Както се топят снеговете и предизвикват куриози, така явно се е стопила и паметта на някои списуватели на новини в България, които не помнят какво са съобщавали самите те преди няколко години. В случая става дума за софиянец, който се разхожда с надуваема лодка в краен софийски вратал.

От БЛИЦ осведомяват днес:

Такава случка в София не е имало откакто е станала столица на България (СНИМКА) София, България 24 Март 2018, 18:25

 

Софиянци изкараха лодките. Вече три дни в София ту вали сняг, ту се топи. А улиците станаха направо като полета от кал и води. Днес един софиянец намери начин да излезе от вкъщи. Действието се развива в кв. Левски В. Тъй като явно не е имало друг начин (както се вижда от снимката), човекът, който за щастие, е имал поне лодка, я е извадил и е тръгнал по улиците. Ето как най-накрая се сбъдна прословутата идея, възникнала по комунистическо време у нас, да се прокопае канал от морето до столицата.  Дали акцията на “гребеца” е демонстративна или просто е искал да иде до магазина никой не знае. Снимката на „гражданина с лодката“ се появи в сайта Забелязано в София и не само че предизвика истински фурор, но даде идея и на други софиянци да прибегнат до летните си лодки (се вижда в коментарите под нея). Улиците в София наистина са потънали в кал, а някои малки улички са станали реки. В кварталите положението е най-тежко, но не е розово и в центъра – на паркинга пред Радисън и парламента – точно на жълтите павета, баровците влизат в колите си с панталони, окаляни до средата на крачолите.

https://www.blitz.bg/lyubopitno/takava-sluchka-v-sofiya-ne-e-imalo-otkakto-e-stanala-stolitsa-na-blgariya-snimka_news588411.html

Там е работата, че пак БЛИЦ изгребаха от извора на новинарството си същата сензация за жадната публика насред една голяма вода в София преди 8 години. А сега твърдят, че такова нещо като лодка на софийска улица не се е случвало откакто градът да станал столица на България. http://hotnews.bg/n/stolichanin-se-pusna-s-kanu-po-okolovrustnoto-v-sofiya-video–.31010/1.html

Столичанин се пусна с кану по Околовръстното в София (видео) 07 декември 2010 | 11:18 

Клип, на който смел столичанин, любител на водните спортове, се пуска с кану по залятото от пороя Околовръстно шосе на София, се радва на огромна популярност в Интернет-пространството. Кадърът е заснет през уикенда в района на Южната дъга, пише blitz.bg. Припомняме: Стотици коли затънаха между Симеоново и Бояна в събота и неделя. Багерите не смогваха да изгребат боклуците и камъните, за да започне поне част от водата да се отича. Служители на “Охранителна полиция” разчистиха от превозни средства южната дъга на шосето и трафикът бе пренасочен от моста до Бояна по панорамния път и през града. 

Share on Facebook

Share on Facebook

Докато ние пазим от български вандали като светиня на съветско-българската колониална дружба съветското железобетонно наследство, което стърчи над централните части на най-големите български градове, в днешна Русия местни вандали рушат безцеремонно градежите на предишния стой, построил високи ( над 200 метра) образци на социалистичекия възход.

 

 

 

http://clubz.bg/65814-kak_ruhna_vtorata_po_visochina_tv_kula_v_rusiq_video

Местните власти, които не само са преименували на Екатеринбург град Куйбишев, наречен по съветско време на един заслужил болшевишки главорез, посегнаха на нещо, което предишните поколения са съградили. Само знаят да рушат, вандали с вандали!

 

 

 

Цивилизованите народи и държави не рушат, а строят. Ако трябва – надстрояват направеното от своите предшественици. Вместо това днешните управляващи руски вандали сринали издигнатата с труда на съветските хора до 220 метра кула, замислена като втората по величина в СССР след московската в Останкино.

 

В Русия не важи ли универсалното оправдание на българските пазители на съветското железобетонно наследство, че относно разрушаването му ( или дори само за преместването му) “има и друга гледна точка”? Куйбишевски патриоти са изразили другата си гледна точка, бранили са великия фетиш със знамена, с катерене и прочее акции, но въпреки това местните вандалски власти съборили тяхната светиня най-брутално, пренебреграйки напълно плурализма на мненията, който напълно основателно цитират в България бранителите на спомена за съветското робство. Не ги е срам!!

Дават ли си сметка тези варвари, че каквото е построено, не бива да се руши! В България местните власти в София, Пловдив и т.н пазят като зеницата на своето съветско око най-високите неща, построени, за да доминират над българските градове. Докато в Екатеринбург, вместо да съхранят за поколенията постижението на своите предци и да кажат ( както казват в София, Пловдив и т.н.), че  артефактите от миналото трябва да се съхраняват без значение, дали днес ни харесват, направо са ги взривили.

Варвари! Поучете се от пазителите на колониалната цивизилация в братска България!

Share on Facebook

Share on Facebook

Днес Дарина ще ни даде малко идеи как да си организираме пътуване до Венеция. Приятно четене:

Венеция за 3 дни

съвети за пътуване

Пътуването ни за Венеция започна с това да намерим евтини билети – най-лесният вариант е да летите с нискотарифните Ryanair до Тревизо/ Treviso, което се намира на 35 км северно от Венеция. Някои казват, че Венеция може да се разгледа и за 1 ден – основните неща, да, но ако искате наистина да разгледате града ( а според мен това е най-красивото място, на което съм била ) ви трябват 2 – 3 – 4 дни с посещенията на съседните острови. Вариантите да намерите евтини билети за мен са ( освен от самия сайт ):

1. Да следите facebook страницата Flight Chaser / Лети за без пари – следете страницата за оферти за дестинацията ( и не само )
2. azair.eu – най-лесната и удобна търсачка за нискотарифни полети. Отбелязвате начална и крайна дестинация и продължителност на престоя, период за търсене и дали да е с прекачване/ без прекачване и ще Ви намери най-евтината оферта.

Смея да кажа, че ръчният багаж беше предостатъчен за престоя, носейки ръчен сешоар и маша, както и по-плътни и по-леки дрехи, тъй като бяхме в края на месец октомври.

Най-удачно време за престой във Венеция

Основният проблем с Венеция са освен да се избягват тълпите в края на януари до средата на февруари по време на карнавала, когато е пълно с тълпи туристи и цените за спане/ хранене са доста завишени. Най-удачното време за престой e март – април и след това септември, октомври и ноември. В края на октомври времето беше около 16 – 19 градуса,

не миришеше от каналите изобщо

освен ако не седите в много малка тясна уличка по-продължително време и нямаше огромни тълпи. Венеция е около 55 – 60 хиляди постоянно живеещи и се посещава годишно от около 20 млн. туристи, така че постоянно има посетители, но зависи от размерите.

Избор на хотел/ апартамент

много хора предпочитат да не спят в самата Венеция, освен ако не сте с кола – според мен е по-добре да си в самата Венеция, тъй като се губи много време за пътуване до самия остров. Но ако сте с кола – тогава вече е оправдано.

Ние избрахме много малко апартаментче – по-скоро като стая, разделена от плъзгаща врата, подходяща за 4 човека и мъничка баня. Мястото беше страхотно – на 1 минута пеша от спирка San Toma и много близо до центъра.

Голямо предимство е малкото вътрешно дворче, където може да се пуши. Човекът, който отдаваше апартамента, беше изключително любезен и коректен. Хотелите са доста скъпи, но могат да се намерят по-евтини оферти за апартаменти/ хостели.

Придвижване от летището до Венеция

Венеция има 2 летища – основното е Marco Polo, което е на 6 км от острова, а другото е Тревизо/ Treviso, което е на около 35 км от отстрова. За съжаление от София Ryanair кацат на Тревизо, но летището там е малко, много чисто и уредено и няма начин да се объркате или лутате в търсене на информация. Там оперират само нискотарифни компании – когато ние летяхме бяха основно Ryanair и Wizz air и Blue Panorama.

На сайта на летището има подробна информация за придвижване , която включва освен евентуалното придвижване до Венеция, така и други дестинации като други острови като Лидо ди Йезоло, близките ски курорти, други градове и т.н.

До Венеция има няколко варианта:

• трансфер с GoOpti,
• такси ( ужасно скъпо ),
• влак ( трябва да се вземе автобус за влака, после пак да се придвижвате – не е много удобно, ако отивате в самата Венеция ) или
• автобус.

Единият по-скъп, но по-удобен вариант е с трансфер на low-cost услугата GoOpti , която е нискотарифна услуга за превоз от летища, гари и т.н., оперира в Италия, Германия, Унгария, Словения, Хърватия, Австрия (поне към момента това видях от сайта ).

Цената на услугата варира, като най-евтино е да запазите възможно най-рано, зависи от това колко човека сте също – колкото повече хора – толкова по-евтино излиза. Единственият минус е, че не връщат парите, ако не се появите в указания диапазон или ако не летите поради други причини.

Тъй като не бяхме уредили транспорта навреме и цената в последния момент беше висока с тази услуга, избрахме да се придвижим с автобус – има 3 компании, които извършват тази услуга.

• Едната е Barzi Service , но тъй като Google maps ни ориентира, че до нашия адрес най-добрия маршрут е през Piazzale Roma – те не предлагат директен трансфер до там. Barzi Service отиват до Венеция Тронкето ( фериботния терминал, където има голям паркинг ) и след това трябва да се качите на влакче.
• Другите 2 варианта са Terravision, които са по-удобни, чисти, предлагат wi-fi, но е задължително да направите онлайн резервация .
• Затова най-лесният вариант е ATVO автобусите, белитетие се купуват от залата на първия етаж, като по-удачно е да си вземете билет за отиване и връщане, като спестявате 2 евро на човек – друпосочният е 22 евро, а еднопосочен 12 евро.

Времето за пътуване е около 60 минути, ако няма значително задръстване, така че го имайте предвид за летенето на връщане.

[geo_mashup_locatiomn_info]

От Пиацале Рома/ Piazzale Roma вече не са разрешени коли

Трябва да се качите или на водно такси (което е доста скъпо ), или на вапорето (vaporetto ), които са големи водни автобуси – това е публичният транспорт във Венеция, опериращ под името ACTV , които уреждат 24/7 транспорт 7 дни в седмицата.

Билети могат да се купят както онлайн от сайта, от Piazzale Roma има машина, както и от будка, където продават вестници се продават и тези билети. Ако сте за един ден – можете да си купите единични, но ако сте за няколко, бих посъветвала да си вземете карта за няколко дни. Тя е за определени часове (а не дни както в някои държави )

Автор: Дарина Маринова

Снимки: авторът

Картинката по-долу ще ви отведе при специалните оферти за нощувки във Венеция:

Booking.com


Други разкази от Венеция или с автор Дарина Маринова– на картата:

Венеция и Дарина Маринова

Ето и възможност да обиколите Италия, без да надплащате за нощувки:

Booking.com

Преди повече от 10 години политико-медийно-енерГЕПИйната мафия си скъса задника да ни лъже, че след спирането на блокове от 1 до 4 в АЕЦ "Козлодуй" ще има режим на тока, а цената му ще литне, като изстреляна от космодрума Байконур. От на...

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Послепомирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а за последно обиколихме Ереван.

Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.

Приятно четене:

Тбилиси

Грузия

част осма на

Армения и Грузия с Дачия

Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме

запътили към столицата на Грузия – град Тбилиси,

който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.

Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.

Ето го и тракът за деня.

Така, ние хубаво

оставихме Ереван зад нас,

но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:

Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.

Освен, че навигацията ни водеше по грешен път,

аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и

питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече.

Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.

Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.

Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от

езерото Севан,

което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.

Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.

Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:

Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една

практически пещера след град Ванадзор,

изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.

Пътят минаваше през

каньона на река Дебет

и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.

През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.

Минахме през

град Алаверди,

който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.

Продължихме по тесния планински път. Минаванията под

мостовете на влаковата линия Ереван – Тбилиси бяха доста екстремни

и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до

арменско – грузинската граница

Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.

Минавам си под бариерата на собствени риск – никой не ми се скара

Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.

Граничарят ме овиква

„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.

В единия край на фургона има каса.

Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…

Чао Армения (أرمينيا), здрасти Грузия (საქართველო)!

Грузинската граница

е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.

Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:

В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите,

нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.

Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…

Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че

грузинците са луди шофьори

Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.

Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но

Тбилиси

ни се стори много модерен град

Едно ново строителство, едни градинки, едни големи булеварди, не липсва нито стара, нито нова история:

Влезнахме в града, навигацията се поосефери и ни закара през най-централния булевард Шота Руставели (все едно бул. Иван Вазов) до първия от набелязаните хостели – най-близкия до центъра от трите. Стаите ни харесаха, имаха готини руски камини, но за съжаление нямаше да си имаме съквартиранти, както беше в Горис, Армения.

Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.

В сравнение с Ереван,

Тбилиси е много различен град. Много по-модерен,

с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.

Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.

Тротоарите бяха поддържани,

а по тях се движеха много млади хора:

Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:

Други площади по-скоро напомняха на Скопие:

Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.

Има и старинен център, с много интересни стари сгради:

Църквите отвътре приличат повече на нашите.

Но определено

емблемата на Тбилиси са новите съвременни сгради,

които дори стоят малко смешно до буйната и кална река Кура (не се смейте!):

– Сградата на съдебната палата, малко като операта в Сидни:

– Един нов киносалон с безумна форма, или по-скоро с безумни форми:

– Един метално – стъклен пешеходен мост:

След това се качихме по стръмнината към

античната крепост Нарикала,

от където се открива гледка към центъра:

Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.

Sololaki St, Tbilisi, Грузия

Подобно на Майка Армения и тук

Майка Грузия

гледа от високо столицата си.

Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.

Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече

традиционни грузински ястия

на един път. То не бяха едни супи с пелмени, супи без пелмени, кебапи по азербайджански, салати от местни треви, но най-вече следва да се обърне внимание на най-характерните за тоз район Хачапури и Хинкали (като големи пелмени) с овче месо:

Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.

След вечерята имахме възможност да се насладим и на

нощен Тбилиси:

Тракът от пешеходната разходка представляваше това.

На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Не само в Тбилиси, но и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:

Booking.com