За да си отговоря на този въпрос реших да се обърна към световната интернет компания №1 Google, която притежава и постоянно продължава да обогатява електронната си библиотека №1 в света Google Books, която пък от своя страна предлага ори...

Близо половината от децата под петгодишна възраст в Руанда страдат от хронично недохранване, което се отразява както на тяхното развитие, така и на икономическото състояние на страната, сочи публикувано наскоро изследване. За да променят тази статистика и да помогнат на децата да следват мечтите си, Mastercard и World Food Programme (Световната продоволствена програма) си партнират...

Сега ще ви покажа две фотографии на два различни ядрени реактора, единият от които с голяма доза вероятност ще се опитат да ни пробутат, като уж произведен за спрения проект АЕЦ "Белене", за който през седмицата дупедатите...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/politika/hlyab-i-pasti/82868-de-profundis-a-vie-grazhdanino-chuvstvate-li-se-maymuna.html

Извинявайте, граждани, ама ние с вас сме канарчета. Или маймуни. А може би някои са едното, други – другото, пък трети – вече и двете.

Така е поне според умниците, дето всеки ден опитват да ни хванат за канарчета, като ни убеждават, че огромните глупости, които дрънкат, са светата истина. С което всъщност ни правят на маймуни.

А вие, гражданино, чувствате ли се маймуна!

Да оставим настрани руския депутат Толстой. Както стана ясно, той само на майтап се закани Русия да купи и втората половина от България, след като вече е купила първата. И правилно се майтапи тази гладна кокошка, няма какво друго да прави с вековния си имперски мерак да притежава България – сметката не излиза. От една страна, Русия вече няма пари, призна го онзи ден самият руски премиер Медведев. А тъй като няма и нищо друго, освен голи политически апетити, скоро ще се наложи да си купи например жито от Украйна и тогава изобщо няма да и е до България. От друга страна любителите на рубли тук вече свършиха, тоест, втората половина от България далеч не е евтина и тъпа курва като първата, затова продажбата, при която ние си плащаме с нашите собствени пари, за да ни притежават руснаците, ще бъде доста по-трудна.

По принцип аз бих препоръчал не да оставим Толстой настрани, а да го поставим на мястото му, тоест, да го върнем в сталинския ГУЛАГ, за да му се проясни мозъкът по някои вътрешно и външно политически въпроси. Дори с удоволствие бих описал това проясняване в книжка, озаглавена, да речем, „Един ден на Пьотр Толстоевич”. Но знам, че това няма да стане, защото, макар да са срамежливи и да не си го признават открито, руските власти следват стриктно съветския курс на другаря Ленин – да превърнем престъпниците в управляващи. Затова те побързаха да направят Толстой не затворник, а заместник-председател на Държавната Дума.

Честито!

Имам предвид – освен на руския народ, честито и на нашия външен министър Даниел Митов, според когото Толстой не е официално лице, затова и не трябва официално да се реагира на неговите предизвикателства. Можехме обаче изобщо да не коментираме този жалък потомък на велик граф, а и цялата жалка руска политика, ако Кремъл не ни напомняше постоянно колко много обича България, как неистово я желае и как за самите нас е най-добре да се отпуснем в руските обятия и да се отдадем на руснаците искрено, а не да им изневеряваме с някакви си европейци, още по-малко – с гадните американци. Да, в нашия европейски и атлантически избор отпреди години, няма нищо неестествено, нищо учудващо, а и нищо антируско, в крайна сметка – стига Русия да беше нормална държава, която да погледне трезво на ситуацията, а не да се държи като бивш съпруг – много ревнив и напълно импотентен.

Припомням това, за да изясня изходната позиция за силното си и принципно несъгласие с изявлението на новия американски посланик в София Ерик Рубин: „Според мен дилемата САЩ или Русия е фалшива дилема и българите трябва да отхвърлят всички онези, които им казват, че са изправени пред подобен избор. Тук няма казус.” Този човек нещо се е объркал.

Другият вариант е, че за мистър Рубин аз изглеждам като много пъстро канарче в главата заради житейските бури, през които съм минал.

Въпреки това обаче никога не съм си представял, че ще доживея ден, когато точно посланикът на САЩ ще започне да насъсква и без това агресивната руска пета колона в България срещу човек като мен, който винаги е защитавал евро-атлантическото сътрудничество като основа за развитието на демокрацията и свободата в България, в Европа, а и в света.

Дилемата САЩ или Русия в момента – а и от много време насам – за България, за българското общество, за българската политика, за бъдещето ни като независима и демократична държава, изобщо не е фалшива. Аргументите за това са толкова много и така видими с просто око, че няма смисъл да ги излагам тук, още повече – да ги напомням на американски дипломат, който ги знае далеч по-добре от мен.

Тази дилема е факт, тя съществува, както казваха комунистите за самата Материя – „вън и независимо от нашето съзнание”. Нещо повече, тя съществува, независимо дали фактът е удобен или не за сегашната американска администрация. Да, нищо чудно хората, заети с велики дела по цял свят, да се дразнят от пламъчетата, които все по-често проблясват в конфликтните точки около дребна България и нейните отношения с Русия. Това може би отклонява вниманието им от други, по-важни проблеми.

Но евентуалното раздразнение на мистър Рубин, първо, не му дава право да говори глупости и второ – да подтиква група българи да отхвърлят мен, друг българин, само защото последователно защитавам мнението си и опитвам да бъда един от всъщност малцината в тази страна, които открито, ясно и последователно се противопоставят на руските имперски амбиции.

При това въпросният Рубин е съвсем наясно с факта, че именно онези българи, които подтиква да ме отхвърлят, са виновни за съществуването на „несъществуващата” иначе дилема. Ако не знае кои са, ще му ги назова – левите партии, начело с БСП, АБВ, ДПС, плюс тъй наречените „български националисти” от Атака, ПФ и други, плюс тъй нареченият „цар” и неговата кохорта царедворци, тоест, всички онези, които работят винаги и неизменно в руска полза, независимо тайно или явно, дали признават това и се гордеят с него или не, дали са наистина платени или са агенти на руско влияние съвсем безплатно.

Освен това много ми е интересно какво точно посланик Ерик Рубин има предвид под „отхвърляне”. Дали изброените по-горе проруски работници трябва просто да ме заклеймят публично, задето искам Русия да се държи като нормална държава, а не постоянно да се меси във вътрешните и външните български дела? Или може би отхвърлянето е свързано с някакви други, по-активни и директни действия. Какво ще кажете направо за „изхвърляне” – през терасата или от страната, да речем.

Колкото до терасата – добре, че живея на първия етаж. Но за изхвърлянето от страната имам да кажа две важни неща. Първо, през лятото на 1989 едно ченге от българската комунистическа ДС ми заяви, че „те” ще ме изхвърлят в Турция, защото защитавам турците. Пък аз, тъпакът, вместо веднага да се навия, го попитах дали „те” са по-големи патриоти от мен, та ще ме изхвърля където и да било. И второ – чудя се дали, ако руските подлоги тук по някакъв начин успеят наистина да ме изхвърлят от България, посланик Рубин ще ми помогне да получа политическо убежище и да се заселя на подходящо място в САЩ. Например в Тексас, където всички нормални хора са сигурни, че именно руснаците са виновни за огромна част от бедите по света и затова си ходят напълно въоръжени дори на любовна среща.

Така де, поне в чуждата страна да бъда сред свои, а не в собствената си – сред чужди.

Какво имам предвид като казвам „чужди” ли? Ами да не би Ирина Бокова и цялата пасмина, която защитава нейната изначално провалена кандидатура за шеф на ООН, да са „мои” хора? Не, те нямат нищо общо с мен. Не може между лъжеца и привързания към истината да има нещо общо. Не може глупакът да ми е приятел, защото той е достатъчно глупав да не иска това, а пък аз не го искам, защото съм достатъчно умен. Не може човекът без морал да ми предписва правилата, по които да живея. В крайна сметка, както се знае, не може палачът и жертвата да се прегърнат, освен ако жертвата междувременно не развие силен стокхолмски синдром.

Добре, де, може, поне според новоизлюпения кандидат-президент Пламен Орешарски. Най-важното, смята той, което може да прави президентът с неговите твърде малки правомощия, е „да търси това, което ни обединява като общество, а не това, което ни разделя”.

И е факт, политическото лице на Орешарски наистина доказва, че в тази страна всичко е възможно. Помним как той „разтури седенката” на учителската стачка, заедно с приятелчето си Даниел Вълчев. Помним как без срам предложи Пеевски за шеф на ДАНС. Помним как през годините прелиташе като птичка божия от партия в партия и смени толкова много политически господари, че явно вече наистина е добре подкован по темата обединение.

Обаче пък не казва в името на какво трябва да стане то. Не обяснява и как на практика ще се реализира. Тоест, само ще се гушкаме или и ще се целуваме докато се гушкаме. А съвсем забравя да обясни Орешарски защо аз трябва да се обединявам и гушкам с престъпници, а не те да бъдат в затвора.

Тоя също не е от „моите” хора, граждани, а от чуждите, сред които съм принуден да живея. От онези, дето, както ви казах в началото, умират ни правят на канарчета като важна стъпка за трансформацията ни в маймуни.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Последният дълъг уикенд за годината премина под знака на Мадрид. А Мадрид, от своя страна, ще остане в главата ми като града на тичащите хора. Тъй като разглеждахме центъра в събота, през целия ден бяхме заобиколени от хора, които правят сутрешния/обедния/вечерния си крос директно по улиците. Всъщност, и ние допринесохме за общото ниво на фитнес – все пак разполагахме само с ден, за да разгледаме една от по-големите столици в Европа!

Градът

Центърът на Мадрид всъщност не е толкова голям, колкото централните части на Париж, например. Ние успяхме да видим всички важни места в рамките на един пълен ден – но взимайте това твърдение с внимание, защото сме доста сериозни пешеходци. С нормално темпо по-скоро препоръчвам 2 или 3 пълни дни, особено ако планирате посещения на музеи.

Мога спокойно да разделя центъра на две части. Старият Мадрид, който е бил там по време на Инквизицията, е чаровен, с тесни криволичещи улички, скрити площадчета и много спокойствие, особено по-рано сутрин. Тук е видимо, че градът се е разраствал органично, без план и градоустройство. Тази част на града не подлежи на снимки – тя е изцяло съставена от атмосфера и онази сладка изненада, когато стигнеш до неочакван площад, на който си напълно сам.

Задължително трябва да минете през Plaza Mayor, след което целенасочено се загубете по уличките на изток, където ще стигнете до страхотните тихи квартали и зелени площи зад катедралата Almudena, или на юг към района La Latina.

Знаете ли, че окачането на огромни бутове jamon всъщност е практика, за която трябва да благодарим на Светата Инквизиция? Когато гонението на други религии в Испания става постоянна практика, новоконвертираните християни трябва постоянно да показват, че не изповядват тайно други религии. И кое е онова нещо, което християните харесват, а евреите и мюсюлманите не? Свинско месо! Така свинският бут се превръща в знак на християнството. Такива и други интересни неща научавате, докато обикаляте старата част на Мадрид с free walking tour – препоръчвам ви Sandemans New Europe Tours.

Новият Мадрид, наричан „кралски Мадрид“ носи онова типично виждане на европейците, че размахът на една нация се познава по ширината на булевардите й. Тук ще вървите и единствената мисъл в главите ви ще е „Колко съм малък!“ Белите фасади, пищните скулптури, накацали по прозорците, високите етажи, широките площади… Всичко тук е правено като за великани.

Тук искате да видите Plaza de Cibeles, Puerta de Alcala и района на музея Prado. Разходете се по Calle de Alcala, за да усетите по-градската част на Мадрид – тук вече съотношението туристи-жители е доста различно. Другият фокус на „грандоманския Мадрид“ е в района на двореца и Plaza de Oriente, както и Plaza de Espagna. Ще видите лесно приемствеността на архитектурата от 18. към първата половина на 20. век. Зад двореца можете да видите египетски храм – храмът на Debod. Намирам за особено забавен факта, че този храм е подарък от египтяните. Как всъщност протича разговорът „Заповядайте, един храм подарък“?

Някъде между новата и старата архитектура на Мадрид стои катедралата Almudena. Тя има арабски привкус отвън, християнско предназначение и витражи в pop art стил. Един чудесен пример за цялата културна смесеност в Мадрид.

Почивка в парка El Retiro

Зелените части на градовете са чуден завършек на ден с много ходене. Срам ме е да си призная, че като дете на двама биолози въобще не се усетих колко глупава идея е да ходим до ботаническата градина, така че прескачаме тази част и минаваме директно към един от най-жестоките паркове, които съм виждала – El Retiro.

Паркът е огромен, мащабен, грандиозен. Wikipedia ми подсказва, че El Retiro се простира върху 350 акра площ, бил е собственост на църквата (те винаги получават най-хубавото!) и през 19. век се превръща в публичен парк. В него ще видите освен страхотни алеи (за разлика от английските паркове с анемични shrubberies, тук си има големи хубави дървета) няколко забележителности – Кристалният дворец, езерото с монумента на Алфонсо XII и Palacio de Velasquez. Ако времето е хубаво, просто си отделете 1-2 часа за разходка и почивка на пейките.

Храната

Нали не очаквате в пост за нова държава да пропусна частта с храната? В Мадрид тя може да е адски интернационална, но може да е и традиционна. Опитахме и двете. Първата вечер попаднахме на приятен ресторант, пълен с местни – винаги добър признак. Тествахме местни манджи – лесно можеш да разпознаеш прости ястия, които са достатъчно питателни, за да те заситят за цял ден работа на полето. Миди с доматен сос (идеален за топене с хлебче, разбира се), картофи запечени с хамон и сирене, наденички. Втората вечер решихме да се пренесем в друга испаноговоряща част от света – ред беше на бурито и гювече с телешко и мноооооого разтопено сирене. И много много лют сос.

За сладко разнообразие тествайте churros – сполучливо ги описвам като дълги и тънки пържени толумбички потопени в течен шоколад. В Мадрид вече има и достатъчно голямо хипстър-общество, така че може да пробвате малко крафт бири – Fabrica Maravillas има добър red ale. За докосване до традиционни неша отидете на някой от местните пазари. Mercado San Miguel е адски туристически и не го препоръчвам, но Mercado de Anton Martin е достатъчно встрани от центъра, за да ви даде по-истинско изживяване. Интересно е да опитате и местния сайдер, направен със сок от madrono.

26 километра ходене по-късно мога да кажа, че Мадрид не е моят град. Но мястото със сигурност привлича, благодарение на свежата енергична атмосфера и просто невероятната кухня – дълбоко уважавам чревоугодниците!