07/30/17 12:21
(http://patepis.com/)

Моето пътуване в Америка (2): През Орегон към Сиатъл, Вашингтон

С Георги тръгваме на гости в Америка. Започнахме с Калифорния, а днес пре Орегон ще стигнем Сиатъл във Вашингтон

Приятно четене:

Моето пътуване в Америка

Едно неочаквано приключение

част втора

През Орегон към Сиатъл, Вашингтон

Моята най-голяма авантюра в живота

В Сиатъл, от 2012 г. живее Камелия, моя колежка с която работихме в в Актив-К ООД. Де юре и бях работадател, защото бях съдружник, но де факто бяхме прекрасни колеги и работихме заедно по много проекти. Още от България се бяхме разбрали, че ще отида до Сиатъл да се видим и да и погостувам една седмица.

Митко ми беше резервирал кола от фирма Еnterpise в Анахайм, скромна КИА Рио, срещу сумата от 127 долара за седем дни. Приготвих аз багажа и подаръците за Сиатъл – разбирай шише ракия, шише вино, Девисил сушен и семена за посев от Девисил и разбира се 10 книги от български автори!!! В неделя в десет сутринта отиваме в Анахайм да вземем колата. Поради липса на Киа Рио, ме попитаха дали бих желал да доплатя 11 долара и да получа FORD EDGE, огромен джип, клас Титаниум натъпкан с всякакви екстри и най-вече със спортен режим. Митко подписа някакви документи, връчиха ми ключовете и така се започна…

Така се сбъдна една моя мечта, да карам американски автомобил

Ще се отплесна малко за да обясня тази моя мечта. В далечните соц времена, разрешаваха на висшият състав от морският ни флот да си докарат по една западна кола!!! И така в нашата прашна тогава махала се появи един червен Форд Мустанг. Чудо на чудесата. Всичко хлапета по цял ден висяхме около колата и мечтаехме и така цели петдесет години… но моята мечта стана реалност.

Трябваше да измина 1200 мили до Сиатъл, разделени на два етапа от по 600 мили.

Нощувките по пътя за отиване и връщане бяха резервирани и моята първа цел бе Рединг, град в Северна Калифорния на границата с Орегон.

Маршрутът е Анахайм – Лос Анжелис – Сакраменто – Рединг.

Картата е на телефона ми. Взехме си довиждане с Митко и потеглих по Интерщанската магистрала № 5, която започва от Мексико и завършва в Канада. Не магистрала, магистралище. Колата е перфектна и скоростта не се усеща.

Наближавам Лос Анжелис и следва първото премеждие

Поради ремонт на магистралата ни свалиха в северната част на града. Знаци колкото искаш. Трябваше да завия по седемнайста улица, но не се бях престроил и тръгнах напред. Добре, че в колата има компас и установих, че се движа на запад, вместо на север и така неусетно стигнах 29 -та улица

във вътрешността на едно мексиканско гето

Щъкат безброй опърпани дечица, хората по тротоарите бяха омърлушени и както се казва имаше много съмнителни фигури. За спиране изобщо не можеш да си помислиш. Намерих първото възможно място и направих обратен завой. Стигнах до заветната 17-та улица и тя ме изведе

отново на магистралата

Дългият път беше пред мен. Бях предупреден, че

между Лос Анжелис и Сан Франциско има едно много миризливо място

Но дотогава покрай пътя имаше огромни плантации с цитруси и плодни дръвчета, които ми бяха непознати. Виждал съм безброй пъти покрити с мрежи лозя в Гърция, но не бях виждал хиляди декари дръвчета, които също бяха покрити.

След стотина мили, както бях предупреден се усети миризмата и изключих климатика и външният въздух. В дясно от магистралата се откри едно

безкрайно поле с навеси и добитък

По мои груби сметки имаше поне 100 000 крави, че и повече. Тази гледка продължи десетина мили.

Пътуването в Северна Калифорния е общо взето скучно

Пейзажът е монотонен и освен плантациите липсва друга растителност. Магистралата минава далечко от Сан Франциско и продължава към

административната столица на Калифорния, Сакраменто

Нищичко не знам за този град освен, че през него минава едноименната река, която се оказа доста внушителна. Естествено спирах на много подкрепителни пунктове и бензиностанции. Като казах

бензиностанции,

едно малко отклонение. На тях първо плащаш с дебитна или кредитна карта и рядко кеш и чак тогава се отключва колонката. Ако си оставил повече пари, а заредиш по-малко гориво, защото резервоарът не е поел повече, парите моментално ти се връщат. На част от бензиностанциите има безплатно кафе или плащащ едно и може да си доливаш колкото искаш.

Продължавам към Рединг през пустоща на Северна Калифорния. Стъмни се, но по магистралите всико е в котешки очички, всеки изход е осветен от соларно осветление и се кара без проблеми и въпреки всичко след като влязох в

Рединг,

трябваше да намеря Изход 681, но зяпайки нощният град се озовах на изход 702 за огромното езеро Шаста Лейк. Звъннах на Митко и му казах каква е ситуацията. След малко ме потърси и ми каза: А сега се върни 20 мили назад, което естествено направих и вече без проблем намерих Мотел 6.

Вече бе станало 23,30 и легнах да поспя, че на следващият ден ме чакаха още 600 мили до Сиатъл. И се сетих за Джак Керуак: „Предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот“.

В шест сутринта потеглям отново!

Пресичам границата с Орегон

изкачвам една планина и се озовавам на Пампорово, но без хотели. Невероятна природа, езера, реки, снежни върхове и вулкани. А въздухът е кристален. И така американското Пампорово продължава цели 550 мили, чак до Сиатъл. Пълна идилия, стада овце, кози, крави и табуни коне. За първи път през живота си видях знак „Внимание пресичат мечки“!!!

Огладнях и на първият попътен изход слязох от магистралата. Озовах се в едно старинно градче – планински курорт. Бе пълно с антикварни магазини и прекрасни малки ресторантчета. В една старинна сграда се помещаваше клон на Масонската ложа. Прияде ми се пица и влязох в първата изпречила се на пътя ми. Едно усмихнато девойче веднага изприпка от към кухнята и ме попита какво желая. Не бях ял пица Пеперони. Там се поръчваха по размер – 8, 12 или 16 инча. Поръчах си една 12 инчова и кола без лед. Там просто се оливат с леда:)))

По стените имаше хубави картини и стари вестници и докато чаках пицата направих доста снимки. Преди да е готова пицата девойчето ми предлагаше кафе и вода. Хапнах си добре. Пицата беше много добра. Поразходих се още малко и отново на път.

Разкошната природа нямаше край

Езера, известни и неизвестни реки, тучни ливади и крави, като от шоколада Милка.

Пресякох река Маккензи

тя е едно от съкровищата за отдих на държавата . Това е примамка за рибари, бяла вода, бързи фанатици и планински колоездачи , които искат да оспорят McKenzie River Trail . По нейната дължина са няколко уединени планински курорти , предлагащи спокойствие , уединение и удобна среда . Река Маккензи е дълга около 1738 км . Или 1080 мили. Но това не е онази река Юкон или МакКензи в Канада, описана великолепно от Джек Лондон.

Напред ме чакаше Портланд – голям промишлен и търговски център в Северо западна Америка. След доста мили каране, се видяха небостъргачите на града и най-вече величествената

река Колумбия

Колумбия води началото си в канадската провинция Британска Колумбия, в Скалистите планини, в място, известно като „Долината на хилядите върхове“. Тя изтича от северния ъгъл (50°17′35″ с. ш. 115°51′28″ з. д.) на езерото Колумбия на височина 820 м. В своите първи 320 км реката тече в северозападна посока през езерото Уиндърмир и язовира (езеро) Кинбаскет. На 52°07′ с. ш. 118°28′ з. д., реката заобикаля северните разклонения на планината Селкирк, рязко завива на юг и тече през т.н. регион Биг Бенд, преминавайки през езерота Ревелсток и Ъпър Ароу. При град Касългар приема от ляво големия си приток река Кутеней и на 17 км южно от град Трейл, при устието на левия ѝ приток река Панд Орей, напуска територията на Канада и навлиза в щата Вашитгтон на САЩ.

Дължината ѝ от 1 953 км. ѝ отрежда 5-то място в Канада и 7-мо в САЩ. Дължината ѝ на територията на Канада е 801 км, като протича през провинция Британска Колумбия, а останалите 1 152 км преминават по територията на щатите Вашингтон и Орегон в САЩ. Реката е втора по пълноводие в САЩ след Мисисипи, 4 пъти по-пълноводна от Колорадо, 15 пъти от Сакраменто и 100 пъти по-пълноводна от Рио Гранде.

По нататък реката тече най-напред в южна посока, след това при устието на левия ѝ приток река Спокан завива на запад, след устието да десния ѝ приток Оканоган на юг, а при вливането на река Уенатчи – на югоизток. В тези изброени участъци реката тече през дълбоки каньони, проломи и дефилета пресичайки Колумбийското плато. След устието на най-големия си приток река Снейк (ляв), реката рязко завива на запад, служейки за граница между щатите Вашитгтон и Орегон (497 км), пресича Каскадните планини и се влива чрез широк 5 – 10 км и дълъг около 50 км естуар в Тихия океан на 46°14′39″ с. ш. 124°03′29″ з. д..

Откривателят на устието на реката, американският мореплавател Робърт Грей през 1792 г. доказва, че реката е плавателна за морски кораби. Корабоплаването по реката започва официално през 1836 г., когато параходът „Beaver“ се изкачва нагоре по реката до днешния град Портланд. След 1850 г. започва масово корабоплаване по реката, което дава мощен тласък за икономическото развитие на региона. Поради обилието на теснини и прагове дълго време корабоплаването се извършва на отделни участъци от реката, докато не са построени обходни канали, които заобикалят плитчините и праговете. След построяването на тези съоръжение големи морски кораби се изкачват до Портланд, а плиткогазещи речни кораби на 450 км нагоре от устието на реката. По река Снейк корабоплането също е възможно за малки плавателни съдове до град Луистън в щата Айдахо.

Колумбия

Един от главните товари, превозващ се по реката е пшеницата, отглеждана на големи площи в басейна на реката и предназначена главно за износ. Около 40% от изнасяната от САЩ пшеница се транспортира по течението на реката.

През 1775 г. испанска правителствена морска експедиция с три кораба е натоварена с мисията да изледва западните брегове на Северна Америка и да осъществи връзка с руските заселници в Аляска. Моряците от един от трите кораба, командван от Бруно де Есета на 46° с.ш. забелязват силно течение от към сушата и голямо количество мътна вода и Есета записва в корабния дневник, че на това място вероятно се влива голяма река. Вероятно испанците или не обръщат внимание на голямото откритие, или го засекретяват дълбоко, така че устието на река Колумбия е необхидимо да бъде открито вторично.

Същата история се повтаря и 17 години по-късно, през април 1792 г. когато известният английски мореплавател Джордж Ванкувър, изследвайки западното крайбрежие на континента забелязва бяла линия от скали и прибой, но също не обръща особено внимание на това явление[2]. Няколко дни по-късно в края на април, Ванкувър се среща с американския морски капитан Робърт Грей, който твърди че на същото място е открил устието на голяма река и 9 дни се е опитвал безуспешно да навлезе в нея. На 12 май 1792 г. Грей се завръща отново до устието на реката, изкачва се на 21 км нагоре по нея, на 18 май тържествено обявява новооткритата река и земите около нея за американско владение и назова реката по името на своя кораб „Колумбия“. През октомври същата година Ванкувър, притеснен от откритието на американците изпраща най-добрия си офицер Уилям Робърт Броутън да провери откритието на Грей. Броутън се изкачва на 160 км нагоре по реката до устието на река Сънди и формално обявява реката и районите около нея за британско владение.

След това лирично отклонение за Великата река, навлизам в

Портланд

Магистралата преминава почти през центъра – Даун тауна. Огромни кораби се качват по реката към още по-голямото пристанище. От магистралата се виждат и двете стъклени кули, забили върховете си в небето. На излизане от града минавам през арката на Портланд – огромен стоманен мост с безкрайна дължина.

След Портланд, привкусвах близостта на Сиатъл, градът на Боинг и Старбъкс и най-вече на Майкрософт. Пейзажът е неизменно същият,

ненапразно щата Вашингтон е наречен Евъргрийн

Само в далечината изпъква един заснежен вулкан с височина 4 хиляди метра. Представете си един огромен конус в искрящо бяло през цялата година.

С наближаването на Сиатъл, магистралата се разширява и съответно трафикът е голям. На десетина мили от града се забелязва централната част с кулата и небостъргачите в административният център. Влязох в

Сиатъл

в 17 часа от към юг и трябваше да стигна до северен Сиатъл. Градът е разположен по оста север-юг, така че ми трябваше един час да стигна до изход 174, 130-та стрийт една миля напред, завой надясно и ето ме на Линден авеню. Спирам в дворът на жилищната сграда и моите приятели са вече на терасата и ме чакат. Прегръдки, целувки, кратко разтоварване на багажа и вече сме в големият за нашите мащаби апартамент.

Ракията веднага се слага във фризера, да си почине от пътя и почваме сладки приказки, все пак не се бяхме виждали от шест години. Веднага се сприятелявам с най-малкият член на семейството и единственият американец по документи – Самуил, Сами на годинка и половина. Лъчезарно детенце. Програмата беше направена и обсъдена подробно на чаша ракия и шопска салата и както Камелия ми беше обещала, много сьомга, вкусно приготвена от нея.

На другият ден сме в

Музеят на авиацията,

изграден върху терена, където е бил първият завод на Боинг. Входът е 16 долара, но и 116 да беше, това преживяване не бе за изпускане. От самолета на братя до Райт до първият и единствен екземпляр на Боинг 787 – Дриймлайнер. Четири часа обикаляне

без крака останахме, но с пълни души.

Всякакви видове бойни и пасажерски самолети умело подредени в безбройните зали. На едно открито пространство бяха големите самолети. Всякакви модели на Боинг. Там бе и президентският самолет на Никсън. Естествено, че влязохме вътре и го разгледахме обстойно от сейфа за ядреното куфарче, до президентската тоалетна. И тук работеха множество доброволци – възрастни авиатори, които само чакаха нашите въпроси. Най-отпред беше истинският Б – 29, хвърлил ядрените бомби над Хирошима и Нагазаки. Тъжен факт, но историята трябва да се съхранява.

В една двуетажна зала бяха строени самолетите участвали в двете световни войни. Приглушено осветление и само се чува звукът на излитащи и кацащи самолети, стрелящи картечници и взривовете от бомбите. Внимание бе отделено и на Съветската авиация – Миг-15, Миг – 19, Миг- 21 и Як. Направих си снимки в един боен самолет. Едва влязох в кокпита, а бойните пилоти не знам как са изкарвали с часове вътре. За спомен пуснахме няколко цента в една машинка, която прави от тях чудесни сувенири. Избираш си самолетче, тя сплесква монетата и вади гравираното самолетче. Има и ръчни машинки. Завърташ една манивела и ола сувенира е готов. След този маратон, се нуждаехме от почивка.

Във вторник, както беше по план тръгнахме за един разкошен водопад на 50 мили южно от Сиатъл. Преминава се край Белвю, нов модерен тузарски град. Но

за водопада

Там преди двадесет и пет години е сниман сериалът Туин Пийкс с Шерилин Фен. Спомняте си го – „Совите не са това, което са“, култова фраза от филма. Хотела в който са снимани вътрешните кадри е зад водопада. Американците са превърнали това място в туристическа атракция с прекрасен парк, информационен център, стилно кафе и магазин за сувенири.

Денят бе прекрасен и във водната мъгла на величественият водопад грееше прекрасна дъга. Имаше много туристи и даже помолих една симпатична японка да ми направи снимки. По едно стръмно пътче се слиза до реката, която е пълна с пъстърва. Потърсих кошче за боклук и естествено намерих такова, но как се отваря? След обстоен преглед установихме, че има един малък процеп в който трябва да си пъхнеш дланта, да натиснеш едно чопче и воала, капака може да се вдигне. Коша е здраво хванат за земята и не може да се помръдне. Цялата работа е, че е направен така заради мечките в района !!! На паркинга до реката има тоалетна, която бих искал да я направя горска хижа. На снимката никой не вярва, че това е WC:))))

Насладихме се на разкошната природа и се отправихме към Сиатъл, защото моите приятели бяха резервирали маса за обяд в ресторанта на кулата Спейс Нийдъл – емблемата на Сиатъл.

Спейс Нийдъл (Space Needle)

е най-известната забележителност на северозападното тихоокеанско крайбрежие на САЩ и символ на град Сиатъл, щата Вашингтон. Кулата се намира на територията на изложбения комплекс Seattle Center, който е бил изграден по случай Световната изложба 1962 година, по време на която ежедневно е била посещавана от 2,3 милиона души. Понастоящем Спейс Нийдъл е частна собственост.

Space Needle е кула висока 184 метра и широка 42 м. Тя тежи 9550 тона и е построена така, че да удържа ураган със скорост на вятъра до 320 километра в час и земетресение до 9,1 по Рихтер. Кулата има и 25 гръмоотвода. Основни нейни атракции са наблюдателната площадка, изградена на височина 159 метра, ресторантът Sky City и магазинът за подаръци, включени в този туристически комплекс. От върха на кулата може да се види не само центъра на град Сиатъл, но също така Каскадните планини, вулкана Маунт-Рейнир, залива Елиът и окръжаващите го острови.

Докато паркираме джипката се сетих, че имам поръчка да отида до болницата, където е сниман филмът „Анатомията на Грей“. За голямо съжалиние на моята приятелка от Германия се оказа, че сграда има, но не е болница. Съмсем близо до кулата се намира централата на една от телевизиите в Сиатъл, която е използвана за декор на филма. Лъскава фасада и хеликоптерна площадка на покрива:))))

Направих снимки и се запътихме към кулата, която е на триста метра. Асансьорът ни отвежда на 159 метра височина до ресторанта. Настаниха ни на маса до прозорците и всичко както си му е редът. Скъпичко е, но е фантастично. Американски бургер – 29 долара, бира – 8 долара. Едно завъртане на ресторанта продължава 40 минути. След две обиколки приключихме с обяда и се възползвахме от екстрата, да се качим на откритата площадка за наблюдение безплатно. Времето беше слънчево и панорамата бе прекрасна. В подножието на кулата в посока запад се намират двете сгради на фондацията „Бил и Мелинда Гейтс“. Красив и стилен архитектурен ансамбъл. Поизморени с неудоволствие си тръгнахме, но Сами трябваше да спи.

В сряда Ками е на работа и ние с Руслан и Сами поехме към шлюзовете на Сиатъл. Пътьом се отбихме да разгледаме

Индианският културен център

Някак си успях да се докосна до бита и душевността на древният народ на Америка. Към културният център има и училище разбира се. Заснех почти всичко и към шлюзовете.

Балард шлюзовете

са били построени през 1911 г. , за да може с лодки да се прекарват въглища безопасно между външните водите и езерото Вашингтон , На Балард можете да видите чудесна гледка към преминаващи кораби и сьомгата , която преминава през рибарници ключалките „, които можете да видите през стъклените панели .

Голяма атракция са. Те са входът от Тихият океан към Голямото езеро. Пълно е с туристи и ученически групи. Зрелището наистина е внушително. Успях да видя и двата етапа. Шлюзовете са така изградени, че не допущат смесването на сладката и солената вода. Има и специално изграден канал от където да преминава сьомгата от океана към езерото. Времето взе да се влошава и побързахме да видим и плажа на Сиатъл. Хубав голям плаж с приятен пясък, нооооо не става за къпане бе хора. Голям студ е тоят океан, не е за нас изобщо:))))

Два следобеда със Сами бяхме на

езерото Биттер Лейк,

до сами жилищната сграда в която живееха моите приятели. Теам е пълно с гъски и патици и пъстърва разбира се. Запознах се с украинци, които от 20 години са в Сиатъл, с един арменец и с възрастни сърби. Приятни хора и общителни. Дружето от Сърбия ми позволи да се пробвам с въдицата и късмета на начинащият проработи. Още с първото хвърляне изкарах една триста грамова пъстърва !!! Най-довелен беше малкият Сами. Всички му се радваха от сърце.

Времето с приятелите минава неусетно и дойде време да тръгвам обратно за Калифорния. В събота рано сутринта поех към Ред Блъф – малко градче в Северна Калифорния, където щях да нощувам.