Цяла България изтръпна, заради убийството на крими героя Жоро Джевизов в Пловдив.
Бандитът беше ликвидиран от рентгенолога д-р Иван Димитров, след като известният като Плъха се опита да го ограби в дома му и го нападна.
За ЧЕТВЪРТИ път през март, ОСЕМНАДЕСЕТИ от началото на февруари, ДЕВЕТНАДЕСЕТИ от началото на годината и НУЛА (отразено) от "българските медии, журналисти, политици и експерти" България постига най-ниска дневна борсова цена на електроене...
Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес. Днес от Мекнес ще продължим към Азру
Приятно четене:
част трета на
Предният ден, катерейки стръмният склон, се наслаждавах на прекрасна панорама, но светлината не беше подходяща за снимки. Мислех си да се върна после по същият път и да ги снимам сутринта,
Близко ли? 25 км по километраж, повечето спукане /респективно трябва да го изкачвам/, а табелата долу показваше 14, ха!
Още преди да си легна бях хвърлил едно око на картата и видях, че има друг път за Мекнес, реших че направо него ще хвана.
През нощта се събудих от силен дъжд. Странно, когато си лягах нямаше нито един облак. Обърнах се на другата страна и пак откъртих, надявайки се да спре до сутринта. Събудих се към 8, дъжда беше отслабнал, но не беше спрял. Всъщност нямаше и изгледи да спре…
Е, носех си дъждобран, както и специален панталон /идея си нямам откъде се пръкна този панталон на GoreTex в къщи, ама ми свърши чудесна работа/, така че се облякох, скрих фотоапарата под дъждобрана и юруш към
Преди да тръгна Фатах ме дръпва да ми покаже градинката и сергийката си. Възползвам се, че дъжда спира за 5 мин. да се снимам с него. Къса ми два портокала от дървото в двора и ме пита дали искам да ме придружи до руините. Работил е 48 години там. „Не Фатах, благодаря, сам ще се поразходя, без това искам просто да поразгледам без досадните му там дати и прочие, без това никога не ги помня..“
веднага притича местен и ми се предлага за екскурзовод. Отказвам му, но той продължава да върви край мен и да ме залива с ненужна информация, докато не схвана, че пари от мен няма да види.
Туристи няма, явно лошото време ги спира. Разхождам се сам и разглеждам.
Царевец е къде по-внушителен, макар и по-малък.
Малко нещо е оцеляло до наши дни, основно няколко мозайки, но не се прави нищо, за да бъдат защитени от лошото време. Единствено въжетата пречат, за да не се стъпва отгоре, но слънцето, вятъра, дъжда и снега… /всъщност не знам тук дали вали сняг/
Има възстановени само няколко арки и една порта, но възстановяването е доста грубо, с тухли, дори не са се опитали да го направят по старинно.
От време навреме вадя апарата, снимам, трия обектива и пак прибирам. След час разходка решавам, че толкова ми стига и тръгвам към изхода.
Ето тук съм качил и останалите снимки от „фотосесията“:
http://voinyt.snimka.bg/africa/volubilis.805170
поръчвам си едно кафе и сядам малко са сушинка, хем да запиша впечатленията от предният ден. Моля да си заредя телефона, няма проблеми. Докато съм обикалял с пристигнали 3 автобуса туристи, но явно си водят собствени екскурзоводи, местните седят вкиснати под навеса, но когато ги поздравявам със „Селям алейкум“ се усмихват и отвръщат.
Тръгвам към палатката, ясно ми е, че днес ще се кара в дъжда. Подминавам някакво заградено дворче, още предната вечер ми направи впечатление табелата „Cous cous Samir“, мислех си, че може да е специално ресторантче за кускус, но не би.
Минавайки покрай него ме заговаря някакъв мъж, оказва се, че говори свободно английски и испански. Не ми досажда излишно, говори ми от разстояние, без да се натрапва, оставя на мен да реша дали да скъся дистанцията. Кани ме да пия чай, не отказвам.
Живял е не малко из Европа, но Мароко си го влече и се е върнал да живее там. Женен е за испанка, оттам и испанският, но отделно говори свободно френски /много ясно/ и немски. Опитва се да завърти малък бизнес с подаръци, но основната му работа е като частен екскурзовод. Мисълта му хрумнала случайно, преди години. Веднъж видял наблизо паркиран мотор с немска регистрация и шеговито заговорил собственика, а той бил шашнат, че някой говори немски. Предложил му да му плати и да го ползва като водач из Мароко, та от тогава вече над 10 години.
Препоръча ми да сменя маршрута, до момента обмислях от Мекнес да тръгна към Маракеш и после да пресичам планините Атлас, но според него пътя между Мекнес и Маракеш не си струва. А и е много по-лесно да пресека централен Атлас от Оурзазат към Маракеш, отколкото обратното. После съм можел да хвана влак от Маракеш до Мекнес и да хвана за Фес, билета е евтин, около 17 – 18 € за дистанция от 500+км. Маршрутът ми претърпя промяната мигновено, професионалист го препоръчва в крайна сметка.
Видях го, че пие бира и се поинтересувах как стои въпроса с алкохола тук, няма ли проблеми!? Проблеми ли, вика, че в Мароко се пие повече бира отколкото в Испания. Е да, религията забранявала, но в Мароко само 30% от населението било истински набожно и, както той се изрази, практикуващо мюсюлманство. Останалите обичали бира и вино. Същото било и с кучетата, религията е причината да не ги харесват, но все повече местни си взимат куче за домашен любимец, неговото беше на 11 години, легнало в краката ми.
В сладки приказки неусетно се изнизаха над два часа и станах да потеглям. Самир ме покани да остана тази вечер в дворчето, без да плащам, за да не карам в дъжда, но на мен не ми се сееше на едно място, пътя ме влечеше, но благодарности за поканата Самир.
Издебвам дъжда да спре за малко и бързо събирам багажа. Горният слой на палатката го връзвам върху дисагите, няма смисъл да го прибирам и да измокря всичко в ремаркето.
Отново ме чакаше поредица от качване и спускане на хълмове, беше малко изморително, имаше красиви гледки, но бях скрил надлежно фотоапарата. Ако беше слънчево панорамата щеше да е прекрасна. Увил съм километража с найлон, да не се мокри, та не знам с каква скорост се движа, но напредвам. Последните 7 км до Мекнес са непрестанен баир.
Уморен съм. Минал съм едва 35 км мисля. Виждам табела за риад /уж туристическа спалня, един вид/ и питам две момчета къде е. Показват ми го. Уличката е толкова тясна, че дисагите ми опират в стените на къщите от двете ми страни. Канят ме в салона, докато дойде собственика.
Салонът е прекрасен и надушвам, че няма да е по моят джоб. Появява се Саймън, европеец /нямам идея откъде/, женен за мароканка. Споделям му, че като гледам салона ми се струва, че ще е скъпо. Оказвам се прав – 35€. Извинявам му се, че съм му прекъснал работата, а той маха с ръка –знам какво е да се пътува с малко пари, навремето така с жената из Европа… Препоръча ми къде да потърся евтин хотел и половин час по-късно си взимам стая за 80 дирхама (има и по-луксозни/скъпи – бел.Ст.)
Мизерна е, но е сухо и има топли одеяла, повече не ми и трябва. Опъвам горният пласт на палатката да съхне, поразхвърлям наоколо и мокри дрехи и чорапи. Питам за баня, плащало се 5 дирхама, но ми препоръчаха да изчакам вечерта, не разбрах защо.
Преобличам се и тръгвам на разходка и пазар.
Е тоя образ много държеше да го снимам с колелото му. Даже пари не ми иска, което си е странно…
Разхождам се дълго из
хотела е точно в покрайнините му. Всъщност евтините хотели почти винаги са в старата част на градовете, другите обикновено са модерни и доста скъпи.
Хотел Париж май е позахлопнал кепенците, ама няма да се изненадам ако отзад има някакъв вход и още бачка..
За под евро си купувам чушки, моркови, яйца, хляб и ориз. Ядене поне за 2 дни, да има. Виждам и купувам, да опитам, нещо което наричат „харшан“. Прилича на питка от царевично брашно /мисля/, продава се на тегло и е много, ама много вкусно току що направено. Малко по-ататък виждам току що изпържени гевреци, покрити с пудра захар, веднага си купувам два.
Преди да се върна в стаята минавам през близкото кафене да пия чай и да ползвам интернета, да пратя някое съобщение, че съм още жив. Изкарах около половин час, обувките ми гвачеха и краката ми бяха направо замръзнали. Прибрах се, сготвих и легнах да почета книга. До душа така и не стигнах..
Събуждам се рано, но не ми се става, под завивките е едно топло, топло…а възглавницата не знам с какво е пълна, но може да се ползва за фитнес уред, толкова много тежи. Ама ми едно хубаво… Ама решавам и ставам.
Излизам от стаята, поглеждам надолу и
рецепциониста и него го хванала липсата..Огледах се, свих философски рамене и вместо да започна да блъскам и викам – отидох да пия чай. Така де, и да са го откраднали с половин час повече надали ще има голямо значение.
Валеше, но докато си пиех чая спря, гот. Върнах се в стаята, събрах багажа, палатката беше вече суха, и намерих една чистачка. Тя пък ми показа къде са
натоварих и пак на път.
Отне ми над час докато изляза от града. Спрях на едно място да снимам и се приближава местен, ако съм искал да ме снима. Викам добре. Откъде съм, пита. А аз вече знам, като кажа Булгариа ми викат „Аааа Будапеща“…Ъ? А то на арабки си е България. „Добър ден“ вика пича, а аз си глътвам граматиката.
Ей тук ми се развикаха и изгониха, да не съм снимал.
Най- сетне се измъкнах от града, бях решил
Уж нямало какво да се види там, но няколко пъти бях срещал из интернет името на градчето и помислих, че сигурно има защо. Ще удължи пътя с 20 – 25 км ама какво пък..
се точи тягостно бавно. Чак ми иде да крещя.
По- късно си мечтаех за това еднообразие и скука…
Тук се оказа и
Още в Лараш бях видял, но тук беше пълно, на всяка кула или по-висок стълб можеха да се видят гнездата им.
Времето се разваля, става студено, започва здраво изкачване. Около мен – красиви гори…
…чувствам се като в някоя приказка.
Запуква дребна градушка, малко по-късно го обръща на обикновен дъжд.
Виждам нещо бяло измежду дърветата, оказва се сняг. Термометъра ми показва 3 градуса. Дъждът спира и малко след това стигам билото, но температурата е паднала до 1 градус, а краката ми отново гвачат.
Виждам от едната си страна как пече слънце в ниското, а от другата – сняг и мъгла. Чувствам се изтощен /и замръзнал/, остават ми 5 километра до градчето и определено се нуждая от хотел и горещ душ.
Стигайки виждам едно доста модерно селце. В последствие разбирам, че го наричат
Много е красиво, чисто, със широки улици, но където и да питам за хотел ми повдигат рамене.
Стигам кръстовище и се каня да завия надясно. На 50-ина метра пред мен млади момчета (18 – 20 г) си играят, едното бута на майтап другото, то губи равновесие и изскача на пътя на минаващата кола. Като в забавен каданс виждам как се сгъва на две, политайки на над 2 метра във въздуха и пада зад колата. Навдига глава, поне е жив. Продължавам надясно, не искам да знам. Не мога да помогна с нищо, а не искам да съм поредният лешояд в тълпата, не обичам чуждата болка, приемам прекалено навътре. Емпатия.. Гадно ми е, надявам се да се оправи.
Спирам в кафене и питам за хотел. Намират клиент, който разбира малко английски и ми казват, че няма смисъл да търся тук, да се спусна към Азру, 17 км по-нататък. Лошо. Уморен съм, премръзнал, а наближава залез. Въпреки това си поръчвам и изпивам набързо един чай. Заведенията, въпреки студа, масово не се отопляват, клиентите са навлечени кой с каквото може. Отскачам до тоалетната да сменя поне чорапите със сухи такива.
Хубавото е, че Ифран е на високото,
Симфония. Едва се насилвам да спра за 2 – 3 снимки.
Пътят е мокър, вие се в поредица от завои, движа се с 50 – 60 км/ч. Гумите са страхотни, трябва да благодаря на Хави, когато се върна в Торремолинос, не поднасят нито веднъж, чувствам се стабилен.
Краката ми мръзнат, ушите и те, вятъра вади сълзи от очите ми. Летя. Чувствам се жив.
Виждам къмпинг и спирам да питам за цени. За палатка 25 дирхама, но на мен днес ми е нужна стая- 150 дирхама… прекалено много, продължавам. Въпреки, че съм се спуснал доста термометъра ми показва само 2 градуса над нулата, а през нощта ще падне навярно още.
е на 4 км и ги минавам бързо.
No Billag отхвърлен с 71.6% от гласовете на участниците в референдума.
Всеки от нас се радва на възможността да преживее любимите си истории под различна форма, а театралната адаптация като че ли е една от най-интересните. Въпреки че сцената донякъде ограничава възможностите за пресъздаване на действието, актьорите придават нова дълбочина на сюжета и ни позволяват да видим на живо любимите ни герои, да ги чуем как...
Безбрежна и безнадеждна по своята манипулативна устойчивост в главите на нежелаещите да научат нещо извън уроците по русолюбие ( заменили истинското родолюбие) от времето на колониално-съветизирана България е темата за руското освобождение. Фокусирали са се върху нея с отчаяното вцепенение на заяк пред фаровете на приближаващ автомобил. Българските гласове, които съобщават различна версия, се натъкват на роботизираната автоматична реакция: “русофоби”. И точка.
Радиоточката на пропагандата кънти в главите им без ни най-малко да мръднат по скалата с артументи стрелката на познанието от тази точка.
Да се опитам, все пак, да завъртя малко копчето към “Говорит Москва”.
Ето какво казва на 9 януари 2018 в статията си “Русия и Балканите – от триумфа до провала” руският историк Алексей Макарин относно истинската мотивация на Русия да превърне през втората половина на 19 век “българският въпрос” в център на балканската си политика. Причините са били две: населените с българи земи са “надвиснали” над Константинопол и са били стратегически важни за Русия заради проливите. Който държи тази територия може да претендира да контролира ако не целите Балкани, то да има ключова роля върху Черно море. Нито сърбия, нито Гърция не са могли да свършат работа на Русия в това отношение.
Освен това дошлите на власт в Гърция и Сърбия управлаващи династии се жижвали твъре проевропейски на Русия и тя се разочаровала от тях, макар да им помагала много да извояват независимостта си.
България на този фон изведнъж се оказла много подходяща за целите на руската доминация със своето патриархално население, относително малката интелектуална прослойка и без “силни кланове”, способни с оръжие в ръка сами да извоюват свободата на българите. И Русия се заложила на българите ( но се оказала излъгана в очакванията си да ги употребява безропотно, както се оказало- дори напротив, тъкмо с България Петербург скъсал дори дипломатическите отношения броени дни след края на войната с Турция). Това е, в частта за България, обяснението за причината Русия да изпрати армията си на балканския фронт срещу Турция, а не някакво си “освобождение”, прокламирано с пропагандна цел в навечерието на воойната в самата Русия. http://www.ej.ru/?a=note&id=31982
Знаете ли защо този кратък преразказ издава самата истина? Защото авторът определено не е “пробългарин” и няма основание да застава в “русофобска” поза. Трудно крие презрението си към българите с “дебелите шалвари” и пробутва наистина дебелата лъжа, че българите дължат църковната си независимост на Русия и лично на граф Игнатиев. Същевременно руският историк “прескача” удобно обявяването на руската църковна схизма срещу БПЦ още в зародиш през 1872 г., приписвайки я единствено на Цариградската патриаршия. Някак срамежливо авторът споменава само, че тази схизма е паднала след края на Втората световна война благодарение на руската църква – вместо да каже направо, че това се случва вече в условията на съветската окупация, когато България на практика става част от съветската империя и тя решава да приласкае под своя ботуш и БПЦ.
Явно точно такива учени са профилактирали руския патриарх Кирил в навечерието на посещението му в България, където той заяви, че руската църква е помагала на българите по време на турското иго. А вицепрезидентът Илияна Йотова коленичи пред тази лъжа и веднага се съгласи и благодари за нея. За по-леко преглъщане на лъжата Кирил призна българите за приносителите на кирилицата в Русия ( т.е. в Киевска Рус, понятието Русия въвежда едва Петър I) ), но от това горчивата лъжа не става по-сладка.
Не само руската църква, подчинена на самодържието по традиция, наложена особено категорично от Петър Първи, но Русия изобщо не си е мръднала пръста за българите и България преди да забележи изгодата в контекста, за който откровено пише по-горе Алексей Макарин. Това е дълга тема с много доказателства за обратното: Русия не веднъж е потискала и дори предавала на османските власти българските бунтари с оръжие или с кръст в ръка.
Дългата тема е обобщена по следния кратък начин от добре осведомения руски военен кореспондент на Балканите през 1877-1878 г. Василий Немировч – Данченко, недоумяващ защо Русия никога с нищо не е подпомогнала българското национално-осбоводително движение.
“Действията на дипломацията, разбира се, са голяма тайна и легендата за руската пропаганда в България ще продължава още дълго, въпреки всичко. В същото време аз лично съм разпитвал всички дейци на българското въстание и от всички съм получавал един отговор: НИКОГА И НИКАКВА ПОДДЪРЖКА НЕ СА ПОЛУЧАВАЛИ ОТ РУСИЯ ( курсивът мой- бел. ИИ). Между тях не е имало нито един руски пропагандист, нашето константинополско посолство нито веднъж не е изпращало при тях свои агенти ( в расо или под друго прикритие – бел. ИИ). Напротив, различни руски консули от рода на сегашния г. Стюарт в Букурещ, даже били враждебни на българското движение ( благодарение на което Г.С.Раковски е бил предаден от руския консул в Браила на турците заради участието му в един от браилските бунтове, а Ботев лежи 3 месеца в затвора във Фокшани във Влашко по указание на руски консул- бел. ИИ), пречели са долкото могат, спирали са го. Те го отъждествявали с пропагандата на социализма и комунизма , въпреки, че българкото дело няма нищо общо с тях.- Дори когато не са имали факти по някакъв въпрос, те направо са клеветели младите българи”. ( Василий Немирович – Данченко, “Година на война”, стр. 608 ).
Апропо, понеже руският историк, явно възмутен от Стамболов, подхвърля по негов адрес, че е бил “недоучил семинарист”, не е лошо да припомня, че пак Данченко “издава” причината за това.
За да избегне ареста и репресиите на османските власти, разследващи ролята му в подготовката на въстание година след обесването на Левски, Стамболов бяга в…Константинопол. Надявал се е на помощ от посланика на Русия, “вицекраля” на Турция, както са го наричали заради огромното му влияние върху Портата. Вместо да му помогне Н. Игнатиев се е държал с българския революциенер така, че Стамболов “никога повече” не пожелал да се срещне с него, както отбелязва Данченко. Отритнатият българин все пак отишъл в Одеса, надявайки се да му разрешат да завърши духовната семинария, която напуснал малко преди да се дипломира, за да участва в революционните дела в България. Но и това му било забранено именно заради реномето му на български бунтовник.
Ето така граф Игнатиев и руската църква превръщат бившия русофил Стамболов в “недоучил семинарист” и противник на руската политика до края на живота му, отнет на 3 юли 1895 г. след зверско клане посред бял ден в София от наемни убийци.
НА СНИМКАТА ( от екрана на БНТ): Александър Волков, прессекретар на руския патриарх Кирил, (не) отговаря какво е мнението на руската църква за молбата на македонската съответно БПЦ да й стане майка. Той отрече въпросът да е бил обсъждан, но хвърли един вълчи поглед към зрителите в подкрепа на нашите обосновани ( от историческия ни опит) подозрения какво всъщност си мисли…
Share on FacebookОсвен да пиша ревюта, чета такива и съм особено щастлива, когато попадна на заглавие, което е извън десетината, обсъждани във всички групи и блогове за книги. Нямам нищо против най-популярните четива, просто информацията за тях е навсякъде и за мен е още по-безценно, когато срещна някое съкровище. Щом Габи пусна своeто ревю за „Жената с...
И така – започваме един двоен пътепис до Париж: двоен, защото е с двама автори, които пишат отделните части. Започваме с пътуването с влак до френката столица. Приятно четене:
част първа на
Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно
(или по-скоро с много влакове, най-различни).
Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.
за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1 – 2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.
Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване –
но и дотам ще стигна.
Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имат предвид няколко неща.
Първото и най-важно е, че, за разлика от в България,
За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
Второто е, че
Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.
Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.
За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.
шест минути по-късно – немски влак стрелаЩутгарт – Париж. Влак стрела, да!
Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж
2004 - 2018 Gramophon.com