На тази статия попаднахме благодарение на Мартина Ламбова и нейния превод. Оригиналът е на Gabriellezsegal, потребител на социалната мрежа Bookstr. Благодарим на Мартина за възможността да публикуваме преводa й.   В края на годината започва и времето за равносметки – читателски и житейски. Помислете добре, преди да превърнете четенето в поредното задължение.  Вбесяващо е. Когато се...

И тази година „Колибри” ще затрудни избора ви по време на коледния Панаир на книгата – на щанд 315 в НДК между 13 и 18 декември ви очакват десетки четива, стотици хиляди увлекателни страници от всички жанрове и то на достъпна цена! Специалният коледен акцент на издателството е възхитителният том на Дж. Р. Р. Толкин „Писма...

This project belongs to the “Land Beyond the Rainbow” (Iva, Dary, and Vyara). You will need: blue paper markers white...

Вероника Иванова се занимава с ивент мениджмънт от около пет години и е част от Web&Events – на тях дължим идването на Брайън Трейси в България и още куп интересни семинари! Като човек който организира събития и лични пътешествия, които я зареждат и вдъхновяват, днес ще научим как организира времето си за четене и коя...

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ: Надежда Цекулова е „Човек на годината“ 2016

Преди по-малко от три седмици в "Подновена или изменена е бомбата в АЕЦ "Козлодуй"?" ви показах действащата Лицензия за експлотация на блок №6 в АЕЦ-а и "объркването" на Агенция ядрено регулиране (АЯР) относ...

Дни преди коледните празници писателят Джон Гришам публикува на своята Facebook страница писмо до своите читатели със специално послание: Скъпи читатели, И преди съм говорил за ползите от четенето – повече знание, разширени хоризонти, по-богат речник, по-критично мислене и повишена емпатия са част от тях, особено вярни за децата. Всички те са част от причините,...

На днешният 12 декември се навършват 65 години от едно събитие, което съветската пета колона и нейните днешни мутанти парадоксално биха искали да бъде забравено, макар да става дума за голяма нейна победа. На този ден в Сливенския Балкан е разбит горянският отряд “Бенковски” на Георги Търпанов, срещу който са хвърлени стократно превъзхождащи сили на милицията, армията и доброволци на комунистическия режим. http://www.faktor.bg/novini/balgariya/89108-komunisticheski-satrapi-razstrelvat-11-goryani-ot-slavniya-otryad-na-tarpana.html

Парадоксът петата колона на Москва да не желае да се хвали с онази своя победа е от една страна продиктуван от тактиката й да премълчава изобщо съществуването на горянското движение, наложило се като упорита въоръжена съпротива срещу съветизацията и комунизацията на България почти до средата на 50-те години на миналия век.

От друга страна, както съм споменавал в книгата “Течна дружба”, ожесточената съпротива на антикомунистите в онази неравна битка в Балкана, от която успяват да се измъкнат десетки обкръжени горяни, вбесява неимоверно командващия операцията Вълко Червенков. Българската марионетка на Сталин бърза след смъртта му да го предаде при промяната на вятъра в Москва, нареждайки не само бърза десталинизация в България по новия съветски калъп, но и премахването на хилядите собствени бюстове и картини, “украсяващи” болшевизираната междувременно съветска колония. Преди това обаче в знак на преклонение пред окупаторите и за благодарност за подарената от тях власт Червенков ускорява плановете за покриване на България със съветска монументална символика.

Гонен от призрака на горянството след битката срещу четата на Търпанов, Червенков нарежда да бъде прекроен проектът за паметник на Червената армия в столицата. В първоначалния план се е предвиждало той да бъде далеч по-скромен по мащаб и на вид. Но насъбраната в Сливенския Балкан злоба катализира в българския Сталин желание да бъде демонстрирана колкото се може повече вярност и да се внушава колкото е възможно повече страх от силата и могъществото на съветските покровители. Това е довело до израстването на мегаломанския монумент със заплашителните размери и символика.

Делото на Червенков, след неговото детрониране по заръка на Кремъл при смяната на неговия стопанин с Хрушчов, довършва Тодор Живков. Именно той открива монумента на рождения си ден на 7 септември 1954 г. в качеството на новия вожд, ръкоположен през същата година за Първи секретар на ЦК на БКП. Неговият внук Тодор Славков демонстрира мутацията на приемствеността като заплашва народния представител Методи Андреев , че щял да му “забие един юмрук в гадната мутра” заради това, че е внесъл в наши дни закона за забрана на комунистическите символи.

Законът, впрочем, който все пак беше гласуван на първо четене, отлежава в популисткия фризер на ГЕРБ и не е известно дали изобщо ще бъде предложен за окончателно потвърждение на второ гласуване в рамките на това Народно събрание. Неофициална справка на пишещия тези редове показва, че факторите от ГЕРБ, от които зависи придвиждаването на въпроса, правят всичко възможно това да не се случи.

Идат избори. Популистите на Борисов не желаят нито да губят остатъчната подкрепа на някои подведени от тях антикомунисти, нито пък да мобилизират съпротивата на своите подобия от червения сектор в българската политика, за които не толкова комунистическата, колкото чисто съветската символика е политически и екзистенциален въпрос на живот и смърт от първостепенна важност и днес, както по времето на Червенков.

Скромната ми прогноза е, че Борисов ще нареди да се протака с приемането на закона  и горещият картоф най-вероятно ще бъде прехвърлен в ръцете на следващия парламент ( освен ако в продажността си Борисов не стигне дотам, да нареди гласуване и бламиране междувременно). Пък там – каквото сабя, т.е. московският ятаган покаже…

Срамната за днешните поклоници на съветската окупация “тайна”, свързана със самото съществуване на въоръжено антикомунистическо съпротивително движение, стърчи над главите ни, забита като копие на завоевател в сърцето на българската столица, на което е написано: докато виждате и търпите това, вие сте покорен народ ( ударението в думата покорен можете да сложите по избор).

Самата дата на откриването на паметника говори много – не толкова чрез “съвпадението” с рождения ден на вожда Живков, колкото чрез факта на отдалечеността във времето от събитието, на което уж е посветен монументът- Втората световна война. Поводът е друг. Той е чисто партиен и днешните закрилници на комунстическите тайни се опасяват, че това може да се разчуе и така да лиши от “легитимност” съветските монументи у нас.

Прекършването на българската антикомунистическа съпротива е  истинската причина за ударното застрояване на покор(е)ната България с благодарствени знаци за окупацията. Българите  масово са я отхвърляли. Били са сред най-непокорните измежду покорените от Сталин народи. Докато на БКП\БСП и техните дублиращи структури у нас им се иска да си останем със “славата” на най-верния сателит на Москва.

В есето си “Любовта към големия брат”, убитият ( също на рождения ден на Живков) писател Георги Марков описва настроенията на българите преди прекършването на техния дух ( за което именно тържествуват партийно съветските монументи у нас и днес) и настъпилата след това апатия:

“ Струва ми се, не мога да твърдя, единственото масово чувство, изразено от българския народ спрямо друга държава, е това спрямо СССР, и то, най-меко казано, е чувство на неприязън. В своето вътрешно отрицание на всичко съветско българските граждани проявиха неприсъща тям пристрастност. Дори интересни явления в съветското кино през петдесетте години бяха отминавани от българския зрител с ненавист и презрение. Българските читатели показваха пълно пренебрежение към съветската литература. При много мои срещи с читатели почти непрестанно, било открито, било езоповски, ми беше подхвърляно колко неинтересна, долнокачествена била съветската литература. Стигна се до нихилистично отричане дори на на безспорно крупни постижения на съветската класика. Българските власти прикриваха това чувство с отчети за организационни мероприятия, като колективно четене на съветски книги или колективно ходене на съветски филми. В маса училища учиници съзнателно не искаха да учат руски език. Отношението към съветската наука също бе предубедено презрително. За това много допринесе развилнелият се руски шовинизъм при Сталин, когато узнахме, че не Гутенберг бе измислил печатането, че не Лавоазие бе измислил закона за съхранение на веществото, че не Стивънсън бе измислил локомотива, че не Маркони бе направил радиото, а цяла галерия от неизвестни дотогова руски гении бе свършила тая работа много по-рано. Всичко значително на този свят бе измислено от руснаци. И хората в София казваха, че и Адам и Ева сигурно са били руснаци. Великоруският шовинизъм в онези години променяше историческите факти най-произволно, сякаш да докаже някакво расово превъзходство на съветските хора.

Трябва да кажа, че в своите антисъветски чувства мнозина граждани в България не вярваха, че Гагарин наистина е летял в Космоса. Докато не дойде категоричното потвърждение на чуждите радиостанции, чувах множество мнения, че полетът в космоса е бил трик. Точно в годините след развенчаването на култа към личността сякаш всеки даваше израз на своето истинско чувство спрямо СССР.

В производството, според мен съвсем заслужено, лошата слава на съветските машини идваше от тяхното лошо качество.

– Тоя съветски боклук го хвърли в реката!- викаха работниците един на друг и сякаш бяха щастливи , че долнокачествената бормашина или преса им даваше основание да изразят презрението си към СССР. С течение на времето огромното мнозинство от българските специалисти писнаха срещу съветското оборудване на предприятията и до голяма степен наложиха внедряването на западни технологии. Присъствието на съветските съветници в разни области също бе повод за ирония.

– Ако искаш съвет, иди да съветваш със съветския съвметник!- тази тавтология беше израз на твърде определено чувство.

Висши служители на външната търговия неведнъж се оплакваха от арогантността на техните съветски партньори. Техническите специалисти не искаха да имат взимане-даване със съветски съветници. Особено силно бе разочарованието на млади комунистически идеалисти, които заминаха да се учат в СССР веднага след войната. Мнозина от тях по-късно ( когато можеше да се говори срещу Сталин), изведнъж изляха напластяваното чувство на горчивина и разочарование. Няма да забравя колко смаян бях, когато видна партизанка ми декларира, че била ужасена и потресена от онова, което е видяла в Москва…

Бил съм на много мачове, футболни, баскетболни, волейболни, когато публиката е освирквала и дюдюкала срещу съветски спортисти дори при не много сериозни нарушения. Стремежът на съветските футболисти, особено в първите години след войната, да постигнат победа на всяка цена и с всички средства доведе до презрението и и ненавистта на цялата българска публика, включително партийната. “Кучкари”, “секирджии”, “касапи” бяха епитети, с които никой друг чужд отбор не е бил удостояван. Българските запалянковци особено ненавиждаха съветските отбори, защото вярваха, че резултатите от мачовете с тях са предварително нагласени. В София дълги години се разказваше, че загубите на българските футболисти от съветските на две последователни олимпиади са били “по заповед”. Поради яркото антисъветско отношение на българската публика се стигна до период, когато гостуванията на съветски отбори бяха напълно прекратени.

Всеобщото антисъветско чувство в България беше най-ярко демонстрирано в пероида след 1956 година. Тогава сякаш единодушно се стигна до отричане на всичко съветско. Дори и в най-партийните среди се смяташе за неуместно да се славослави СССР и да се говорят хубави неща за съветската наука или технология. Спомням си добре, че когато разказвах пред високопоставена партийна компания за чудесния филм на Тарковски “Иваново детство”, всички ме слушаха със снизходителни усмивки, сякаш се опитвах да правя евтина политическа пропаганда. Друг път, когато на връщане от Москва казах, че съм си купил съветско радо, пак партийни другари подметнаха: “Щом искаш да си имаш радиоточка”.

Радиоточки се наричаха високоговорителите, които предаваха програмата само на Радио София.

Но нека тука подчертая, че цялото това отношение се отнасяше до съветската държава и нейнте атрибути, но не и до хората в СССР. Спрямо тях българите обикновено изразяваха чувство на съжаление. Движещите се в стадно единство съветски туристи из България биваха посрещани по-скоро със съчувствие и жал.

– Те са по-големи нещастници и от нас!-казваха хората.

Ето че се мъча да си припомня поне един мой познат от всички хора, с които животът ме беше срещал в течение на толкова много години, за когото мога да кажа, че е обичал искрено СССР. Странно, но може би единственият, у когото имаше проблясъци на пободно чувство, беше моят най-добър приятел, поетът Стефан Цанев.Но струва ми се, че той обичаше някакъв друг, негов си Съветски съюз, който беше много, много различен от истинския. И това се вижда от забранената му поема за Съветския съюз. Освен него не помня нито един ( включително първи партийни ръководители и служители на Държавна сигурност), който да е изразил този вид любов, за която говорим. Слушал съм много славословия за Съветския съюз, добри и лоши оценки за  разни неща, декларации за фанатично следване на съветските постижения, клетви за вярност до гроб, но никога не съм доловил чувството на топлота и обич, което характеризира любовта. У най-отявлените привърженици на СССР съм откривал определено чувство на безпокойство и напрежние, когато се е говорело на съветска тема. Нормално всеки я избягваше, което едва ли беше доказателство за любов. Може би най-поривистото обяснение на отношението към СССР бе декларирано от мой познат, важен служител във важно ведомство, който веднъж каза:

– Всичко, което имам, всичко, което съм, го дължа на СССР. И въпреки това някои работи не ги разбирам!…

Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия. За огромното мнозинство от хората България е “продадена” на СССР завинаги и докато съветската държава съществува, нищо не може да бъде променено. Интересът към СССР, позитивен или негативен, също изчезна, сякаш българите се стараят да забравят съществуването му, както инвалид се мъчи да забрави липващия крак. Но това не е никак лесно, защото СССР е задължителна част от българския живот и твърде осезателно напомня за своето съществуване”.

Георги Марков, “Любовта към големия брат”, “Задочни репортажи за България”, изд. Гутенберг, София, 2005 г., стр. 487-490

Ето за това “напомняне” за СССР, което и до днес доминира над българския пейзаж в уж освободилата се от съветския колониализъм България, става дума, когато говорим за необходимостта от премахване на комунистическата, т.е. съветската символика от публичното лице на страната ни.

Share on Facebook

Тази година книжините препоръки, които събрахме помежду си преди коледния Панаир на книгата, достигнаха размерите на (нетолкова малък) сборник с разкази. Решихме да ги разделим в няколко селекции. В тази статия ще прочетете препоръките ни за любими книги, така наречените “златни хитове” – книгите, които винаги препоръчваме и препрочитаме. Разбира се, подбрани от вашите любими автори...

Студио „Змей“ планира в края на 2017 г. да започне работа по първия сезон на анимационната поредица „Златната ябълка“, който ще се състои от 13 серии. Това съобщи арт директорът и управител на студиото Димитър Петров по време на представянето на трите книги около късометражния филм „Легенда за първия кукер” в рамките на „Егмонт на живо“...

Пламен Асенов,

11. 05. 16, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100690414/velikite-evropeici-fernando-magelan

Португалецът Фернао ди Магеляеш, познат като Фернандо Магелан, не е първият човек, обиколил Земята и доказал, че тя е кръгла. На всичкото отгоре, когато тръгва на това пътешествие, целта му изобщо не е научна, а търговска – да намери западен път към страната на подправките. Така или иначе, първото околосветско пътешествие всъщност прави личният малайски слуга на Магелан с християнското име Енрике. След Енрике го правят още 18 души – шепата оцелели от онези 265, които през лятото на 1519-та потеглят подир своя капитан на знаменитата експедиция. Самият Фернандо Магелан остава някъде из топлите морета по средата – мъртъв и без паметник в нито една от двете си европейски родини, двете най-големи европейски империи от времето на Ренесанса, двете основни страни, които стартират епохата на Великите географски открития – Испания и Португалия. И все пак точно Магелан е познат навсякъде по света като един от най-великите мореплаватели в човешката история.

Lagger Blues Machine, Симфония, част І

Малкият Фернао се ражда около 1480 година в селце край Порту, с други думи, той е сухоземно, не морско дете, както смятат мнозина. Баща му е кмет на селцето, дребна длъжност с дребни доходи. Макар беден обаче, родът Магеляеш е благороднически. На десет родителите на Фернао умират, той е прибран в португалския кралски дворец и става паж на кралица Леунор. Там през следващите години младежът получава образование толкова добро, че разбира от география, астрономия и рядкото за времето изкуство да чете и чертае карти. Може би е обучаван от най-известния картограф, немецът на португалска служба Мартин Бехайм, създател на първия глобус. Все пак, Магелан за първи път стъпва на кораб едва на 20, но после сякаш никога не слиза от палубата. През 1505 името му е вписано в екипажа на един кораб за Индия. Малко по-рано Вашку да Гама е открил за Португалия морския път на изток и кралят изпраща в Индия свой вицекрал. Самите индийци, разбира се, дори не подозират за това, той трябва да наложи волята си, така че заминава с голяма флота. Такава флота трудно се сформира. В онзи момент вече е бумът на великите географски открития, всеки търси подготвени за мореплаване хора, а те са кът. Дотолкова кът, че понякога рулеви стават моряци, които не различават ляво от дясно. Капитаните връзват на левия борд лук, на десния чесън и така командват: лук на борд, чесън на борд.

Lagger Blues Machine, Тъмнината

С лук на борд и чесън на борд, първото и второто пътуване на Фернао ди Магеляеш към Индия минават в пиратство и битки, младежът е ранен три пъти, единият тежко. В тези пътешествия той участва като войник, показва ум и храброст, но се учи и на практическа работа с морето, картите и звездите. Като се установяват по-трайно в Индия, португалците разбират, че, за да контролират реално пътя на подправките, трябва да владеят Малака и изпращат експедиция, в която участва и Фернао. Малака е полуостров, част от по-големия полуостров Индокитай. Той е на изток от Индия, сега върху него е разположен Сингапур, плюс части от Малайзия, Тайланд и Мианмар. В Малака португалците отначало срещат благосклонност, но бързо се стига до конфликт. Фернао се представя блестящо, като спасява шефа на експедицията Диего ди Сикейра и своя най-близък приятел Франсиско Серан. След две години експедицията е повторена, но този път идва направо с огън и меч. Така Малака става база за връзка и контрол на целия морски път от и за Молукските острови. Те се намират още по-на изток и са известни като Острови на подправките заради изобилието там на карамфил и мускатов орех. Май никой не е обяснил добре европейската лудост по подправките през Ренесанса, но се знае, че цената им е по-висока от тази на златото. В този етап от живота на Магелан стават няколко важни неща. Той си купува за слуга един малаец, когото покръства и нарича Енрике и който му служи вярно буквално до гроба. Издига се до капитан и съветник на вицекраля. След корабокрушение, приятелят му Серан попада на прелестен молукски остров, жени се за красива девойка и е назначен за велик везир от местния султан. По-късно Серан пише на Магелан, че островът му е много близо до Америка, а Магелан пък отговаря, че планира да отиде при него „ако не чрез Португалия, то чрез Кастилия”.

Lagger Blues Machine, Тест за рехабилитация на личността

Когато след петгодишна вярна служба се връща в Португалия, Магелан е разочарован. Той получава малка пенсия и едва свързва двата края. Бие се в Мароко, но е преследван от интриги. Връща се в Лисабон и моли новия крал Мануел І да му увеличи пенсията. Кралят обаче, с когото се познават от деца, има нещо лично против него и се държи грубо, дори не му подава ръка, за да я целуне. Магелан веднага пита дали, след като не е необходим на Португалия, може да отиде в Испания. Кралят му казва да върви където ще. За което после съжалява. Тръгвайки за Севиля, Фернао ди Магеляеш май взима – или поне копира – някакви много тайни португалски морски карти, които му осигуряват подкрепа от испанската корона за експедицията до Изтока през Запада. Той пристига в Севиля, сменя името си на Фернандо Магелан и попада под крилото на Диего Барбоса, друг португалски емигрант, издигнал се до началник на арсенала. Магелан се жени за дъщеря му и се сприятелява с шурея си Дуарте. Той търси начин да организира експедицията си и скоро стига до двореца. Там показва някаква карта, според която на юг по американския континент, където е Рио де ла Плата, има голям пролив, който свързва Атлантика с непознатия океан оттатък. После това се оказва грешка, но засега върши работа. Кралят е въодушевен от идеята, прави Магелан рицар на ордена на Сантяго, дава му чин адмирал, обещава му губернаторско място на новите територии, които ще открие и му дава пари за флота от пет кораба. Работата е там, че Испания няма достъп до най-ценните подправки по източния път, защото той е португалски. Един договор, сключен под егидата на папата, поделя света между двете най-големи католически морски сили, за да не се карат. В Атлантика границата върви по меридиана, съседен на гринуичкия от запад. Но от другата страна на земното кълбо, за което всички вече знаят, че е кълбо, само нямат пряко доказателство, нещата са размити. И Испания все още смята, че може да се добере до скъпоценните подправки по западен маршрут, тоест, през своя територия, без да нарушава папската воля.

Lagger Blues Machine, Огнен танц

През 1519 година корабите на адмирал Фернандо Магелан тръгват по западния път към подправките. Португалски шпиони опитват да саботират подготовката, а в последния момент и испанските власти искат да спрат отплаването, но всичко е безуспешно. Магелан тръгва и по пътя си преживява страхотни приключения. Първо той открива, че картите и изчисленията му са грешни. Второ, в екипажа, който не знае къде точно отива, но вижда, че запасите свършват, тъй като експедицията продължава повече от предвиденото, назрява бунт. Магелан, който трудно общува с хора, не може, а и не знае как да успокои вълнението. Дребен на ръст, но смел и умен, той безпощадно се разправя с водачите на бунта. После губи кораб. После зимата го спира по крайбрежието на Патагония. Там среща великани, с част от които също се разправя безпощадно. Накрая, макар още един кораб да изчезва обратно към Испания, с упоритост намира и с голям късмет минава през 600-километровия проток в южната част на американския континент, наречен по-късно на негово име. Когато излиза в безбрежния океан отвъд, той е гладък като езеро и Магелан го нарича Тихи. Което също е грешка, но името си остава и до днес. Проблемът обаче е, че според всички тогавашни представи този океан е много по-малък, отколкото е в действителност. Като тръгва да го прекоси, адмиралът не се запасява достатъчно и губи много хора от скорбут. На всичкото отгоре само с около триста километра успява да пропусне да открие благословени земи – първо Таити, а после и Маркизките острови. Минава между двата архипелага, за да стигне до днешните Филипини. Там обаче сякаш изведнъж губи разума и волята, проявени при всички трудности досега. Вместо да си гони търговските задачи, наблюденията на нощното небе и морските изчисления, той изпада в депресии, овладян е от мрачни мисли, започва да покръства островитяните в християнство и се набърква във вражди между местни владетели. Така и загива, след като на остров Мактан се изправя в битка срещу вожд на име Лапу-Лапу. С примитивните си лъкове и стрели хората му побеждават Магелан, насичат тялото му на парчета и отказват да го върнат. Днешни изследователи смятат, че в тази битка Магелан влиза буквално, за да се самоубие. Причината – последните изчисления показват, че флотата му и от обратната страна на Земята е нагазила през онзи меридиан, който разделя испанските от португалските владения и следователно мисията да се открие западен път до Изтока е провалена. После идва неизбежното. Португалия и досега не издига паметник на великия си син, защото го смята за предател. Испания не почита своя адмирал и велик мореплавател, защото е провалил мисията си. По ирония на съдбата, паметник на Фернандо Магелан обаче има на остров Мактан, точно срещу паметника на местния герой и победител в някогашната страшна битка, на име Лапу-Лапу.

Lagger Blues Machine, Симфония 2

Илюстрована книга, рисувателна книжка и занимателна книжка със стикери по късометражния филм „Легенда за първия кукер” на Студио „Змей“ бяха представени за първи път на 11 декември в зала 4 на НДК в рамките на събитието „ЕГМОНТ на живо”. Вижте пълен запис от премиерата.