книги?

Тихомир Димитров: Ден с ден не си приличат. Моят живот не е повлиян от творчеството, творчеството е повлияно от живота – моят и на други хора, които понякога дори не познавам. Животът е най-добрият разказвач. Ние, авторите, сме само бегли подражатели. Последната книга излиза от ума ми на неравни интервали вече шест години. През 2010 се роди един разказ: Когато токът спря. Публикувах го в сборника 33 любовни истории. Краят беше отворен и читателите дълго настояваха да напиша продължение. Така през 2015 се роди Аварията. А през 2016 нейното продължение: Ново небе и нова земя. Публикувал съм ги в една обща книга. А „моят екип“, това са: интуицията, въображението, подсъзнанието и разумът. Помагат ми много хора: приятели, близки, читатели, фенове, роднини. Първата ми книга беше финансирана от издателство ЛИК, втората от семейството ми, а третата – от една читателка в Канада на име Стела Талева, която се изяви като истински меценат.

Димитър Герганов: Ти си един от първите българи изминали пътя Камино. Как ти се отрази това приключение в писането?

Тихомир Димитров: О, дори не съм първият, който е писал за него. Далеч преди „По Пътя към Сантяго“ се появиха „Записките на един пилигрим“ от Иван Драгоев. Имаше и още една книга, чието заглавие не помня. Как ми се отрази Камино де Сантяго на писането ли? Нека самият пътепис да говори сам за себе си… Има свободен достъп до него онлайн, както и до почти цялото ми творчество.

Димитър Герганов: Как правиш проучванията за своите книги?

Тихомир Димитров: Досаждам на приятели и познати по телефона. Понякога търся експерти за консултация по въпроси, в които съм бос – предимно свързани с техниката и технологиите. Чета много в интернет. Чета, разбира се, и купища книги от други автори в същия жанр. Не с цел да преписвам от тях, а по-скоро с цел да избягвам клишетата. Хубаво е информацията от проучванията да се наизусти предварително. Започнеш ли да пишеш, това е трескав процес, в който се губиш изцяло. Не може през пет минути да си прекъсваш изречението в средата, за да правиш някакви справки. Всичко трябва да е предварително „складирано“ в главата – включително информация, която сигурно няма да влезе в сюжета. Не само актьорите зубрят тонове текст. И писателите го правят.

Димитър Герганов: Жанрово как би определил „Аварията” и „Нова небе…”? Защо се спря на тази малко необичайна форма да ги сложиш заедно в едно книжно тяло и всяка със своя корица?

Тихомир Димитров: Постапокалиптична фантастика. Антиутопия. Дистопия. Катастрофичен трилър. Наречи ги както пожелаеш и винаги ще се окажеш прав. Сложих ги в едно книжно тяло, защото са, де-факто, двете половини на една обща история. Краят на „Аварията“ е началото на „Ново небе…“, но в известна степен краят на „Ново небе…“ е и началото на „Аварията“… Не ми се навлиза в повече подробности, за да не разваля удоволствието на хората, които може би ще пожелаят да посегнат към тази книга. Само да спомена, че не се разпространява в книжарниците. Могат да си я получат единствено от автора с личен автограф, ако желаят, където и да се намират по света. Подробностите са тук.

Димитър Герганов: Коя е последната книга, която прочете?

Тихомир Димитров: „Слепоглед“ на Питър Уотс. Интересна история за пътуване в дълбокия Космос. За първия контакт с извънземна раса. И за командир на полета, който е вампир.

Димитър Герганов: Силата на любовта срещу удобствата на уредения живот. Труден ли е този избор?

Тихомир Димитров: Много е труден. И не винаги правилен. Читателите ще си отговорят сами на този въпрос, след като прочетат моите два романа в една книга.

Димитър Герганов: Героите ти са плътни и пълнокръвни. Доколко е застъпен автобиографичния момент в изграждането на образа на Адам?

Тихомир Димитров: О, благодаря ти много! Автобиографични моменти са застъпени не само в изграждането на образа на Адам, но дори и в женските герои. Разбира се, човек взима нещо от реалния живот, после надгражда, а в един момент героите „оживяват“ (извинявам се за клишето отново) и започват да правят каквото си пожелаят. Вече са напълно непознати хора. Изненадват дори автора, който е техен създател. При всички случаи не искам да съм затворен в една стая с героите от тази книга заради нещата, които съм им причинил…

Димитър Герганов: Женските ти образи – Юлия например, създават усещане че са по-силни от мъжете и могат да ги манипулират. Смяташ ли че матриархатът е по-справедлива и работеща форма на социално устройство?

Тихомир Димитров: Жената има много лица. И тя внимателно избира кое пред кого да покаже. Малодушният и срамежлив мъж, който я поставя на пиедестал, особено ако е влюбен в нея, ще види нейното властно, жестоко и коварно лице, лицето на тиранин. Стига тя да не споделя чувствата му, естествено. Ако ги споделя, тя би била покровителка, богиня. А за силния и уверен мъж, в когото е влюбена, жената се превръща в покорно кученце, в кротка робиня, готова да изпълни дори най-долните му капризи. И всичко това в една личност, представяш ли си? Водата е чудесна аналогия за женската природа. Нейната роля е винаги да бъде стихията, а твоята, на мъжа, е да бъдеш непоклатим като скалата, в който се блъска прибоят. Що се отнася до матриархата като социално устройство, нямам преки наблюдения върху него, за да мога да сравня дали е по-справедлива и работеща форма на общественото устройство или не. Имаме само хипотези на историци и археолози, плюс твърде малко артефакти от една далечна епоха. Но, честно да ти кажа, съмнявам се матриархатът да е по-справелив, човечен и миролюбив от патриархата. Някои казват: „жените дават живот, те са грижовни, умеят да защитават по-слабите, вродено им е от любовта към децата“. Това не е вярно. Жените не обичат децата по принцип. Те обичат своите собствени деца. Има голяма разлика. Към чуждите могат да са безкрайно жестоки и несправедливи. Всички знаем приказките за злата мащеха. Що се отнася до отношението на жената към по-слабия мъж, който не е от нейната плът и кръв, то е по-скоро презрително. Да дариш с огромна власт една жена не е по-различно от това да дариш с огромна власт един мъж. Виж облечените в абсолютна власт жени от историята: Елизабет Батори, превърнала се в женския еквивалент на Дракула. Изабела Кастилска, религиозна фанатичка, покровителка на Инквизицията и покорителка на Новия свят, заличила стотици хиляди сред туземците и сред поданиците си в Испания, за да удовлетвори мегаломанския си комплекс за доминация над целия познат дотогава свят. Виж Елизабет Първа, кралица на Англия, известна с отвратителните си екзекуции, на които е подлагала дори хора от нейното семейство. Виж Екатерина Велика, любителката на конете, при която за една нощ можеш да се издигнеш от редник до адмирал, а на сутринта, ако е в лошо настроение, да свършиш на ешафода. Тези жени по нищо не се различават от мъжете-тирани в своята перверзност, алчност, жестокост, мегаломания, користолюбие и коварство. Както и в размаха на своите идеи, в мисленето и в мащаба на действията, променили човешката история. Властта корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно. Никой човек не е „ваксиниран“ срещу това проклятие. Нито на полов, нито на етнически, расов, религиозен или друг признак. Затова не смятам, че един матриархат би довел до мир и радост на Земята.

Димитър Герганов: Темата за любовта присъства навсякъде в творчеството ти. Вярваш ли в нея? А в тази от пръв поглед?

Тихомир Димитров: Всички писатели пишат за Любовта. Под една или друга форма. Разбира се, че вярвам в Любовта. И в Любовта от пръв поглед. Животът е влюбен в нас от пръв поглед… Все едно да не вярваш в съществуването на света! Защото именно Любовта, а не парите, кара нашия свят, и планетите около него, и слънцата, и галактиките, и Вселената, да се въртят…

Димитър Герганов: Началникът Саздов, Хулио Алварес – все брутални типажи, които човек не иска да среща в живота си. Имат ли прототипи? Струва ми се, че не харесващ военщината – пацифист ли си?

Тихомир Димитров: Имат прототипи. Авторът взима нещо от реалния живот, после надгражда, а в един момент героите „оживяват“ (извинявам се за клишето за трети път) и започват да стават самостоятелни. Да изграждат характер. С Хулио Алварез и полковниак Саздов също не искам да съм затворен в една стая. Заради бруталния им характер. И заради нещата, които съм им причинил. Военщината… Всъщност, в казармата се адаптирах доста добре. Хареса ми да попадна в свят, където има ясни правила и човек знае какво да очаква. Случваше ми се за първи път в живота. Военщината прави реакциите на всяко твое действие или дума абсолютно предвидими. Спазваш ли правилата си окей, дори може да растеш в йерархията. Подчинението се цени на практика, не само на думи, както е в корпоративния свят, например. Стърчиш ли над останалите в своята различност, обаче, острият бръснач на военната машина, усъвършенствана цели 5000 години, за да „подравнява“ такива като теб, ще дойде да те постави на мястото ти много по-бързо, отколкото очакваш…

Димитър Герганов: Прогресът в науката и техниката задънена улица ли е?

Тихомир Димитров: Ако възлагам някакви надежди на нещо, то това е именно прогресът в науката и техниката. Не възлагам надежди на религията, на икономиката, на политиката, на бизнеса или на морала. Те са доказали своята неефективност – просто теории, които прикриват алчността и жестокостта на човешката природа. Но, разбира се, прогресът е нож с две остриета – фин инструмент, като скалпела, с който можеш да извършиш прецизна операция или да причиниш ужасни мъки и страдания. Всичко зависи от това доколко сме подготвени да работим с „инструментите“ на прогреса. Какви цели си поставяме? Към какво се стремим? Какво искаме да постигнем? Стивън Хокинг твърди, че технологиите увеличават богатството, но задълбочават неравенството. При едно справедливо разпределение всички бихме могли да живеем в изобилие. Но опитът показва друго. Светът става все по-богат, а бездната между имащите и нямащите – все по-голяма. Появява се „класата на излишните“. Две нови професии в ай ти сферата елиминират две хиляди традиционни такива. Замисли се само колко шофьори на тирове, таксита, автобуси и прочие ще станат излишни, когато превозните средства започнат да се управляват сами. За навигацията им ще са необходими максимум 500 човека в цял свят, а на улицата ще отидат 500 милиона безработни от транспортния сектор. Печалбите на компаниите в този сектор ще са гигантски, а икономиите от работна ръка – колосални. Ето как технологиите задълбочават неравенството. Ако целта ни е да живеем в мир, трябва да ги използваме за притъпяване на тези различия. С други думи, „имащите“ ще се наложи да образоват, да изхранят и да осигурят покрив над главата за нямащите, за „излишните“, при това напълно безплатно. В противен случай вторите ще се вдигнат на бунт и ще отнесат главите на първите. Или ще качат на власт тираничен режим, които да го направи вместо тях. Случва се непрекъснато в историята. Единствената разлика днес са технологиите, с които разполагаме. Уви, в духовен план сме все още бебета, които държат остър скалпел, дори лазерен меч. Имаме доста да наваксваме, при това бързо, ако искаме да оцелеем. Прогресът е задънена улица и единственото спасение едновременно. Всичко зависи от промяната на съзнанието. „Не можеш да очакваш различни резултати, ако непрекъснато правиш едно и също“, казва Айнщайн. „Миналото прилича на бъдещето“, твърди Стив Павлина. Нуждаем се от пълна промяна в настоящето, незабавно, тук и сега, още днес, човек по човек, за да оцелеем. Тогава бъдещето няма да прилича на миналото. И прогресът може да ни изведе до висини, за които дори не смеем да мечатем днес. Но да не забравяме, че днес е утрешното „вчера“. Писал съм доста по тези въпроси в двата ми нови романа.

Димитър Герганов: Дали животът ни днес не е една голяма Симулация? Ако Аварията стане реалност, смяташ ли, че притежаваш качествата да бъдеш сред оцелелите?

Тихомир Димитров: Първата писмена хипотеза, че живеем в Симулация идва от Уилиям Шекспир: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“. През 2003 година оксфордският философ Ник Бостром развива теорията, че ако компютърната мощ се умножава със сегашните темпове, то наследниците ни от бъдещето ще могат да създават виртуална среда, която е практически неразличима от реалната. И, тъй като всички хора, откакто свят светува, се интересуват предимно от своето минало и от съдбата на своите предшественици, то има голяма вероятност маниаците от 200-500-1000 години напред да се опитат да пресъздадат историята в нещо като свръх-усложнена компютърна игра с цел „пътуване във времето“. Има и голяма вероятност „героите“ в тяхната симулация на миналото да се окажем самите ниe – живелите преди тях. Но без да го знаем. Лошото е, че няма философски, математически или друг начин да докажем, че това не е така. Има и още причини да смятаме, че живеем в компютърна симулация. Така например, колкото повече научаваме за Вселената, толкова повече разбираме, че тя се подчинява на строги математически правила. Тоест има два варианта: или Господ е математик (а не българин), или заобикалящият ни свят е създаден от разум, който много прилича на нашия. Значи може да е създаден от наследниците ни в не толкова далечното бъдеще. Макс Тегмар, космолог от небезизвестния МИТ, казва следното: „Ако бях герой в компютърна Симулация, щях да откривам постоянно, че правилата на заобикалящия ме свят са устойчиви математически модели, които следват чудесно компютърния алгоритъм, който ги създава“. Що се отнася до „Аварията“, ако сюжетът стане реалност, то никой не е подготвен достатъчно, за да гарантира своето оцеляване в него. Не се изискват специфични умения. Единственото условие за оцеляването е да не си на неправилното място в неподходящия момент…

Димитър Герганов: Стремежът към Нова земя е библейско начало. Би ли полетял в космоса с такава мисия като твоя герой Адам?

Тихомир Димитров: Ще цитирам Елън Мъск – създателят на Пейпал, Тесла и Спейс Екс – един от визионерите на прогреса в нашето време: „Бих искал да умра на Марс, но не и от сблъсък с него“. Скоро излезе биографията му на български език, сериозно препоръчвам!

Димитър Герганов: Какво мислиш за съвременната българска литература? А за литературните награди?

Тихомир Димитров: Съвременните български автори са засенчени от класическите си предци, които ги гледат строго от левовите банкноти, на които сме кръстили площади, градове, улици и булеварди, чиито имена носят училища, техникуми, университети и гимназии. Възрожденското вече го няма у нас, угаснала е тази искра на духовното, на стремежа към нравственото извисяване. Задушена е от материализма и от плитката култура на селебрити лайфстайла. Хич не й е лесно на съвременната българска литература да живее и да се мултиплицира в такава среда. И въпреки това го прави! Ти и аз сме доказателството. А съвсем не сме сами. Литературните награди? О, винаги са добре дошли, стига да съдържат и парична сума, а не само грамота, плакет и потупване по рамото!

Димитър Герганов: Каква е ролята и мисията на съвременния български писател според теб? Смяташ ли, че трябва да стои встрани от обществените процеси или напротив – длъжен е да заеме позиция?

Тихомир Димитров: Ако и писателите станат апатични, ако дори те спрат да вземат позиция по обществените въпроси, с обществото ни е свършено като цяло. То просто ще се разпадне. Едно общество може да съществува само ако индивидът служи на групата, но и групата – на индивида.

Димитър Герганов: Вече имаш много почитатели. Поддържаш постоянна връзка с тях. Защо си правиш този труд? А забелязва ли те литературната критика? И въобще какво мислиш за критиците?

Тихомир Димитров: Да, поддържам връзка с читателите си ежедневно. Отговарям на имейли, на коментари, търся поводи за срещи с тях на живо. Критиците…познавам само един истински, жив, доказан и действащ литературен критик – Драгомил Георгиев от Сдружението на писателите в Добрич, където членувам. Прекрасен учител по литература в гимназията от моята младост, сегашен ментор и приятел, който винаги ми е помагал. Други критици не познавам. Мисля, че и те не ме познават. Не се интересуват от мен. Че защо им е? Нито ме дават по телевизията, нито съм известен, нито съм нечестно богат…

Димитър Герганов: Върху какво работиш в момента? Изкушава ли те идеята за филм по книгите ти?

Тихомир Димитров: Преди време започна да се снима късометражен филм по мой разказ. Ще запазя подробностите в тайна до мига, в който евентуално стане реалност. Иначе в момента не работя върху нищо ново, като текст. С изключение на един къс фантастичен разказ, който ще публикувам в блога си съвсем скоро… Сега си почивам от завършването на сагата с двата романа. Гледам я острани и и се радвам, чувствам се като вече не толкова млад татко, който вижда първите стъпки на третото си дете…

Димитър Герганов: Какво мислиш за електронните книги? Или добрата стара хартия?

Тихомир Димитров: Защо да избираме, като можем да имаме и двете?

Димитър Герганов: Работиш ли по въпроса книгите ти да бъдат преведени?

Тихомир Димитров: По този въпрос може да работи само един кадърен и доста добре платен преводач. Има, обаче, един по-важен въпрос: Какво ще го правим въпросния текстов файл в компютърния си хард-диск, за който сме платили няколко бона, след като вече е преведена въпросната книга? По-скоро ми се ще да работя върху маркетинга на книгата за чуждестранния пазар. Жалко, че няма нито един професионален литературен агент, който да „изнася“ български автори в чужбина, при това да ги изнася успешно – да ги превръща в бестселъри. Има различни фондации и правителствени програми, естествено. Те не вършат работа, защото това не е задача за една организация. Организацията се проваля на принципа на колективната безотговорност. А литературата е нещо лично, по-лично дори от секса! Това е предизвикателство за една личност, която може да внесе в нея страст, неприсъща за организациите, и която разполага с десетилетия опит (плюс сериозни лични контакти) на чуждестранните пазари. Защото всичко в литературата е лично, подобно на секса. Дори по-лично… Уви, кратките десетилятия на предхода у нас все още не са родили такава личност с такъв капацитет и с такава страст…

Тихомир Димитров