Защо съветската комунистическа символика е въпрос на живот и смърт за петата колона на Москва у нас

На днешният 12 декември се навършват 65 години от едно събитие, което съветската пета колона и нейните днешни мутанти парадоксално биха искали да бъде забравено, макар да става дума за голяма нейна победа. На този ден в Сливенския Балкан е разбит горянският отряд “Бенковски” на Георги Търпанов, срещу който са хвърлени стократно превъзхождащи сили на милицията, армията и доброволци на комунистическия режим. http://www.faktor.bg/novini/balgariya/89108-komunisticheski-satrapi-razstrelvat-11-goryani-ot-slavniya-otryad-na-tarpana.html

Парадоксът петата колона на Москва да не желае да се хвали с онази своя победа е от една страна продиктуван от тактиката й да премълчава изобщо съществуването на горянското движение, наложило се като упорита въоръжена съпротива срещу съветизацията и комунизацията на България почти до средата на 50-те години на миналия век.

От друга страна, както съм споменавал в книгата “Течна дружба”, ожесточената съпротива на антикомунистите в онази неравна битка в Балкана, от която успяват да се измъкнат десетки обкръжени горяни, вбесява неимоверно командващия операцията Вълко Червенков. Българската марионетка на Сталин бърза след смъртта му да го предаде при промяната на вятъра в Москва, нареждайки не само бърза десталинизация в България по новия съветски калъп, но и премахването на хилядите собствени бюстове и картини, “украсяващи” болшевизираната междувременно съветска колония. Преди това обаче в знак на преклонение пред окупаторите и за благодарност за подарената от тях власт Червенков ускорява плановете за покриване на България със съветска монументална символика.

Гонен от призрака на горянството след битката срещу четата на Търпанов, Червенков нарежда да бъде прекроен проектът за паметник на Червената армия в столицата. В първоначалния план се е предвиждало той да бъде далеч по-скромен по мащаб и на вид. Но насъбраната в Сливенския Балкан злоба катализира в българския Сталин желание да бъде демонстрирана колкото се може повече вярност и да се внушава колкото е възможно повече страх от силата и могъществото на съветските покровители. Това е довело до израстването на мегаломанския монумент със заплашителните размери и символика.

Делото на Червенков, след неговото детрониране по заръка на Кремъл при смяната на неговия стопанин с Хрушчов, довършва Тодор Живков. Именно той открива монумента на рождения си ден на 7 септември 1954 г. в качеството на новия вожд, ръкоположен през същата година за Първи секретар на ЦК на БКП. Неговият внук Тодор Славков демонстрира мутацията на приемствеността като заплашва народния представител Методи Андреев , че щял да му “забие един юмрук в гадната мутра” заради това, че е внесъл в наши дни закона за забрана на комунистическите символи.

Законът, впрочем, който все пак беше гласуван на първо четене, отлежава в популисткия фризер на ГЕРБ и не е известно дали изобщо ще бъде предложен за окончателно потвърждение на второ гласуване в рамките на това Народно събрание. Неофициална справка на пишещия тези редове показва, че факторите от ГЕРБ, от които зависи придвиждаването на въпроса, правят всичко възможно това да не се случи.

Идат избори. Популистите на Борисов не желаят нито да губят остатъчната подкрепа на някои подведени от тях антикомунисти, нито пък да мобилизират съпротивата на своите подобия от червения сектор в българската политика, за които не толкова комунистическата, колкото чисто съветската символика е политически и екзистенциален въпрос на живот и смърт от първостепенна важност и днес, както по времето на Червенков.

Скромната ми прогноза е, че Борисов ще нареди да се протака с приемането на закона  и горещият картоф най-вероятно ще бъде прехвърлен в ръцете на следващия парламент ( освен ако в продажността си Борисов не стигне дотам, да нареди гласуване и бламиране междувременно). Пък там – каквото сабя, т.е. московският ятаган покаже…

Срамната за днешните поклоници на съветската окупация “тайна”, свързана със самото съществуване на въоръжено антикомунистическо съпротивително движение, стърчи над главите ни, забита като копие на завоевател в сърцето на българската столица, на което е написано: докато виждате и търпите това, вие сте покорен народ ( ударението в думата покорен можете да сложите по избор).

Самата дата на откриването на паметника говори много – не толкова чрез “съвпадението” с рождения ден на вожда Живков, колкото чрез факта на отдалечеността във времето от събитието, на което уж е посветен монументът- Втората световна война. Поводът е друг. Той е чисто партиен и днешните закрилници на комунстическите тайни се опасяват, че това може да се разчуе и така да лиши от “легитимност” съветските монументи у нас.

Прекършването на българската антикомунистическа съпротива е  истинската причина за ударното застрояване на покор(е)ната България с благодарствени знаци за окупацията. Българите  масово са я отхвърляли. Били са сред най-непокорните измежду покорените от Сталин народи. Докато на БКП\БСП и техните дублиращи структури у нас им се иска да си останем със “славата” на най-верния сателит на Москва.

В есето си “Любовта към големия брат”, убитият ( също на рождения ден на Живков) писател Георги Марков описва настроенията на българите преди прекършването на техния дух ( за което именно тържествуват партийно съветските монументи у нас и днес) и настъпилата след това апатия:

“ Струва ми се, не мога да твърдя, единственото масово чувство, изразено от българския народ спрямо друга държава, е това спрямо СССР, и то, най-меко казано, е чувство на неприязън. В своето вътрешно отрицание на всичко съветско българските граждани проявиха неприсъща тям пристрастност. Дори интересни явления в съветското кино през петдесетте години бяха отминавани от българския зрител с ненавист и презрение. Българските читатели показваха пълно пренебрежение към съветската литература. При много мои срещи с читатели почти непрестанно, било открито, било езоповски, ми беше подхвърляно колко неинтересна, долнокачествена била съветската литература. Стигна се до нихилистично отричане дори на на безспорно крупни постижения на съветската класика. Българските власти прикриваха това чувство с отчети за организационни мероприятия, като колективно четене на съветски книги или колективно ходене на съветски филми. В маса училища учиници съзнателно не искаха да учат руски език. Отношението към съветската наука също бе предубедено презрително. За това много допринесе развилнелият се руски шовинизъм при Сталин, когато узнахме, че не Гутенберг бе измислил печатането, че не Лавоазие бе измислил закона за съхранение на веществото, че не Стивънсън бе измислил локомотива, че не Маркони бе направил радиото, а цяла галерия от неизвестни дотогова руски гении бе свършила тая работа много по-рано. Всичко значително на този свят бе измислено от руснаци. И хората в София казваха, че и Адам и Ева сигурно са били руснаци. Великоруският шовинизъм в онези години променяше историческите факти най-произволно, сякаш да докаже някакво расово превъзходство на съветските хора.

Трябва да кажа, че в своите антисъветски чувства мнозина граждани в България не вярваха, че Гагарин наистина е летял в Космоса. Докато не дойде категоричното потвърждение на чуждите радиостанции, чувах множество мнения, че полетът в космоса е бил трик. Точно в годините след развенчаването на култа към личността сякаш всеки даваше израз на своето истинско чувство спрямо СССР.

В производството, според мен съвсем заслужено, лошата слава на съветските машини идваше от тяхното лошо качество.

– Тоя съветски боклук го хвърли в реката!- викаха работниците един на друг и сякаш бяха щастливи , че долнокачествената бормашина или преса им даваше основание да изразят презрението си към СССР. С течение на времето огромното мнозинство от българските специалисти писнаха срещу съветското оборудване на предприятията и до голяма степен наложиха внедряването на западни технологии. Присъствието на съветските съветници в разни области също бе повод за ирония.

– Ако искаш съвет, иди да съветваш със съветския съвметник!- тази тавтология беше израз на твърде определено чувство.

Висши служители на външната търговия неведнъж се оплакваха от арогантността на техните съветски партньори. Техническите специалисти не искаха да имат взимане-даване със съветски съветници. Особено силно бе разочарованието на млади комунистически идеалисти, които заминаха да се учат в СССР веднага след войната. Мнозина от тях по-късно ( когато можеше да се говори срещу Сталин), изведнъж изляха напластяваното чувство на горчивина и разочарование. Няма да забравя колко смаян бях, когато видна партизанка ми декларира, че била ужасена и потресена от онова, което е видяла в Москва…

Бил съм на много мачове, футболни, баскетболни, волейболни, когато публиката е освирквала и дюдюкала срещу съветски спортисти дори при не много сериозни нарушения. Стремежът на съветските футболисти, особено в първите години след войната, да постигнат победа на всяка цена и с всички средства доведе до презрението и и ненавистта на цялата българска публика, включително партийната. “Кучкари”, “секирджии”, “касапи” бяха епитети, с които никой друг чужд отбор не е бил удостояван. Българските запалянковци особено ненавиждаха съветските отбори, защото вярваха, че резултатите от мачовете с тях са предварително нагласени. В София дълги години се разказваше, че загубите на българските футболисти от съветските на две последователни олимпиади са били “по заповед”. Поради яркото антисъветско отношение на българската публика се стигна до период, когато гостуванията на съветски отбори бяха напълно прекратени.

Всеобщото антисъветско чувство в България беше най-ярко демонстрирано в пероида след 1956 година. Тогава сякаш единодушно се стигна до отричане на всичко съветско. Дори и в най-партийните среди се смяташе за неуместно да се славослави СССР и да се говорят хубави неща за съветската наука или технология. Спомням си добре, че когато разказвах пред високопоставена партийна компания за чудесния филм на Тарковски “Иваново детство”, всички ме слушаха със снизходителни усмивки, сякаш се опитвах да правя евтина политическа пропаганда. Друг път, когато на връщане от Москва казах, че съм си купил съветско радо, пак партийни другари подметнаха: “Щом искаш да си имаш радиоточка”.

Радиоточки се наричаха високоговорителите, които предаваха програмата само на Радио София.

Но нека тука подчертая, че цялото това отношение се отнасяше до съветската държава и нейнте атрибути, но не и до хората в СССР. Спрямо тях българите обикновено изразяваха чувство на съжаление. Движещите се в стадно единство съветски туристи из България биваха посрещани по-скоро със съчувствие и жал.

– Те са по-големи нещастници и от нас!-казваха хората.

Ето че се мъча да си припомня поне един мой познат от всички хора, с които животът ме беше срещал в течение на толкова много години, за когото мога да кажа, че е обичал искрено СССР. Странно, но може би единственият, у когото имаше проблясъци на пободно чувство, беше моят най-добър приятел, поетът Стефан Цанев.Но струва ми се, че той обичаше някакъв друг, негов си Съветски съюз, който беше много, много различен от истинския. И това се вижда от забранената му поема за Съветския съюз. Освен него не помня нито един ( включително първи партийни ръководители и служители на Държавна сигурност), който да е изразил този вид любов, за която говорим. Слушал съм много славословия за Съветския съюз, добри и лоши оценки за  разни неща, декларации за фанатично следване на съветските постижения, клетви за вярност до гроб, но никога не съм доловил чувството на топлота и обич, което характеризира любовта. У най-отявлените привърженици на СССР съм откривал определено чувство на безпокойство и напрежние, когато се е говорело на съветска тема. Нормално всеки я избягваше, което едва ли беше доказателство за любов. Може би най-поривистото обяснение на отношението към СССР бе декларирано от мой познат, важен служител във важно ведомство, който веднъж каза:

– Всичко, което имам, всичко, което съм, го дължа на СССР. И въпреки това някои работи не ги разбирам!…

Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия. За огромното мнозинство от хората България е “продадена” на СССР завинаги и докато съветската държава съществува, нищо не може да бъде променено. Интересът към СССР, позитивен или негативен, също изчезна, сякаш българите се стараят да забравят съществуването му, както инвалид се мъчи да забрави липващия крак. Но това не е никак лесно, защото СССР е задължителна част от българския живот и твърде осезателно напомня за своето съществуване”.

Георги Марков, “Любовта към големия брат”, “Задочни репортажи за България”, изд. Гутенберг, София, 2005 г., стр. 487-490

Ето за това “напомняне” за СССР, което и до днес доминира над българския пейзаж в уж освободилата се от съветския колониализъм България, става дума, когато говорим за необходимостта от премахване на комунистическата, т.е. съветската символика от публичното лице на страната ни.

Share on Facebook

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител