За зеленото извън-земно куче дори не ми се говори…

Хората на Изток си имат друг календар, затова се очаква тя (годината) да започне в средата на февруари.

Какво ще ви донесе годината на жълтото земно куче ли?

Ами… Жълто.

Ще имат успех всички иманяри, златокопачи, златотърсачки, археолози и художници.

Земно.

Ще го „духат“ всички мечтатели. Време е да се приземите! По-добре късно, отколкото никога.

Куче.

Кучето е символ на лоялност – качество, което нито ти, нито аз, дарагой читателю – притежаваме.

За крадците ще бъде трудно, за измамниците – също.

От огромна значимост е дали кучето ти е приятел или не.

(може да има гурли)

Глупави хора ще останат „без пръсти“, само защото си пъхат „ръчичките“ където не трябва.

За честните годината също няма да бъде лека.

Така е от памтивека.

Нима очаквате да бъде различно сега?

Годината позволява да се хвърлите върху „мечката“, обаче, стига отдавна да копнеете за това.

Не се безпокойте, карабините на ловците ще довършат лова.

Кучето е смело, не харесва изненади.

То просто обича лова.

Ще бъдете дръзки.

Ако носите дръзновени сърца.

Да се върнем към неримувания текст СЕГА:

Годиниата на жълтото земно куче дава шанс на интелектуалците най-после да „се извисят“ над тълпата.

Внимавайте само „онези отдолу“ да не се окажат влюбени във вас.

Защото верността, а не измекярството, ще се поощряват.

Да се опитаме да бъдем лоялни.

Не го можете вие, не го мога и аз.

Ще свикваме в движение, обаче.

Хващам се на бас.

И ви желая на добър час!

Тихомир Димитров 

Ще се повторя, но според наблюденията на един известен български политолог моя милост не харесва Бойко Борисов по “културни причини”.

Точно “културният ресор” в рамките на управлението на тази кръстоска между Бай Ганьо, Тодор Живков и Кимон Георгиев ( три в едно: събирателен образ на първичния, но витален и болезнено амбициозен властник, минаващ през “трупове” в името на три мандата като премиер)  е най-издайническото родилно петно на пагона на неговата власт. Тя е белязана от обратното на културата на принципа “ и аз съм прост и вие сте прости”, както знаем.

Още в първия си мандат Борисов се обзаведе с “брошката” Вежди Рашидов на своя мундир с намека, че си има (български) турчин под ръка за доказателство, че е европейски търпим към различните, но е в същото време и срещу непоносимия за голямото мнозинство български избиратели Ахмед Доган, скаран с Рашидов.

Иначе казано, Рашидов беше замислен като бонус за пред европейците ( които държат да видят толерантност към малцинствата) и към мнозинството българи. Но това второ “културно” аз на Борисов се превърна в емблема на простотията им. За Борисов трайно се залепи “културен” министър, който псува на майка в кулоарите на парламента, обвинява българите, които не са заминали в чужбина, че не стават за “чеп за зеле” , лъже, че от Лувъра му поискали да ги дари със свои произведения на изкуството – и прочее простотии бръщолеви като дясна, “културна” ръка на Борисов, вилнееща публично над бащино ни огнище, както и депесар не е вилнял. С ентусиазираното съучастие на изпростелите медии…

Рашидов, да припомня, заплашваше да съди водещия на “Деня започва с култура” Георги Ангелов за волнодумство по негов адрес, а сега другарчето му Кошлуков е изпратен да приведе партиийно-правителствената присъда по административен път, но вече не срещу отделен журналист, а срещу цялото предаване.

Продължение на тази поредица  “културни” действия на властта в днешно време стана назначаването на Емил Кошлуков в БНТ като програмен директор, който веднага пожела да си покаже рогата, заради което е нает да “води стадото” без значение, че е сложил рога на е дна партия по време на прехода си през тучните поля на демокрацията – от СДС и НДСВ, през “Новото време”, до “България без цензура” ( ако съм пропуснял някоя захвърлена от него партийна любов, преди да пристане в пристанището на ГЕРБ, всеки може да ме надгради в трудната задача да бъдат изброени разводите му).

Самоназначи се самонадценяващо се също и като водещ на предаване на гърба на чужда популярност. Не защото е прост, а защото се има за сложен ( сложен е от властта, което е прозрачно за всеки, дори и да е прост). И защото, като продуцент на овластената простотия в ТВ 7 на побратима му Бареков и в ТВ Алфа ( на подобието му Сидеров) смята, че разбира от култура повече от онези, които са я подкрепили професионално от екрана във времената на войстващото безкултурие на покровителите му.

Но и това му е малко на комисионера – комисар, изпратен да надзирава властовия интерес. Човекът ( на Бойко) реши да се разправи с  най-омразното нещо на Борисов , Рашидов и копаня..пардон, компания: културната програма на БНТ, някакъв нетърпим за управниците остров на смислеността сред дефилиращата простотия. https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2018/01/21/3116002_sreshtu_bezprosvetnoto_nahalstvo_na_koshlukov_-/?ref=home_main_news

За да бъде изпратен като комисар в БНТ Кошлуков отговаря на изискванията: да е доказал не просто лоялноста си към към тази власт, но и да има биография на борец срещу предишната. Ако някой му се изрепчи, Кошлуков винаги може да се оплаче, че е пострадал от предишната власт и не приема някакви си ( комунисти, посткомунисти, либералните им подобия и т.н.) да му търсят сметка – почти като в случая с откритието на Борисов, че дядо му е жертва на комунизма.

Денят, който започва с култура, се познава от сутринта. Но ще има и залез на войнстващата простотия, Let it bee.

Share on Facebook

След като на 14-ти декември се направи на "мъж", в качеството си на председател на най-голямата РОБОВЛАДЕЛСКА, наричана за прикритие РАБОТОДАТЕЛСКА, организация КРИБ, че фирмите-посреднички в доставката на електроенергия са източили бизн...

Продължаваме пътуването на Тони из Лазурния бряг, което започнахме в Милано, Ница и Монако, продължихме в Кан, Антиб и Ез, в Сен Тропе, Каси, Марсилия и Мартиг. Бяхме в Марсилия и замъка на граф Монте Кристо, както и в делтата на река Рона и град Арл, Монпелие и в Пещерата на младите дами и Нарбон.

Днес сме в … Африканския резерват Сижан – при лъвовете и слоновете!

Приятно четене:

Ден 9

Африкански резерват Сижан и Грюисан

06.07.2015 г

част девета на

Лазурният бряг с деца

Очертаваше се поредния дъъъълъъъг ден изпълнен с невероятни приключения

Публикуван в далечната 1949 г., романът „1984“ на Джордж Оруел продължава да печели нови и нови фенове с всяка изминала година. Антиутопичната атмосфера, в която ни потапя авторът, звучи реална и истинска дори към днешна дата. Докато четете, започва да ви обзема недоверие към всичко и всички, защото как, по дяволите, преди близо 70 години...

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Тънкото изкуство да не ти пука“ от Марк Менсън Издава: „Хермес“ Дата на публикуване: 16 януари 2018 г. Превод:...

Това на снимката са Рози, Габи, Албена, Емил и Силвия. Рози е на 8, а
сестра й Габи е на 14. Рози е втори клас. Габи е първа година в
техникума по фотография. Албена е асистент-учител, а Емил боядисва коли
в голяма автомонтьорска фирма. Живеят в София и ежедневието им е като на
всички нас – динамично. Момичетата ходят на уроци по български език, а в
събота и на плуване. Уикендите се срещат с приятели, понякога ходят на
Витоша. А Рози най-много обича ваканциите на морето с цялото семейство.

Питам ги – кое им е най-трудно в ежедневието, а те ми отговарят, че
живеят нормално, свикнали са сами да се борят с трудностите.

Албена и Емил се запознали в Пловдив. Тя е родом от там. Поканил я на
бал, харесали се и се взели преди 15 години.

Ще кажете – за какво е този пост? Чудесно и мило семейство, да. Но
такива има много – и е така, но и не е. Защото рядко виждаме семейство,
което толкова да се подкрепя, да е усмихнато, но и в същото време да е
толкова специално.

Какво е специалното ли? В това семейство единствена Рози може да чува.
Албена, Габи и Емил са напълно лишени от слух. Знаят и общуват основно
на жестомимичния език. И тук идва мястото на Силвия от снимката – тя е
наш преводач по време на срещата ни.

Рози, макар и най-малка, помага на всички. И на кака си, например
обяснява й какво казва инструкторът по плуване. И на майка си – ако
някой й звъни по телефона или когато гледат новини и няма жестов превод
или субтитри.

Габи е учила в масово училище. И продължава и в гимназията така. И
двамата родители са убедени, че това е много по-добре за детето им,
отколкото да е изолирано в специализирано училище за глухи. Тя се
чувства изцяло интегрирана и добре приета от съученици и учители.
Усмихва се свенливо, когато заговаряме за мечтите й. Рисува добре, обича
да чете, спортува, снима. Още не е избрала с какво ще се занимава като
порасне.

Животът на Емил и Албена е не лек, но заедно го изпълват със смисъл. В
ежедневието с децата помага много и майката на Емил. Например на
родителски срещи ходи само тя.

Технологиите са променили много живота на глухите. Защото са им дали нов
начин за активно общуване. Макар общността да не е сплотена, тези хора
намират начин да се интегрират и успяват да живеят достойно.

В края на срещата ни Габи ми казва, че за нея семейството е най-ценното
– споделянето, разговорите, подкрепата. Замислих се колко мъдрост има у
това дете и колко сила. И колко е хубаво да се случва това, въпреки
трудностите.

Ще продължа разказите си за тези прекрасни хора. Благодаря на Силвия за
превода.
Тази публикация е част от доброволческата ми подкрепа на кампанията на
Верея За повече здрави семейства – https://semeistvo.vereia.bg/

Chris Sickels aka Red Nose Studio | Farewell

Канцлерът на Германия Ангела Меркел навести България. Какъвто и да е резултатът от това, самият факт, че беше тук, е достатъчно значим.

Тя  се срещна за енти път с винаги готовия за среща с нея нашенски премиер Борисов, който беше видимо довол да е домакин на най-влиятелната жена в света. Къде обаче бяха критиците- яростните критици на Меркел в България?

Да си припомним как антуражът на Борисов, абониран за телевизионни коментари, се отнасяше към Меркел през последните няколко години.

Да започнем от Андрей Райчев ( с извинение, защото с него започваме и свършваме деня си – в случай, че гледаме български телевизии). Ето едно негово знаменито по своя цинизъм мнение как да се оправим с митрантите в противовес на политиката на “импотентната”  “баба Меркел” по въпроса за мигрантите.

“Мигрантите ще спрат да идват, когато стане лошо за тях. Това, което те чуват за Европа е, че тук има безплатна храна и голи жени. А трябва да чуват, че тук бият и няма ядене”. Райчев изтъкна, че докато ние сме привлекателна дестинация, мигрантите ще продължават да идват.

“Импотентното ръководство на Европа чисто и просто продължава да се забавлява”, коментира той, като допълни, че кризата с бежанците ще свърши, когато това ръководство си замине.https://sport.burgas24.bg/623150.html

Райчев и неговият брат-близнак по коментаторска линия ( и в бизнеса, май) Кънчо Стойчев кълнеха като бабички Ангела Меркел и през лятото на 2015 г. й предричаха не повече от половин година власт, слд което щяла да бъде пометена. Райчев анимираше с ръкомахания и мимики от телевизионните екран отвращението си от гадните по своята толерантност европейци ( преди всичко германци, повлияни от “баба” им Меркел), как се лигавели , гушкайки емигрантски дечица.

Георги Марков, друг апологет на Борисов , но от “чисто десни” позиции, в интервю за “24 часа” от 30 юни нарича Меркел “ислямизатора на Европа”, определяйки същевременно Доналд Туск и Юнкер като “една сюрия бюрократи “ от Брюксел.

А ето и още един обвинител, който направо вменяваше на Меркел вина за атентатите:

“Нека сега Баба ви Меркел поеме отговорност за атентатите. Приемайте нови и нови бежанци…

София, България , 22 Март 2016

Скърбим за жертвите! Особено за децата – деца никога не бива да умират, не бива да плащат за идиотските ни грешки.    Отидоха си невинни, обикновени хорица. Охранените еврочиновници ги пази армията – тя вече е блокирала сградата на Европейския съюз.  Хайде сега приемайте нови и нови бежанци. Не затваряйте Шенген, говорете за толерантност, за “варианти”, интеграция…  Нека Баба ви Меркел поеме отговорност за атентатите.  Нека грантовият ви псевдолиберален свят обясни на почернените семейства: ЗАЩО?!

Недялко НЕДЯЛКОВ, ПИК

Blitz.bg: https://www.blitz.bg/analizi-i-komentari/neka-sega-baba-vi-merkel-poeme-otgovornost-za-atentatite-priemayte-novi-i-novi-bezhantsi_news400773.html

Не изоставаше в тази надпревара по демонизиране на Меркел и математикът Михаил Константинов. Също както споменатите по-горе светила на всезнанието – абониран за всякави телевизионни публицистични предавания в качеството на набеден капацитет по вътрешна и международна политика ( т.е. всякаква), без да е публицист или политически коментатор, професорът плашеше през януари 2016 г. аудиториите на “големите телевизии” у нас с пророкуване за 10 милиона мигранти, които можели да залеят Европа. Знаел го от доклад на германското разузнаване. За провала на своя политически кумир Борисов с рокадите на Бокова и Георгиева в обречената на неуспех игра с болгарската кандидатура за Генерален секретар на ООН Константинов обвини…Меркел. Бил разочарован от нея, която ни била подлъгала ( да сменяме незаменимата Бокова с Георгиева, според него).

Но това “разочарование” на професора е нищо в сравнение с убеждението му, че Германия ( на Меркел) ” за трети път се опитва да съсипе Европа. В опит да заличи предишните си два опита от миналия век, сега прави трети.” https://clubz.bg/36349-andrej_rajchev_tezi_balyci_liberalcheta_prodyljavat_da_se_zabavlqvat_sys_svoite_gluposti

“Разочарованите” от Меркел борци срещу мъждукащите остатъци от либералност и толерантност в България я нападаха вкупом в тон с руката пропаганда, след като канцлера зае ( неочаквано за Путин) твърда позиция срещу руската агресия срещу Украйна. Но не по-малко показателно за общото между тях е и обстоятелството, че те до един са ласкатели на Борисов- същият, който се ласкае на свой ред от демонстраците си на близост с нея.

Ако всички тези борци срещу либералното ( и конкретно срещу “лебералчетата”, по Райчев) у нас имаха достойнство, щяха да използват възможността да заявят позициите си и по време на посещението на Меркел.  Моя скромна милост и още шепа хора, които публично заставаме с физиономиите си срещу политиката на Путин, го посрещнахме на “Орлов мост” в центъра на София с протест и съответни плакати на 13 ноември 2010 г.

Бяхме по-малко на брой от мобилизираните срещу нас полицаи. Но стояхме там, за да покажем, че ни има и не си сменяме мнението от страх или в угода на политиката “да не дразним Путин”.

Ето защо имам правото да попитам: къде се скриха ласкателите на Борисов, които се опитваха да удавят Меркел капка слюнка толкова дълго и упорито?

А още “по-интересно” е, че ги няма не само на “Орлов мост”, но и в тв каналите, където се държаха толкова войнствено и плакатно по темата за Меркел и необходимостта тя бъде “пометена”.

Любезните телевизионни домакини много внимават да не навредят чрез присъствието на такива любимци на Борисов на гостоприемството му. Виж, като си замине Меркел, може пак да я “почнат” – нищо че жив мигрант не се появява тук под микроскопа на тяхната мизантропия, че да захрани плюнкоотделянето им срещу “терористите, изнасилвачите” и прочее заподозрени, че напират от мързел и лошотия да живеят на наш гръб.

Сюжетът с тишината в телевизионните говорилни ми напомня на онова време, когато преди футболен мач в махалата милицията прибираше превантивно някои буйни запалянковци, за да не й създават проблеми по стадионите в София ( а вероятно и в други градове). Разликата днес е в това, че самите буйстващи пропагандатори също не искат да създават проблеми на ръководството и лично на Първия в държавата.

Свидетели сме на един пропагандно-политически “симбиоз” ( по Станишев, който говореше с обвинителен патос с руски акцент в българския парламент за сливането на престъпността с властта у нас).

Share on Facebook

Спомням си един филм, който гледах като дете. Героинята, не беше пътувала никъде и мечтаеше… Но не за къде да е, тя мечтаеше да види Флоренция. До този момент, единственото което знаех за този град е, че се намира някъде в Италия, но се запечата в детското ми съзнание като нещо приказно и много красиво, за което си заслужава да мечтаеш и да чакаш цял живот. Не знам колко точно бе чакала героинята на Сандра Бълок, но аз чаках 20 години и ДА… беше приказно.

Каменни площади, каляски, улични музиканти, статуи, фонтани, кафенета… Флоренция сякаш е построена да бъде гледана през влюбени очи. Сега разбирам защо заедно с Париж е сред най-мечтаните дестинации за двойки от цял свят. Така че

ако решите да я посетите, ви пожелвам искрено да е с билет за двама

Базилика „Санта Кроче“

Пристигаме във Фиренце, както я наричат италианците, рано сутринта. Да паркираме тук се оказа сравнително лесна задача. За 2 евро на час оставяме колата на брега на река Арно само на няколко пресечки от базиликата „Санта Кроче“. Имено готическата църква е първата забележителност, която сме планирали да видим днес. Смятана за една от най-красивите църкви във Флоренция, тя е разположена на едноименния площад в старата част на центъра.

За 6 евро на човек, можете да влезете в църквата, под чийто купол са погребани над 300 знатни жители на града. Тук са гробниците на Галилео Галилей, на Микеланджело, Макиавели и на композитора Росини. Великият Данте Алегиери е почетен единствено с кенотаф, тъй като властите в Равена, където е погребан той, категорично отказват да върнат праха му в родната Флоренция. Въпреки това духът на гениалния поет се усеща навсякъде. Ако желаете може да хапнете в пицария „Данте“, да си купите сувенир с лика му или просто да се спуснете по живописната „Виа Данте Алигиери”, която ще ви право отведе в дома му, така направихме ние.

„Каса ди Данте“

Макар от рождението на Алигиери да се минали повече от 7 века къщата с кулата на „Виа Маргарита 1“, където е живял той е идеално запазена. Това е един от онези моменти, в които се радвам, че за разлика от други, ние рядко пътуваме в летните месеци, защото днес в началото на ноември, тук липсват обичайните тълпи от хора. Тясната, каменна улица е пуста и тиха, дори мрачна, също като Данте и творбите му, които са станали толкова популярни през вековете в Италия, че флорентинският диалект се налага в цялата страна, заради което той остава запомнен като „баща на италианския език“.

Но освен с „Божествена комедия“, името на великия поет остава в историята и с огромната му и нещастна любов към Биатриче. Както може би много от вас знаят двамата се срещат за пръв път като деца, тогава Данте е едва на 9, а тя на 8, но още тогава се влюбват. За съжаление родителите й я омъжват за друг, а за Данте е избрана друга. Но това, което покрусява истински младият Алигиери, е ранната й смърт. Биатриче умира едва на 24 години, но поетът не позволява тя да бъде забравена и я обезсмъртява в много от своите творби, описвайки я като ангел. През целия си живот Данте посвещава работата си на своята любима и я издига в идеал за жена.

„Пиаца Синьория“

Време е да оставим Данте и неговата любима Биатриче, защото всяка улица и сграда тук са история и могат да ни говорят безкрайно, затова продължаваме напред към главния площад в Ренесансова Флоренция – „Пиаца Сеньория“. Не е трудно да си представим как е изглеждал площада преди няколко века. Старите сгради са идеално запазени, каляските неизменно стоят строени пред Палацио Векио, накацали гълъби… Сякаш за миг се връщаме няколко века назад и е прекрасно.

Тук е момента да кажа, че ние сме от онези пътешественици, които не бързат за никъде, а обичат да се насладят на атмосферата на дадено място. Затова вземаме сладолед и кафе и

сядаме на пейка срещу Палацио Векио (Стария Дворец)

Всъщност нищо във вида на Двореца на Медичите не напомня за разкош. Той е дело на архитекта Арнолфо Ди Камбио и до днес е запазил вида си от 14 век. Солидна тухлена постройка, с два реда прозорци в готически стил, всеки от който с трилистна арка. Истинската красота на Стария дворец се крие вътре. По-голямата част от интериора е създадена по времето на управлението на Козимо I, от любимия архитект на Медичите, Джорджо Вазари, който е бил натоварен със задачата да направи интериора на двореца, по такъв начин, че да подчертае силата и властта на херцога. Най-впечатляващата зала е

„Залата на 500-те“,

която както подсказва името й е проектирана, така че в нея да успеят да се съберат 500 души, точно колкото е бил Великият съвет на републиката. Вазари решава да заличи предишните стенописи в залата, единствената съвместна творба в историята на двамата „велики“ – Леонардо да Винчи и Микеланджело, а на тяхно място създава нови, изобразяващи победните битки на херцога. Интересен факт е, че по нареждане на Козимо I е изграден и таен коридор, който свързва двореца с Палацио Пити, който преминава през галерия Уфици и Понте Векио. Днес този коридор е превърнат в галерия.

Фонтанът на Нептун

Точно до самия дворец на „Пиаца Сеньория“ се намира още един ренесансов шедьовър – „Фонтанът на Нептун“. Според флорентинските легенди при пълнолуние всички статуи на русалки, риби и морски нимфи, от които се излива водата в него оживяват. Фонтанът е построен межу 1565 и 1575 година и е дело на архитекта Бартоломео Аманти. Макар през годините да в допълван и променян, а учените да му дават висока художествена оценка той си остава една от най-недолюбваните от флорентинци забележителности.

През годините той е бил подложен многократно на вандализъм и разруха, а местните жени

буквално са използвали коритото му за пране,

което е нанесло многобройни щети на белия мрамор. За да бъде запазена, истинската 4-метрова статуя на Нептун е преместна в музей, а на нейно място е сложено копие още през 19 век.

Давид на Микеланджело

Това обаче, заради което през пиацата годишно преминават над 1,5 милиона души от цял свят е Давид на Микеланджело. Наред с Венера Милоска и Джокондата на Леонардо, той е смятан за една от най-безценните творби на изкуството в световната история. Тежащата 6 тона статуя е изваяна от бял мрамор, добит край Карара. И до днес е тайна как точно е била изработен Давид, тъй като Микеланджело не е допуснал никого край статуята преди да я завърши. Което не е никаква изненада. Творецът е известен със затворения си харектер и желанието си да се осамотява. За работата си по Давид, Микеланджело получава възнаграждение от 400 флоринта, а работата по пренасянето и поставянето на статуята е ръководена лично от Леонардо да Винчи. Тя е официално представена на 8 септември 1504 година и остава под небето на Тоскана повече 300 години. През 1873 година е заменена с копие и преместена в главната зала на Художествената академия.

С напускането на „Пиаца Сеньория“ се връщаме в наши дни и ме изпълва желание просто да прибера картата и листа с програмата ни и безцелно да повървим из Флоренция („Цветущата“)… тясни каменни улици, скутери, малки пицари, модни магазини, това е Италия – жива и цветна. Сядаме да обядваме направо насред улицата, парче пица и кафе. Ако сте в Италия особено за пръв път, ви съветвам да направите същото. Отделете си час и дори два просто, за да постоите на някоя маса от ковано желязо на сред павираната улица и да се насладите на духа на тази страна. Повярвайте ми,

Италия притежава несравним чар и жизненост,

която не може да видите на друго място. Хората тук говорят високо, ръкомахат, около нас прелитат Веспи, чийто клаксони кънтят в улицата, над главата ни се вее цветно пране висящо направо под прозореца.. Сякаш сме във филм на Филини! Мeraviglioso!

„Понте Векио“

Бърз поглед към картата ни показва, че сме само на стотина метра от забележителния мост, затова решаваме да разместим програмата си и да минем първо през мостта на влюбените. Всъщност в историята на Понте Векио няма нищо романтично и навяващо нежни чувства, затова така и не разбрах кога и защо се е сдобил с подобна на слава, но тя е факт. По закрития мост са минали безброй влюбени двойки, за да „съхранят“ любовта си. Както вече най-вероятно се досещате влюбените оставят заключен катинар с инициалите си на моста, а ключът хвърлят в реката, гледка станала обичайна вече за много места по света. Но преди това да започнат да правят двойките в Париж, Любляна и дори България, това се е случвало първо тук на Понте Векио. Ако сте решили да се включите в тази традиция обаче ще ви предупредя, че от няколко години това е абсолютно забранено и ако ви хванат ви очаква глоба от 160 евро. Мерките са предприети след като се е установило, че катинарите разрушават конструкцията на историческия мост.

Но дори и да не е, за да оставите катинар, Понте Векио е сред забележителностите, които няма как да подминете. Той е

един от трите закрити моста в Европа и е най-старият каменен мост в света

Изграден е да свързва галерия Уфици и двореца Пити. Първоначално в дюкяните на моста са работели флорентинските месари и касапи, но лошата миризма е била ежедневие за всички, които искали да преминат над реката, за да стигнат до двореца, който също не бил пощаден от зловонието, затова през 1593 година занаятчиите биват прогонени, а на тяхно място започват работа златари и бижутери. И до днес на моста Векио се намират най-добрите ателиета в града. През 1966 година Флоренция е сполетяна от бедствие. Буйната река Арно излиза от коритото си и залива града. Наводнението убива 149 души, разрушава къщи, коли и улици, безвъзвартно са изгубени премети на изкуството. Телефонно обаждане с предупреждение за идващата приливна вълна получават единствено златарите от Понте Векио, които се евакуират на време и спасяват своето имущество.

Тук е едно от местата, където може да си вземете сувенири за спомен от града – магнит, преспапие или малък Пинокио. Да не забравяме, че дългият списък от известни личности родени тук се допълва от писателя Карлос Колоди – авторът на историята за дървената кукла.

Слизайки от моста, решаваме

да се спуснем по „Виа Пор Санта Мария“

Кокетната, модна улица ще ни отведе към Пиаца Де ла Република, но преди това мислим да посетим любимият на флорентинци Порчелино. Е, ако сте във Флоренция, едно от нещата, които задължително трябва да направите е да минете през Централния пазар, където между сергиите с китайски стоки стои бронзовият глиган. Намираме го точно до шанд с евтини шалове и чанти от изкуствена кожа, с известното му изтъркано носле, което ако вярвате в чудеса трябва да потъркате за късмет. Ако сте решили да минете през Порчелино си пригответе също и монета от 1 евро, която да поставите в устата му. Парите се събират и дават за благотворителност, но според преданието ако го направите това ще ви донесе богатство.

„Пиаца де ла Република“

Площадът е създаден в края на 19 век и е част от опита на флорентинската управа да реконструира централната част на града. Ако сте уморени от ходене, тук е едно от местата, на които можете да си починете с чаша кафе. Спираме само за миг, за да се насладим на децата въртящи се на въртележката и да поемем дъх и продължаваме напред. Предстои ни да видим най-внушителната и известна сграда в града – Петата по големина в света катедрала.

„Санта Мария дел Фиоре“

Сигурна съм, че когато си помислите за Флоренция първата картина, която изниква в съзнанието ви е огромния червен купол на базиликата „Санта Мария дел Фиоре“. За разлика от Рим, Флоренция е нежна и спокойна, лишена от космополитност, което кара огромната „Света Мария на цветята“ да изпъква още повече на фона на тосканското небе. И до днес базиликата си остава най-емблематичната сграда във Флоренция. Дуомото е строено в продължение на 6 века, като своя отпечатък върху него са оставили най-известните архитекти и живописци на града – Джото, Франческо Таленти, Джовани ди Лапо Гини, Алберто Арналди, Джовани д’Амброджо, Нери ди Фьораванте и др. Без съмнение,

най-забележителната част от катедралата е нейният купол,

дело на Филипо Брунелески. Работата по него започва през 1420 година и продължава повече от 16 години. Архитектът черпи вдъхновение от Римския Пантеон, от който взаимства идеята за изграждането на два купола – един в друг, като единият поддържа другия, а тухлите на вътрешния купол се подреждат зигзагообразно при зидането, за да се застъпват и крепят. Резултатът е един от архитектурните шедьоври на Ранния Ренесанс и върхово постижение на инженерната мисъл. За купола са използвани 4 милиона тухли, тежащи около 1500 тона. Забележително нали?! За разлика от пищния си вид,

интерьорът на катедралата е изключително семпъл,

за да отговаря на строгия духовен морал през Средновековието и Ранния Ренесанс. Изключение прави единствено нейния купол, който е изрисуван от Вазари и Фредерико Зукаро и изобраява „Страшния съд“. Друг любопитен елемент в базиликата е уникалният часовник, разположен над входа. Ако се вгледате ще видите, че стрелките му се движат на обратно. Причината е, че часовникът е бил нагласян да отмерва оставащото време до звъненето на камбанарията, което е било 6 пъти дневно.

Сред най-запомнящите елементи на катедралата е баптистерията, в която векове наред са били кръщавани флорентинци. Източната порта на сградата е наречена „Вратите към Рая“, име дадено й от самия Микеланджело. Тя е изработена от Франческо Таленти и изобразява сцени от Стария завет.

„Бадиа Фиорентина“

За съжаление минутите във Флоренция летят неусетно и е време да тръгнем отново към Понте Векио, за да преминем на другия бряг на река Арно, където сме планирали да посрещнем залеза на чаша вино. Спускаме се по „Виа дел Проконсоло“, но изведнъж се спираме.

Пред нас се издига

старинна, камена църква,

красива и величествена. Признавам си, в онзи момент незнаехме къде сме, но бяхме толкова привлечени, че решихме да влезем. На входа ни посреща монахиня с благ вид и тиха усмивка, от която си купихме за спомен бутилка вино, която да отнесен у дома. Макар да не знаем дори името на тази църква и двамата усещаме тихата сила на тази каменна сграда. Тъмните стени и черните колони ни подсказват колко стара е всъщност. Сядаме за миг в тихия двор, усещане за покой. По-късно ще прочетем, че това е

църквата „Бадиа Фиорентина“

Че имено тук 9 годишният Данте вижда своята Биатриче за пръв път и се влюбва в нея. 10 вековната църква все още стои тихо, почти незабележимо на „Виа Проконсоло“ като пазител на всички влюбени.

Истината е, че когато си на толкова прекрасно място времето лети неусетно. Искахме да видим толкова много, но един ден във Флоренция просто не стига. Дворецът Пити, галерия Уфици, градините Боболи, крепостта Белведере ще почакат да се върнем пак. Часът е почти 16 и ни остава точно час до залез, а ние искаме да го посрещнем на върха на Флоренция.

„Пиацале Микеланджело“

Истината е, че няма значение как точно ще планирате деня си във Флоренци и какво ще изберете да видите. Но е задължително ако сте в столицата на Тоскана да изпратите деня на известната тераса, с панормана гледка. Всеки ден към „Пиацале Микеланджело“ се спускат хиляди туристи и млади флорентинци, за да поседнат на каменните стъпала, от които града се вижда като на длан. Няма как отново да не се зарадвам, че е ноември, златни дървета, нападали листа и най-вече пустота. Само до преди месец пиацата е гъмжала от хора, а сега е тиха, интимна. Неколцина приятели се смеят и пушат цигари, бъбрят оживено на италиански, художници продават творбите си на шепата туристи, влюбени стоят прегърнати, загледани усмихнати в силуета на Флоренция. Ние също. Помня, че някъде прочетох, че това което отличава живота от филма е липсата на музика, не и тук. Уличен музикант завършва облика на „Пиацале Микеланджело“ и прави този миг идеален. Тук, загледани в река Арно, в купола на „Санта Мария дел Фиоре“ е време да кажем „Аrrivederci, Firenze”.. ще се видим отново.

Автор: Екатерина Монева

Снимки: авторът

Промоционални цени на нощувки във Флоренция има тук

Booking.com

Други разкази свързани с Тоскана – на картата:

Тоскана

След Флоренция – можете да обиколите и Италия цяла:


Booking.com

Според правото на Европейския съюз обществените радио и телевизия в държавите от ЕС са пряко свързани с демократичните, социалните и културните потребности на всяко общество, както и с необходимостта от запазването на плурализма в медиите.

Борбата за европейското ни бъдеще е борба за култура. Предаването “Денят започва с култура” е предаване в Българската национална телевизия за култура, културни събития и културна политика – в изпълнение на мисията, определена в правото на ЕС.

Идеи за олекотяване, разчупване, по-малко говорене, отпадане на дискусионните форми и поставяне на изисквания за рейтинг като условие за съществуване на утвърдено предаване като “Денят започва с култура” не могат да се обяснят иначе, освен с неразбиране на същността на обществената телевизия и смисъла й или – по-лошо – с намерение да отпадне едно утвърдено пространство за културни дебати.

Надявам се и членовете на Обществения съвет на БНТ   да защитят обществената мисия на БНТ и предаванията, чрез които тя се реализира.

Започнахме годината с рекорд по недоволство, по брой и разнообразие на протестите. В социалните мрежи се написаха сърцераздирателни статуси, каквито не биха написали и гражданите на Херкулан и Помпей след изригването на Везувий. От парламентарната трибуна се нарисуваха картини, в сравнение с които Апокалипсисът е детска приспивна песничка.

Защо модерният човек е тъй фрустриран и нещастен? Според мен, защото животът му, колкото и охолен да е, все се разминава с неговите очаквания. А причина за това почти винаги е неправилно формулираният мироглед. Два са големите мирогледи според мястото на човека във вселената и според това дали той е неин център или не, но преди да ги разгледаме, нека видим какво причини страдание на нашата общественост през последните седмици.

Това бяха лифтовете в Банско, опасността от унищожаване на природата и още по-голямата опасност от забогатяване на олигарсите в съюз с мафиотската държава; българското председателство на Съвета на ЕС и в частност какви простаци и селяни сме, как един видеоклип не можем да направим и как като дебили се радваме на другия простак и селянин Доналд Туск, когато се осмели да каже някоя добра дума за просташката ни и селска страна; и, разбира се, ратификацията на Истанбулската конвенция. Последното е особено интересно, когато разглеждаме нещастието на модерния човек.

Не, не е вярно, че дебатът около Истанбулската конвенция е дебат за домашното насилие над жени. Тази тема е достатъчно стара и по нея са приети достатъчно на брой работещи документи. Дебатът е за утвърждаването на джендър-идеологията или както все по-често я наричат – новата сексуална революция. И този дебат се провежда, независимо дали конвенцията дава повод за него или на някого само така му се струва. Просто дебатът е наречен с нейното име.

В какво се състои новата сексуална революция? В това, че посредством подмяната на термина се подменя същността. Докато полът (sex) е нещо обективно, то джендърът (gender) е същото, но субективно. Думата gender (независимо какво твърди от известно време Google translator) означава „род“, „вид“, а за „пол“ първоначално се използва шеговито и доколкото има нещо общо с пола, то е, че означава покрай останалото и граматически род. А граматическият род (пол) вече наистина е условен и е въпрос на договорка кои думи ще са в мъжки и кои – в женски.

Но защо свещеното право на самоопределяне трябва да става по полов признак и в сексуален контекст? Защо да не е, например, на национален? Защо не на икономически? Защо не на политически – самоопределям се като президент на САЩ и всеки, който ми отрича това, е хомофоб и фашист! Защо, в крайна сметка, самоопределянето да не става на биологически принцип – аз съм бяла мечка, така се чувствам, пък!

Проблемът не е в пола, макар че сексуалността винаги вдъхновява и привлича внимание. Проблемът е в това, че хората биват насърчавани да взимат за себе си решения, които по същество не могат да взимат – не можеш да решиш, че си бяла мечка, ако не си. Дори да си имплантираш силиконова тлъстина, да си сложиш изкуствени зъби и нокти и да си присадиш бяла козина, пак няма да си бяла мечка. Хората биват насърчавани към своеволие и бунт против естествения ред на Мирозданието, а това неминуемо носи нещастие и неудовлетвореност.

Ние трябва да очистваме същността (природата) си, не да я променяме. Желанието да я променяме говори за някаква трагедия. Щастието е хармония, не можем да сме щастливи, ако насилваме природата си. Пингвинът няма да е щастлив в Сахара, нито пък камилата – на южния полюс.

Ситуацията се утежнява обаче и от това, че не винаги знаем каква е природата ни. Ето, педофилът ще каже: такъв съм, това е моята природа, искате да вървя против нея ли? И тук вече е време да се върнем към мирогледа, защото той е онази система от схващания, която ни позволява да познаваме природата си и да живеем според нея, за да сме щастливи или поне спокойни.

Мирогледът е много важен. Представете си, че сте севернокорейски диктатор и искате да изстреляте балистична ракета. Ще я изстреляте по един начин, ако приемете Земята за плоска и по съвсем друг – ако я приемете за топчеста. В единия от двата случая няма да уцелите, ще се разочаровате, ще почувствате неудовлетвореност и нужда да протестирате пред някого. А през цялото време грешката ще бъде у вас, защото сте избрали неправилния мироглед.

Има най-различни и причудливи мирогледи, но според схващането за мястото на човека във вселената, мирогледите са най-общо два. Първия е този, на който учат модерното европейско дете през последните около 150 години. На него са ни учили и нас, независимо дали са го правили в условията на социализъм, на демокрация или на преход от едното към другото.

За този мироглед са характерни следните постулати (дано не пропусна някой):

1. Човек се ражда добър и ако нещо го прави лош, това е неговата среда (детерминизъм). Разбира се, лошото семейство и лошите приятели също не са природно лоши, а на свой ред са продукт на тяхната лоша среда.
2. От човека няма нищо по-съвършено. С неговото създаване Еволюцията свършва. Човекът има право на щастие.
3. Човекът е мерило за всички неща. Добро е това, което е добро за него, лошо е онова, което за него е лошо. Така в Картаген жертвоприношението на недъгави деца е добро, а в Швеция епископ може да бъде лесбийка и никой копче не може да каже.
4. Всичко свършва със смъртта и единственият смисъл отвъд нея е да „оставиш след себе си един по-добър свят“.
5. Пространството и времето са безкрайни, в най-добрия случай – циклични: от първичен взрив към колапс и към следващ първичен взрив.

Със сигурност има и още постулати, но тези са достатъчни, за да ги сравним с постулатите на другата мирогледна система. Според нея:

1. Човек не се ражда добър, а увреден от първородния грях, за който според едни носи наследствена вина, според други не носи, но и в двата случая трябва да положи усилие да се върне към първоначалното си състояние.
2. Човекът не е венец на еволюцията. Той е на върха на естествената йерархия по съвсем друга причина – защото е образ и подобие на своя Творец и като такова има безсмъртна душа и свободна воля. Щастието не е право, а привилегия.
3. Човекът не е мерило за всички неща. Мерило за всички неща е Бог и от тази гледна точка се решава кое е добро и кое е зло. В тази светлина жертвоприношенията на образи и подобия Божии, пък макар и недъгави, не са добро.
4. Смъртта не е край на всичко, а само на един кратък пробен период, даден на човека като възможност да изчисти увредата от грехопадението и да се върне в първоначалното си богоподобно състояние.
5. Пространството и времето са крайни. Времето е създадено, за да са възможни историята и изкуплението в нея, историята е линейна, има своето начало в Грехопадението, своя край в Страшния съд и е белязана от ключовите събития на Боговъплъщението и Възкресението.

Ето ги в общи линии двата основни мирогледа, като първият от тях е все още съвсем млад и крехък. Ползата от него е като вредата от ГМО – още не е минало достатъчно време, за да се докаже.

Очевидно двата мирогледа са противоположни, следователно единият от тях е истина, а другият не е, освен ако истините не са повече от една, което всеки има право да твърди. Грешната предпоставка обаче води до разминаване между очакване и резултат, това води до неудовлетвореност, а тя – до нещастие.

Защо обаче се получава така, че има щастливи и нещастни хора сред формално споделящите и двата мирогледа? Първо, нека не бъркаме самодоволни с щастливи. После да видим как човек може да изповядва един мироглед, но да се ръководи от друг.

„Човешката душа е християнка по природа“ – казва Тертулиан още в началото на III век. Душата е създадена за истината и понякога нейните убеждения са различни от заблудите на ума. Много хора се ръководят от ценности, чийто произход не познават и които противоречат на мирогледа, който са избрали да си лепнат като етикет.

Атеисти и агностици изповядват ценностите на западния либерализъм и се мъчат да ги противопоставят на християнския морал. Но ценностите на Запада днес официално са християндемократически, а всички ние знаем, че християндемокрацията се ражда през 1891 с енцикликата на папа Лъв XIII Rerum novarum (За новите неща), в която Църквата за първи път се изказва по икономическите и социалните въпроси на съвремието и намира трети път за човека между социалистическия колективизъм и либералния индивидуализъм. Идеите в този документ задават новия политически проект на Европа. Така се ражда Европейският съюз (първоначално Европейска общност за въглища и стомана) и първият председател на ЕНП – партията, която и днес доминира ЕС, Лео Тиндеманс, ще каже при нейното учредяване: „Моите християнски убеждения са истинската причина за ангажирането ми с политическа дейност. Политиката, основаваща се на християнските принципи, трябва да се осъществява в диалог с всички демократични сили, противопоставяйки се на атеистичните социалистически движения“.

Човек може да е щастлив или нещастен, да протестира или да не протестира, да бъде спокоен или тревожен според мирогледа си. Единият мироглед води до едното, другият – до другото, независимо какво мисли човек за себе си и какъв етикет си е залепил. Така че, ако някой ви каже: нещастен съм, защото се чувствам жена в тялото на мъж или пък друго нещо такова, включително и Яворовото „не си виновна ти, от други свят съм аз“ – да знаете от какво е: от мироглед, който се разминава с истината. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet