Омръзна ми да съм прав и даже малко се плаша от себе си. Направо не смея да предскажа Трета световна война като хората. Да ги карам да треперят и да им е хубаво, че не съм познал след това. Пък нека ми се подиграват, дай Боже.

Борисов се определя сам за най-чистия и за най-големия демократ.

Аз пък вечно познавам, както се (д)оказа днес. Всеки с недостатъците си.

Когато изразих мнение, че Той няма да подаде оставка при загуба на президентските избори, макар да обеща точно това, бях в незавидното положение на неверник, който си позволява да се усъмни в клетвата на такъв изтъкнат държавник.

Обаче днес Борисов се отметна. Метна наивниците с лъжливо движение като каратист на тепиха на собствената им лековерност. Заяви в интервю за БТВ, където беше замъкнал като статистка Цецка Цачева, че няма намерение да си ходи от властта само заради това, че неговата фаворитка за президентския пост се е провалила на балотажа. Сподели, че очаква всички да се обединят срещу нея, т.е. срещу него. Което му давало основание да се откаже от обещанието си да подаде оставка като премиер при загуба на неговата избраница на втория тур. http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2016/10/30/2853611_borisov_niama_da_podade_ostavka_ako_cacheva_e_purva_na/

Защо всички ще искат да бъдат срещу ГЕРБ, при положение, че двамата с Цецка обичат наред де що има конкурент и правят мили муцунки във всички посоки, Борисов не обясни.

Обаче с това моите сбъднати прозрения не свършват.

Казах ли ви, че Борисов изповядва култ към матушката мечка?  Борисов днес заяви на всеослушание, че изпитвал култ към своята “мама мецанка”. Някои извадиха това признание в заглавие: “Борисов: С мойта мама мецанка за мен майката е култ” http://offnews.bg/news/Izbori_18760/Borisov-S-mojta-mama-metcanka-za-men-majkata-e-kult_638818.html

Връх на сбъднатите ми пророчества обаче е фактът, че в същата своя изява, в рамките на която за украшение си беше довел Цецка, Борисов се предаде пред моята стократна настойчивост относно обречената на провал по дефиниция кандидатура на Бокова ( а после и на Кристалина Георгиева) за Генерален секретар на ООН. Изведнъж сега премиерът се съгласи с мен, че не е имало начин да спечели българка(та).  Седмица преди фаталното гласуване Западът и Русия си обтегнали отношенията, забеляза Борисов.

Тук той спекулира малко с датировката. Отношенията на Русия със  Запада ( към който България принадлежи по документи, но не и в представите на Борисов) са обтегнати доста по-отдавна. Премиеърт ни обаче нагажда обтягането им към датата на своите объркани решения за рокади в заиграването с кандидатурите си за ООН. Иначе беше ясно дори и на мен какво ще стане, макар да не получавам шпионска информация от службите у нас и в чужбина.

Борисов косвено, но простосърдечно потвърди на практика твърдението ми, че е пуснал по пързалката Бокова, за да угоди на Путин и да не дразни петата му колона в България. Бил е сигурен, че тя няма да се покатери по тази хлъзгава плоскост до върха, в чието подножие я дебне непреодолимата западната секира. Същото твърдях и аз.

В крайна сметка добрата новина за мен е, че независимо от всичко, в един момент Борисов ме подкрепя. Потвърждава всичките ми тези. Съгласява с тях една по една с незначително закъснение от няколко месеца. Развива се бавно, но сигурно.

Share on Facebook

... най-евтина електроенергия, според данните на енергийните борси в сегмента "ден напред". Ето и резултатите от усреднените цени за всички 31 дни от месеца в поредната графика (за по-добър преглед и прочит кликнете с мишката в...

Мрак, песен на щурци, картечни откоси и взривове. Така Стоян Радев посреща публиката в своята „Ничия земя“. Режисьорът е адаптирал сценария на едноименния филм на Данис Танович и поставя събитията и героите в още по-ограничена среда, в още по-сгъстено време.

Надали е нужно да напомням историята: в окоп по средата на огневата линия един срещу друг застават босненският сърбин Нино и босненецът Чики. Под тялото на втория босненец в окопа, Цера, е поставена скачаща мина. Сърбите са взели Цера за умрял, но сега той трябва да стои по-неподвижно и от мъртвец – в противен случай всичко и всички в окопа ще изчезнат. Така тримата трябва да останат заедно, мирно и кротко, докато ситуацията не се разреши от Сините каски на ООН.

В рамките на по-малко от 2 часа Нино, Чики и Цера извървяват пътя от смъртни врагове, които се карат коя страна е започнала войната, до приятели, обединени от нещата, които сплотяват най-лесно – музика, спомени за жени и забравени другари. Общите спомени показват колко еднакви всъщност са двете страни на конфликта, дори и да изповядват различна религия. Тогава защо се бият? Клише би било да кажа, че пиесата представя безсмислието на войната – тя представя колко близки сме всъщност всички, дори и да се объркаме за врагове.

Пространството на Камерната сцена в Народния театър фокусира вниманието изцяло върху окопа, той изпълва цялата вселена на постановката. Решението зрителят да се ограничи само в окопа, а и поставянето на пиесата на Камерна сцена, където публиката е по-близо до актьорите, допълнително дават усещане за клаустрофобичната ограниченост и липса на изход от ситуацията.

В тесния окоп едва се побира невероятното присъствие на Валери Йорданов като Нино – изключително силен във всеки момент, особено когато се „напие“. Филип Аврамов играе Чики – за мен на моменти с малко преекспонирани емоции. Но как да не те затресе адреналина, когато по теб допреди малко са стреляли с автомати, нали? Йосиф Шамли като че ли въобще не е затруднен от факта, че не може да играе с тяло – той разтърсва с тънките нюанси на интонацията, нивото на гласа, мълчанието си.

Емоциите между героите до самия край се люшкат от враждебност до приятелство. Остава въпросът как дори е започнал този конфликт между хора, които са толкова сходни и защо толкова време кръвопролитията продължават. Остава и въпросът защо силните военни всъщност се притесняват повече от обективите на медиите, отколкото от дулата на воюващите – до тази тема обаче стигаме чак накрая.

Текстът на постановката е брилянтен, а актьорите го превръщат в нещо живо и дишащо. „Ничия земя“ си заслужава заради… всичко!

___
снимки: Народен театър

Постът Ничия земя, в която враговете се обединяват е публикуван в Васи ли?!.

Такова движение във време-пространството ще бъде констатирано едва след освобождаване на човечеството или на част от него от смъртоносната хватка на световната ядрена мафия. Днес ще ви покажа един индикатор, който дава надежда, че това м...

Опонирал съм на Слави Трифонов в пряк и (не)равностоен сблъсък на терена на телевизионната публицистика, т.е. на свой терен. Два пъти съм го канил персонално на диспут в предаването “В десетката” и двата пъти той се яви със своя сценарист Росен Петров, днешния депутат, употребил популистката писта на еквивалента си в журналистиката, “новия политик”  Николай Бареков. Превъзходството “в жива сила” , в случая беше в съотношение 2:1 , винаги е било важно за г-н Трифонов в битките му за налагане на своето его. Дали му се получи победата?

Има едно социологическо проучване, което може и да съм споменавал, но никога никъде , дори и в собственото си предаване, не съм цитирал досега. “По-интересното” е, че никой друг другаде, освен във .в “Новинар”, откъдето знам за него, не е цитирал въпросното проучване.

Правено е през юли 2003 г.( на третата година от приблизително равния старт във времето на предаването “В десетката” , правено солово от моя милост и надвикващото го многократно с ресурса си шоу на Слави Трифонов).

Изследването е на Центъра за социални стратегии. Има въпрос, зададен по следния начин на софиянци (  отговорът би могъл да се използва от победителите в този “кастинг” например за егоцентрични изводи на едни избори в София в съревнование с изгряващата по онова време звезда на Бойко Борисов) :

“Когато искате да си съставите обективно мнение за политиката, на кои обществени авторитети бихте се доверили”?

“Най-често посочваното име е на журналиста Иво Инджев”, се казва в проучването, публикувано единствно във в.”Новинар” на 4 август 2003 г. ( и бързо “погребано” от останалите медии- да сте чували някога да бъда представян в някое телевизионно предаване като личността, на която софиянци се доверяват най-много ?).

Класацията, придружена с портретни снимки, е озаглавена “ Публични лица с най-голямо доверие ( в проценти)

1 . Иво Инджев

2. Огнян Минчев

3. Стефан Цанев

4.Слави Трифонов

5.Божидар Димитров

6.Георги Коритаров

7.Андрей Пантев

8.Андрей Райчев

9.Иван Кръстев

10. Недялко Йорданов

11.Нешка Робева

12.Драгомир Драганов

Спестявам процентите ( дори когато с в моя полза). Да си ги броят “бройкаджиите”.

В горната подредба оценката е свързана с качеството на оценявания. Но за Слави Трифонов количествените показатели са важни. Дълги години “дългия”, както някои го наричат, събира количествена подкрепа, ако не броим многобройните подмазвачи от т.н. елит, навядащи се да бъдат поканени в шоуто му. Танцува упорито ( упоритостта му е наистина впечатляваща) върху подиума на развлекателния жанр, който така безотказно му се предоставя вече 16-та година.

Същата телевизионна трибуна не можа да понесе един неудобен въпрос в десетката от страна на журналист, водещ по авторитеност ( според горната класация) към приятеля на Слави Трифонов по онова време Георги Първанов. Той изригна с персонално заклеймяване на питащия, последвано от забрана на предаването (ми) и заплаха с уволнение, което изпреварих с решението си да напусна ( завинаги, както вече се вижда 10 години по-късно) работата си в телевизията.

Жертвах количествените параметри на възможността да се изразявам пред голяма публика като протест срещу сговора между властта и корпорацията, готова да похарчи от своя страна принципи и екранната кариера на отделни журналисти в името на този заговор. Но не и да се откаже от олекотяването на разговора за политиката през едно водевилно присмиване, легитимиращо избирателното заклеймяване на политици и политики в зависимост от незнайни за същата тази публика договорки,  правени по ресторанти, резиденции и ловни хижи.

“Шоуто на Слави”, който беше част от ловната тайфа на президента Първанов, не обича да си признава близостта с него. По му е лесно да откровеничи в интервюта за връзките с владетелите на силовия бизнес Илия Павлов, Васил Илиев, брат му Георги, Поли Пантев и прочее избивани от нечия всесилна ръка “величия” ( превърнати чрез уличния им разстрел в “класици” в жанра).

Г-н Трифонов, естествено, не се нареди сред възмутените от намесата на Първанов в закриването на най-успешното публицистично предаване в БТВ. А че имаше скандал, личеше от декларацията на държавния глава срещу моя милост в лично качество, макар същият най-нахално да отричаше, че имал нещо общо с упражнения пред хиляди зрители натиск.

Първанов не само беше приятел на Слави, който се прави на голям борец срещу статуквото при всички власти –  Първанов го олицетворяваше и беше най-яркият му представител. Правеше правителствени коалиции, рекламираше и генерираше руски енергийни схеми за корупционен грабеж в невиждани когато и да било преди размери. Какво още вършеше зад кулисите, знаят мнозина, които се страхуват да говорят за това или се дават сметка, че са били съучастници. Сред тях е и “борецът за истината” Слави.

Може ли някой да си представи, че г-н Трифонов, споделил амбицията си да бъде “лидер на обществено доверие” в сравнително маргинален кръг от хора от БТВ ( ще стане дума за това по-долу), не е използвал близостта си с действащия всесилен по онова време президент за постигане на същите цели?

Част от припомнената дотук фактология съм споделял и преди. Позволявам си повторението, за да обясня защо и доколко се разминавам с борческата претенция на Слави Трифонов. Публицистиката не би трябвало да разчита на шоуто, наситено с “баджаци” ( ако използвам изразните средства на Бареков, временна стълба за Росен Петров в катеренето към парламента, който пък беше ментор на Слави в шоуто).

Фойерверките, с които снощи шоуто освети орлите на един мост в София, беше продължение на дългогодишен процес.  Шоуменът винаги е имал апетит да бъде водач на многотия от хора, но никога не е успявал да впечатли онези, които са готови да вървят срещу налагания от него съмнителен вкус на масовата култура в рамките на съответната конюнктура.

Чувал съм презентацията на амбициите му лично от неговите уста в един монолог при единственото ни лично общуване в рамките на вечеря с други “говорещи глави” от БТВ преди 15 години. Лайтмотивът на срещата беше формулиран от инициатора за нея Слави Трифонов по следния начин пред шепа журналисти, шефката на новинарите и прохождащите в тв шоуто Иван и Андрей ( на които Трифонов непрекъснато обясняваше, че трябва да го слушат, ако искат да успеят): “ ние трябва да бъдем лидери на доверие в обществото”, заяви нашият неформален лидер и благодетел, поел разходите за яденето и пиенето (  нещо из рубриката “Платен монолог”).

Иначе Слави отдавна се прави на комик, но определено не е Швейк. Аз пък нямам претенцията да съм като чешкия Хашек ( макар да имам прабаба чехкиня).

При цялото това несъответствие все пак се мъча да реша една задача в духа на онези забавни абсудризми, които Швейк сервира в едноименния роман на Хашек.

В условието на задачата стои величината от 70 000 зрители на неговия концерт, оповестени предварително по данни от екипа на самия Слави- твърдение, което всички приеха за вярно по условие. Не ми е ясно – при положение, че не става дума за продадени билети – как с такава точност са били изчислени на зелено почитателите на концерта. Преброяването щеше да е досторевно, ако имаше билети, които да бъдат преброени, но пък дали щяха да се явят толкова много хора, ако трябваше да си платят мръзненето ( отделно от цената за пътуването до София)?

В едно шоу обаче трябва да е заложена идеята за печалбата от него. Не питам за пари, нито за краткосрочна полза. Явно печалбата ще да е замислена като нещо безсребърно и дългосрочно. Слава, нахранено честолюбие или направо задоволено усещане за мисия?

Ок, приемам, че печалбата би трябвало да може да се измерва и в нещо нематериално. Като любовта на 70 000 души,  заради което си струва цялото това усилие с едночасовия концерт насред София, блокирал знаменитото кръстовище на столицата за ден и половина.

Въпросът обаче е – ако ще се мери ползата – колко слава си е спечелил Слави и колко “славославяне” е предизвикал в автомобилните задръствания? Нищо чудно този път количествената му сметка да е на червено.

Швейк би попитал: спечелвайки за час съпричастието на 70 000 души , колко (стотин хиляди) софиянци е вбесил трайно Слави?

Едно е сигурно: ако е решил да влиза в политиката, Слави няма да се кандидатира за столичен кмет, вървейки по стъпките на своя  бивш приятел Бойко Борисов. При такова съотношение между припяващи Му и псуващи Го това би било самоубийствено.

За компенсация, че отказвам да коментирам егоцентричното развлекателно изригване на Орлов мост, предлагам анализа на политолога  Антоний Гълъбов, чиято същност споделям.

http://offnews.bg/news/Nashite-avtori_2490/Referendumat-na-Slavi-e-otkaz-ot-demokratciia_638782.html

Share on Facebook

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/politika/hlyab-i-pasti/85302-de-profundisizborite-chetvartoto-balgarsko-vazrazhdane-ili-kak-da-ochistim-vmirisanata-riba-otkam-glavata.html

Слава, Богу, вече реших за кого ще гласувам, граждани! А ще кажа и на вас.

Досега почти винаги съм гласувал с отвращение, но сега ще отида до урните с хладен ум, чисто сърце и песен на уста, за да подкрепя най-светлия и достоен кандидат за президент български, който някога сме имали – Йорданка Колева.

Пред нея всички останали бледнеят. Убеден съм, че дори ако Митю Пищова я срещне в дебат, само ще зяпа насреща ѝ като риба и ще преглъща на сухо от завист. Но с право. Като чух за талантите на тази жена, за подвизите, вече сътворени и за онези, които е намерена да сътвори, щом застане начело на държавата, възгордях се, че съм българин. Така, де, не може всички да сме прости и слепи, трябва да има и някой, който да е поне с едно око, за да ни води.

И как скромно се държи президент Колева, забелязвате ли? Никой не е чувал за нея, не е давала напоителни интервюта по жълтите медии, не е теквала в къщите ни през разни ВИП-ове, Брадър-и и прочие телевизионни крокозъбели, не се хвали в автобиография с покорените чутовни върхове на живота. Така правят онези, дето всъщност не могат да ѝ стъпят на малкия пръст – пък тя трещи от скромност, въпреки че всъщност е човек, дето досега трябваше да има поне два Нобела – за политика и за медицина. Може би дори три – ако прибавим и един за блестящ ум. Същинска многопластова, възрожденска личност е тази Йорданка Колева!

Но като споменах Възраждане, сетих се, че май ни предстои да преглътнем още един пореден опит за реализацията му. Да, точно за необходимостта от ново Възраждане говори онзи ден в Русе евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки, а, доколкото се разбра, гарант за него ще бъде великият кандидат-президент Красимир Каракачанов, стига само да стане президент.

Честно казано, цялата работа с досегашните български Възраждания е малко оплетена, граждани, та има нужда от известни разяснения. Първият важен въпрос е дали изобщо ние, българите, сме имали нещо, което може да се нарече Ренесанс.

Няма да ви занимавам с Проторенесанса, ще ни се завие свят да гледаме толкова назад във времето. Но се смята, че същинският Ранен Ренесанс започва към 1420 година в Италия с Брунелески, Алберти, Мазачо, Донатело. Тогава ние току-що сме покорени от османците и не ни е до културни революции. От Италия духовният порив се прехвърля на Север и завладява Западна Европа, а през XVII век всичко уж свършва, но някак без да свърши – просто Възраждането прелива във Век на Просвещението.

За ориентир къде е границата може да се приеме например датата 23 април 1616. На този ден, както се твърди за по-красиво и митологично, едновременно са погребани двама от най-великите гении на човечеството – Шекспир и Сервантес. А през това време в България…..ами никакво Възраждане не става, бъркаме си в носа, господа офицери.

Най-близкото до нас нещо, свързано с идеята за духовен подем тогава е фактът, че през 1601 година се появява книгата „Царството на славяните”. Тя обаче не е писана от българин, а от Мавро Орбини, хърватин и бенедиктински монах. В нея България е просто географска област, населена с част от южните славяни. Отделна тема е колко българи са я прочели и какво от това. Бавно но славно, стигаме до 1762-ра. Когато на Запад просвещенският XVIII век се кани да се превърне в индустриалния XIX, тук се появява Паисиевата „История славяноболгарская”, което се приема за начало на нашето Възраждане. Помните ли – това е книжката, която храбрите агенти на ДС откраднаха от Атон при комунизма, а после, вече при демокрацията, се наложи посраменият български народ да я върне на истинския собственик. Но важното е друго – когато това книжле с полуграмотни компилации за българите и тяхната история се появява като някаква голяма уж духовна светлина по нашите земи, във Франция Дидро, Д Аламбер, Монтескьо, Волтер и другите са издали вече над 10 тома от прочутата си Енциклопедия. Тоест, не само във времето е разликата между европейския и българския Ренесанс. Огромна е тя в качеството и дълбочината на движението, в обхвата му и вторичните ефекти от него.

Няма да теоретизирам, само ще цитирам две базисни определения. Първото се отнася до Западна Европа: „Основните характеристики на културното развитие през Ренесанса са връщането към ценности и форми на гръцката и римската Античност, в литературата, философията, науката и най-вече в изкуството и архитектурата, развитието на линейната перспектива и постепенното реформиране на образователната система”.

Второто е за България: „Възраждането е процес в който българите се осъзнават като народ и започват да отстояват своите права и стремежи да станат равни на другите европейски народи и да се превърнат в нация.”

Нали схващате фундаменталната разлика?

Извинете за този дълъг екскурс, но трябваше да обясня защо е резонен въпросът дали наистина сме имали нещо, което спокойно може да се нарече Ренесанс. Да не говорим пък за необходимостта от изясняване на факта, че със сигурност никога не сме стигали до неговото пряко продължение – Просвещението. Така, де, ако ще броим килийните училища за меродавна образователна институция, мъдростта на Иванчо Йотата за наука и сляпото русофилство на Мичо Бейзадето за политическа философия, простете, ама няма как да стане – на фона на университетите в Болоня и Париж, на фона на Нютон и Галилей, на Макиавели и Хобс.

Друг проблем с българското Възраждане е, че то, ако все пак приемем, че е станало веднъж през XVIII–XIX век, се реализира уж за втори път под формата на тъй наречения „възродителен процес”, голямото престъпление на тоталитарния режим и БКП срещу турците в България, което и до днес ни храни с горчиви плодове, състоящи се както от ДПС, така и от ордите „български националисти”.

Трето възраждане имаме вече при президента Георги Първанов, познат още като агент Гоце. Тоест, както става всичко при него – нямаме, но за малко щяхме да имаме, само ако бяхме послушали призивите му да се прегърнем с него и да го направим. Обаче и Първанов броим за истинска ренесансова личност, нали? Даже някои могат да се излъжат сега и да гласуват за неговия пророк Калфин.

В интерес на истината, трябва да кажа с благодарност, че Калфин досега не съм го чул да се бута в темата, за разлика от ВМРО.

Ама какво им става на тия хора, бе, граждани, държат се за думата Възраждане като за сламка. Или по-скоро – като за примка, метната на врата ни, с която да ни теглят надолу към килийното училище. Самото слово ли им звучи много патриотично, кой знае.

Явно обаче и те не си дават сметка какво точно означава Възраждане и най-вече – как се прави то. Защото за да се направи Ренесанс, са необходими три неща – пари, много пари и умни хора. Или поне такива, които искат да бъдат умни и работят целенасочено, за да поумнеят.

Откъде ще се вземат тези три неща в България в днешно време, тъй наречените „патриоти” не казват. Но може пък и да не знаят, а само да си дрънкат вдъхновяващи простия народ слова с чисто предизборна цел.

Обаче се обзалагам, че дори ВМРО да не знаят, кандидатът на БСП Румен Радев знае прекрасно откъде могат да се вземат в България пари. А също и много пари.

Не слушайте обаче внушенията му, че те ще дойдат откъм братска Русия, стига само ние да навием гадните европейци да свалят санкциите срещу нея. Това той го казва за омайване на споменатите вече прости и слепи. А иначе е достатъчно само да се хванат за краката, да се обърнат с главата надолу и енергично да се изтръскат редица хора, нагазили дълбоко в калните недра на тъй наречения български преход. Парите сами ще паднат от джобовете им и Радев няма как да не знае това. Ако не знае, да пита Корнелия Нинова, тя ще му каже. А ако не му каже, да вземе да изтръска самата нея, за да провери.

Виж, откъде ще дойдат умните хора, за да се направи поредният български Ренесанс, вече наистина е въпрос с повишена трудност. Засега наоколо аз виждам само един такъв човек и той се казва Йорданка Колева. Нали ви казах – непременно ще гласувам за нея на президентските избори.

Защото ако е истина, че рибата се вмирисва откъм главата, пак оттам трябва да започне и да се очиства вонята.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Сондаа на НАСА New Horizons е завършила изпращането на данни за Плутон , събрани по време на сближаването на апарата с планетата, това съобщава НАСА на своя сайт.

Ракетно космическият център 'Прогресс' е разработил проект за нова двустепенна модифицирана РН 'Съюз-2', по информация от прес службата на предприятието.

От ISRO са обявили за планове по изстрелване на ракета носител , която ще достави на орбита 83 спътника.

Членовете на екипажа на транспортно пилотираният кораб 'Съюз МС' , който днес се разкачи от МКС , благополучно се завърна на Земята.