За ПЕТНАДЕСЕТИ път този месец, от които ТРИНАДЕСЕТ в абсолютно изражение борсовата цена на тока у нас е НАЙ-НИСКА за утрешния ден, 25-ти февруари, в сравнение с останалите ОСЕМ европейски борси, които редовно сравнявам и понякога ви пока...

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Тайна с дъх на парфюм“ от Фиона Макинтош Издава: „СофтПрес“ Дата на публикуване: 23 февруари 2018 г. Превод: Росица...

Инвестираме в добре работещ бизнес и ще го развиваме устойчиво, заяви за БТА Гинка Върбакова, собственик на фирмата "Инерком България", която ще купи активите на енергодружеството ЧЕЗ в България.

Един богат чех купува Нова телевизия, други чехи продават бизнеса си тук и тази сделка с електроразпределителното дружество ЧЕЗ, предизвикала отставката на министъра на енергетиката Теменужка Петкова, се превърна във водеща тема на седмицата. Всички се питат кой всъщност е истинският купувач, но няма да ставам част от “всички” . Питам се само КОЙ ли прогони чехите?

Като потъмък на чешки музиканти, преселили се в София от Прага в края на 19 век съм израснал още от чешката детска градина ( днес е ресторант, известен като Чешкия клуб в София) с разкази за прекрасната Чехия и особно за Златна Прага. Прабаба ми Ветка ( Елисавета, бивша Елжбета Тожичкова) поддържаше жив интереса на своите правнуци с разкази, включително за чешките преселници. Мечтата й беше някой ден да се върне поне да зърне Златна Прага. Така й не успя след близо 80 години жвот в странство. Задоволи се с шепа пръст, донесена по нейна молба от майка ми.

Баща й на прабаба ми бил цигулар. Наивно е повярвал , че ще преуспее като музикант в бурно развиващата се по онова време Стамболова България и столицата София. Разболял се обаче от “черен вятър”, след като му се наложило да работи като огняр в делниците  между свиренето в софийски ресторанти. Скоропостижно си отишъл от този свят. Последвала го майката, оперна певица. А братът Антон не се завърнал от фронтовета на Австро – Унгария, където служил като музикант в представителния духов оркестър. ( на сниката- сем. Тожичкови на прабаба ми Елисавета като младо момиче в София в края на 19 век)

 

 

Така че, когато стане дума за чехи, нищо ч(ов)ешко не ми е чуждо.

Тези дни обаче ми се смесват темите. Защото прабаба ми Елисавета, флейтистка, която от 18 годишна си изкарвала хляба в оркестъра на най-престижното софийско кабаре, се залюбила с неговия собственик Петър.

Работата е там, че Петър, един от най-богатите софиянци, притежаващ магазини на главната ул. “Търговска”, се е казвал Луков. ( на снимката, която 6 години беше на стената на студиото ми като декор на предаването “В десетката” по БТВ и всички бяха убедени , че това е Христо Ботев )

 

 

Вероятно, както потвърди майка ми малко преди да почине през януари 2013 г. , е бил по-големият брат на Христо Луков, изкласил по-късно до военен министър на България. Нещо, което със сигурност е било голяма и страшна тайна на рода. В днешно време няма как да знам дали тази тайна е била известна “там, където трябва”. А дали баща ми е знаел също? Просто нямам живи роднини от онова поколение и може само да се спекулира по въпроса, както и по темата, дали точно Христо Луков е присвоил наследството на прабаба ми.

Богатият ми прадядо Петър Луков загинал при инцидент с кабриолета си, завръщайки се от Панчарево след някакво тържество. Така казваше прабаба ми, която много скоро от съпруга на богаташ се оказала отритната от родата вдовица, отгледала с мъка и в бедност 3 оживели от общо 8 свои деца ( последното, наречено вече веднъж Борис, не особено набожната ми прабаба все пак кръстила допълнително Траян, за да изтрае и да не умира).

Защо е изпаднала в бедност? Очевидно й е било забранено да споменава имена и подробности. Само въздишаше, че е била измамена с документите за собственост върху огромните имоти, които дядо Петър притежавал. Така й се наложило да се наеме на работа като готвачка и перачка по посолства, знаейки европейски езици. За нас, нейните правнуци, беше покъртително да слушаме разказите й, как се прибирала през зимата от София в Княжево ( евакуирана там през бомбардировките ) с втвърдени от студа ледени дрехи, намокрени в пералнята. Пестяла от билета за трамвай и ходела пеш. Плащали й предимно с храна в котленките за децата и внуците.

За разлика от основната част от моите роднини по майчина линия ( сред които има и убит – най-вероятно в урановите мини- от комунистите брат на дядодо ми по скалъпено обвинение), прабаба ми Ветка не видяла в бедността и изживяната насправедловст основание да стане партийка. Напротив, по свидетелство на моя близка, тя горещо подкрепяла Никола Петков. Не пропускала митинг, на който говори той. Взимала си рабарско столче и прекарвала на тези митинги от край до край.

През годините на “най-справедливия строй” прабаба ми Ветка шеще да умре от глад, ако за нея не се грижеха родните й. Получаваше 10 лева пенсия като “нетрудов елемент”, макар с труда си да е отгледала деца и вуци дори, помагайки на дъщеря си за тяхната прехрана. Но никога не отрони злобна дума по какъвто и да било повод. Спеше през студените месеци на годината на кравай на продъненото канапенце в нашата кухня. Ядеше като врабче и винаги се притесняваше да не ни подяжда.

Всичките й молби бяха в умалителна форма: искаше “капка водичка”, “зрънце хляб” и това беше неизчерпаем източнник на шеги между нас.  Вземеше ли пенсията, купуваше по боза и една кутия бонбони за правнуците. Всеки път се извиняваше, че повече не може да направи нищо за нас. Дебнеше майка ми да излезне, за да изпере, изглади – включително изпраните чорапи- и зашие всичко онова, с което може да отмени в домакинската работа.

Когато навърши 90 ( а почина на 94 , бидейки подвижна, самостоятелна и “ с всичкия си”),  баба Ветка попрестана да готви, защото взе да бърка солта и захарта Последната й беше забранена по здравословни причини от вуйчо ми. Тя обаче тайно си хапваше по лъжичка, но винага разсипваше по малко около захарницата и биваше разкривана. Това й беше целият “бунт” срещу горчилката на живота.

Наричахме я помежду си, заедно с многобройните приятели, които се тълпяха вкъщи, “баба дух”. Движеше се тихо, отваряше и затваряше вратите с такова внимание, сякаш се боеше да не ги счупи. И се майтапеше често, че така и не е свикнала с някои особености на българския език като удвояването на сричката “та” в края на думата ( “вратата-татата”, смееше се тя над себе си). Бдеше някой от нас да не остави без нужда светната крушка.

Упорито отказваше само едно “българско нещо”: възмущаваше се от попарата, която била грозна смесица от хляб, сирене и чай и тя не можеше да разбере как я ядем. Със същата упоритост наричаше руснаците русняци. Подразбирахме, че това е нейното малко отмъщение за неуважението на русняците към българите. “Могат да кажат Гитлер”, но наричат българите “балхари”, вместо българи, ядосваше се тя.

За политика не говореше, но явно споделяше някои еретични мисли от историята – например, че русняците, които мразели княз Батемберг и го свалили от власт вероломно ( той й беше любимец, такъв един красив), всъщност не са дошли в България да освобождават българите, а за да завладеят Проливите. Тази теза, впрочем, с искрено учудване бях чувал и от дядо ми, макар да беше заклет комунист, горд и на смъртния си одър, че не е осребрил материално партийността си. Баба ми му съскаше, че когато си купувал този апратамент на последния 5-ти етаж преди 9-ти ( с припечеленото от бояджийската му кооперация по онова време), не я послушал да е на по-ниско и сега без асансьор не може да мръдне навън.

Към всички роднини от мъжки род, с изключение на внуците и правнуците, прабаба ми Ветка се обръщаше само на Вие. Придумваха я да се откаже от тази странност, но тя никога не отстъпи по този въпрос.

Единственият спор, в който влизаше, обикновенно по време на неделните обеди, когато се събирахме всички на масата, беше относно това колко е бил хубав животът ( все пак ) “едно време”. Всички ходели в недяля на кебапченца, които в днешно време не са същите. А пък какво можело да се купи с 2 лева и какви били пастите…Родителите ми само се споглеждаха и търпяха тази “идеологческа диверсия”- явно не можеха да отвърнат нищо срещу фактите.

Мълчаха си пред тази зле прикрита критика към действителноста дори и да се гордееха, че у нас вкъщи се ядеше възможно най-добре. Пари за нищо друго не стигаха ( никога никъде не пътувахме на почивка далеч от София, като всички носехме по чифт гуменки на сезон, така и не ни купиха колело, за което се молехме от година на година, което струваше цяла месечна заплата), но майка ми се бореше винаги да има сготвено, че дори и приятелите и роднините да нахраним в нашия “аврамов дом”, пълен с  посетители 7 дни в седмицата ( когато се сдобихме с топла вода от ТЕЦАа се наложи да се направи график на посещенията на родата, която, изкъпана и снабдена с вестници за нарязване с клозетна цел в епохата преди появата на тоалетната хартия, си тръгваше винаги нахранена).

За да се върна на основанието си за този споделен спомен, ще кажа за свое оправдание, че новината за това, че едни чехи си отиват без обяснение за своето оттегляне, ме кара да се питам дали е само въпрос на бизнес или нещо им е вгорчило живота тук – може би не чак като при моята прабаба, но…знам ли?

Share on Facebook

Share on Facebook

С Янита днес отново ще идем до приказен замък – този път тове ще е замъка Бентхайм в градчето Бад Бентхайм в най-западната част на Германия. Ако някой направи коментар за носа на младоженеца, ще се банваме!

Приятно четене:

Пътуване до замъка Бентхайм

провинция Долна Саксония, Германия

Имало едно време в едно графство Бентхайм

един граф Отто фон Нортхайм. Като саксонски благородник той бил много богат, много влиятелен и с много необуздан нрав.

Към XI век, когато графът (като единствен наследник на баща си) навършил пълнолетие, построили му един замък egregiam et firmam, както казват латинските историци- стабилно укрепен и отличен, и го оставили сам да избира с какви аристократични подвизи да изпълва живота си и да чертае съдбата си на рицар и воин. Голям късметлия се оказал този Отто, измъквал се винаги невредим от всяка историческа каша, в която сам се забърквал и бил щастлив да притежава един от най- красивите замъци за времето си- замъкът Бентхайм.

Саксонският херцог и бъдещ император Лотар Трети му видял сметката, а заедно с него, опустошил целия замък. По ирония на съдбата, херцогът после трябвало да възстанови разрушеното, за да намести в графството своя зет, давайки му благородническата титла и имението, така се появил още един Отто: граф Отто фон Салм – Райнек, който не бил особено умен, създал си конфликти с духовенството в Ютрехт и загинал в неравна битка с врага на територията на днешна Източна Холандия, някъде край село Оотмарсум.

Същата участ имал и неговия син. За да запази благородническата кръв на рода си, Софи- дъщерята на граф Отто фон Салм – Райнек , се омъжила за холандския граф Дитрих VI и така според протокола, имението било вписано и в регистрите на холандските графства. От този брак се пръкнал графът на Бентхайм Отто Младши, който вече бил граф и в Германия, и в Холандия, но каква ли полза. По традиция забъркал се и той в исторически каши и т.н. все едно и също до последния граф, пряк наследник на семейството холандецът Бернард, който през 1394 година бил последният граф на Бентхайм. След неговата кончина, замъкът се наследил от племеник, (със сигурност и той се е казвал Отто).

От тогава в продължение на пет века до наши дни, дворцовата обител е била собственост на графовете и принцовете на Бентхайм и Щайнфурт.

Това е накратко историята на замъка Бентхайм. Тя се дописва и в наши дни, тъй като в половината от замъка днес все още живеят наследниците на Оттовците, това са принцът и принцесата на Бентхайм и Щайнфурт, четиридесетгодишният Карл- Фердинанд и съпругата му Елна-Маргрет.

Schloßstraße, 48455 Bad Bentheim, Германия

За осем века съществуване, замъкът е бил многократно разрушаван, опустошаван и изграждан отново, и през всичките тези столетия- винаги се е стопанисвал от средновековни благородници: графове, херцози или от духовенството.

В средата на XIX век е напълно възстановен и се ползвал като резиденция, като непрекъснато в плановете за реставрацията му се правят архитектурни промени, изграждат се нови пристройки или се модернизират старите.

Заслуга за днешния вид на имението има принцът на Бентхайм и Щайнфурт-Оскар

Голяма част от замъка е отворена за посещения и има статут на музей, но в имението има и частна обител, в която днес живеят благородниците, наследници на двете фамилии фон Бентхайм и Щайнфурт. В музейната част експонатите са артефакти, свързани с историята на замъка и принцовото семейство. Целият комплекс е обозначен с информация на немски и холандски език заради родословието на двете аристократични фамилии наследници.

Музеят е действащ от 1993

година и се помещава в дясното крило на замъка, т. нар. Кроненбург.

Замъкът Бентхайм се намира в провинция Долна Саксония в град Бад Бентхайм,

разположен между Нордхорн и Гронау, съвсем близо до границата с Холандия.

Бад Бентхайм

е малък провинциален град, известен единствено с историята си, със замъка и с термалните извори, заради които градът има и такова име. С приближаване към населеното място,

замъкът се вижда от далече,

извисен високо върху непристъпни огромни скали. Два пъти съм посещавала този замък, през лятото и през есента, на път за Нордхорн и Мюнстер.

Заради многократното унищожение и от съображения за сигурност,

замъкът Бентхайм е ограден с двойна крепостна стена

Първата стена се преминава през т.нар.

Долна крепостна порта,

където се е осъществявал строг контрол за достъп от стая, намираща се над портата.

До втората порта т.нар. Горна крепостна порта отвежда много стръмен и хлъзгав павиран път, който се извива в лъскаво сиво през зелена равна поляна, в дясно от която се намира вход към забранена за посещение градина, а в ляво- спасителното убежище на съвременно кафене или малък ресторант, вкусните гозби в който като нищо могат да развалят плановете ви за обиколка на крепостните стени и изкачването в бойната кула.

Горната Порта

е свързана с втората крепостна стена, опасала замъка. Крепостният зид е по-силен и по-укрепен и точно по тази стена е възможно изкачването и панорамната разходка. Втората крепостна стена е свързана с двете бойни кули, а в шепите й е сгушен замъка и пространството около него- голяма градина с рози.

При Горната порта контролът на достъп е бил още по- строг.

Над портата има две канцеларски помещения, в които дежурен писар денонощно е отбелязвал в една грамадна и дебела книга лицата, които са допускани в имението и причините за посещението им, т.е. извършвал се е един своеобразен средновековен паспортен и фейс контрол. (Снимането през стъкла е занимание отвратително, но все пак разказът трябва да бъде онагледен.)

След преминаването на втората порта, се озовавате в

гордостта на замъка – Градината на розите:

ароматен и разноцветен двор, засаден с всякакви видове рози. В този отлично поддържан малък рай са разположени двете основни крила на замъка и двете кули. В ляво от портата се намира

Катаринкирхе – малката църква Света Катарина,

над която също се издига кула. В църквата е запазена една малка християнска реликва- каменно разпятие, едно от най- ранните изображения на Исус Христос в Централна Европа; изображението е изработено преди хилядолетие.

Интериорът на храма е съвсем скромен, типично за реформаторските готически църкви, състои се от по-голяма галерия и по-малко светилище с две стъпала по-ниско от нивото на галерията. В стените на храма има множество хоризонтално разположени надгробни плочи. До Катаринкирхе се намира касата за билети и стръмните каменни стъпала, които отвеждат високо до върха на крепостната стена. Мястото е стръмно и не е особено удобно за разходка, но пък оттук се открива величествена панорама към града Бад Бентхайм и към градините, разположени в подножието на замъка.

Преминавайки през втората контролна порта за наблюдение на влизащите в замъка хора, каменната полусрутена пътека по ръба на крепостната стена отвежда до 30 метровата отбранителна кула, това е т.нар.

Прахова кула

Достъпът в кулата, както и изкачването й са разрешени, но не са препоръчителни. По време на трудното си изкачване, лично се убедих защо, затова препоръчвам евентуално изкачване само до първата площадка на бойната кула.

Кулата е издигната към XI- XII век и е с правилна квадратна форма 14 на 14 метра. Изкачването е трудно, поради ужасното състояние на автентичните дървени стъпала, които в някои участъци липсват. В основата на кулата е изградено ново широко дървено стълбище, което подвежда и създава илюзията, че новосъздаденото удобство продължава до върха. В пода до стълбището има малък отвор на шахта, която в миналото се е ползвала за тъмница. Дълбочината на шахтата е 12 метра, а ширината около метър и двадесет сантиметра, със сигурност първите признаци на човешка клаустрофобия са започнали оттук. Единственият достъп до кулата започва от много тясна дупка в тавана, а преминаването през нея обяснява и смисълът, и значението на фитнеса като спорт и като модерна съвременна загуба на свободното ни време.

Нагоре по изпочупените стъпала изкачването става почти вертикално и в тъмнина, защото прозорци или каквито и да е отвори, през които да влиза светлина липсват. На места само мъждиво светят аварийни лампи, колкото да напомнят посоката на движение.

Тясно (на места около метър), задушно, прашно и тъмно, клаустрофобията става нахална

и в опознаването на замъка разбирам съвсем осезателно, защо 30 метровата каменна грамада се казва Праховата кула.

Упоритостта ми ме отвежда до първия етаж на кулата, а после и до платформата на върха й, но в самота, други не се решиха да рискуват. Учудвам се, че в такова окаяно състояние, крепостта е отворена за посетители, наистина изкачването до върха по изпочупени или липсващи стъпала е страховито и не е здравословно, не го препоръчвам,

но пък панорамата е убийствена

Казват, че в ясно време оттук се виждат дори пограничните градове Гронау в Германия и Енсхеде в Холандия. Естествено – ако не те съборят силните пориви на вятъра, може да се види и повече.

Крепостта Бентайм има още една кула,

която се издига на същата височина, намира се в близост, но не е достъпна за посетители. Към нея отвежда много тесен каменнен път, широк около метър, който е всъщност връх на най- високата част от крепостната стена. Не бих рискувала да го премина, дори и да беше място отворено за посещения. Резервите ми от дързост, любопитство и безразсъдство се бяха изчерпали. Пътеката има масивен железен парапет, но той изглежда като декорация, а зейналата паст на урвата долу, смразява кръвта и спира дъха. Кулата отсреща е също отбранителна, но за разлика от тази, която успях да изкатеря, беше със затворен островърх покрив. Някога, назад във времето към епохата на Фауст, под този покрив се е помещавала алхимична лаборатория. В случай на обсада, през лабиринтите под това укрепление, хората в замъка са се снабдявали с провизии.

(Снимки 040, 041)

Гледах камънака надолу с възторг, но и със свито сърце.

От тази височина долу в ниското хората изглеждаха като цветни петна. Представа си нямах как ще се завърна там при тях, затова отлагах спускането си, което после ми отне почти час. Не съм с двойна гаранция и за пияниците нищо не мога да кажа, но съм убедена, че Бог пази лудите.

Кроненбург е основната сграда на замъка,

в която се помещава музейната част. Малко преди цялостната реставрация за възвръщане на средновековния аристократичен облик, в това крило през XVIII век се е помещавал местният затвор. Реставрирането на замъка продължава до двадесетте години на XX век и от тогава до днес той си изглежда все така – в типично за немската архитектура готически стил, със стъпаловиден фронтон на лицевата фасада, издигната над открити изящни арки.

Преди входа на Кроненбург,

в дясно от входната врата се намира едно помещение, в което е събрана впечатляваща колекция от файтони, шейни, карети, каруци и всякакви други подобни средства за транспорт с конски впряг, използвани в последните няколко века от благородниците, населявали замъка Бентхайм. В случай на важно събитие, свързано със собствениците на замъка, тези отлично поддържани транспортни средства, могат да бъдат използвани. Казано с две думи: за сватби или погребения. Последният повод за шествие из града с карета от тази колекция, е била сватбата на принц Карл- Фердинанд с принцеса Елна-Маргрет през лятото на 2007 година.

(Снимки 044, 045)

В Кроненбург интересна за посещение е

Залата на рицарите,

която се намира на приземния етаж, веднага след входа в дясно, а в ляво срещу тази стая има помещение с огромна камина, вероятно това е била кухнята. В съседство е ловната стая. Освен тези стаи, могат да бъдат разгледани също и спалнята на графа, библиотеката, залата с артефакти от дворцовия инвентар: родословното дърво, печати на всеки един от владетелите на Бентхайм, рицарски доспехи, униформи и разни други вещи, както и работния кабинет; все стаи, които се намират един етаж по-високо. Последният етаж в това крило е затворен за посещения.

Китайската корпорация по аерокосмическа наука и техника (CASC) през тази година планира да започне създаването на мрежа от нискоорбитални телекомуникационни спътници Hongyan, която ще се състои от около 300 космически апарата. За това се говори в заявление публикувано на стрница на организацияат в социалната мрежа WeChat.

Орбиталния модул TGO по проекта 'ЕкзоМарс' завърши опасното забавяне в атмосферата на Марс и не пострада - не се разруши. По информация от прес службата на института за космически изследвания към РАН

Частната американска компания Moon Express се отказа от плановете си през тази година да изпрати собствен модул за кацане на Луната. Това е съобщил в интервю за Orlando Business Journal ръководителя на фирмата , Боб Ричардс.

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian  

/Фили/ 2325 лева на месец са необходими на едно четиричленно семейство, за да води нормален живот, сочи доклад на Института за синдикални и социални изследвания към КНСБ, единият от двата големи синдиката в България. Достатъчно ли са тези пари, за да бъдат българите не просто живи, а и щастливи – разговаряме с Пламен Асенов.

– Пламен, колко домакинства в България имат доход, достатъчен за нормален живот?

– Имаш предвид, Фили, нормален живот според изследването на КНСБ, нали? Защото по принцип за истински нормален живот, тоест, такъв, през който не само вегетираш, а и си щастлив, в България могат да говорят хората от 7 865 домакинства. Това са онези, чиито банкови депозити, според данни на БНБ от ноември 2017 година, са между 200 и 500 хиляди лева.

– Но защо смяташ, че само те могат да са щастливи? Има хора и с повече пари – пък и нали парите не са всичко в този живот…..

– Парите наистина не са всичко, особено когато ги имаш в достатъчно количество. Но ако дори веднъж в годината идва момент, в който се колебаеш дали да купиш дреха на детето си или да платиш сметката за ток, тогава нещата изглеждат по друг начин. Но да се върна на въпроса за необходимостта всяко българско семейство да има поне 200 хиляди лева, за да се чувства добре. Връзката е с едно проучване на университета „Пардю” в САЩ, според което, за да бъде истински щастлив, човек трябва да има годишен доход между 60 и 95 хиляди долара. Това е нещо като цената на щастието. Да, в случая малко смесвам депозит с годишен доход, просто за да направя нещата по-разбираеми по от гледна точка на българските реалности. И така, 7 865 домакинства или, умножено по 4, около 30 хиляди души в тази страна могат да бъдат истински щастливи – естествено, ако Съдбата им е отредила това, тоест, ако психологически са готови за него, ако парите им не са мръсни и не им носят повече страх, отколкото спокойствие, плюс още ред други условия.

– А проблем ли е, ако човек има по-голяма от посочената сума?

– Да, Фили, както да имаш по-малко от 60 хиляди долара, така и да имаш повече от 95 хиляди годишно според американското изследване, вече е проблем. В първия случай все нещо не достига, във втория – започваш да мислиш само за пари и губиш нормалните си човешки качества. Така че да ме извинят хората от онези към 2 хиляди домакинства в България, които притежават банкови депозити на стойност над половин милион лева, но те са нещастни по дефиниция. Вероятно все пак не чак толкова нещастни, колкото онези половин милион, чиито сметки са под 1000 лева, но все пак.

– Пламен, каза, че в случая заместваш годишен доход с банков депозит заради специфичните български условия – какво точно имаш предвид?

– Иначе нещата стават несравними и неразбираеми, Фили. Факт е например, че редовен годишен доход като заплата от порядъка на 60 хиляди долара в България няма дори президентът. Вероятно имат някои банкери, някои компютърни специалисти, някои лекари, не знам висшите магистрати какво си раздават като заплати, може би и някои от тях – но като цяло те не са представителна извадка. От друга страна, дори с натрупване във времето, от нормална заплата тук няма как да постигнеш депозит между 200 и 500 хиляди лева, но го приемем като критерий, макар на шега ако щеш. Което обаче ни връща към по-реалистичното изследване на КНСБ и посочената от него издръжка за нормален живот – 2 325 лева на месец за семейство от двама родители и две деца или малко над 581 лева на човек. Умножено по 12 месеца, това, от перспективата на американското проучване, е катастрофа, Фили, и ясно показва защо почти всички българи се чувстват нещастни и се оплакват постоянно от живота.

– С други думи, според КНСБ необходимият годишен доход в България е около 17 хиляди долара. Колко души го имат?

– В реалността дори тези пари са по-скоро мечта, отколкото реалност, Фили. Така че са необходими поне две важни уточнения. Първо, имам съмнения относно коректността на самото изследване на КНСБ. То казва, че това са пари, необходими, за „поддържане на основните нужди от храна, жилище, здравеопазване, образование, транспорт и почивка”. Съмнявам се в това, защото знам собствените си разходи, които в никакъв случай не са разточителни, напротив, твърде свити са. И все пак 2 000 лева месечно не стигат за трима души, какво остава за четирима. При това в тях не влизат транспорт, какъвто моето семейство почти не ползва и почивка, защото почиваме в движение. Не знам на базата на какви цени за храна или услуги КНСБ прави проучването си, но като влезе човек в магазина днес, за 30 лева едва купува нещата, които преди няколко месеца е взимал за 25. Така че да имаме едно на ум с тези цифри. Вторият проблем е, че, както казват самите експерти на КНСБ дори тези необходими 2325 лева месечен доход на семейство с две деца, са мираж за около 75 на сто от домакинствата, тоест, за около 5.5 милиона българи. Това значи двамата родители да получават нетна средна заплата от близо 1 200 лева, докато за декември 2017 официалният размер на средната заплата в България е 876 лева или с около една четвърт по-малко. И тази цифра обаче всъщност е нереална, та я раздута поради факта, че включва средната заплата за София, която е далеч по-висока от тази в провинцията.

– Вероятно все пак и издръжката на живота в София е по-висока…..

– Да, от КНСБ твърдят, че тя е малко над 3 000 лева. Преди време обаче живях няколко години в София и не намирам особена разлика между харчовете там и харчовете в Пловдив или Търново например. В магазините цените са същите, режийните разходи за вода, ток и комуникации са същите, лекарствата, битовата техника, почти всичко е същото. Има само разлика в цената на градския транспорт, но в общата издръжка на живота, Фили този фактор едва ли е чак толкова съществен, че да даде разлика от близо 700 лева. Не знам откъде идва тя. Разбира се, някой ще каже, че това е нормално, защото в София и изкушенията са повече, скъпите бутици и кръчми са наистина скъпи и т.н. Но нали в случая не сравняваме луксозния, а нормалния човешки живот.

– Добре, но как живеят онези хора, чиито доходи са под тези, сочени от КНСБ като минимално необходими за нормален живот?

– Какво да кажа, освен че живеят ненормално. Вече споменах, това са около 5.5 млн. души. Над 40 процента от тях пък са още по-зле, защото доходите им са дори под границата на бедността, която по официални данни е 314 лева. Неслучайно, Фили, България не просто е най-бедната европейска страна, но и няма шанс скоро да отстъпи на друг тази незавидна позиция, най-малкото, защото  – да, бедността може и да не е порок сама по себе си, но пък умее да възпроизвежда бедност в геометрична прогресия.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

 

Говорихме миналата събота по телевизията за омразата. Отдавна ми се ще да попитам: омраза ли е да мразиш езика на омразата? Така обаче и не посмях, защото щяхме много да се оплетем. Но убеждението, че сме виртуози в умението да се мразим помежду си, остава неоспоримо. Като доказателство, един от събеседниците разказа как видял някакъв млад човек, на вид съвсем интелигентен и цивилизован, който размахвал снимка на концлагера в Аушвиц и разправял, че всъщност това било твърде хубаво нещо. Не можахме да не се сетим и за десетките статуси в българския фейсбук, които тъгуват за концлагера в Белене, където било мястото на всички „демократи“ и „русофоби“, не можахме да не се сетим и за родния си парламент, в който се надигна препирня не за друго, ами за това дали жертвите на комунизма заслужават да бъдат почитани с едноминутно мълчание и дали т.нар. „народен съд“ е престъпление или абсолютно естествена процедура, особено в конкретния исторически контекст.

В процеса на разговора (заклеймявайки всички тези примери) стигнахме до извода, че омразата ражда насилие и жестокост. Кой няма да се съгласи?! Аз обаче не съм съвсем сигурен, че е така. Първо, много често можем да открием насилие и жестокост и без омраза, просто е така – от безсърдечие. Второ, дори и когато насилието и жестокостта са породени от омраза, остава въпросът какво е породило омразата. Аз смятам, че омразата, насилието и жестокостта са пряк резултат от безверието.

И по-точно – от грешната ни представа за същността на човека, вследствие на безверието. В политическия свят, който до голяма степен е и светът на публичното говорене, като изключим християнския възглед, споделян по традиция от консерваторите и от не от всички, остават два възгледа – либералният и социалистическият. Според първият човекът е самостоятелен и изолиран индивид с почти абсолютно право на самоопределяне, а според втория – човекът е член на колектив, към който има задължения. С времето тези възгледи се сближават, защото се сближават либерализмът и социализмът. Либералните индивиди започват да се събират в групички, които защитават общи малцинствени интереси; социалистическите колективи от своя страна пък се разпадат на подобни групички, които също защитават своите си групови интереси. Но от самото начало, въпреки всички различия, либерализмът и социализмът като цяло са единодушни в това, че човекът не е сътворен, а е произлязъл по еволюционен път. Неговият разум е качествен скок по пътя на усложняване на материята, каквото и да я кара да се усложнява. Моралът също е диалектически еволюционен продукт, резултат от необходимостта на човека да живее в общество. Моралът е условен и зависи от обществения договор между индивидите. Като такъв моралът подлежи на развитие и промяна. Човекът не е безсмъртен. След смъртта си се разпада на съставялите го приживе атоми и отделя топлина, за да се спази вторият закон на термодинамиката (ентропията). За делата си човекът отговаря единствено пред жена си, полицията и съда. Иначе казано, човекът е сложна комбинация от атоми в резултат на проби, грешки и мутации за достатъчно огромен период от време, нищо повече. Ето това е официалната представа за човека към днешна дата.

Този възглед, както може да се очаква, влияе както върху отношенията между отделните човеци, така и върху отношението на Човечеството към човека. Ако 50 килограма злато (един вид материя) струват повече от 50 килограма човек (друг вид материя), то лесно може да се определи цената на живота и да се оперира с нея. Откакто човекът престана да е творение по нечий (все едно чий) образ и подобие и се превърна в продукт на еволюцията; откакто престана да е отговорен за делата си пред някаква по-висша и като цяло извънсветовна инстанция; откакто вече не е безсмъртен и не се грижи за съдбата си в отвъдното, оттогава се превърна в биологична маса, с която може да се постъпва всякак. Защото едно е да удариш шамар на бай Пешо, съвсем друго е да удариш шамар на Христос в лицето на бай Пешо – някак различно ще се получи.

Ето как за насилието и жестокостта не е нужна непременно омраза. Често е достатъчно и обикновено безразличие. Когато животът на евреите в Германия, на арменците в Турция и на милионите руснаци в СССР не е струвал нищо, дали ги е мразел някой? Едва ли. Просто чиновници са си вършели работата и то в повечето случаи съвестно. „Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем“. Когато човекът е само организъм, мутирал случайно от коацерватна капка, който със смъртта си изчезва без никакви последици, тогава максимата на Сталин е логична и правилна. Следователно, причината за насилието и жестокостта не е омразата, а еволюционната теория на Дарвин (нека хейтенето да започне сега!).

Нещо повече. Повярвал, че е венецът на еволюцията (и неизвестно защо с крайно еволюиралия си мозък решил, че тя свършва именно с него, след което не се предвижда никакво допълнително развитие), човекът е убеден, че не е възможно да съществува абсолютно нищо по-висше от него в безкрая на пространството и времето. От тази гледна точка е вече съвсем лесно индивидът да си втълпи (както е постъпил и Ницше), че както човеците са по-висши от всички останали организми, така и той, индивидът, Свръхчовекът, е по-висш от масата, от всички останали човеци заедно и поотделно. От тук идеята за по-висши и по-низши раси не е далеч. И това няма да са нелогични или извратени теории, напротив – от еволюционна гледна точка те са напълно естествени. В междувидовата борба (расите и цивилизациите) ще победят по-добре въоръжените, по-силните икономики. Във вътревидовата бора ще надделеят (чрез полезна омраза) по-приспособимите, енергични и брутални индивиди, а бедните, глупавите, неорганизираните – да мрат. Обективен закон. Едни видове се хранят с други видове, едни бозайници пасат, стрижат и доят други бозайници. Да живее Майката Природа! Да живее Капитан Планета!

Точно в този момент виждам как се надига гневен младеж и стиснал каскета си в юмрук, вика: „Ами църквата, ами инквизицията? Нейните изтезания не са ли насилие и жестокост?“

С риск някой по-напредничав ум да ме обяви за защитник на Инквизицията (както досега са ме обявявали за фашист и за селяндур, който не разбира от модерно изкуство), ще кажа така, пък може и да не съм прав: Инквизицията се увенчава със славата на насилието и жестокостта, чак когато остава църковен институт само формално, а на практика започва да действа като политически. Инквизицията безспорно е използвала насилие и жестокост, за което сега католицизмът се кае. Но тя е такава, защото и самият католицизъм е изкушен твърде много от светското, от политиката и от властта, твърде заслепен от мечтата за Respublica Christiana. Иначе Инквизицията е възпряла една от най-страшните ереси (албигойците, т.нар. западни богомили), с което е спасила църквата, и е подпомогнала Реконкистата, без която днес Европа щеше да изглежда по коренно различен начин. Що се отнася до други изстъпления на религиозния фанатизъм, то те не са в духа на Църквата, а грях против нея. И Църквата никога не е твърдяла друго.

Припомняме си всичко това, за да видим, че дори и вътре в католическата църква насилието и жестокостта се появяват едва тогава, когато се разколебава християнският възглед за човека, когато политиката замества религията и когато погледите слизат от небесата върху грешната земя.

Видяхме, че сме способни на насилие и жестокост или от омраза, или от безразличие. А те са възможни единствено при отсъствието на любов. Където има любов, там няма омраза и безразличие. А какво е любовта? Ето това на еволюционната теория ѝ е трудно да обясни. Пред еволюционната теория има два непреодолими въпроса: 1. Как и защо е възникнал животът, как се описва това чудно качество на материята „живост“ и защо животът е възникнал само веднъж и вече не възниква? и 2. Що е любов? Любовта противоречи на логиката на еволюцията. Тя не е свързана с оцеляването, нито със защита на индивида и вида. Любовта често е глупава саможертва, нежели съревнование по приспособимост.

„Чакай! Чакай! – ще се надигне отново гневният младеж с каскета. – Любовта е силата, която привлича мъжките и женските организми един към друг с цел продължаване на рода, а това е най-силният нагон, създаден от Еволюцията!“

Тук грешката е техническа. Просто с една и съща дума се назовават неща, които нямат нищо общо помежду си. Любовта, за която говорим и която изключва безразличието и омразата, е възможна единствено в осъзнаването на общото тайнство, където онова, което изследва биологията (клетките, органите, храненето и отделянето) е второстепенно на фона на истинската същност на човека –  духовен образ и подобие на своя Творец, имащо задачата да се прослави в измерения, много по-големи от материалната вселена между два първични взрива.

За съжаление, всичко това на гневния младеж с каскета трудно може да се обясни. Да му кажеш, че ние всички имаме една обща природа, която е увредена и се нуждае от поправяне и възвръщане към съвършенството на първоначалния си замисъл, е все едно да отиде на лекар, лекарят да му каже, че има възпаление на бъбреците, а младежът гордо да му изкрещи в лицето: „Аз нямам бъбреци!“. Което, разбира се, с нищо не променя нещата.

Тъй че когато следващия път седнем да си говорим за езика на омразата, отчуждението и липсата на доброта, да знаем откъде идват те и да не си блъскаме главите. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

Tweet