За първи път от началото на 2018-та година на днешната сесия на енергийната борса цената на електроенергията за утре у нас е НАЙ-НИСКА на континента. За съжаление, обаче, това не променя факта, че България остана №2 по НАЙ-ВИСОКА ЦЕНА, з...

“ПРО & АНТИ”, брой 2, (12-18 януари 2007 г.), стр. 6.

Един малко известен факт

ОТБРАНИТЕЛНИЯТ ПЛАН

от Д-р Михаил Кръстев, Пловдив

През декември 1991 и януари 1992 имах удоволствието да гостувам в дома на големия български български родолюбец Стефан Маринов – в хубавия Мюнхенски квартал Енглише гартен. Може би трябва да спомена, че на времето бях един от създателите на СДС в Пловдив и от октомври 1990 до октомври 1991 участвах във временната управа на града. За по-младите – това беше първото участие на СДС в местната власт. Получих поканата да му гостувам, след като приключих работата си в Общината.

Имахме много интересни срещи – с част от българската емиграция в Мюнхен, с депутати от ХДС в Бундесратите /провинциалните парламенти/ и Бундестага при едно вълнуващо пътуване из страната. Тогава имах дълга среща с Рита Зюсмут.  Един от най-силните ми спомени от това пътуване е срещата с Барон фон Линден – лидер на ХДС в една от провинциите.На вечерята в замъка му присъстваха и неговите родители. Оказа се, че по време на войната баща му – като офицер от Вермахта – е бил в България. Няма да забравя думите му към мен:

“Добре дошъл в къщи, българино! През Втората световна война война България беше единствената държава, в която ни посрещнаха и ни изпратиха с цветя. Ние помним и ценим това!”

Основните въпроси, които ми задаваха на различните срещи, бяха какво представлява СДС – коалиция от какви партии е, кои са лидерите им, какви са платформите и целите им. Това беше лесно за обяснение. Но винаги ми ставаше неудобно от въпроса: “Как може водачът на антикомунистическата опозиция в България Жерю Желев да твърди, че е марксист?” Питаха ме почти навсякъде. Голям срам брах с Желю. Отговарях, че най-големият доказан антикомунист в България е Илия Минев, но за съжаление не е допускан до властта.

Тъй като – за съжаление – Стефан Маринов не е достатъчно известен на българската общественост, ще кажа няколко думи за него. Политик, историк, литератор – живот, отдаден на борбата с комунизма. В цяла България  е изнасял лекции и е чел беседи, в които е предупреждавал какво я очаква при една болшевизация. Каквото е предричал, това е станало. Бил е приятел със застреляния от комунистите Сотир Янев. Напуснал е България в първите дни на септември 1944. Участвал е като секретар в Задграничното правителство на проф. Александър Цанков във Виена през 1945. После отива в Германия и 25 години е бил Съветник на Франц-Йозеф Щраус за Източна Европа. Носител на най-високите германски ордени. В кабинета му по стените имаше снимки в рамки с Хелмут Кол, Маргарет Тачър и Роналд Рейгън.

През 1981 Стефан Маринов издава в Мюнхен книга, за която се приема, че е един от факторите, повлияли на Роналд Рейгън да предприеме твърд курс към Москва. Книгата се казва “Най-мощниятъ съюзникъ” – имам я с автограф и посвещение. Издадена е под името Стефан Троянски  – като предпазва мярка. В нея описва положението на поробените от Кремъл европейски народи и доказва, че те са най-големият съюзник на Свободния свят в борбата му с комунизма. За отбелязване е, че той е един от малкото хора, предрекли края на комунизма в рамките на ХХ век. При връщането тук предадох 20 екземпляра от книгата на Стефан Савов – тогава Председател на Народното събрание. Тези 20 екземпляра нито се чуха, нито се видяха, уви.

В дългите си разговори със Стефан Маринов научих един интересен факт, който е малко известен на българското общество. Стефан Маринов разказваше следното:

“Щабът на всяка армия изработва нападателни и отбранителни планове. Това му е работата – особено по време на война. По време на Втората световна война в Генералния щаб в Министерството на войната беше направен много добър Отбранителен план – за защита на България от болшевизма. Който стана много актуален след загубата на германците при Сталинград. Червената армия идваше към нас. Бяха изградени две отбранителни линии. Първата се приемаше за слаба – река Дунав, но втората беше много трудно превземаема – Стара планина. На всички проходи бяха построени бетонни бункери, които да ги пазят. Такива бункери бяха построени и по Черноморското крайбрежие.  Разчиташе се на два фактора. Първият – че руснаците бързат за Берлин и при оказана съпротива ще се задоволят със Северна България. И вторият – че българската войска беше отлично подготвена – нахранена, облечена и обута. Добре въоръжена, с висок патриотичен дух и водена от образовани и способни офицери.

За защита от настъпващата  Червена армия и прилагането на този Отбранителен план настояваше генералитетът – Иван Вълков, Кочо Стоянов, Никола Михов и други – особено очерняни и охулвани в писаната от комунистите история. Вето върху изпълнението му сложи Принц Кирил, който за благодарност /след няколкомесечните разпити на Регентите в Москва/ също беше разстрелян.

Ако този Отбранителен план беше изпълнен, по време на Студената война поне Южна България щеше да остане свободна. Като Корея например.

Този Отбранителен план трябва да е някъде в Държавния архив, ако не е унищожен или отнесен в Москва. Хубаво ще е, ако бъде намерен  и представен на обществото от военните историци, защото е едно срамно бяло петно в новата ни история.

Share on Facebook

Share on Facebook

Миналия петък зелена евродепутатка изказала мнение, на което не си заслужава да се обръща внимание. Но не щеш ли, цяла българска политическа партия (ВМРО) и цял български министър (Боил Банов) се ангажираха с реакция на това събитие и вече стана невъзможно да го игнорираме.

Работата била следната. Депутатката гледала рекламния клип на българското председателство и се възмутила от това как в него се намеква, че „не“ може да значи „да“. Тоест, ако дойдете в Българя, пожелаете да вършите скверни дела и ви кажат „не“, то вие трябва да разбирате „да“ и да ги вършите. В частност, ако красива жена ви каже „не“, сваляйте ѝ направо гащите, защото тя всъщност ви е насърчила с „да“. Ето това е логиката на зелената депутатка и трябва да признаем, че е напълно права. Клипът е дискриминиращ и политически некоректен.

Но той е такъв не само в частта си с мълчаливото съгласие. Депутатката е пропуснала да види още редица скандални моменти, заради които клипът трябва да бъде незабавно спрян от излъчване! Нека ѝ помогнем да се ориентира.

Има, например, един кадър, в който героите на рекламата галят коне. Това е неприкрит призив към сексуално насилие над животни, още повече когато действащите лица не са заявили изрично своята зоофилска джендър ориентация. Ако я заявят (което е тяхно свещено право), нещата стават съвсем други, но те не са.

Веднага след това хвърлят камък във водите на някакво езеро. Те ум имат ли?! Ами ако точно в този момент жълтокореместият старопланински воден охлюв хвърля хайвера си?! Нали ще нарушат спокойствието в неговия хабитат и ще смутят размножителната му дейност, като с това застрашат равновесието в екосистемата?! Какво излиза? Че клипът на българското председателство призовава към унищожаване на природата – ни повече, ни по-малко!

Кадрите с лифтовете пък вече са откровен лобизъм! Аз оставам онемял от учудване как набитото око на зелената депутатка е пропуснало да регистрира тази груба манипулация в услуга на българския олигарх Цеко Минев. Колко дървета е изсякъл той, колко еделвайси е оплевил, за да трупа необезпокояван милионите си. Това ли рекламира България в качеството си на председател на Съвета на ЕС?

Гайдар. Това е отвратително. Някакъв тъмен балкански субект изпълнява примитивната си музика на одрана коза. Трябва ли една държава да стане председател на Европа, за да агитира в подкрепа на насилието над животни?

И какъв е този алкохолизъм? Героите на клипа не стига че се наливат с червено вино, но трябва да се наливат и с бяло. Те не знаят ли, че пиянството е главната причина за домашното насилие над жени? Дали с рекламния си клип България не отправя скрито послание, че всъщност няма никакво намерение да ратифицира Истанбулската конвенция?

Да не говорим за разните там носии, кукери и нестинари. Добре че не показаха как Крум Ювиги пие от черепа на Никифор, защото оттам до Фердинанд на Чаталджа има само една крачка и като нищо можеше да си озвучат клипа с „Шуми Марица“. Фашисти!

Но най-ужасното е, че се показват няколко църкви, в една от които героите даже влизат. Аман от това християнство! Всеки намек за него е реклама на Инквизицията и кръстоносните походи, атентат срещу правата и свободите на индивида! А когато рекламираните църкви са православни, това си е направо троянски кон пред портите на демокрацията! Как може зелена евродепутатка, девето дете от 13 в мюсюлманско алжирско семейство, да пропусне това!

Една истинска зелена евродепутатка би трябвало от целия скандален клип на българското председателство да остави само кадрите с велосипедите и ветрогенераторите.

Извън кръга на шегата, ще си позволя съвет към българската политическа партия (ВМРО) и българския министър (Боил Банов): не падайте на персоналното ниво на депутатката и не обсъждайте нейните компетентност и адекватност, които очевидно са нулеви. По-добре я накарайте да отговори дали с оценката си изразява позицията не Европейските зелени и в частност на родната си партия „Европа Екология Зелените“. Защото, ако не беше член на Европейския парламент, никой нямаше да се интересува от мнението ѝ, но когато е, от нея се очаква да се държи по-зряло и отговорно. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Книгите и телевизията често стават жертва на стереотипа за кучето и котката – смята се, че никак не се долюбват и е препоръчително да не ги събирате на едно място. В последно време обаче имаме удоволствието да гледаме на малкия екран редица продукции – от фентъзи, през исторически, до адаптации на най-нашумелите романи и поредици, които напълно...

Гледайте на живо от литературен клуб „Перото” първата за годината дискусия от поредицата на Националния център за книгата към НДК под надслов „Съвременната българска литература в контекста на европейската модерност“. Участват Михаела Петрова – ръководител на Национален център за книгата, проф. Амелия Личева – преподавател по „Теория на литературата” в СУ „Св. Климент Охридски” и член...

Съвсем наскоро открит астероид - '2018 BD' , прелетя покрай Земята само на разстояние около 38895км .

Магда Сабо. Вратата. Хвана ме и за миг не ме остави. Болезнена и лекуваща. Сурова и красива едновременно. Човешка и нечовешка едновременно. Ювелирна и дълбока.

Емеренц, вечно работещата и невярваща жена, носеща тайни и раздаваща, е в центъра на романа. Пазителка на  ключовете към човешкото, отвеждащи към дълбоките ни, мразовити , митични съществувания. Плътен текст, детайлен и жилав. 

Благодаря за вероятно не лекия превод на Нели Димова и за великолепната корица на Дамян Дамянов, както и на Колибри, която правят романа достъпен и за българския читател.

Препоръчвам.

 

 

Когато еврокомисарката Мария Габриел успя в рамките на часове на два пъти да се възхити възторжено от своя Пръв държавен и партиен ръководител ( както величаеха Тодор Живков подмазвачите му)  Бойко Борисов – веднъж в предаването “Панорама” на 23-ти декември миналата година и втори път в ранните часове на 24-ти в предаване на БТВ, оприличих поведението й като нещото, което по времето на комунизма се наричаше “култ към личността”. Но все пак отворих скоба с място за “симпатия” към младата Габриел, която прелива от благодарност към Борисов, вместо да е обратното поради очевидната разлика в образователно-лингвистичния багаж на двамата в полза на дамата.http://ivo.bg/2017/12/23/ще-се-оправим-когато/

Днес пред ТВ “Европа” Мария Габриел отново се подмаза на Борисов. В дълъг монолог ( под формата “интервю”) тя обясни непоколебимата си вяра в неизменните бъдещи големи успехи на България с “последователната политика на премиера Борисов”.

Така се говореше в НРБ по шаблон, когато трябваше др. Живков да бъде обявен за причинител на нашето всеобщо щастие – освен “последователна”, неговата политика биваше също “мъдра”, “далновидна” и “ленинска”.

По ирония на съдбата в началото на 90-те години от репортер се оказах главен директор на БТА ( по волята на колегите ми, декларирали с масова подписка искането си да бъда назначен на този пост). Заварих грижливо почистен от документи директорски кабинет. Една единствена папчица беше оцеляла като по чудо от “чистката”, но и тя, в своята самота, говореше доста изразително  за изразите на отминалото ( както си мислех тогава) време.

Папчицата съдържаше отпечатани бланки за изпращане на поздрави до важни другари в републиката. Оставени бяха празни места в шаблона само за имената и повода за поздравите , но не и за епитетите, прикачвани към тях. Колкото по-важен е бил адресата, толкова по-висока степен оценка чрез съответния епитет му се е полагала: от простото “ уважаеми”, през “скъпи”, до всякави превъзходни степени, каквито нормалността не би приела, но бяха неизменна част от йерархичната система на раболепието по времето на комунизма.

Както виждаме, този “табиет” се възражда спрямо все по-скъпия ни Пръв партиен и държавен ръководител. Но за  да не си помислите, че персонализирам и че нещо съм фиксиран върху личността на еврокомисарката, трябва да отдам дължимото и на други дейци на култа към Борисов.

Не, не познахте, изобщо няма да споменавам (бившия какво ли не) Георги Марков и настоящ главен придворен ласкател на Борисов, според когото само “комплексарите не харесват Бойко”. Нито ще ви занимавам ( отново) с буквално разюзданите панагерици за Борисов в жълти проправителствени сайтове, в които тече благородно (пост)социалистическо състезание кой автор- подписан с името си, разбира се, за да се види от обекта на обожанието им- ще напише по-славна ода за Геополитика, Международния фактор Бойко.

Заплюйте ме като комунист ( латентен, прикрит, мимикрирал, възродил се, недоубит, мутирал и т.н.), обаче се осмелявам да твърдя, че поне в рамките на собствения ми живот в епохата Живков такова безсрамие в хвалебствията за Първия може да имало по събрания и прочее сборища, но в писмен вид подмазвачите се опитваха все пак да не се опозоряват до такава степен.

Най-големият поклон към Борисов стори днес по БНР Андрей Райчев, който иначе се самоопредели като …негов критик. Скъса се да употребява превъзходната степен. За него Борисов е нищо по-малко от Уникален. И понеже от уникален няма превъзходна степен, Райчев се изхитри да го оприличи направо на самия Тодор Живков- толкова успешна му била на Борисов политиката ( международната напоследък- иначе Райчев обича да посочва уникалността на тройното премиерстване на Борисов, “забравяйки” , че опортюнистът и професионален превратаджия Кимон Георгиев също е управявал три непълни мандата като премиер – за “мандатите” на Живков да не говорим).

И друг път съм отбелязвал: любимата купешка дума на късния Живков беше “магистрално”. На ранния Борисов предпочитанията все водеха до “магистрали”. Сега образите на двамата вече се сливат и на терена на международната борба за мир между народите, на който тепих, според ласкателите, Борисов е обречен да победи злото, защото е носител на доброто ( и на шести дан като каратист със съответния колан, подарен му лично от японския премиер Шиндзо Абе в София тази седмица).

Ще рече някой: все е по-добре да си имаме за вожд носител на черен колан, отколкото носител на ордени “имени Ленина”. Така е. Търпим развитие в култивирането на култовете си. Което си е истина, истина е.

Днешният ни вожд може да уплаши лично някой тракийски войн, както отбеляза неговият ласкател Доналд Туск, както и да набие в буквалния смисъл повечето си критици. Това е магистрално предимство в една страна, в която уважението към грубата сила следва вековния руски управленски принцип : “бий, за да те уважават”.

Share on Facebook

Share on Facebook

От известно време в публичното пространство бушува безумна дискусия на тема Истанбулската конвенция и има ли полза от нея. Дори да си затворим очите за подмяната на темата за насилието срещу жени и момичета заради пропагандно удобната такава, не можем и не бива да си затваряме очите за разговора, който обществото ни отказва да проведе....

Започваме фактическата част от пътуване към Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, а днес вече сме в Кавказ – към селцето Местия. Приятно четене:

Местия

част втора на

Грузия: човек с мотоциклет

От Сарпи тръгнах към Батуми,

но нямах намерение да оставам там.

Батуми

наистина е много красив град, но движението из него е кошмарно, тапите и задръстванията са огромни, а и грузинските шофьори са едни от най-нахалните, и лоши шофьори в света. Да те засекат, това изобщо не се брои за някакво нарушение, за нещо страшно, или опасно. Задължително всеки иска да те задмине, а натискането на газта до ламарината тук също е задължително и е едва ли не национален спорт. Освен това тука половината коли са с обратен, десен волан, а това също създава неприятности и напрежение. Всички живеят в някакво състезание от формула едно и всеки е по-велик от Шумахер без значение, каква тенекия кара. В Турция за 2000 км имах една ситуация. Тук в Батуми за по-малко от час ми спретнаха за бързо 3 – 4 много опасни ситуации, за да ми вдигнат адреналина и да изострят до крайност вниманието ми. И така беше по време на цялото ми пътуване из Грузия.

Измъкнах се от Батуми и поех към

Кобулети

Това е следващият крайбрежен грузински град, който е по-спокоен и по-малък от Батуми, но пък плажът му бях чел, че е дълъг няколко километра.

Спрях на автогарата на Кобулети. На много места имаше табели с надпис „Сдается квартира“ и „Сдается комната“ но когато разбереха, че съм само за една нощ веднага ме отсвирваха. Всеки искаше да стоя там 10, или 15 дни?!?! Какво да правя там 10 – 15 дни?

Накрая един грузинец, като разбра, че имам и палатка ми каза да отида на карйбрежният парк. Там имало дървета и полянки с трева, и там да разпъна палатката си, за да преспя. Никой нямало да ме закача. Така и направих. Този крайбрежен парк е нещо като морската градина на Бургас, или Варна, но не чак толкова благоустроен и с не толкова строги забрани за МПС-та. Даже напротив. Свободно се допускат до парка. Всъщност този парк продължава с километри по брега даже и много извън Кобулети по посока на Поти, но става по-диво и нецивилизовано. Но пак си има дървета, полянки и черни пътища за достъп до брега.

Палатки има навсякъде и никой не ги закача, и гони. Разпънах и аз там под едни дървета, още в чертите на града, но после разбрах, че съм допуснал грешка. Наблизо имаше ресторанти и дискотеки, и думба-лумбата не ме остави да спя до 12 часа. Следващият път, когато пак спах в Кобулети разпънах извън града и по-далече от всякаква думба-лумба.

След като разпънах палатката и направих онези снимки със залезите отидох в един ресторант наблизо. Поръчах си свински шашлик, салата, хляб и бира, за да разпусна малко. Със шашлика успях да изпия три бири и от бирата ли, от шашлика ли, от Грузия ли, така някак си душата ми се отпусна, и ми стана едно ведро, спокойно, и хубаво.

Разбрах, че докато съм прекосявал Турция ми е било нервно и напрегнато, въпреки, че никой не ме е закачал, и притеснявал. Минах разбира се през много полицейски проверки и засади на трафик полицията, освен това при подходите към по-големите градове и населени места турците са монтирали камери над пътя, обикновено на ограничения от 50 км/час, които определено не винаги спазвах. Даже ясно видях как проблесна някакъв сензор под една от камерите насочена към мен, когато минах от там с 80 км/час… Но както вече казах никой не ме е спирал проверявал и притеснявал. И въпреки това, явно ми е било нервно и неспокойно в Турция. Но вече бях в Грузия и нещата бяха други.

4-ти ден. 28-ми юли.

Кобулети – Местия

255 км.

Станах рано на изгрев слънце, но разбира се изгрев над морето тука не видях. Изкъпах се и поплувах малко в Черно море на плажа на Кобулети. Плажовете тук са с чакъл, а не с пясък. Пясък има, но е преди чакълът на плажа и самият пясък е черен, така че народът разпъва на чакъла. Морето е топло и чисто. Вълни почти няма. После събрах багажа и потеглих към Местия. Бяха изскочили едни облаци над Кобулети, а в посоката към Местия беше още по-зле, но се успокоявах с факта, че има още доста километри до там. Когато стигнем ще видим. Пътят, въпреки, че се водеше главен си беше най-обикновен двулентов път, и даже не беше особено широк. В България такъв път щеше да се води, може би второкласен. Асфалта не беше особено добър. На места имаше дупки и кръпки. Трафикът също беше слаб, но появеше ли се някакво МПС зад мен, то задължително ме гонеше да ме надмине без значение, аз с каква скорост се движех. Вече ви писах за тази особеност на грузинските шофьори. Абсолютно, задължително трябваше да ме задмине, без значение от завоите, знаците, населените места, и изобщо от обстановката по пътя. Освен това пътят минаваше през много села и всичката им стока беше по пътя. Кокошки, патици, крави, прасета и други.

Кравите в Грузия са навсякъде

и обикновено са по пътя. Те са по-дребни от нашите крави, не знам каква порода са, но са задължително по пътищата. Просто нямаше как да минеш някой километър из Грузия и на пътя да няма крави. Даже и на магистралата се срещаха, като тя, и самата магистрала не беше баш, като нашите магистрали. Когато стигнем до нея ще я опиша. Тук сега карах по главен път към Поти. Всичко беше свежо и зелено, а не сухо и изгоряло, както в Турция. Просто от момента, в който преминах границата въпреки жегата, а в Грузия в ниското беше същата жега, както в Турция,

обстановката коренно се промени и всичко стана зелено, и свежо

От двете страни край пътя бяха посадени някакви иглолистни дървета и пътя беше в сянка, като тунел. На места имаше и палми край тия пътища. Тук там течеха напоителни канали, понякога успоредно на пътя зад пояса от дървета. Готино! Така беше и България едно време, а после изсякоха на места тези дървета поради безопасността на движението, а в повече от половината от напоителните канали вече няма вода… Но това е друга тема. Сега сме в Грузия.

В едно село снимах тази стара воденица, която се оказа напълно работеща. До като се мотаех там дойде един, извади два чувала с царевица и отвори, за да ги смели между воденичните камъни.

А това пък, се оказа паметник на загиналите местни през Втората световна война.

Стигнах

Поти, който е грозен и прашен индустриален град,

и след кратко объркване хванах пътя за Зугдиди. Грузинците слагат много малко указателни табели и то на странни места. Освен това на тези табели с едни малки стрелкички указваха посоката. Цялата тази работа много често ме объркваше, навигаторът също често се объркваше, та се налагаше и аз често да питам за посоката разни хора. Но общо взето се придвижвахме горе долу по предварителният план.

Зугдиди

беше приятен малък град почти до границата с Абхазия.

Ето една снимка от центърът на Зугдиди. Както виждате времето е леко „къдраво“, а аз отивах към планините.

В центърът на Зугдиди спрях, изядох един сладолед в жегата и си купих газирана минерална вода Боржоми. Почти същата, както нашата Михалковска вода е. После продължих пътя си към Джвари.

Джвари

е малко село, но от него започва планината Кавказ. Както виждате на заден план на тази снимка планината ме посрещна със сериозни облаци и евентуално дъжд…

Напълних до горе резервоарът на мотора, като мислех, че в Местия няма да има бензиностанция, или то, ако има, цената на горивото ще е по-висока. Тези мои разсъждения се оказаха погрешни. Имаше бензиностанции в Местия и цената на горивото си беше същата, както в ниското. От Джвари до Местия беше 125 км. Започнах да изкачвам планината.

Леко пръскаше дъжд, но не спрях да обличам екипа за дъжда. Карах сравнително бавно и се кефех на планината. После дъждът спря и само пътя остана мокър. Продължавах да се изкачвам.

Времето май започна лекичко да се оправя, факт който много ме зарадва. Продължавах нагоре.

Започна да просветва слънце. Ставаше все по-красиво. Това беше

Сванетия

Асфалтовият път стана тесен път с бетонни плочи дебели поне 20 см. Въпреки това планината на места ги беше намачкала, натрошила и разместила, та трябваше да се внимава в карането. Освен това, разбира се присъстваха и неизменните крави по пътя. Започнах да навлизам в красива долина.

Пристигнах в

Местия

към 18 часа. До като се огледам в центъра на градчето, причерня и загърмя. Успях да мушна мотора в един безистен точно преди да започне да вали проливен дъжд. Скрих се и аз под едни тераси. Първото нещо което си помислих беше – Край. Пропадна ходенето до Ушгули. Това е живописно малко село високо в планината. След такъв силен дъжд да карам по черно 30-40 километра до Ушгули не беше опция, нито добра идея. Валя, около половин час. По паважът и по асфалтът потекоха мътни реки от вода. После дъждът спря и аз тръгнах да търся място за спане. Хората се бяха изпокрили след дъжда и нямаше кой да питам. Видях на стотина метра табелата на някакъв хотел. Видя ми се прекалено луксозен, но все пак влязох да питам за стаи. Имали но струвало 155 лари, към 120 лева…. Вери експенсив. Много скъпо! Гивми дискаунт… Дайте отстъпка. Няма остъпка. Отказах се. Между другото в Кобулети ме бяха предупредили, че в Местия е по-скъпо, но не предполагах, че е чак толкова скъпо. Тъкмо излизах на улицата и някакви жени на руски ме попитаха, какво търся.

– Ами търся къде да спя, но в този хотел е много скъпо – казах им и аз на руски.

– Да. Този хотел е много скъп. Аз имам приятелка с гест хаус (къща за гости) каза другата. Ще взема да и се обадя. Звънна по телефона и каза че приятелката и имала стая за 40 лари (32 лева).

– Това ме устройва идеално. Благодарих им, а те ми посочиха въпросният гест хаус, който се оказа, че е на няма и 200 метра от скъпият хотел.

– Стаята е само за една нощ – предупреди ме хазяйката.

– Точно за една нощ ми трябва – отговорих аз.

Мотора вкарах в двора на гест хаусът. Метнах един горещ душ и бях готов за нови подвизи през следващият ден. Вечерях в едно ресторантче, а от един магазин си купих бутилка червено вино Саперави и някакъв усукан кашкавал местно производство, който беше леко солен и ставаше идеално мезе за виното.

Нямаше начин да не опитам грузински вина тука

Бях чел отзиви за Кинзмарули, но то се оказа десертно вино. Аз понеже подсладени вина не пия избрах Саперави, което се води в топ 10 на грузинските вина. Според мен е прекалено леко и слабо това вино, и е със слаб аромат. Нещо като нашенски Памид. Ние българите сме свикнали на по-ароматни, по-гъсти и тежки вина – Мерло, Каберне, Мавруд и други. Възможно е и в Грузия да има подобни вина, но нямаше как да ги опитам всичките, понеже карах всеки ден.

5-ти ден. 29-ти юли.

Местия

Изминати, около 25 км.

Този ден беше много интересен за мен. Стягах си багажа без да бързам. Вече бях решил, че до Ушгули няма да ходя след вчерашните дъждове. Напук на моите мрачни мисли и прогнози днес времето беше кристално чисто, ясно и хубаво. Взеха фотоапарата и тръгнах да се поразходя из Местия. Трябваше да снимам прословутите им кули.

Кулите бяха навсякъде. Тези кули са някъде от 13 – 14 век. През проходите в планината тогава са преминавали, абхазци, чеченци, дегестанци, и разни разбойници, и грабители, които нападали, грабели и убивали местните. Тогава те построили тези кули за отбрана на семействата си.

Близо до центъра беше импровизираната

автогара на Местия

Видях бусове, които тръгваха за Тбилиси, за Батуми и за други места. Попитах има ли бус за Ушгули? Показаха ми един Мерцедес Спринтер. Шофьорът му каза, че за 30 лари (23 лева) ще ме откара и върне от Ушгули. Поколебах се. Беше 7 часа. Човекът каза, че тръгва в 8. Имах време за мислене.

Помотах се още малко из Местия и реших че няма да ходя в Ушгули, а ще тръгвам за Тбилиси. Не знам, защо така реших. Може би, защото има твърдо, златно правило в летенето, което гласи: „Колебаеш ли се? Отговорът е не!“

Местія, Грузия

Това беше правило от летенето и едва ли беше приложимо точно в този случай, но такива правила, и действия са ми станали втора природа, и не се замислям особено, когато ги прилагам. Та стегнах си аз багажът и към 8,30

потеглих да напусна Местия

Стигнах в края на градчето и видях табела с надпис Ушгули и посока наляво. Натам водеше тесен асфалтов път. Времето беше разкошно, слънчево без нито едно облаче. Абе чакай да се пробвам аз тука. Рекох си. Ще карам по този път да видим, до къде ще стигна, пък, ако стане много зле, и опасна работата ще се върна обратно. И свих с мотора към Ушгули… Започнах да се изкачвам по един склон срещу Местия.

След 2 – 3 километра стигнах едно У-образно кръстовище. Пред него имаше табела и едното от имената беше Ушгули. Свих по десният път, който се изкачваше нагоре в планината. Ушгули беше нагоре в планината, освен това си спомних от пътеписа на Фори, че той на такова кръстовище хванал десният път и това била

правилната посока за Ушгули

Катерех се весело по планината. Пътят беше тесен, но асфалтов с много серпантини и завои.

След 10 – 12 км изведнъж пътят свърши до един паркинг на една поляна, от която тръгваше четириседалков лифт нагоре в планината. Хъммм, това хич не ми прилича на Ушгули… Паркирах и отидох да видя, какво става. Имаше 20 – 30 туристи, които се размотаваха наоколо. Лифта не работеше.

Оказа се, че съм объркал пътя. Долният път на У-образното кръстовище бил за Ушгули…

Мааамка му… Не било писано да стигна до това Ушгули. След малко пуснаха лифта и туристите се наредиха, за да се качат на планината.

– Колко струва качването? – попитах. Отговориха ми, че качването и слизането общо струват 5 лари (3,80 лева). Ами аз съм дошъл тук за планината, а не специално за Ушгули. Взех си едно шише с вода, фотоапарата и слънчевите очила, и аз се наредих на опашката за качване нагоре.

Към 11,30 вече бяхме на около 2 400 м нмв. Минахме и над няколко ски писти. Явно този четириседалков лифт е построен за тях, а сега през лятото се ползваше от туристите. Кавказ се отвори пред погледите ни с цялото си величие и красота.

През това село се минава на път за Ушгули. Върхът, който се вижда на тази снимка е Тетнулди 4 869 м.н.в, а в ляво зад него е Тиктбенген 4 617 м нмв. Връх Шхара 5 068 е малко в дясно и по-назад от тези върхове и не се вижда от тука. Ушгули е някъде в тези дерета и с добър бинокъл, или с мощно варио може да се види от тука.

Позяпах малко. Направих някоя снимка и се огледах из близката околност. Въждах пътечка, която водеше до едно близко връхче, след това имаше ръб, после друго връхче, после някаква премка с полянки, а нагоре се издигаше още едно по-високо връхче с едни антени на него. Не беше близо, но не беше и кой знае колко далече. Някъде час път. Така го прецених. Народът се изтягаше по полянките и вадеше телефоните за селфитата, а аз вече се ослушвах коя пътека да хвана, и преценявах време, и разстояние. Пусто око алпинистко и сърце туристическо не трае. Проблема беше, че хората бяха с къси панталони, сандали и по тениски, а аз бях със моторджийското яке и панталоните с протекторите, а на краката с ендуро ботушите. Ама пък, колко да е голям този проблем? Все ще издрапаме нагоре. И хванах пътечката към връхчетата, ръбовете и премката…Бях решил да стигна до върха с антените и да погледна от там. Якето си носех в ръцете, разбира се, а не на гърбът, защото слънцето здраво напичаше. Ама, за какво го взех и аз това яке, да ме питаш? Пак заради правилото, че в планината без горна дреха не трябва да се ходи. Тези правила понякога ми разгонват фамилията, но както вече писах бяха ми станали втора природа.

Та тръгнах аз по пътеката нагоре. Няколко туристи тръгнаха и те след мен, но скоро нещо изостанаха. Аз с бавна, но постоянна хималайска крачка започнах да катеря връхчета и ръбове. На едни полянки с цветя направих няколко снимки, даже успях да се снимам със самоснимачката.

След 40 – 50 минути се озовах в подножието на последният връх този с антените. Той беше най-високият от всички, които преминах до сега. Поколебах се малко, но не е в навиците ми да се отказвам от изкачване точно под върха. Бях се поуморил и жегата ме скапваше, а с тези панталони, и ботуши, потта се лееше от мен, като из ведро. Повече, обаче се притеснявах, че не обърнах никакво внимание на работното време на лифта, та да не остана в планината, след като спрат лифта.

За 35 – 40 минути го качих и тоя връх, и пътеката свърши. От другата страна вече бяха само пропасти. Тази пътека, в същност черен стръмен тесен път беше единственият достъп до този връх. Определено доста се изморих. Позяпах малко. Снимките вече ги бях направил. Починах си десетина минути.

Беше към 13,30 часа и тъкмо реших вече да слизам, на върха, на който бях, изпълзя първият англичанин. На стотина метра по-надолу идваха двама поляци, а после и други агитки. Разбира се, всички бяха с къси панталони, с маратонки, сандали, тениски, шапки, раници, а някои и с щеки. А аз бях с моторджийската екипировка… Успокоих се за работното време на лифта и ми стана много кеф, че пръв се качих на този връх…

Абе дедо ви Влади още не е за изхвърляне…

На слизане повечето туристи ме гледаха, като извънземен, но това само засилваше кефът, който изпитвах. Слязох до лифта. Той работеше и бълваше туристи от долу от долината. Разбира се повечето от тях нямаха никакво намерение да се отдалечават по-далече от 100 – 200 метра от

Вече повече от месец продължава сагата с повишените показания за фоновата радиация в южния македонски град Битоля, което няколко пъти ви показвах. Но за първи път от вчера ВТОРИ индикатор започна да "надига глава" и той се намира на отсе...

Вече повече от месец продължава сагата с повишените показания за фоновата радиация в южния македонски град Битоля, което няколко пъти ви показвах. Но за първи път от вчера ВТОРИ индикатор започна да "надига глава" и той се намира на отсе...

Един от най-добрите съвременни разказвачи и автор на няколко книги, чието действие се развива в областта Прованс, Питър Мейл почина на 78-годишна възраст. Смъртта е настъпила в болница близо до неговия дом в Южна Франция, а тъжната новина бе съобщена от издателите му Alfred A Knopf. Мейл става популярен по цял свят в края на 80-те,...

„Войната е най-увлекателното занятие, защото най-много съответства на истинската природа на човека – хищна и егоистична.“ Американският писател Ъруин Шоу е най-популярен с два от своите романа – „Младите лъвове“ (издаден в оригинал през далечната 1948 г.) и „Богат, беден“. Първият проследява периода от 1938 г. до края на Втората световна война, като ни запознава с трима войници, въвлечени в...

Американската ракета носител Atlas V със спътника GEO-4 с военно предназначение , стартира на 19 януари 2018 от космодрума Кейп Канаверал.