Вижте от устата на самата Гинка Върбакова от интервю, което ще бъде излъчено утре сутрин по ..., но да не правим реклама това се вижда от кадъра с откровението:

Завършваме пътуването с джипа на Георги към нос Северен в Норвегия и назад. Започнахме с преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спряхме в Музея на авиацията в Кошице, през Полша пристигнахме в Рига, а после и в Талин, Естония и Хелзинки. От Хелзинки стигнахме Куусамо, влязохме в Русия и пристигахме в Мурманск, разгледахме Мурманск, разходихме се край езерото Ловозеро и бяхме в мъжка компания на чист въздух, след което стигнахме крайната цел на нашето пътуване – Нордкап или нос Северен в Норвегия.

След което тръгнахме обратно на юг, за да стигнем Нарвик, Мушьоен и Молде , след което от Молде тръгнахме по Атлантическия път към Тролстинген и Тиседал в Норвегия, от Тиседал – до Гьотеборг в Швеция, минахме през Малмьо и Копенхаген и се озовахме в Хамбург,напуснахме Хамбург и минахме през Дрезден и Прага, после от Прага стигнахме Будапеща и Сегед. Днес ще проследим последнипт етап от пътуването ще се приберем в милата ни татковина.

Приятно четене:

Сегед – Белград – Берковица – Варна

част двайсета на

През Източна Европа с джип

ДЕН 19

За първи път от доста време (седмици) сутринта не валеше дъжд, а грееше слънце.
Станахме, закусихме, натоварихме багажа. Някой ме бе запушил (наистина бе спрял идиотски), но в момента, в който отворих багажника да товаря багажа, и от хотела изскочи като тапа рецепциониста и каза, че веднага ще преместят колата.
Отбих се на няколко километра да заредя в ОМВ. Напълних догоре.

И

тръгнахме към Сърбия

Първо по магистрала, но почти веднага слязохме на обикновен път. След което попаднахме в задръстване, а пункта още не се виждаше на хоризонта.

За момент си помислих дали да не обърна и да минем все пак през Румъния и Дунав мост 2, но пък от друга страна никога не бях ходил в Сърбия. Затова го

обърнахме на майтап и се подсмивахме на съседите

Опашката разбираемо бе основно от автомобили с немска и австрийска регистрация.
Гледаш – мерцедес S класа, а вътре натъпкани като сардели ‘пингвини’ с фереджета. В жегата! Без климатик (икономия трябва).

Част от тези хора се събираха на групички, които се разпръскваха при всяко преместване с една дължина напред (голямата група се бе събрала пред тоалетната и си бъбреше, докато току някой изчезваше защото бе пристигнал неговия автомобил).
Други (явно пак за икономия) не палеха автомобилите, а изпънали жили ги бутаха на ръка към граничния пункт.
Трети (като бялото БМВ на клипа) намери приятел в колоната и с негова помощ пререди 5 – 6 автомобила. Голям келепир. Жалка работа.

Унгарската граница я преминахме лесно

– документите, и довиждане.

На сръбската отново чакане.

Сърбите започнаха ‘да видим автомобила, отворете багажника’ и т.н. Но пък проверката приключи бързо като видя натъпкания багажник

Сърбия.

Магистрала (да, с по-ниска разрешена скорост – 120 км/ч). И равно поле.

Веднага си пролича местния манталитет. Появи се полиция и се започна безумно ‘балканско’ шофиране. В смисъл – карам със 125 – 130 км/ч, а наоколо хвърчат с над 160. А другата група пък кара със 100 км/ч.

Интересна бе

схемата за ‘ловене’ на бързаци на сърбите.

Стои полицейски автомобил под някой мост, скрит долу извън пътя. На мантинелата сложен на триножник радара.
След това следват знаци за ограничение на скоростта и забрана на изпреварване, колоната се ограничава в една лента с конуси, и те отклоняват към паркинг, където щеш нещеш не можеш да караш бързо.
И на паркинга те чакат екипите полиция.

Този с бялото Порше Кайен, когото го бяха хванали, ме бе изпреварил малко преди това. След десетина минути ме изпревари пак бързо. Не съм видял да е спирал някъде, но явно спираше, защото след това ме изпревари още поне 3 пъти. Всеки път с голямо превишение.

Пътуването бе наистина доста по-хаотично и некомфортно

от където и да е досега. Магистралата често бе с големи неравности. Да, ремонтираха някои участъци.

Шофьорите караха наистина идиотски,

въпреки, че не може да се каже, че магистралата бе натоварена. Често се случваше да се изпреварват един друг камиони по баир в течение на километри, с под 80 км/ч.
Също така често се случваше някой с лек автомобил, но каращ с около 100 км/ч да заеме лявата лента и да не се прибира, защото след 500 м има някой още по-бавно движещ се. От друга страна отзад често те настъпва някой, който кара със 160+км/ч.

В такава атмосфера

стигнахме Белград

Първо се видяха ‘забележителностите’ на Белград – огромно сметище, с всичките му екстри (хвърчащи найлонови торбички и т.н.).

Реших да мина по околовръстното (то там водят и табелите за транзитния трафик). Да, знаех, че през центъра е по-бързо, но ние бърза работа нямахме.

Околностите на Белград

изглеждаха доста зле – порутени къщи, мръсно, тежък, неуреден трафик.

Заобиколихме Белград

и отново се качихме на магистралата. Отново пункт за таксуване – вземаш си билетче. Е да, ама чакаш опашка все едно преминаваш границата. Веднага си спомних лекотата, с която бе решен същия този проблем в Норвегия.
Как да е взехме си заветното картонче и отпрашихме натам. Уж караш щоßгоде бързо, ама след няколко десетки километра отново пункт за ‘путарина’- тяхната пътна такса, и отново чакаш на опашка.
Плащах с карта, което бе доста бавен процес за работещите в будките. То плащането с монети и връщане на ресто също не бе бърз процес. И съответно опашките не вървяха бързо.

В един момент съжалих, че избрах магистралата

– навярно по обиколните пътища нямаше да загубя прекалено много време, а и впечатленията биха могли да бъдат по-положителни. Как да е,

стигнахме до Парачин

и слязохме от магистралата. Изчакахме си опашката за плащане. И тръгнахме

в посока Зайчар – Връшка чука.

Пътяt бе доста хубав. Да, натрапваха се идиотски ограничения (явно и те са типични за нашия район от света), но пък асфалта, маркировката, почистването около пътя – всичко бе ОК.

Времето бе напреднало –

тъкмо бе преминало обяд,

и започнахме да огладняваме. Тъй като се бях зарекъл да хапнем сръбска скара започнахме да се оглеждаме за нещо подходящо. Покрай пътя имаше предимно неугледни селски кръчми. В един момент на около 40 км от Зайчар, наближавайки разклона за с.Мирово видях вдясно хубаво направено битово комплексче с черни следи от гуми преди него. Вече бях подминал отбивката, но огледах добре паркинга – бе пълен с автомобили. Явно е добро заведение.
На разклона за Мирово видях, че отново има подход за ресторанта, и съответно веднага се ‘шмугнахме’ вътре.

Докато аз откачах техниката (камерата, за да прехвърля част от видеото на диска) жената отиде да провери какво става. Пробвала да се разбере на български. Служителката я помолила да премине на английски, че нищо не и разбирала. Пошегувах се с жената, че с това нейно варненско мйекане няма как да я разберат – просто трябваше да превключи на берковски диалект и нямаше да има проблеми.

Това ми припомни една смешна случка в Берковица. Един ден решихме да покараме колелета, и движейки се си приказваме. Доста народ имаше из дворовете по уличката, по която преминавахме. И всички отдалеч извиваха шия да ни огледат. Съпругата се зачуди защо така ни гледат. Обясних и, че тук просто не се говори така – тук се вика (все едно се караш на някого), и се говори твърдо – тогава никой няма да ти обръща внимание. Направихме експеримент. Съпругата започна да говори на висок глас и по-твърдо – вече нямаше обърнати глави към нас – вече не бяхме ‘чужди’ .

Та закачих аз компютъра да преточва видеото и скокнах в ресторанта –

хубав много голям битов ресторант

Съпругата вече бе намерила хубава маса на открито, но на сянка под навес и надвиснали храсти, които държаха хладно (каза ми, че за наш късмет тъкмо сега си били тръгнали доста хора).

Дойде сервитьора. Превключих на берковски и нещата започнаха да се получават. Казах му, че специално сме дошли за сръбска скара.
– Предлагам ви мЕшано мЕсо (мешана скара по нашенски).
– Супер
– Обаче като ви гледам – една порция ще ви е достатъчна.
– ОК, давай и една салата за двамата.
Жената си поръча бира, а аз си карах на кола. Донесоха шопската салата и мешаното мЕсо.
Скарата включваше плескавица, кебабче, някакво пушено/мариновано месо на скара, шишчета (пилешки и свински), и още няколко неща. Салатата бе с люта чушка (но не прекалено люта). Беше супер.

За съжаление забравих да направя снимка преди да почнем. А после бе късно

Обаче усетих известно етническо напрежение/противопоставяне.
На съседната маса бяха седнали навярно турци от местните (с турски имена и си говориха за ходене до Истанбул).
Питат сервитьора (едър мъж на около 65 г) – какво кафе има.
Казва им – ‘на джезве и еспресо’.
– Искаме турско
– Е не можете ли да кажете ‘на джезве’, а ще ми разправяте за турско – остро се сопна сервитьора. Явно и от тази страна на балкана хората са прями – каквото ти е в главата, това ти е и на устата.

Клиентите свиха ушите и повече не мърмориха.

Хапнахме доволно, платих с карта (сметката бе смешна в сравнение с плащанията за храна досега), натоварихме се в колата, и тръгнахме за последния етап.

Стигнахме Зайчар.

Нашенски пейзаж.

На едно място в града имаше ремонт, и поставен светофар за регулиране на еднопосочното движение в стеснения участък. И един милицЮнер, който подаваше сигнали, обратни на светофара и създаваше задръстване Абе личеше си, че се доближаваме до нас .

Почакахме да дозабърка задръстването – от отсрещната страна светеше зелено и в участъка навлязоха автобуси, а милиционера махаше на камиона преди мен да се премести напред, влизайки и той в тесния участък. Така тежкотоварните машини застанаха едни срещу други и се чудеха как да се разминат. Как да е, се разминахме след като постояхме 4 – 5 минути.

Малко след това един местен таксиджия след като си стоеше кротко на стопа, реши, че джипа е невидим и тръгна току пред мен.
Предусещах нещо, и затова дори бях понамалил до 50 км/ч. Таксиджията въобще не реагира на клаксона нито при тръгването, нито при преминаването – дори не се обърна да погледне.

Спирането бе много интензивно, чак гумите бучаха.

С удоволствие се измъкнах от Зайчар.

Пътят стана лош

(до Зайчар бе идеален асфалт) – износен груб и неравен асфалт .

След няколко километра се показа

граничния пункт Връшка чука

Никой не се виждаше – народът се бе изпокрил заради жегата. Отидох до офиса им и се обадих на митничарите. Излязоха и бяха много любезни. Цялата проверка (митническа и гранична) бе точно 60 секунди. Митничарят явно бе рокаджия, защото се радваше на фланелката ми АС/DC

Напуснахме Сърбия

И почти влязохме в България:

От българска страна имаше мааалко повече внимание.

Нашенския митничар бе накарал една жигулка пред мен да отвори багажника, ама като ме видя да пристигам загуби интерес към жигулката (разкапана, ръждясала видинска регистрация) и веднага дойде при нас. Помоли да отворя багажника. Стандартните въпроси – ‘откъде идвате’. Казах му – от Мурманск.

На лицето му се изписа изражение, отразяващо усилено въртящи се механизми вътре в черепа му, явно в опит да си спомни откъде е чувал това наименование. Опитах се да му подскажа – ‘много на север’.
Кимна, но като че ли за него ‘много на север’ бе не по-далече от Видин. Как да е – махна с ръка и

официално се завърнахме в България

Връшка чука, Прлита, България

Веднага зазвъняха телефоните с поздравления за завръщането ни на родна земя – доста народ ни е следял този ден.

Пътя си остана лош – износен асфалт, тесен път и ОПАСНО ОБРАСЛИ банкети. Тъй-като вече си бяхме на Балканите, можехме да си караме по нашенски (ей този наш манталитет как ще го изкореним). Вдигнах скоростта на темпомата на ‘ограничение+20км/ч’, като често скачаше и нагоре скоростта. И въпреки това често ме изпреварваха някои бързаци

В с.Медовница

(продължавайки да говоря по телефона с поредния позвънял) изведнъж гледам полицейски коли, пожарна. Колите преминават бавно-бавно.

Първата катастрофа, която видяхме за целия път. ТИР бе скочил в близката река, потрошавайки няколко стълба със захранване явно средно напрежение. Дебели кабели и изолатори преминаваха през пътя и колите ги тъпчеха. Дано шофьора не е пострадал, защото пораженията по тира бяха сериозни (търкалял се е в дерето).

Преминахме участъка (бе добре обозначен от полицейските автомобили и от двете страни – автомобилите бяха спрели на удобни места без да пречат на движението, но пък предупреждаваха навреме).

След което джигитите отново се метнаха на педала на газта.

Монтана

– преминахме я много бързо (друг път ми се е струвало бавно, но явно когато промениш ‘мащаба’ вече не обръщаш внимание на такива дребни забавяния). Приближихме

Берковица

и бяхме изненадани, как за 2 месеца от последното ни идване насам има голяма промяна в подхода на пътя – правят околовръстно движение.

Стигнах до вкъщи

– майка ми и баща ми бяха в апартамента за месец – два. Тъй като има още стаи за спане не се притеснявах – бяхме се наточили да спим в ‘детската’, за да не преместваме родителите ми за един-два дни.

Пред блока ни посрещна баща ми. Чудихме се дали да разтоварваме веднага багажа, но решихме първо да се качим горе, да си починем, и тогава.
Влизаме в апартамента и майка ми:
– И племенничката ви е на гости
– Хубаво – има още една стая.
– И приятеля ѝ, а тъй като племенничката все още е непълнолетна, спят в отделни стаи. Ама вие не се притеснявайте, ние сме се уговорили със роднина – съсед, ще се изнесем за два дни в тях..

КРЪЪЪЪЪЪГОМ Е, не толкова остро де. Звъня на близък приятел (този, който ме предупреждаваше за снежните райони в Норвегия, и един от първите който звънна при влизане в България).
Той има един от най-хубавите ресторанти (лично мнение – най-хубавия) в Берковица. „Кръстева къща“ – http://krastevakashta.com/bg

А миналата година направи към ресторанта и хубаво китно семейно хотелче / къща за гости


Booking.com

Казвам му – Ванка, абе имаш ли свободна стая?
– Амииии, аз сутринта видях баща ти и цялата рода на бензиностанцията, и разбрах, че няма да стане работата, та съм ти приготвил ключа още от сутринта. Това е то да имаш приятели на място
Директно запалих колата и я преместих пред хотелчето (съвсем близо до вкъщи). Посрещнаха ни както винаги много радушно. Външния двор на ресторанта бе много приятен за раздумка

А хотелчето е в непосредствена близост

Booking.com

Абе

и в България си е хубаво

Берковица въпреки, че е в Северозападна България, си е запазила донякъде чара си.

Вечерта – вечерта си бе както винаги – в ресторанта на хубава приказка с приятели, хапване, пийване. Хотелчето бе супер (въпреки, че следях изкъсо прогреса, до момента не бях спал в него – и не бях си представял, че ще спя там – все пак имам голям апартамент само на 200 м от ресторанта).

Гледката – ами гледката от стаята ни бе към ресторанта

• Изминати за деня: 632 км
• Средна скорост: 84 км/ч
• Максимална скорост: 142 км/ч
• Общо от тръгване до пристигане (с почивките): 10 ч 51 мин
• Общо изкачени (по височина) 5,1 км
• Общо спускане (по височина) 4,6 км
• Максимална надморска височина: 557 м

Берковица

20 ден
Деня бе ‘организационен’ – т.е. поизтрезняване с кафета в ресторанта… Обсъждания по технически и други въпроси с де що познати имахме.Разходихме се из Берковица (т.е. циркулирахме между вкъщи и ресторанта)

Уж не бяхме мръднали кой-знае колко на юг от Унгария, но тук вече бе голяма жега…
Вечерта братовчеда на баща ми (на 85г) попита дали не можем да го закараме до Шумен…
С известно притеснение се решихме – не бях сигурен дали ще успеем да съберем багажа така, че да освободим една седалка (задните седалки също бяха заринати с багаж)…
Но направихме реорганизация и успяхме да подготвим място, при условие, че той няма много багаж……
Нямаше много багаж, така, че се уговорихме…

Вечерта – пак поседяхме в ресторанта на приказки, показване на снимки и т.н. И от там – пълзейки пълзейки – до стаята

Габриела Чех е юрист по образование и отговаря за публичните политики и регулаторните отношения на „Фейсбук” в Централна и Източна Европа.

Сайтът Faktor.bg  публикува информация от свои източници, подкрепени с факсимилие на документ, подготвян от ръководството на БСП, което се готви да призове за отпадане на сакнциите срещу Русия във връзка с 3 март. http://www.faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/bsp-gotvi-skandalna-pozitsiya-za-3-mart-ms-da-obyavi-plan-za-palna-otmyana-sanktsiite-na-rusiya-1

Ако степенуваме провокациите на БСП напоследък, коя ще се окаже по-голяма: партийно- реваншистката по въпроса за т.н. народен съд или рашистката, която обслужва интересите на чужда държава, посочена в Доклада за националната сигурност миналата година като заплаха за България?

В редиците на московската пета колона, докато ние “патки пасем”, ум царува как най-добре да се робува чрез пренареждане по съответното нареждане. Началото беше поставено с един юмрук. Обикновено с юмрук се удря по масата от страна на началника. Но началникът на Кремъл изпрати юмручно послание в лицето на лицето Сидеров на 30 октомври 2015 г., когато той прекали с хулиганските си изяви, настройвайки все повече българи срещу себе си и руското влияние в България.

Сидеров беше монополизирал образа на руското острие чрез многобройни изстъпления и демонстрации на безрезервно умилкване на Москва. Но се престара толкова, че от Кремъл дръпнаха юздите на своя троянски кон, посочен лично от Решетников, неофициалния надзирател на петата колона у нас, като истинският приятел на Русия, докато от БСП бяха класирани на позорното за такива натегачи пред Путин второ място в московската класация.

Фактът, че юмрукът в лицето на лицето Сидеров беше нанесан от един, като се оказа, още по-яростен привърженик на путинизма ( ако това изобщо е възможно), не можа да бъде скрит, както скриха самия бияч. “Оказа се”, че не можел да бъде разпознат като такъв от десетките свидетели, повечето от които униформени служители на полицията.

Така беше поставено началото на “очовечаването” на образа на забравилия всяка мярка вожд на “Атака”. В процеса на промиването на мозъците и на “чистото злато”, което остава в ситото след отсяване на пясъка от реката на времето, дейно участие взеха и продължават да имат нашистките медии. Сидоров се самообяви чрез тях за променен, пременен в нова роля кротък, смирен дори баща и политик, който говори за себе си със същата нескпромност, както и преди, но вече като “обединител”.  А щом дългогодишният говорител на Москва казва това, София рапортува с послушание и приема всичко това за вярно.

Идеята, съгласувана по веригата на традицията, която се точи от времето на съветското иго, е да се възстанови естественото лидерство, което се полага по историческа традиция на партията със 120 годишна история – макар предисторията на тези 120 години да е откровено “русофобска”, доколкото и българските социалисти, преди периода на своята болшевизация, са споделяли убежданието на европейските си събратя, че Русия е “тюрмата на народите” и враг на всичко “ляво и прогресивно”.

Днес българските т.н. леви си връщат демонстративно позагубените позиции в марша на петата колона в първите й редици. Това явление беше онагледено  при поднасянето на цветя по случай деня на Отечеството ( Руското, разбира се) на Монумента на окупационната червена армия МОЧА на 23 февруари ( като кръстник съм удовлетворен, че все повече българи го възприемат). 

 

 

От снимката от мястото на събитието, свързано със съветската традиция да се отбелязва денят на Съветската армия, се виждат многобройни представители на БСП – бивши, като Румен Петков, както и настоящи депутати и висши дейци на партията, като Таско Ерменков, Захари Захариев, Калоян Паргов…От страна на “Атака”, доколкото може да се съди по общия план на кадъра, може да бъде заподозряно участието само на Явор Нотев, който не може да се нарече най-представителната физиономия на озъбения рашистки атакизъм през годините.

А къде беше Сидеров? Как къде- беше зает да пие кафе с Цветанов и да си изяснява отношенията с него и с Валери Симеонов ( в отсътвието на Каракачанов, посочен от Симеонов като нежелан партньор на следващите избори). Откога за атакистите, които си откриваха предизбраната кампания за евроизборите в Москва, ставаха и лягаха с поклони към Кремъл, се оказва по-важно на пият кафе ( с един “бивш коминуст от МВР” при това, по думите на Сидеров) , вместо да уважат – както винаги досега- съветския реваншнизъм в България.

За сравнение:

миналата година Сидеров не само присъстваше на сборището по случай 23 февруари пред МОЧА, но и дръпна една от обичайните си отровни антизападни и антиевропейски речи с предложение съветският химн да звучи на 9 юни, защото за победата над нацизма заслугата изцяло била на СССР.  Крачеше напето около портрета на Сталин, но и той изчезна тази година от сборището пред МОЧА на 23 февруари заедно със Сидеров.

 

На първа линия от общата снимка при поднасянето на венци пред МОЧА миналата година на 23 февруари можеше да бъде видян посланикът на Палестина Ахмед Мадбух, но не и дейците на БСП. 

 

Дали тези “липси” ( на портрета на Сталин и на вожда Сидеров) тази година се дължат  на съгласуване с нашите притеснени от тази част от руската символика социалисти или са резултат от решение на руското посолство? Отговорът на двете хипотези е: да. Прилича малко на абсурдисткия виц за крокодила, който не бил толкова дълъг, колкото били зелен, но никой не би се учудил на поредния абсурдистки лупинг в българската политика  ( със съветски МИГ 29 или с шведски Грипен).

Ако БСП предприема контраАтака по коловозите на демонстративното русолюбие, то от страна на “Атака”  и на Сидеров се наблюдава не просто дистанциране от този имидж ( сурат ), а поредното вържеиграчество по ръба на сензационния обрат. Артикулираното от самия Сидеров предложение да бъде реабилитиран Левски чрез ревизия на смъртната му присъда, изфабрикувана срещу него по обвинение в криминално престъпление, е на косъм от …”русофобията”.

Възможно ли е да се задълбае в разследването на обстоятелствата около смъртта на Апостола и да не се засегне темата за пълното мълчание на официална Русия, СССР и Руската федерация в отговор на логичния въпрос, висящ “страшно и тежко” – като самото тяло на обесения наш национален герой по решение на съдии, сред които е имало избрани лично от руски посланик Игнатиев: защо Русия не се е намесила за спасяването на Дякона от бесилото?

Да не би да ни подготвят за “прозрението” за руската роля в съдебното убийство на канонизираният вече за светец по неписаниете канони на народната любов извън каноните на църквата  Апостол на свободата, за да минимизират щетите от неудържимата истина по въпроса и дори да яхнат вълната в своя полза, както направиха с оседлаването на капитализма след рухването на комунизма?

Не. Не е възможно вечно да крият руския ритник под краката на обречения на обесвание Левски. Беше възможно по времето на съветския колониализъм, но в постколониална България все повече си пробива път разбирането, че Левски е качен на това столче, най-меко казано, с руско съучастие. Това ли иска Сидеров: той лично, изпреварващо да се окаже инициатор за възтържествуването на истината, за да заеме отново позата на най-големия патриот ( този път “чисто български”), който да се опита да спаси каквото може от остатъците на руската кауза в България след взривяването на подобна бомба?

Изглежда невъзможно да заподозрем фронтмена на руското шоу в българската политика в подобна трансформация. Но кой можеше да предскаже преди по-малко от две години, че буйстващият, крещящият с езверяла физиономия по митинги, в парламента, при нахлуваанията в редакции и при студенти атакист, днес ще го играе не просто кротко агенце от телевизионните кошари, а направо ще се самопровъзгласява за “обединител”  ( почти като  цар Борис III ), отнасящ се снизходително към плавниците от коалицията, в която се чувствал като “възпитателка в детска градина”?

Сидеров в първото си издание играеше защитник  на свободното слово във в. “Демокрация”, където пледираше да бъдат премахнати съветските паметници. После рязко взе завоя и се оказа пресаташе на проруската корпорация Мултигруп. Преди да се развихри на националистическия фронт с руското знаме напред журналитът Сидеров се упражняваше “само” в антизападна реторика в периода, когато работеше за Блъсков във в. “Монитор” ( оплюваше българските журналисти от “Свободна Европа”, че работели за американците като “на Дунав мост”). Руският му проект “Атака” се изстреля след това на политичска орбита на вълните на телевизия “Алфа”. В нощта на своя триумфален парламентарен пробив през 2005 г. бившият защитник на свободното слово вече заплашваше с разправа журналистите вкупом.  Същите днес масово се надпреварват да го обслужват в новото му амплоа на “обединител”. Трябва да им се признае поне, че никак не са обидчиви и злопаметни.

И вие ми казвате, че такъв гимнастик ( за себе си Сидеров разказва в интервюта, че и днес може да направи “свещ” , стоейки на главата си, защото е бил добър гимнастик в младостта си), няма да покаже отново завидна гъвкавост? Стига да има келе(пир)- може и по време на чума, ще гледаме още салто морталета на арената, която в България по някакво недоразумение се нарича политика?

Share on Facebook

Share on Facebook

Индикаторите на Европейския обединен (ядрен) изследователски център показват изключително високо ниво на радиация в литовси град, който се намира на около 200 км западно от тяхната (затворена през 2009-та) АЕЦ "Игналина" и около 700 км с...

Карин Околие е българска лекоатлетка, състезаваща се в спринта на 60, 100 и 200 метра. Това е официалната информация за нея в страницата й в Уикипедия (и не, не съм създала и писала тази страница аз). Карин също е и блогър – може да я намерите тук в My book of inspiration (истински вдъхновяващ е блогът й!). И – Кари бе сред моите студенти в НБУ тази година. И нямаше как да не я забележа още от първата ни среща – в лекциите по дигитален маркетинг. Още първия час тя си тръгна с единствената за този ден 6-ца. И поради съчетанието от толкова интересни качества нямаше как, след като преминаха отношенията ни преподавател-студент, да не поканя това мило момиче за интерво. Прекрасно-лъчезарна, работлива, с много радост от живота, която естествено блика от нея – представям ви Карин Околие!

Как успяваш да съчетаеш състезателна дейност, учене в университет и активен дигитален живот на блогър?
Първо нека кажа, че съм изключително щастлива, че ще бъда представена именно във Вашия блог!
Да съчетаваш много дейности е лесно тогава, когато знаеш коя е приоритетната ти. За мен това е спортът. Спортът, защото с него се занимавам от най-много време и, защото е първата ми “страст -професия”. Когато знам, че в момента той е основната ми цел, просто степенувам по важност и удоволствие всички останали дейности. Блогът определено е на второ място, макар да е нещо съвсем ново за мен. Харесва ми да пиша и ми помага да се освободя от всички моментни трудности и напрежения. Той изразява най-точно мен самата и това, което мисля сега, в този момент. В него съм напълно себе си, както и на пистата. Университетът от друга страна е нещо, към което се приспособявам все още. Оценявам това, че се срещам с доста добри преподаватели, които ми помагат да се насоча към по-профилирана специалност. Благодаря Ви, за което.

Какво ти дава и какво ти взима леката атлетика и активното спортуване?
Спортът “яде свободно време” , хаха. Взима много от социалния живот на един млад човек, защото трябва да се придържаш към определен режим. Пътувам често и за дълго по лагери, което ми пречи да откривам и общувам с повече хора. За хората това е непонятно, например – как можеш да не ходиш по клубове и дискотеки или да не излизаш, когато си пожелаеш. Не е лесно, но определено се превръща в навик, за който не мислиш, имаш друга цел. В обкръжението си имам много малко, но много истински приятели, които ме познават и знаят защо се лишавам от определени неща. Подкрепят ме.

Спортът дава всичко останало! Благодарение на спорта започнах да пътувам от много малка, което се превърна в страхотен начин да порастна по-лесно. Направи ме самостоятелна и изключително дисциплинирана – знам какво трябва да направя и го правя без да се оплаквам. Спортът ме научи да печеля, но и да губя. Да ставам, след като падна, но и да се чувствам като наистина успешен човек. Спортът, какъвто и да е той, съумява да изгради силен характер у човек.

Най-голямата ти победа до тук, лично за теб?
Често, когато ми задат този въпрос си мисля за конкретно състезание. В този момент обаче, ще кажа нещо различно. Най-голямата ми победа до тук е, че не се отказах по време на дългия си тежък период на пистата и, че започвам да намирам себе си отново именно там.

А за блога – как подбираш темите си? Колко време отделяш за него – всичко там е толкова красиво и изпипано?
Постовете в блога ми се реждат от нищото. Бях си изградила план, в който да публикувам по-често и да се фокусирам върху определени теми, но не успях да го осъществя поради липсата на достатъчно време. От друга страна ми харесва да пиша за каквото ми хрумне, защото думите излизат директно от мен самата и звучат естествено. Харесва ми и свободата в това, че мога да пиша за всичко. Това е причината да кръстя блога си “My book of inspirations”, защотото вдъхновенията не влизат в определени граници и форми, те могат да са навсякъде и всичко.
Когато пишеш просто, защото обичаш да го правиш нещата се нареждат сами. Често дори да нямам снимков материал за даден пост, излизам и нащраквам нещо, което ми хваща окото и то сякаш “залепва” за думите.
Много искам да публикувам стойностен материал веднъж седмично и се надявам след време да се науча да го правя. Засега пиша тогава, когато открия музата, хаха.

Чувстваш ли се успяла и какво всъщност е успехът за теб?
Чувствам се успяла. Според мен всеки един човек е успял, защото успехът не се съдържа само в големите “победи”, но и в малките, ежедневните, а всеки един от нас има такива.
За мен успехът е преходен и никога не е постоянен, нещата се променят бързо и успехът се превръща в нещо, за което трябва да се работи неуморено и постоянно. Неговият “вкус” преминава толкова бързо, че ние искаме пак да го опитаме и така се стремим към следващия успех. Ако трябва да го сравня с нещо, то той е като щастието – кара ни здравата да се потрудим, а отлита като миг. Успехът е всичко това, което сме постигнали, а сме мислили, че не можем.

Как преминава един твой ден?
Един нормален мой ден преминава така:
– Събуждам се рано и пия кафе докато чета. Много обичам да чета сутрин.
– Отивам на тренировка, която продължава около 2 часа
– Прибирам си и си правя нещо вкусно, НО здравословно за обяд
– В следобедите пиша или уча в зависимост от задачите, на любимо мое място (няма да го издавам). Не успявам да се съсредоточа достатъчно добре вкъщи, обичам да пиша в творческа обстановка и сред хора, разбира се не шумни.
– Вечерите се разтягам, защото мускулите на краката ми имат нужда от повече стречинг и медитирам. Пускам си водени медитации, обожавам ги – успокояват ме. Обичам и да гледам филми.
– Лягам си рано около 10-10.30 – трябва да се наспя, сънят често е ключът към щаститето.

Какво си пожелаваш за годината?
За тази година си пожелавам да изпълня всички запланувани спортни цели. Да развия повече блога си и най-сетне да реша каква магистратура искам да запиша!

---

Великолепна си, Кари – успехът е твой!

Пардон! Исках да кажа, че ще ги проверяват. Реализаторите на поредната гигантска енерГЕПИйна секира, по схемата за продажбата на ЧЕЗ България. По този повод вчера Баце тържествено заяви следното: