Утре, средната борсова цена на електроенергията в България ще бъде най-ниска сред общо деветте държави, които редовно наблюдавам, сравнявам и по някога ви показвам. Ето и как изглежда актуалното сравнение:

Второто пътуване на Детска читалня на колела към „Пътуващите книги на Стара Загора“ е до град Казанлък – долината на розите и цигулките на 22 април 2017 г. от 11:00 часа. Домакин ще бъде Литературно-художественият музей „Чудомир“ , а сред читателите ще са ученици от пети и шести клас на Националната гимназия по пластични изкуства и...

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Чашата на мъртвеца” от Сюзън Спан Издава: Труд Дата на излизане: 3 април 2017 г. Преводач: Антония Стоянова За книгата: „Чашата на мъртвеца” е великолепна историческа...

Бойко Борисов и Румен Радев, “силните мъже” в българската политика- и двамата пресни победители на избори- мълчат като слабаци в момент, когато тяхната проатлантическа реторика бе поставена на изпитание от силно действие на лидиращата сила в НАТО с ракетен удар в Сирия без съобразяване с Кремъл.

Ако Борисов е все пак в по-удобната позиция на бивш премиер, макар и запътил се към върха на изпълнителната власт отново, то дезертирането на главнокомандващия Радев от ясна позиция по предизвикателството на САЩ спрямо Русия за пореден път потвърждава индикациите на избирателните реакции на държавния ни глава като ориентир за неговите “вкусове”.

За сравнение: заради някакво си намерение на някакви си общинари в малкото градче Копривщица президентът ни намери за нужно да изригне със светкавична и категорична позиция ( точно както и Борисов, впрочем), но по въпроса за неудобната на Москва американска акция в Сирия, който буквално разтресе световната политика, София се прибра обратно в провинциалната си черупка в духа на заветите на Живков “да се поснишим, докато бурята поремине”.

Точно както и след руската агресия срещу Грузия през август 2008 г. нашите днешни управници изчакаха изявление на ЕС по случая, за да се скрият зад него. В сайта на външното ни министрество се появи най-после присъединена към европейската местна позиция.

“В отговор на химическата атака в Сирия от 4 април т.г., на 7 април САЩ осъществиха ограничен ракетен удар по военното летище Шайрат, Сирия. Във връзка с това, на същата дата, Върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Могерини публикува декларация от името на ЕС, която потвърждава нашата последователна обща политика по конфликта в Сирия. В допълнение към изразената на 6 април от МВнР позиция, подчертаваме, че България приема въздушните удари на въоръжените сили на САЩ по летище на сирийските ВВС като част от усилията за решаване на проблема с химическите оръжия в Сирия, чието използване категорично трябва да бъде прекратено. Още веднъж подчертаваме необходимостта от възможно най-бързо разкриване и наказване на виновниците за варварския акт извършен на 4 април т.г. в град Хан Шейхун”, се казва в текста на МВнР.

Снишаването на президентския самолет на завет зад ведомствения ход обаче не може да остане незабелязано нито от съюзниците, нито от будната част от българската аудитория, за да разчита на приспаните й сетива. Лидерите на демократичните страни застават с физионимите си в момент на изпитание на привързаността към политики и ценности, споделяни от демокрациите, за да покажат ясно на чия страна са държавите, които ръководят. У нас обаче , както вече отбелязах, шикалкавенето при избора между лоялността спрямо съюзниците и стремежа да се угоди на Москва с някое намигване зад западния съюзнически гръб, е традиция, наложена още с нахлуването на уж западния възпитаник Сакскобургготски в българската политика.

Приемствеността по линия на политиката на снишаването ( пред гнева на СССР по времето на перестройката) продължи при Борисов под неофициалния девиз ( който съм чувал като признание лично от устата на Борисов като премиер в негово телофонно обаждане до моя милост) “ не искам да дразня Путин”. В този смисъл, Радев е направо традиционалист, който кара самолета на България по въздушните, но видими коридори на въжеиграчеството на свите предшественици.

…лика-прилика, като три руски чепика

Share on Facebook

Има два вида политици: такива, които са на позиция, и такива, които не са на позиция. Първите вършат безобразия с поверените им правомощия, а вторите яростно ги критикуват от висотата на най-чистия морал с цел да ги катурнат и да вършат същите безобразия, след като заемат позициите им. Тези позиции са като гористи хълмове. Политиците се сменят на върха, но в гората се гушат и живеят всякакви чиновници, които с труда си, със своята компетентност или некомпетентност оживяват позицията и ѝ придават облик. Тези от тях, които повече от другите се набиват на очи, често биват отстрелвани подборно (за да освободят място за други чиновници), за отвличане на вниманието (когато горят като бушони) или просто за удоволствие на ловуващия. По правило отстреляните чиновници си мълчат, защото знаят, че палачинката се върти непрекъснато и светът е пълен с други хълмове и гори, където могат да бъдат завъдени, ако се покажат достатъчно дисциплинирани и дискретни. Да, обаче има чиновници, които външно приличат на кошути, но когато ги отстреляш, се оказват зли глигани и вместо да паднат и послушно да умрат, те надигат остър глас и с барабанен тътен се втурват напред, помитайки по пътя си стобори и лехи.

Вече се сетихте, че днес ще говорим за случката в Министерство на правосъдието и младият юрист-консерватор Любомир Талев, който вместо тихо да изпуши като жичка на бушон, само с няколко изречения вкара в беля две от трите топ институции на държавата – президента и служебното правителство.

Какво се случи? Някъде, вероятно в партийната централа на социалистите, се е зародила (или е била спусната отвън) идеята да се промени изборният кодекс. Тази идея е банална и спохожда почти всекиго, когато дойде време да си ходи от властта, а в момента социалистите извън всякакво съмнение са на власт чрез назначеното от техния президент служебно правителство. В общи линии идеята е следната – да се въведе принцип за уседналост, според който за парламентарни и президентски избори в България могат да гласуват само онези нейни граждани, които през последните три месеца преди изборите са живели в страната. Целта е да не гласуват изселниците в Турция, защото ако гласуват, ДОСТ щял да влезе в следващия парламент – перспектива, която кой знае защо не се нрави на президента – нали той е президент на всички, какво му пука коя партия е в парламента и коя не? Но че тревогата не е президентска, а партийна показват думите на Иво Христов (шеф на кабинета), който, както свидетелства Талев, заявил, че имало „някакви синьо-десни избиратели в чужбина, които щели да вряскат, крякат или нещо от сорта, но те винаги си кряскат и това не бива да ни спира”. Толкоз за надпартийността и обединяващата роля на президента.

С глупостта си идеята за истерични промени в изборния кодекс прилича на вица за жабата и лъва. Накратко, лъвът обещал голям купон в гората, на който щели да бъдат поканени всички, с изключение на нахални зелени животни с големи усти. С това имал предвид жабата, която го дразнела. Но жабата се зарадвала, скочила и се развикала: „Ей, пак му се такова мамата на крокодила!“. Така и президентът Радев: ще могат да гласуват всички, с изключение да досадни избиратели, които живеят извън България и са живели извън нея през последните три месеца преди изборите. На което избирателите от Турция ще кажат: „Ей, пак им се такова мамата на ония в Щатите и Канада!“. Ако не искаш изселниците в Турция да гласуват, кажи ясно: „Изселниците в Турция не гласуват“. Точка. Ако не искаш да се гласува за етнически партии и те да влизат в парламента, забрани етническите партии. Точка. А така – думам ти, дъще, сещай се, снахо! Нека сме наясно: аз съм първият, който не иска съмнителни партии да попадат в парламента с помощта на манипулации; аз съм от първите, които са се обявявали за избирателен ценз и то в най-строга форма и много са ме ругали за това разни либерали и правозащитници. Но нещата трябва да се правят интелигентно, културно и ефективно. И по възможност с някакво подобие на достойнство.

Нататък. Понеже президентът няма право на законодателна инициатива, привиква при себе си своята служебна министърка на правосъдието, за да ѝ обясни каква е политическата воля, която трябва да се изпълни, без да уточнява чия е. Спускат се и готови файлове с текста на законопроекта, изготвени от Емилия Друмева, бивша конституционна съдийка, съпруга на бившия шеф на НДК и понастоящем юридически съветник на Радев. Законопроектът е поет от експертите в МП, извървява бързо административните процедури и бива публикуван за обществено обсъждане. Естествено, веднага става ясно, че нескопосаният текст лишава от право на глас всички български граждани в чужбина – изобщо и по принцип. Надига се ропот и законопроектът е свален от обсъждане. Глупава и малодушна постъпка, издаваща злонамереност и некомпетентност. Ако си сигурен, че актовете ти са неукорими, трябва да си готов да ги защитаваш, а не гузно да ги замиташ при първата атака. Така поне би трябвало да мислят всички средноуважаващи себе си политици.

Конфузът е пълен и някой трябва да понесе отговорност. И тук идва следващата „доблестна“ постъпка от страна на политическия кабинет на министерството. Кой да опере пешкира? Кой, кой? Я да го опере директорът на дирекцията, който е движил преписката! Безапелационно му се прекратява договорът, спират му личния телефон, за да не го намират журналистите (те, разбира се, пак го намират без никакъв проблем), запечатват му кабинета и вътре започват да ровичкат тайнствени лица. Това са нравите на политическата класа, която преди всякакви избори, все едно какви, се изпъчва героично по телевизията и обяснява, че тя живее, тя диша единствено по законите на морала, нещо повече – моралът е нейно изобретение и тя е единствено способната да се грижи за неговото съществуване в този свят на суета и лицемерие!

Всъщност, сметките сигурно са били направени добре. Процедурата с „бушона“ сигурно десетки пъти по-рано е била привеждана в действие от същите хора и винаги е работела. Сигурно стотици и хиляди безименни държавни чиновници са били уволнявани по политически причини и са си мълчали, защото така се прави, защото, едва ли не, професионализмът го изисква. Ти си кадър, няма да те забравят, ще дойде ден и пак ще се сетят за теб! Да, ама с Любо Талев процедурата се пропука. Добре че той не е коварен човек, иначе можеше да приложи същата тактика: президентът казва: „не съм виновен аз, виновна е министърката“; министърката обвинява заместник-министърката, заместник-министърката изхвърля директорът на дирекция и го заклеймява в уронване престижа на ведомството и (което е по-важно) че е дописал от себе си скандалните текстове. Тук Любо Талев трябваше да отиграе топката още по-елегантно: трябваше да посочи някой от подчинените си в дирекцията и да каже, че той е въвел уседналостта на своя глава. Вероятно чиновникът щеше да хвърли вината върху чистачката, която след работно време се е промъкнала на компютъра му и е променила избирателния кодекс. И тя наистина би го отнесла, стига да не съобрази „да си спомни“, че през същия ден в сградата на министерството е проникнал клошарят, който иначе проси на ъгъла. Това, разбира се, е шега, но принципът е същият.

Много съжалявам, че преди време избързах да похваля служебното правителство, виждайки че то е събрано от някакви специалисти, които сякаш ще се стараят да поддържат процесите в държавата и няма да ѝ позволят спре, ще направят нужното администрацията да продължи да изпълнява хилядите си ежедневни задължения, за които никой не е чувал, но без които ще замрат важни дейности. Избързах, може би защото уважавах проф. Герджиков и си представях, че ще се държи като университетски човек, като какъвто го познавам, а не като истински министър-председател, който се чуди с какво да влезе в историята. Но изглежда има случаи, в които тщеславието е по-силно от интелигентността, а политическите зависимости – от свободната воля.

Служебният кабинет с готовност забравя нещо важно. Зад него стои единствено волята на президента, но не и волята на избирателите. Служебният кабинет, макар да има правомощията на редовен, не е такъв, защото няма неговата легитимност. Затова би било проява на възпитание и добър вкус да не тича да обслужва отделни политически партии и да се въздържа от актове като опити за ремонт на избирателния кодекс, членство във валутни съюзи и политически уволнения и назначения, с каквито, ако не с друго, настоящият служебен кабинет се прочу.

Случката с Любо Талев и уседналостта сама по себе си не е кой знае какво. Аз дори не мога да си обясня какъв е този зор с ремонта на избирателния кодекс, при положение че няма парламент, който да гласува промените, а в следващия, както се казва: я камилата, я камиларя. Но кой съм аз, че да мога да си обяснявам едно или друго от сложния свят на политиката! Аз съм прост граждани, който вижда как неговите държавни ръководители се изявяват първо като глупаци, после като страхливци и накрая като подлеци. И когато се докаже, че са такива, идват и казват, че такава е била моята воля, изразена свободно и съзнателно чрез избори. Дали съм възмутен? Не. Слава Богу, за мен падението на елита все още не е сред истински важните неща. Очевидно не е и за Железния чиновник Талев, само че елитът късно го разбра и си вкара автогол, след който (тук децата да не четат!) лъсна голият му задник. Това е. Друго няма. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet