Отношението на гражданите към политическата класа в България може да се охарактеризира така: искрено, безплатно, честно и добре обмислено недоверие. Българите се отнасят с недоверие към всички институции на властта, разядени от корупция. Точно с такива обществени нагласи страната навлезе в президентските избори. Парламентът се радва на 8% доверие, главният прокурор получава 10%, правителството има доверието на цели 16%, а президентът – 21%. Причините за недоверието са ясни вероятно на всеки, който е живял в постсъветското пространство – необезпокояван от закона лобизъм, олигаррхични и тяснопартийни интереси, далеч от реалността, в която живее огромното мнозинство от гражданите.

Сегашната предизборна кампания очерта още по-отчетливо сериозните вътрешнополитически проблеми, които разединеното българско общество е все по-неспособно да разреши. Общоприетото клише е, че България е страна в преход. Предполага се, че е преход от тоталитарното общество на комунистическия режим, към демократичните ценности на Обединена Европа. Всъщност България успешно премина през преходен период. Но преходът се оказа далеч от описваното. Показателно за посоката между другото е това, че независимо от членството на страната в ЕС и НАТО и независимо от усилията да се изгради пазарна икономика, в България има много малко свободни и независими медии.

Страната премина през трансформация на политическия монопол на властта на комунистическата партия към криминалния и олигархичен модел, при който основните обществени ресурси и политиечски технологии изцяло обслужват интересите на новосформираните олигархични кръгове. При този модел името на конкретната партия, консумираща в даден момент властта няма никакво значение. Криминалните зависимости, финансовите обвързаности между политикономическите кланове са толкова силни, че всяка съпротива или дори само идеята за провеждане на реални реформи е задушавана още в най-ранна фаза.

Още нещо, тясно свързано с предходното е това, че България – “шестнадесета република” на СССР, няма нито сили, нито желание да преодолее това състояние на нещата и покорно играе ролята, която Кремъл ѝ е отредил – ролята на Троянския кон на Русия в Евросъюза. В свое интервю за “Капитал” постоянният представител на Руската Федерация в ЕС Владимир Чижов без притеснение говори за това:

Поради традиционните ни добри отношения България е интересна за нас и като член на ЕС и този интерес не е само икономически. България е в доб­ра позиция да допринесе за отношенията между ЕС и Русия и ние разчитаме, че ще бъдете наш специален партньор, своеобразен троянски кон в ЕС, разбира се, извън негативния оригинален смисъл на тази метафора.

Уви, Чижов не се опита да обясни възможно ли е изобщо понятието “Троянски кон” да се изчисти от негативни конотации…

Русия влияе на политическите процеси в България основно икономически: корпоративно присъствие, преки инвестиции, търговски отношения, а така също и частна собственост и инвестиции, които съставляват не по-малко от 16.9% от БВП.

Инструменти на влиянието на Москва са проруските партии. В услуга на Кремъл са БСП, преди промените – БКП; АБВ – партията на бившия президент Първанов, известен с агентурното си име “Гоце” и с принадлежността си към Държавна сигурност (българското КГБ), а така също и много други партии и личности, обвързани в миналото с номенклатурата и апарата на НРБ. Мнозина уж проевропейски лидери са не по-малко склонни на носталгия към миналото и играят за Москва. Това важи както за сегашния премиер Борисов, така и за неговата партия ГЕРБ , която в момента е управляваща.

Напоследък това влияние става все по-силно благодарение на пропагандата през медиите. Немаловажна роля в това играят проруските сайтове, които фактически създават алтернативна реалност както чрез статиите, така и чрез анонимните коментари под тях.

Тази паралелна информационна реалност се мултиплицира от псевдоплурализма на фасадната демокрация. Използват се похвати, които трябва да са добре познати на аудиотирията в Украйна: черен пиар, клевети, реч на омразата и откровени лъжи. Един пример е неотдавнашната атака, на която бе подложен лидерът на дясната проевропейска партия ДСБ, чрез откровено хомофобски публикации, които нямат нищо общо с истината, обективността и професионализма. Като цяло, по заимстван от “големия брат” шаблон, българските медии описват активистите, неправителствения сектор, прозападните анализатори и коментатори като вредни за обществото “чуждестранни агенти”, хрантутници на американските фондове. Ако забравим за малко имената, рискуваме да се заблудим откъде ни облъчва “Първи канал” на Кисельов и къде започва коя да е от зависимите от политическата класа медии в България.

Политическият избор е сведен до досадното и безкрайно търсене на “по-малкото зло”.

Водещите кандидатпрезидентски двойки се различават най-вече в нюансите на своята проруска ориентация. Липсата на национална кауза и зависимостите от руските геополитически интереси вкарват малък нюанс в позициите им, основно по отношение на акцента – подкрепа за анексията на Крим, против санкциите срещу Русия, АЕЦ “Белене”, “Южен поток”, руското оръжейно лоби, контрабандата с оръжие и други.

Издигнатият от АБВ кандидат Ивайло Калфин и кандидатът на националистическата коалиция “Обединени патриоти” (представяща се за дясна, но включваща крайнолявата проруска партия на Волен Сидеров “Атака”) Красимир Каракачанов сякаш с общи опорни точки сравняваха анексията на Крим със ситуацията в Абхазия, Южна Осетия или Косово, а санкциите срещу Русия, според тях, вредят на Евросъюза.

Масово кандидатите за президент подкрепяха строежа на АЕЦ “Белене”, замразен под натиск от ЕС. Един от тях е бившият премиер Орешарски, който планираше възобновяване на проекта още през 2013 г., докато беше на поста. БСП, която е основен двигател на “далаверата”, издигна Румен Радев, а конкурентката му Цецка Цачева открито подкрепи проекта на референдума през 2013 г.

Много може да се пише по въпроса, но както вече стана дума, разликата между участниците, в т.ч. фаворитите за президентския пост, се свежда основно до нюансите в проруската им ориентация.

Един-единствен кандидат – Трайчо Трайков, заемаше открито и категорично проевропейска позиция и не подлагаше на съмнения членството на България в НАТО, но той бе издигнат от дясноцентристката коалиция “Реформаторски блок”, която е силно компрометирана в очите на българския избирател заради подкрепата си и участието си във властта. Самият Блок, чието обратно броене тече с пълна сила заради множеството вътрешни противоречия, стана източник на много вицове в България. Те са свързани с шизофренната позиция на коалицията, която с една своя част участва във властта, даже има свои министри, а с друга своя част се намира в опозиция на правителството. В резултат на това на пръв поглед нормалният им кандидат не успя да стигне до балотажа и се класира едва шести.

Един от най-известните български политически карикатуристи, Христо Комарницки, наскоро написа:

Режимът "Борисов" няма нищо общо с евро-атлантическите ценности. По същество това е полу-мафиотско, полу-феодално управление, базирано на страх, рекет, корупция и беззаконие. Този волунтаристичен режим се крепи на крехките плещи на десетки, стотици хиляди унизени, страхливи,подли, алчни, корумпирани, робски душици. И некадърни. Това, че са се уредили на топла държавна служба, не ги прави "десни". Нито мутренската далавера, в която са успели да се намърдат, може да се нарече "реформа".

И това се отнася не само до сегашната управляваща коалиция, но и до всяка партия в България, която има шанс да вземе властта.

Като теглим чертата, всички избори са избори частично – по отношение на формата, но не и на съдържанието. Президентските избори не са изключение. Вторият тур демонстрира това пределно ясно. Изборът е между безлична бивша партийна секретарка на БКП, която е верен слуга на лидера Бойко Борисов в парламента и бившия шеф на ВВС, пилотът на “МиГ”, който стана известен с конфликта си с българския премиер, военния министър и българския парламент заради въздушната полиция на НАТО — също като в Телешоп.

Насладете се на красотата на играта! Натовски генерал, издигнат от пребоядисаните комунисти-антинатовци. Всъщност, точно като е забелязал Джузепе ди Лампедуза в единствения си роман – за да си остане постарому, всичко трябва да се промени. В крайна сметка, променя се само фасадата. Зад нея всички си остават същите. Остава впечатлението, че “селото” се строи по заветите на Светейшия княз Потьомкин.

Няма да е преувеличено, ако кажем, че страната я очаква формално продължение на реформите и неформален статус на 86-ти субект в състава на Руската Федерация, в смисъла на корупционните и олигархични зависимости. Упорито постоянство. Остава ни само да се уповаваме на висшите сили...

Бог да пази България!