Тези от вас, които прекарват лятната си почивка в Гърция, вероятно знаят, че доста участъци от магистралите са платени. Toll-таксите стандартно са 2,40 EUR (има по-ниски и по-високи) и една такава, която няма как да пропуснете, е още веднага след преминаването на ГКПП Кулата…

Но в повечето случаи имате избор:

Опция 1. Магистрала

Хубав (не винаги), широк, прав път, по-висока скорост, но се плаща (само в брой на доста места) и е скучно.

Опция 2. Заобиколен път

Хубав (не винаги), по-тесен и криволичещ път, по-ниска скорост, но е безплатно и често е доста по-разнообразно и живописно.

Е, решихме да направим експеримент за Т-образния маршрут с център Солун: Игуменица-Йоанина-Солун-Аспровалта-Кавала-Комотини (източно от Комотини не се плаща) и Солун-Катерини-Лариса-Ламя-Атина. Изчислихме и колко точно пари ще спестите, ако минете по заобиколния път (от-до, според вида гориво и разхода на автомобила ви).

Оказа се, че не навсякъде е добра идея да караш по магистралата, не навсякъде е разумно да кривнеш от нея, а понякога си е въпрос на лични предпочитания…

Комотини – Кавала

По магистралата разстоянието от 94 км се взима за час срещу сумата от 2,40 EUR. Всъщност платената част е приблизително между Комотини и Ксанти, като минавайки през Порто Лагос, разстоянието се увеличава с едва 12 минути и 7 км. А ако крайната ви цел е Керамоти и о. Тасос, разликата практически се заличава. Заобикалянето определено си струва.

Кавала – Аспровалта

Разстоянието от Кавала до Аспровалта е 76 км. Платеният участък от Кавала до Аспровалта може да се заобиколи само с 4 км и 8 мин. повече, при условие, че излезете и влезете по маршрута с. Кипия – с. Мущени. А ако решите да заложите на красивите гледки и минете по крайбрежието, увеличаването на времето е с 15 мин. спрямо магистралата и едва 5 км. С други думи – обиколният път си струва.

Аспровалта-Солун

От Аспровалта до Солун са 85 км по магистралата, или 95 км, ако решите да не плащате и да минете от южната страна на Лъгадинското езеро, през Агиос Василиос. Сметките са тънки, така че вие си преценете струват ли си 10 км и 15 мин. повече за 2,40 EUR. До коя точно част на Солун отивате също може да е нещото, което влияе на решението.

Солун – Йоанина

От Солун до Йоанина (известен още като Янина) ви чакат 261 км. Заобикалянето на магистралата изобщо не си струва – нито финансово, нито като разстояние, нито като времето. Платете си 6 EUR и карайте смело напред.

Йоанина-Игуменица

От Йоанина до Игуменица обикалянето също не си струва. Спестените пари (при това само, ако колата ви е икономична) просто не си струват близо час повече шофиране по планински път, пълен със завои. Да го обобщим – карате ли на запад от Солун – платете си за магистралата.

Солун – Катерини

Да се върнем до Солун и да продължим на юг към Катерини… по магистралата! 1,20 EUR няма как да си струват 40 км и 35 мин. повече.

Катерини – Лариса

Струват ли си повече от час и 23 км удължаване на маршрута за 4 до 6 EUR? Не, ако питате нас, особено знаейки, че магистралата минава по крайбрежието…

Лариса – Ламия

Добре, в този случай магистралата е повече километри (при това – 37!), т.е. обиколният път намалява разстоянието с 1/3, а времето е само 10 минути повече.  На фона на 9,05 EUR пътни такси и спестеното гориво, ще спестите между 11 и 15 EUR. Твърдо за това да минете по заобиколния път – E65 е в чудесно състояние, междувпрочем. Магистралата си струва, единствено ако сте се запътили към Волос или страшно бързате и всяка секунда ви е ценна…

Ламия – Атина

От Ламия до центъра на Атина са 216 км и ще трябва да платите сериозна такса от 12,50 EUR. Но проблемът на заобиколния път не са километрите, а времето – близо два часа повече. Все пак, ако трябва да стигнете до западната част на Атина, разстоянието по заобиколния път може да стане дори по-кратко, а времето за придвижване – същото или поне броени минути, за които toll-таксата да се изплати.

В заключение

Преминаването по магистралата винаги отнема по-малко, т.е. винаги е най-бързият маршрут. Но понякога не е най-краткият и най-изгодният… Пътищата се променят често, така че силно ви препоръчваме Waze – безплатно приложение за мобилен телефон с доста информация за пътната обстановка, по-добро избягване на трафика спрямо Google Maps и възможност да видите алтернативните маршрути със и без такса (използвахме екрани именно от сайта им). Прилагаме и работния Excel + Word, ако на някого му потрябват. Дано публикацията Ви е била полезна и лек път!

Материалът На път в Гърция: По платената магистрала или по заобиколния път? е публикуван за пръв път на Блогът на Биляна и Петър Събеви.

Тези от вас, които прекарват лятната си почивка в Гърция, вероятно знаят, че доста участъци от магистралите са платени. Toll-таксите стандартно са 2,40 EUR (има по-ниски и по-високи) и една такава, която няма как да пропуснете, е още веднага след преминаването на ГКПП Кулата…

Но в повечето случаи имате избор:

Опция 1. Магистрала

Хубав (не винаги), широк, прав път, по-висока скорост, но се плаща (само в брой на доста места) и е скучно.

Опция 2. Заобиколен път

Хубав (не винаги), по-тесен и криволичещ път, по-ниска скорост, но е безплатно и често е доста по-разнообразно и живописно.

Е, решихме да направим експеримент за Т-образния маршрут с център Солун: Игуменица-Йоанина-Солун-Аспровалта-Кавала-Комотини (източно от Комотини не се плаща) и Солун-Катерини-Лариса-Ламя-Атина. Изчислихме и колко точно пари ще спестите, ако минете по заобиколния път (от-до, според вида гориво и разхода на автомобила ви).

Оказа се, че не навсякъде е добра идея да караш по магистралата, не навсякъде е разумно да кривнеш от нея, а понякога си е въпрос на лични предпочитания…

Комотини – Кавала

По магистралата разстоянието от 94 км се взима за час срещу сумата от 2,40 EUR. Всъщност платената част е приблизително между Комотини и Ксанти, като минавайки през Порто Лагос, разстоянието се увеличава с едва 12 минути и 7 км. А ако крайната ви цел е Керамоти и о. Тасос, разликата практически се заличава. Заобикалянето определено си струва.

Кавала – Аспровалта

Разстоянието от Кавала до Аспровалта е 76 км. Платеният участък от Кавала до Аспровалта може да се заобиколи само с 4 км и 8 мин. повече, при условие, че излезете и влезете по маршрута с. Кипия – с. Мущени. А ако решите да заложите на красивите гледки и минете по крайбрежието, увеличаването на времето е с 15 мин. спрямо магистралата и едва 5 км. С други думи – обиколният път си струва.

Аспровалта-Солун

От Аспровалта до Солун са 85 км по магистралата, или 95 км, ако решите да не плащате и да минете от южната страна на Лъгадинското езеро, през Агиос Василиос. Сметките са тънки, така че вие си преценете струват ли си 10 км и 15 мин. повече за 2,40 EUR. До коя точно част на Солун отивате също може да е нещото, което влияе на решението.

Солун – Йоанина

От Солун до Йоанина (известен още като Янина) ви чакат 261 км. Заобикалянето на магистралата изобщо не си струва – нито финансово, нито като разстояние, нито като времето. Платете си 6 EUR и карайте смело напред.

Йоанина-Игуменица

От Йоанина до Игуменица обикалянето също не си струва. Спестените пари (при това само, ако колата ви е икономична) просто не си струват близо час повече шофиране по планински път, пълен със завои. Да го обобщим – карате ли на запад от Солун – платете си за магистралата.

Солун – Катерини

Да се върнем до Солун и да продължим на юг към Катерини… по магистралата! 1,20 EUR няма как да си струват 40 км и 35 мин. повече.

Катерини – Лариса

Струват ли си повече от час и 23 км удължаване на маршрута за 4 до 6 EUR? Не, ако питате нас, особено знаейки, че магистралата минава по крайбрежието…

Лариса – Ламия

Добре, в този случай магистралата е повече километри (при това – 37!), т.е. обиколният път намалява разстоянието с 1/3, а времето е само 10 минути повече.  На фона на 9,05 EUR пътни такси и спестеното гориво, ще спестите между 11 и 15 EUR. Твърдо за това да минете по заобиколния път – E65 е в чудесно състояние, междувпрочем. Магистралата си струва, единствено ако сте се запътили към Волос или страшно бързате и всяка секунда ви е ценна…

Ламия – Атина

От Ламия до центъра на Атина са 216 км и ще трябва да платите сериозна такса от 12,50 EUR. Но проблемът на заобиколния път не са проблемите, а времето – близо два часа повече. Но ако трябва да стигнете до западната част на Атина, разстоянието по заобиколния път може да стане дори по-кратко, а времето за придвижване – същото или поне броени минути, за които toll-таксата да се изплати.

В заключение

Преминаването по магистралата винаги отнема по-малко, т.е. винаги е най-бързият маршрут. Но понякога не е най-краткият и най-изгодният… Пътищата се променят често, така че силно ви препоръчваме Waze – безплатно приложение за мобилен телефон с доста информация за пътната обстановка, по-добро избягване на трафика спрямо Google Maps и възможност да видите алтернативните маршрути със и без такса (използвахме екрани именно от сайта им). Дано публикацията Ви е била полезна и лек път!

Материалът На път в Гърция: По платената магистрала или по заобиколния път? е публикуван за пръв път на Блогът на Биляна и Петър Събеви.

Ще повдигна съвсем леко завесата над поредното гигантско престъпление на мургавия антибългарин, което засяга всички нас, защото след няколко дни ще плащаме още по-скъп ток и, за което започнах да ви разказвам и показвам вчера в "Пос...

Носителят на Оскар Том Ханкс ще закрие тазгодишния Лондонски литературен фестивал в Southbank Centre с представянето на първия си сборник с разкази, съобщиха организаторите на фестивала. Форумът ще се проведе от 13 октомври до 1 ноември и ще включва литературни четения, дискусии, дебати, изложби, семинари и музика. Освен Ханкс, сред авторите, които ще присъстват на...

Това се е случило в проведен и записан телефонен разговор между Рик Пери и двама комици (Владимир Кузнецов и Алексей Столяров), които са се представили за министъра на енергетиката на Украйна (Игор Насалик). Разговорът е проведен и запис...

Класация на Ozone.bg – 17-23 юли 2017 г. 1. Дневник от панелните блокове, Никола Крумов, Пощенска кутия за приказки 2. Междупанелни войни, Никола Крумов, Пощенска кутия за приказки 3. Колекция „Песен за Огън и Лед“, Джордж Р. Р. Мартин, Бард 4. Всичко, всичко, Никола Юн, Ибис 5. Семейство Роял 2: Стъклен принц, Ерин Уот, Уо/Егмонт Класация на книжарници „Хермес” –...

Започваме още едно пътуване из Кавказ – този път с голфа на Иван. Както е обичайно по този маршрут – тръгваме Турция към Грузия. Приятно четене:

Турция и Южна Грузия

част на първа на

С Голф из Кавказ

Здравейте!

Бих искал да Ви разкажа за тазгодишното ми пътешествие с автомобил из Кавказкия регион. След години наред обикаляне с кола из Европа отдавна ме изкушаваше да тръгна малко по на изток. Мечтите за посещаване на Средна Азия, Монголия и Далечния изток на Русия си остават, но на година по лъжичка така да се каже Кавказ е не по-малко интересен, дори бих казал, че това бе най-интересното ми пътешествие до сега. Разбира се останаха много интересни места за посещаване и се надявам един ден отново да мога да потегля натам.

След това лирично отклонение нека дам малко сухи факти. За 16 дена изминахме 7000 км по следния маршрут:

По време на пътуването си посетихме следните държави/градове:

• Турция – Ерзурум, Карс, Ани, Трабзон
• Грузия – Ахалцихе, Тбилиси, Гори, Местиа, Батуми
• Армения – Гюмри, Ереван, Норатус, Севан
• Азербайджан – Шеки, Баку, Ганджа

Малко информация относно необходимите документи:

• Турция – изисква се единствено валидна застраховка „Зелена карта„.
• Грузия – Зелената карта важи на територията на Грузия, не се изисква виза или някакви други застраховки. Не се плащат такси на границата.
• Армения – при влизане с кола в страната се заплаща сумата от около 100 лева за различни митнически документи (тип „временен внос“), такси и застраховка.
• Азербайджан – необходима ни беше туристическа виза, която от януари 2017-а се издава по електронен път. За нея може да се кандидатства онлайн, издава се в срок до 3 работни дни и струва 24 долара. На границата се заплащат около 50-60 лева за застраховка и други митнически такси.

И последно ще си позволя да дам кратък очерк на геополитическата обстановка в региона, за тези, които не са запознати.

Грузия

на територията на Грузия се намират две сепаратистки републики – Абхазия и Южна Осетия. Конфликтът там започва с разпада на Съветския съюз в началото на 90-те. Причините са основно етнически, като тогава на територията на тези две автономни области се водят войни. След кратката руско-грузинска война през 2008-а година Грузия окончателно губи контрола над тези две републики. Към момента Абхазия и Южна Осетия са признати единствено от Русия, Приднестровието и Нагорни Карабах (които от своя страна също са непризнати републики), Никарагуа и Венецуела.

Армения

страната е в конфликт с Турция откакто получава своята независимост от Съветския съюз. Причината е основно Арменския геноцид, извършен от страна на Османската империя по време на Първата световна война. От 1991-ва до 1994-та година Армения води война с Азербайджан за територията на Нагорни Карабах – тогава автономна област в състава на Азербайджан. Към момента границите на Армения с Турция и с Азербайджан са затворени, като специално на азерската напрежението е голяма и периодично се стига до леки сблъсъци и жертви от двете страни.

Азербайджан

„de jure“ територията на Нагорни Карабах е международно призната като част от Азербайджан, но „de facto“ Азербайджан няма контрол върху тази територия от 1994-та година насам.

И така…след всички тези писания нека започна своя разказ.

Нека представя екипажа. Отляво е моя милост, отдясно моят добър приятел и съквартирант Георги. Тръгнахме от София на 26-ти април следобед и след има-няма 3 часа вече бяхме на

турската граница при Капитан Андреево

Малко след границата спряхме на нещо като пункт, където си мислихме, че биха продавали

HGS стикери,

чрез които да плащаме магистрални такси и съответно да можем да ползваме магистралната мрежа на Турция. Оказа се, че това е някакъв пункт за проверка на теглото на ТИР-овете и единият от двамата души там ме прати да пресека магистралата и да отида до пощенския клон от другата страна. Въпросният човек говореше български. Все още се чудя как така пропуснах да го питам откъде го говори… явно съм приел, че е нормално от другата страна на турската граница да говорят български Не мисля, че беше изселник от България, тъй като говореше по-скоро зле…не ми звучеше като да го е учил в училище. Както и да е, заприказвахме се.

– Накъде пътува?
– Към Кавказ – Грузия, Армения, Азербайджан.
– Ааа, защо Ермения? Там няма нищо. Там жени ‘убави!

В пощата бяха свършили стикерите, така че търчах през магистралата за едното нищо. Както се казва на местна почва „язък!“ Българоговорящият чичо продължаваше с въпросите.

– Какво работи?
– Лекар съм. В „Бърза помощ“ работих. Линейка…иу-иу-иу.
– Ааа, машалла. А аркадаш какво работи?
– И аркадаша е лекар – казах му аз.
– И двама лекар…алл-аах! – възклина той. Много се впечатли

Здрависахме се и се сбогувахме. По-късно намерихме така търсения стикер на една бензиностанция.

Надявахме се да успеем да преминем през Истанбул същата вечер, тъй като бяхме сигурни, че на другия ден сутринта щяхме да изгубим много повече време, борейки се със сутрешни задръствания. В около 22 часа вечерта

Истанбул ни посрещна с интензивен трафик

Лично на мен Истанбул не ми е сред любимите градове, но да се шофира през него вечерно време беше доста впечатляващо. Наистина се чувствахме в мегаполис от световна величина.

Пренощувахме в колата на 50 км след града, а на следващата сутрин станахме рано, тъй като ни предстоеше много сериозен преход през почти цялата държава.

Пътуването през Турция

беше доста живописно. По пътя си минахме през голяма част от Анадолското плато и някои от множеството планини в страната (основно Понтийските, ако правилно се оправям с географията).

Тук е момента

да похваля турците за страхотната им пътна мрежа

В цялата страна има изградена невероятна система от скоростни пътища, позволяващи бързо и комфортно пътуване. Дори и в далечните източни части на страната пътищата бяха с 2 х 2 ленти и аварийни платна. В цяла Турция сме пътували по обикновени двулентови пътища за не повече от 60 – 70 км.

След дълго шофиране успяхме привечер да достигнем първата си спирка –

град Ерзурум

в далечния Източен Анадол. Настанихме се в един евтин хотел и бързо се гътнахме по леглата. Рецепционистът и брат му бяха приятни хора, доста добронамерени и гостоприемни, както може да се очаква в тази част на света. За съжаление комуникацията ни беше доста затруднена, така че не успяхме да проведем кой знае какви разговори.

На следващата сутрин се отправихме за разходка из

централната част на Ерзурум

Една от забележителностите на града бяха т.нар.

Три гробници

За тях явно не се знае много, поне на табелите там информацията беше оскъдна. Предполага се, че най-голямата от тях принадлежи на емир на селджукските турци, който превзема града през 12-ти век.

Да си призная не съм голям почитател на турските градове. Хаотични са ми, но това не е толкова големия проблем… даже си носи някакъв чар. Не ми харесва това, че са много презастроени и то без да се спазва някакво кой знае какво градоустройство. Зелените площи и парковете хич не са им любими също. Освен това от моите наблюдения турците не са народ, който особено много цени културно-историческото си наследство.

Въпросните три гробници се намираха в една стара махала, съвсем близо до центъра на града. Всичко около гробниците беше или съборено, или в процес на разрушаване. Очевидно беше, че и тук ще се строят нови кооперации, както навсякъде другаде в града… както навсякъде другаде в Турция.

Тази джамия стоеше самотна, чакайки участта си.

Изобщо и начинът, по който се представяха на туристите различните забележителности, не ме убеди, че те са някакъв повод за гордост, или че въобще са ценени от турците. Сякаш се запазват единствено отделни големи забележителности с огромно значение за града и за държавата, които няма как да бъдат пренебрегнати. Една такава забележителност е

Cifte Minareli Medrese

– медресето с две минарета.

Построено е през 13-ти век от селджукските турци. Това е най-голямата забележителност на Ерзурум и е изобразена на герба на града. Медресето бе затворено и не успяхме да влезем.

Посетихме

другото известно медресе в града – Якути

. Построено е през 14-ти век от монголските нашественици. След като векове наред сградата е изпълнявала своята функция на духовно училище, днес тук се разполага музей, посветен на турския бит и култура.

Сцена от живота в духовното училище.

Голямата вътрешна зала:

Медресе „Якутие“ отвън:

Един последен поглед към централния площад на Ерзурум, след което бе време да се връщаме към колата и да потегляме.

Градът е известен с това, че тук Кемал Ататюрк официално подава своето заявление за напускане на Османската армия и получава гражданство на Република Турция.

Точно срещу колата ни се намираше едно магазинче за тенджери. Собственикът метеше отпред и много ми се прииска да го помоля за една снимка. Отидох към него и леко му се поклоних, с което исках да го поздравя. Той веднага ми подаде ръка и започна да се представя. Естествено аз нищо не разбирах, а познанията ми по турски се ограничаваха до тогава да му кажа:

– Булгаристан…турист – казах аз, удряйки се в гърдите.
– Машала! – възкликна той.

С мимики и жестове го помолих да застане пред магазина си, за да му направя една снимка за спомен.

Здрависахме се отново и се сбогувахме. Един от многото приятни хора, които ни предстоеше да срещнем.

След Ерзурум се отправихме в посока град Карс

и вече се приближихме до границата с Грузия, която искахме да минем тази вечер. По пътищата правеше впечатление, колко по-различни са тези региони на Турция. От една страна оставаше едно усещане за по-изразена консервативност и религиозност, но от друга стандартът на живот ни се струваше в пъти по-нисък… нищо общо с Истанбул или Западна Турция.

Минавахме през много бедни и запуснати градчета,

а не мисля, че би било пресилено да кажа, че много от селата отстрани на пътя бяха направо мизерни. Мисля си, че може би по тези места вече живееха и доста кюрди, но няма как да кажа със сигурност.

Гледките по пътя продължаваха да са прекрасни. Спряхме за малко, за да разгледаме този симпатичен мост.

Най-култовата пътна табела на това пътуване. Намирахме се на около 300 км от граница с Иран. Този път обаче завихме наляво към Карс. Този път…

Първоначално обаче подминахме Карс, тъй като се бяхме запътили към едно много любопитно и необичайно място. Става въпрос за града-призрак Ани.

Ани

е бил средновековна столица на Армения в периода края на 10-ти, началото на 11-ти век. Бил е процъфтяващ град, наричан „Градът на 1001 църкви“. Освен това се е намирал на пътя на коприната и съответно е бил много развит търговски център. Останките му говорят достатъчно за значението на този град в миналото. Градът бива превзет и разграбен от монголците през 13-ти век, а през 1319-та година става жертва на разрушително земетресение. След това значението му постепенно намалява и градът се обезлюдява окончателно през 17-ти век.

Потънал в забрава, споменът за Ани започва да се възражда през 19-ти век, когато започват първите разкопки в района.

След Първата световна война, когато след светкавична военна офанзива Турция си възвръща контрола над тези територии останките на града са спасени от пълно заличаване благодарение на факта, че главнокомандващият на турската армия в района отказал да се подчини на заповедта да унищожи всичко.

36100 Ocaklı Köyü/Kars Merkez/Kars, Турция

Към момента не се извършват археологически работи на терена и според арменската страна Турция целенасочено оставя мястото да се руши. Личното ми мнение е, че не прави чест на турците фактът, че никъде сред обяснителните табели не се споменава думата „Армения“ или „арменец“. Говори се единствено за „древен град“, „център по пътя на коприната“, „дом на множество етноси и религии“.

Изключвайки историята и политиката Ани е феноменално място, където човек може да почувства духа на едни отдавна отминали времена, както и да се наслади на невероятния простор.

Останките на една от църквите:

Поглед към голямата катедрала и джамията:

Още веднъж голямата катедрала. Невероятно въздействаща и величествена отвътре. Като се замисли човек, че е строена преди цели 10 века.

„Очите на Бог“ в арменски вариант. Голямата катедрала.

Надписи на езика на народа, който по табелите тук не съществува.

Градът се намира на брега на река Ахуриан, която тук образува красив каньон. Реката днес разделя Турция и Армения. На следващата снимка се виждат останките на древен мост, който някога е свързвал двете страни.

Вляво на снимката е Армения, а вдясно – Турция.

Тази страховита табела явно беше загубила вече своята актуалност, така че спокойно продължихме към една малка крепост на хълма, откъдето имаше страхотен панорамен изглед.

По пътя си към тази църква непрекъснато стъпвахме върху камъни, които са изграждали къщите в града. Цялото поле бе посипано с тях.

Заредени с много положителни емоции напуснахме Ани и поехме обратно по пътя към Карс. На тръгване дадох няколко сандвича на едно момче, което продаваше някакви покривки отпред. Той ги взе с искрена благодарност, а в очите му се четеше невероятна тъга и примирения. Неестествено излъчване за 10-годишно момче… определено. Правеше впечатление, че

пътят между Ани и Карс също беше скоростен

с 2 х 2 ленти. Някак не се връзваше такъв път заради Ани и няколкото села преди това. Георги предположи, че най-вероятно идеята е танковете да могат бързо да се придвижат, ако има нужда, и аз съм склонен да се съглася с мнението му.

Изобщо в тези части на Турция на 2– 3 пъти се разминахме с военни конвои. Изглеждаха много респектиращо и двамата с Георги едновременно сме си били помислили, че не бихме се майтапили с тях.

Карс

е най-големият град в тази част на Турция и до преди Първата световна война населението в региона е било предимно арменско. Впрочем в Ерзурум също е имало многобройно арменско население. Исторически землището на арменците се е простирало на територията на шест провинции, обединявани под името „Арменско плато“ или „Арменски възвишения“. По-късно това географско определение се измества от „Източен Анадол“. Сещате се защо…

По време на руско-турската война 1877-78 градът е превзет от Руската империя. През Първата световна война османците си го връщат, но са принудени да го напуснат, заради неблагоприятната си позиция във войната към този момент. Тогава градът и областта се администрират от Първата арменска република, но след кратка светкавична война между Турция и Армения през 1921-ва година арменската страна е победена катастрофално. Сключва се договора от Карс, съгласно който град Карс и областта, както и планината Арарат стават част от Турция, а СССР получава областта Аджария (днес част от Грузия), заедно с черноморския град Батуми.

Качихме се на крепостта.

От там имаше много красива панорама над града:

В долния ляв ъгъл на снимката виждате основната забележителност на Карс – арменската катедрала, известна още като „Църквата на стоте апостоли“. Построена е през 11-ти век, а днес функционира като джамия.

На крепостта се запознахме с един турски военен от Анкара, който като млад е служил в града. Беше малко досаден, но пък беше човека с най-добър английски, който бяхме срещали до момента в Турция. Поприказвахме и накрая той ни препоръча да посетим „грузинската катедрала“. Явно така ги учат в училище, но отново – изобщо не им прави чест на турците така да изопачават историята.

Слязохме от крепостта и се отправихме към центъра за по кафе:

Седнахме в едно типично турско кафене на улицата.

Не устоях да не си открадна един уличен портрет в това кафене.

Време беше да се отправим към Грузия.

GPS-ът ни преведе по малко странен път и излязохме от Карс по някакви второстепенни селски пътища. Това беше страхотно, защото за кратко имахме възможност да станем част от идилията на турския селски живот. Тъкмо беше време да се прибират кравите:

– Мараба!
– Мараба! – отвърнах аз.

Слънцето вече залязваше…

Мария Пеева вече познавате като автор на блога mamaninja.bg, където можете да прочетете забавните й семейни истории, написани с много смях и щипка мъдрост. Но много преди да стане блогър, тя е и дългогодишен филмов преводач и майка на четирима синове. А откакто се помни, е също така и запален читател. Днес я поканихме да...

От изявление по Нова ТВ  главен комисар Христо Терзийски, директор на ГД “Национална полиция” разбрахме днес, че “понякога” е трудно да бъдат заловени извършителите на побой. От това стават ясни две неща: че трети ден нападателите на журналиста Иво Никодимов не могат да бъдаг установени от полицията и че да набият групово човек на публично място през деня в столицата е лесно, но не и да заловиш побойниците.

Мотивът е важен за установяване на вината при всяко престъпление за определяне тежестта на наказанието. Желателно е обаче злодеят да бъде заловен първо. В противен случай мотивът, дори и да стане известен, служи само за поука на бъдещите потенциални жертви, които като правило не си пишат домашното по сюжети от ялови юридически казуси.

Дори и да не е доказан засега мотвът за нападението над водещия на сутрешния блок на БНТ Иво Никодимов, “най-малкото” можем основателно да заподозрем побойниците, че са го разпознали, когато са го били. Все пак той е сред най-често появявалите се от няколко години насам се на екрана на БНТ нейни емблеми. Или , както предполагат от полицията, точно тези тези агресивни екземпляри не са от онези, които гледат телевизия и поради това са заподозрени, че подбудите им били чисто хулигански- ей така, “да набием когото и да било”? Звучи ли ви логично?

Пострадалият Иво Никодимов заслужава всичкото съчувствие, дължимо на бит човек, който не е имал шанс да се защити сам. А дали е нападнат по “някаква причина” именно заради журналистическата му работа, или агресорите “ просто” са видели лесна жертва за помпане на своя престъпен статус като “герои” в очите на някаква банда, е отделен въпрос. Който не издържа проверката на логиката, защото какво престижно има в това да налагаш групово непознат и не особено застрашаващ с външността си обикновен пешеходец.

Позорно е, че побойниците са действали в гръб и в съотношение трима срещу един. Това по-скоро би трябвало да ги закове на стълба на позора в собствените им среди, където вероятно биячеството се котира като висша форма на мъжкарството.

Когато узнаем с какво журналистът Никодимов е разгневил нападателите си – и дали те са изпълнители на нечия поръчка, коментарът ще си заслужи евентуалното продължение в тази насока.

На фона на очевидното безсилие на полицията ( губейки все повече “горещата следа” ) да установи кои са побойниците, проявили особена дързост да извършат престъплението посред бял ден на оживено място в центъра на столицата, въпросът опира до отговора на риторичното питане: ако там и по този явен начин могат да пребият някого ( при това “ не кой да е”) и да се измъкнат като “неизвестни извършители”, какво да кажем за шансовете на обикновените жертви да получат защита от подобен терор по тъмна доба ( или поне възмездие) и не непременно в столицата, нито в нейния център?

Иде реч за уязвимостта на индивида в държавата, която се слави като работодател на най-многобройната полиция на глава от населението в ЕС. Явно не количеството е определящото за качеството на “услугата”.

Остава обаче внушението, че да пребиеш “известен човек” по най-демонстративен начин в сърцето на столичния град е напълно възможна мисия, поради която всеки трябва да си прави изводите как се изказва по казуси, дразнещи субекти, подобни на онези , описани до момента от пострадалия и от полицията като скинари или други носители на уличната агресия. Намекват и за вездесъщите ( по време на националистическа превъзбуда) футболни агитки, някои от които разнасят съмнителната слава на родния побойник и в чужбина.

Не искам да стигам до предположението, че случаят е начин някакви кукловоди да всяват страх в обществото. Обаче си представям достатъчно картинно, как и защо мнозина граждани- “известни” или не, отказват често да се изкажат пред телевизионния микрофон. Знаменитата фраза “предпочитам да не коментирам” , характерна за политици и дипломати в случаите, когато чрез премълчаване по-скоро потвърждават основателността на въпроса, у нас се е превърнала в косвено доказателство за увереността на гражданите в безсилието на институциите да ги защитят.

Предпочитам да коментирам казуса именно по тази причина.

НА СНИМКАТА:  Корените на побойничеството са в древността, както можете да се уверите от увековечаванто на бухалката насред Виена , но това не оправдава безсилието на днешната българска полиция да се справи с мутрите.

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Тазгодишната „дузина на Man Booker“ – списъкът с номинирани за наградата за художествена литература Man Booker, обещава много сериозна битка. Продължаващите напред заглавия бяха обявени в сряда вечер, а сред авторите, които ще се борят за престижното отличие, са американецът Пол Остър, живеещият в Лондон пакистанец Мохсин Хамид, индийката Арундати Рой, американският майстор на разказа Джордж Сондърс, Зейди Смит, Камила Шамзи...

Пламенната ми връзка с Япония започна като любов от пръв продължителен поглед, който отместих чак години по-късно, само за да се върна отново към нея с ясно съзнание. Като малка бях от онези деца, на които всичко им омръзва изключително бързо – всяка играчка, всяко детско филмче, всеки спорт… Докато не открих Япония – толкова...