Как и защо властта се “обяснява” за демонтирането на паметника пред НДК

Следите ли дискурса на дискусията около демонтирането на втория по големина ( намиращ се далеч назад в класацията по своята идеологизирана провокативност) паметник от времето на комунизма в София?

Този път си заслужава вниманието не толкова безпомощната аргументация на защитниците на незащитимия в естетическо отношение монумент “ 1300 години България”, колкото оправдателният режим, в които сами се вкарват управляващите по тази тема. “Опълченците” , защитаващи разпадналата се легитимност на монумента, са лесна жертва на собствната си неспособност да кажат нещо повече от това, че “рушителите са вандали” и че всички паметници трябва да бъдат съхранявани – така било навсякъде в цивилизования свят ( омръзнало ми е да давам примери за обратното – няма чуваемост, вкл. за испанския закон, който постанови премахване на всички паметници на диктатора Франко ).

Ако трябва да обобщя случващото се по отношение на вялата дискусия, в която властите сами се вкарват от позицията на големи демократи, които зачитат правото на гражданите на протест, то най—кратката дефиниция е: дискусията показва преди всичко границите на позволеното в областта на т.н. декомунизация в днешна България.

Вместо да застанат зад истината, че развенчаното предизвикателство към новото време, каквото е този паметник, няма място в толкова невралгично място в центъра на една европейска столица, управниците ни лицемерничат и дават възможност на шепата “опълченци” да се пъчат в героичната поза на бранители на цивилизацията.

Трудно е да се направи класация, но обяснението, че паметникът се руши и е опасен за минувачите, вероятно е кандидат за първото място в подредбата на оправдателните пози, които изобразяват управляващите. Защото има хиляди опасности, които дебнат гражданите по много по-коварен и доказано смъртоносен начин в сравнение със статичната заплаха, произтичаща от железобетоното грозилище пред НДК – от паянтовите сгради и съоръжения в градска среда, до прословутите дупки по пътищата.

Също толкова жалка е тезата за необходмостта да разкараме грозилището заради наближаващото председателство на България на Съвета на Европа. Който не го мързи да мисли и помни, веднага възкликва тук: “ аха, значи пак се подмазваме на чужденците- преди на съветските годподари, сега на европейските”.

Скромното ми мнение е, че не заради чужденците, а заради собственото ни изваждане от блатото трябва да си лекуваме стърчащите рани. Но точно тук е “заровено кучето”!

Има едни чужденци, на които нашите гербаджии наистина много искат да се харесат. Показват им чрез премълчаване, че “тяхното не се губи”. Изпращат им сигнал, че ние тук се освобождаваме само от наследството на комунизма, но не и но от символиката на “освбодителите”, в чиято родина забраниха комунистическата партия в началото на “прехода”, а комунистите понякога ги бият полицаите в наше време по антиправителствените митинги в Москва.

“Опълченците” не случайно изтъкват с особена тревога в очите, че бранят паметника пред НДК по принципни съображения, а именно, за да не се създаде прецедент. Има ли друга аналогия в София, освен натрапващата се логична прилика с по-големия монументален брат, онзи на Големия брат със заплашителния автомат? Той стърчи на цели 37 метра височина като побойник, който крещи предизвиквателно “ ну, кто против меня”?

Управляващите са се снишили спрямо побойника и не смеят дума да обелят против него. Дори го позакърпиха преди няколко години с огромен кран- същият, който сега използват за демонтирането на побългарения еквивалент на МОЧА пред НДК.

Авторът на тези редове, с риск да предизвика сърцебиене сред някои читатели на блога, публикува тогава своите любителски снимки на събитието, което така и не привлече вниманието на медиите- сякаш не е интересно да се види колко лесно достъпна за съвременната техника е заплашителната червенармейска композиция над главите ни: един кран, няколко работника и “малко” политическа воля биха стигнали да си възвърнем самоуважението след унижението да търпим нахалната монументална декларация за всесилието на съветския постколониализъм в България.

Както много често се случва в театъра на нашите националпопулисти, така и сега тук ни разиграват сценката с отвличане на вниманието от най-важното. Защото зад НДК не стои никаква сила, която да ги респектира. За известната с русофилските си пристрастия Йорданка Фандъкова, натоварена да говори по темата за демонтирането на грозилището пред НДК ( макар да не става дума за “1300 години София”), не е трудно да се “направи на мъж”. Но зад Монумента на окупационната червена армия МОЧА не само стои, а направо се зъби и ръмжи путинска Русия.

В хор с нея мъркат като котенца нашите овластени русофили. Интересно, като част от коя русофилска категория се самоопределят те? Защото прочетох в интервю на един от активистите на русофилщината ( тази дума използва той в интервюто), че в Националното им движение членували три категории българи ( цели три!): привърженици на царска Русия; на СССР и на Путин. Доколкото царска Русия и СССР са покойници и няма как да плащат комисионни, залагам на обоснованото предположение, че путинистите са абсолютно мнозинство – включително в най-голямата група за приятелство с чужда държава в настоящето Народно събрание, каквато е групата на русофилите, оглавявана солидарно от един гербаджия и един червен депутат ( за да не се съмнява никой по каква линия двете партии имат “абсолютен консенсус” , т.е. “абсолютна абсолютност”, както се изразяват оксиморонно и масово политическите неграмотници у нас).

И на последно място, но не и по значение, Борисов, който е дал зелена светлина за демонтиранто на паметника пред НДК, мълчи щадящо ( нали иска всички да го обичат). Оставил е “Данчето” да се оправя, докато той, както в отношенията с президента Радев, играе “доброто ченге”, което не желае да сипва сол в червената рана.

А как щедро сипваше само преди изборите през 2009 година, когато му беше нужно да зариби антикомунистическите избиратели- чак и покойния си дядо впрегна в предизборната си кампания! Сега, обясняват неговите шамани в медиите, вече бил “помъдрял”.

На македонските си събеседници и на българската публика Борисов съобщава друго: че не бива (вече) да се гледа назад. Ами да погледне нагоре към заплашителния автомат на съветския солдат. С преклонена главица и вперен в асфалта поглед няма как да стане.

Share on Facebook

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител