Първите 18 дни на ноември борсовите цени на електроенергията у нас удържат августовските нива, далеч от изкуствено завишените през септември и октомври. Днес ДВЕ последователни сравнителни графики, т.е. за два последователни дни:

Поради каква причина българската милиция държи трети ден в ареста заловен от нея по заръка на Москва  български младеж заради посегателство срещу най-важния за проруското статукво в страната тотем МОЧА в центъра на София без да оповести името на “престъпника”, както е правила при подобни случаи преди?

Или не е милиция, а полиция, т.е. деполитизиран орган? Или може би вече го е пуснала, но ние не знаем нищо за акцията по неговото сплашване?

Или младежът не е българин?

Или изобщо е “нещо смущаващо” за същата тази угодническа пред Кремъл власт, което пише със спрей на чужд език срещу присъствието на руската торпила във Френската политика Марин Льо Пен?

Или пък няКОЙ се притеснява, че със старанието си да угоди на Путин може да превърне един смелчага във фигура, подкрепяна от българите, които са повече българи, отколкото МОЧАЩИ на руски  двукраки, готови да пълзят на четири крака пред своите руско господари?

Какъвто и да е отговорът на тези въпроси, темата с изпълнената задача от страна на репресивния орган на Кремъл, в каквото е превърнато МВР, организирал среднощния лов на нарушители на кремълския монументален комфорт в центъра на българската столица, не бива да заглъхва. 

Защото се потвърди скромното ми твърдение, че търпимостта към МОЧА е мерило за деградацията на подарената ни ( от Москва през 1989-та) демокрация. 

Близо три години никому не хрумваше да бърше МОЧА и да заличава политически заявените позиции на българите срещу съветската окупация на България. През пролетта на 1993-та година обаче Авдеев, посланикът на окопитилата се от колапса на СССР посткомунистическа империя, се намеси. Вместо да бъде изтръгнат този жалон на робството ( по израза на проф. Любомир Далчев, един от скулпторите, мобилизиран да сътвори през 50-те години на миналия век МОЧА), слугинското правителство на проруската корпорация Мултигруп, начело с марионетката Любен Беров, козирува и спря демонтирането му.

Последваха първите акции по забърсването на следите от българското свободолюбие, проявено в периода на заетата със себе си трансформация на СССР в Руска Федерация. Отначало за целта бяха мобилизирани войници ( още имаше “трудоваци”, остатък от периода на съветската окупация, когато трудът се смяташе за нещо което те прави свободен, т.е.  “ „Arbeit macht frei“).

Следващият етап, по който може да се измери деградацията на демокрацията ни чрез мерилото МОЧА, беше белязан от дълга апатия на гражданите и тяхното пробуждане за колективни протести срещу това продължаващо престъпление срещу българската независимост през 2010 г. Във фейсбук беше сформирана група за целта, прераснала в неправителствена организация, настояваща за демонтирането на позорния 33 метров стълб, който ни държи на стълба на позора сред посестримите ни, бившите колониални спътници в съветския лагер, които се изчистиха от доминиращите белези на концлагеристкото си минало. 

Многобройните акции, с участието на стотици в пикови моменти или понякога само с десетки участици, заставащи зад искането за демонтиране, само ожесточиха покорството на нашите власти пред руския натиск. С идването на правителството на Орешарски милиционерските му маши започнаха да дебнат за нощни изяви на МОЧА и предприеха хайки със специално формирани по настояване на руското посолство милиционерски екипи. Но все още репресивната машина не посмя да направи нещо повече от това да влачи по арестите и милиционерските управления заловените младежи. В един от случаите прокуратурата дори се застъпи за тях!

Днес, след като ( по съобщения в руските медии) премиерът Борисов е бил изрично уведомен от Путин при аудиенцията му в Москва на 31 май тази година, че трябва да се старае повече за опазването на светската светиня ( и подобията й в България), един все още неизвестен поименно към този ден и час младеж е заплашван  с евентуална присъда от две години затвор защото си е позволил да призове писмено върху МОЧА една френска получателка на руски подкуп в размер на 9 милиона евро ( и под формата на кредит) да напусне България.

СНИМКА от сайта на “Дневник”: 

Остротата на данните за тази ескалация от тъпомера, с който маркираме нивото на покорство и слугинажа пред бившите ни окупатори и настоящи кукловоди на проруското статукво в България, налага реципрочно остър отговор. Колективен, граждански и международен. 

Share on Facebook

Ракетата носител Antares с космическият кораб Cygnus стартира от космодрума във Виржиния САЩ . Корабът ще достави над 3 тона товари на МКС.

В Държавен вестник от 13 ноември 2018 г. е обнародван Законът за изменение и допълнение на Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения, приет от 44-то Народно събрание на 1 ноември 2018 г.

Това е консолидираната версия на закона с всички изменения, включително последното.

Променя се  наименованието на закона –  накрая към заглавието се добавя „и за обявяване на разпространителите и доставчиците на медийни услуги“.

Променя се предметът на закона в чл. 1 – към досегашния предмет се добавя „както и реда за обявяване на информация за разпространителите на периодични печатни произведения и доставчиците на медийни услуги“.

От медиите стана ясно, че проектът е променян до последния момент, включително според в. Сега в последния момент е добавена дефиницията за действителен собственик с препратка:

10. (нова – ДВ, бр. 87 от 2010 г., изм. – ДВ, бр. 94 от 2018 г.) “Действителен собственик” е понятие по смисъла на § 2 от допълнителните разпоредби на Закона за мерките срещу изпирането на пари.

Вече на сайта на парламента е достъпна стенограмата от заседанието от 1 ноември 2018 , в което депутатите се поздравяват с Деня на народните будители – и в този именно ден приемат с монументална подкрепа законопроекта на Делян Пеевски и др. от ДПС.

Делян Пеевски не присъства в залата. И името му не присъства в дискусията,  освен като вносител, с едно изключение – Антон Кутев казва, дори остава неясно защо: “Не говорим за Делян Пеевски, че сигурно има медии и там положението е същото, давам за пример не Делян Пеевски, а давам Сашо Дончев.”

Не, не говорим за Делян Пеевски.

Ето така празникът е съвсем подобаващо отбелязан. Повече – в стенограмата.

По информация от руския Център за управление на полети , РН 'Съюз-ФГ' успешно е извела на орбита торвания КК 'Прогресс МС-10'.

Беше открит изключително важен и скъп елемент от пъзела, изобразяващ придобиването на ТЕЦ "Варна" от Ахмед Доган и предоставянето му на тлъст дял от студения резерв на страната. И този елемент е наличен в архивите на Народното събрание, ...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/lacheni-tsarvuli/de-profundis-zashto-tryabva-da-priznaem-na-rumen-radev-titlata-demokrat

Тъкмо се бях притеснил, че политическите хора по света и у нас напоследък кротнаха и не ръсят словесни и мисловни бисери в обичайното количество и ето, че настана взрив. Да се чуди човек накъде да погледне и откъде да започне.

Френският президент Емануел Макрон пак ще прави европейска армия, но този път тя ще ни защитава „от САЩ, Русия и Китай”.

Тоя тип ще остави генералите и чиновниците от НАТО безработни. По-важното обаче е друго – той май надмина Де Гол в безсмисления опит да смрази до край изключително важните за съдбата на свободния свят евро-атлантически отношения.

Защо французите правят това, не знам, По време на кървавата си „революция” в края на 18 век, Франция е пръв приятел със САЩ. Явно после нещо става и те неизменно са на контра, нищо, че американците на два пъти ги освободиха с цената на много жертви и пари от немска окупация през миналия век.

И не ги освободиха както руснаците – нас, а наистина, като демократична страна – демократична страна. Но може пък точно това да е проблемът – комплекс и други префърцунени френски народопсихологии.

Но, майната им на историята и психологията, важно е друго – истинското политическо безсмислие, което се съдържа в изказването на Макрон.

Първо, САЩ никога и по никакъв начин не са дали повод дори да си представим, че са военна заплаха за Европа като цяло и Франция в частност. Напротив, те винаги работят заедно с европейците като основни съюзници срещу заплахите за демокрацията във вчерашния и днешния свят.

Второ, Китай също не е никаква военен проблем и поради географията, и поради особеностите на китайската политика изобщо, и поради пълната липса на цел и смисъл в подобен конфликт. Макар че аз винаги с удоволствие си спомням онзи виц от комунистическите времена, дето поляците поканили китайците да ги плячкосат. И като ги питат защо, поляците отговарят – ами те веднъж ще плячкосат нас, но два пъти ще минат през Русия.

Трето, Русия – да, Русия е истинската и единствена военна заплаха, която съществува и, както виждаме всеки ден, реално работи срещу Европа и световната демокрация, тоест, включително срещу Франция. И именно тук логиката на френския президент вече наистина тотално се губи. Защото кой нормален човек може да си представи, че Европа без САЩ за съюзник, ще е по-ефективна срещу руснаците, отколкото със САЩ за съюзник.

Като стигнахме до руснаците, напоследък твърде често си спомням онази прочута статуя, дето беше емблема на комунистическия „Мосфилм”, казваше се „Работник и колхозничка”. Той с чук, тя със сърп…..такива ми ти естетики.

Не, че искам да си я спомням, ами онази скулптурна двойка много ми прилича на сегашната двойка официални руски говорители, съответно, на Кремъл и на Външно министерство – Дмитрий Песков и Мария Захарова.

Та, онзи ден любимата ми колхозничка Мария Захарова направо като със словесен сърп отряза, че Русия не губи информационната война срещу Запада. На вниманието на българското и европейските правителства – което значи, че Русия печели въпросната информационната война срещу Запада, защото тук средно положение няма.

То това се вижда и с просто око още от 2014 година насам, де, но доскоро на никого от висшите брюкселски европейци не му пукаше, а чак напоследък лека полека започват да се взимат някои мерки.

Обаче колхозничката настоява, че взимането на такива мерки е кофти за самия Запад. В смисъл – твърде лошо е да се предпазва европейският народ от руската пропаганда. Цитирам: „Говорим за тотално объркване и голямата им грешка е ограничаването на свободата в техните страни по отношение на нас, заради това, че разпространяваме информация”.
Много смешно ми стана, граждани. Първо, откъде руснаците ще вземат информация, че да я разпространяват. Какво важно и смислено се случва в Русия, което да интересува някого. Та те там не могат да си произведат дори бройлери, за да се изхранят, камо ли информация, с която да задоволят глада на напредналите в това отношение народи. Единственото, което наистина произвеждат руснаците в тази сфера, са лъжи – опашати, безогледни и безсрамни.

И второ, ако човек пази спомен за някои по-стари позиции на Захарова, ще разбере, че тя с удоволствие използва типичния руски двоен аршин – когато някой ограничава руските медии, това е антидемократична мярка, а когато Кремъл ограничава западните медии, това е правилна стъпка, която подпомага свободата на словото и правото на хората да бъдат информирани.

В същата плоскост е изградена и пропагандната стратегия на колхозника Дмитрий Песков. Онзи ден той гръмко тресна с чука по повод изборите, проведени под опеката на Москва, от терористичните режими в измислените „Донецк и Луганск”, сепаративни територии, които руснаците откъснаха от суверенна Украйна. Но не си ги прибраха директно, както направиха с Крим, а ги оставиха между себе си и Запада като буферна зона на постоянно тлеещ конфликт.

„Тези избори не нарушават Минските споразумения” – твърди Песков, макар целият нормален свят извън Русия да твърди обратното.

Още по-интересно е обаче откровението на Песков по отношение на това защо руската позиция е такава, каквато е. „Москва се отнася с разбиране към изборите в двете републики, доколкото те са отритнати от Украйна и се намират в състояние на пълно ембарго”.

Шапка свалям на подобни руски словесни чудотворци, граждани, проява на истинска гениалност е отвътре да ти блика способността за толкова грандиозна трансформация на истината в неистина. Признавам си, колкото и пари да ми плати някой, колкото и дълго да мисля, никога не бих могъл да измисля чудовищната фраза за Донецк и Луганск като територии, „отритнати от Украйна”.

Горките хорица – родната Украйна ги не ще и ги рита към Русия, родната Русия ги не ще от любов към международното законодателство и правов ред. Така че те, кво да правят – ами избори. Вместо да си стрелят кротко по малайзийски самолети и всякаква друга земна и небесна твар с подръчни ракети „земя – въздух”.

В България пък президентът Румен Радев продължава с опитите да застане начело на борбата за свобода и демокрация, като отстреля и приобщи в бъдещия си политически проект колкото може повече електорален добитък.

Човекът, посочен от Москва като кандидат-президент; кандидатът, издигнат и избран от БСП, партията, майка на основните български беди през последните сто години; пилотът, автор на поредица излагации в кратката си и неуспешна политическа кариера…..точно този тип в реч, посветена на комунистическия преврат на 10 ноември 1989, се опита да се покаже пръв защитник на демокрацията, свободата на мисълта и словото, многопартийната система, честните избори и всички други демократични благини.

Ами не успя. И няма как да успее, защото хората в тази страна може да са идиоти в древногръцкия смисъл на думата, тоест, да не участват пълноценно или дори изобщо в обществения живот – но като цяло не са идиоти в медицинския смисъл, та да не разбират кога някой ги лъже. Толкова са лъгани вече – не само през последните 29 години и онези 45 преди това, а цели векове наред – че са развили специално сетиво, с което веднага усещат лъжливото овчарче. То това става и с обикновен разум, но и сетивото не е лош вариант.

Та така, де: Румен Радев – демократ!

Съветът ми е да не си пише това на визитката, защото нормалните хора като го прочетат, ще умрат от смях – ега ти вица. Даже и Путин като го прочете при следващата им среща, и той ще умре от смях…..

О, чакайте, ами тогава може и да не съм прав. Ако Путин наистина ще изпадне в чак такова веселие, значи титлата „Румен Радев – демократ”, може да се окаже адски полезна за цялото човечество.

Ами да му я признаем официално, бе, граждани! Току виж…..

Забележка:  

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Наскоро една американка от група туристи, дошли да се запознаят с България, пред които бях поканен да изнеса лекция като политически коментатор, ми зададе въпроса защо по фасадите на сградите в София има толкова много графити и какво означават те. Отговорих спонтанно, че като правило пишат младежи, които по дефиниция са против статуквото. Ето защо, в политическия смисъл на думата, могат да се видят предимно гневни послания, заклеймявайки това статукво – такова, каквото го разпознават в условията на медийната мъгла- като форма на младежки бунт.

Моите американски слушатели кимнаха с разбиране. След време се замислих и си дадох сметка, че не съм отговорил на първата част от въпроса: защо са толкова много графитите. А от графитите до графоманията има една крачка, както знаем от излиянията в интернет. Дали тази масовост не е реакция на факта, че нещо не е наред със средствата за масова комуникация, меко казано?

Днес ( почти) всеки “пише”. За щастие някои, които са малцинство, се изказват умно, според скромните ми критерий. Почти всеки пише, но далеч не всички четат. 

Моя милост чета умни коментари и – ако щете вярвайте – се съгласявам ако не с всички автори ( все пак чета избирателно, името на автора е определящо за мен), то с повечето им текстове. Например за пагубната липса на алтернатива на споменатото статукво, доколкото мнозина от нас, критиците на властта, не бихме искали точно най-дълго управлявалата партия в историята на България да се завърне на власт и да стане още по-зле. Или пък нейният сателит ДПС да се намърда пак на кормилото на държавата, особено след като там демонстративно победи проруската линия на Почетния председател.

Наясно съм с ироничното отношение към тезата, че българските демократи нямат общ враг и поради това някои си измисляме руския фактор. Тази тема агресивно се застъпва тъкмо от най-видните слуги на руското статукво у нас, но прозира и в нежеланието на съмишленици сред българските демократи да я подкрепят. Вижда им се примитивно, едностранчиво и преувеличено, макар вече целият свят да прогледна на какво е способна руската хибридна агресия. Къде по-възвишено е да се разсъждава за нюансите на либералния дискурс, настъплението на здравословния консерватизъм в нашия променящ се многополюсен свят и прочее наукоподобни парадигми.

Дали на някого му харесва или не, статуквото си е проруско. Такива са фактите. Имаме състезаващи се за вниманието на строгия бащица Путин президент и премиер, които се унижават пред него на аудиенциите си пред него. Единият от благодарност, че е издигнат за държавен глава в търбуха на троянския му кон, а другият от признателност, че още не е свален пак от него, както през 2013 г. 

Единственият дисидент в правителството, позволяващ си непристоен език спрямо това статукво, си отиде току-що от вицепремиерския пост заради …непристоен език. Българите, които преди това си казваха, че имат чрез неговата спорна личност свой говорител, способен да се изрепчи на Путин и неговият Гундяев, бяха принудени да замлъкнат сами поради невъзможността да подкрепят непристойния му език по адрес на майките и болните им деца.  Иначе казано, проруското статукво не само не отслабва, но и се консолидира до 100 процента на върха на властта. При това осиротелите противници на проруското статукво не могат да се възмутят на глас, защото не приемат злословието срещу майките и децата.

Може да звучи като хипербола, до докато българите не осъзнаят, че освобождението от натрапения като свършен факт руски вирус в българската власт е националноосвободителна кауза явно ще се останем разделени и демотивирани. Точно това цели Кремъл. И го постига.

Не е вярно, че ориентир за обединението за обща кауза на българските демократи може да бъде обединението от най-добрите години на СДС. Нужно ни е много повече от този спомен и в много по-широк контекст. Не само защото СДС е отдавна дискредитирана, бита карта, която няма как да бъде възкресена по познатия ни модел, разбиван систематично от чужди и свои от четвърт век насам. 

Има само едно “нещо”, което, колкото и да звучи аморфно, обединява българските демократи. Кукловодите на ГЕРБ бяха напипали вярно тази следа и я вградиха в названието на проекта с думата “европейско”. Тя омагьоса достатъчно много българи, за да се бетонира властта на един Бай Ганьо ( либерал с либералите в началото, и консерва с консервите в наши дни), обсебил “европейското” в България на принципа, че е по-добре да е той на върха, отколкото от отстраняването му да се възползват старите другари и другарки ( сякаш в ГЕРБ ги няма!). 

Това нещо българите възприемаха още по времето на комунизма като единното понятие “запад”. Не случайно тъкмо натам се устремиха всички, които се възползваха от свободата да се махнат, придобита след абдикацията на комунизма от функцията му на надзирател на собствения народ, по който се стреляше на месо при опит да избяга от комунистическия “рай”. Те от предстоящата демокрация ли се отвратиха или от опита си в условията на недемокрацията преди?

Една от най – тлъстите лъжи на антизападната пропаганда вече трето десетилетие е, че демокрацията била виновна за възникналата чрез бягството на българите на запад демографска криза. Истината е, че това преливане на българи щеше да е още по – масово, ако имаше начин да се случи с внезапно с отварянето на шлюзовете на НРБ. Но се състоя след това като реакция на дългото сдържане на човешкия поток, изкуствено отглеждан в язовира на “народната власт”, превърнал се в блато. 

Българите гледаха с четири очи на запад и дори на юг – в смисъл, че бяха драпаха да отидат в чужбина, пък дори и да ставаше дума за либийската диктатура и пустиня, където имаше привлекателни и недостъпни в НРБългария елементи на западния начин на живот.  Ето това обединяваше българите – включително и най-заклетите комунисти, които ламтяха за западни блага.

По “онова” време бяхме обединени по този въпрос както по никой друг. Западът беше единно понятие. И днес малцина правим разлика относно нюансите, по които западът се различава. За нас той си остава запад – “нещото”, което е по-развито и осигурява по-добър начин на живот. Символиката на това нещо хитро си присвоиха от ГЕРБ и няма сила в момента, която може да убеди неговите крепители, че трябва да си оттеглят подкрепата от фалшивия проект и да си връчат гласа на друг субект на западното влияние.

Няма ли? Или има? 

Ето на този въпрос трябва да си отговорят добронамерените търсачи на дясно, т.е. прозападно обединение в България. И като си отговорят, да спечелят за каузата вкопчените в Бай Ганьо прозападни българи. Един от начините да постигнат това е да разобличават прокремълското статукво, на върха на което управляват гражданите с проевропейската заявка върху фасадата на партията си.

Share on Facebook

Напоследък биографиите и автобиографиите са на особена почит и това е съвсем разбираемо. На много хора им се иска да надникнат зад завесата на публичния образ на своя кумир. Или пък да полюбопистват как живее дадена известна личност, даже ако може и да попият някоя тайна формула за успех. С две думи – великите личности...

Напоследък биографиите и автобиографиите са на особена почит и това е съвсем разбираемо. На много хора им се иска да надникнат зад завесата на публичния образ на своя кумир. Или пък да полюбопистват как живее дадена известна личност, даже ако може и да попият някоя тайна формула за успех. С две думи – великите личности...

Може да се каже, че темата на седмицата са поредните протести, макар че на мен не са ми особено интересни като протести. Като PR кампания – да; като  организирани мероприятия – също; като политическа акция – дума да няма! Но не и като протести. Протестът е спонтанно гражданско действие по конкретен повод, изблик едва ли не на отчаяние, на безизходица. Кое е в нашия случай отчаянието, къде е безизходицата? Кой е конкретният повод, за който се протестира, какви са исканията?

Признавам, че не успявам да се ориентирам докрай. Имам чувството, че се протестира срещу всичко, включително срещу атмосферното налягане и влажността на въздуха, само и само да покажем в какъв пъкъл се е превърнал животът ни. Протестира се за оставката на Симеонов. Протестират жени, които преди протестираха за пари и промени в законите и когато ги получиха, сега са обидени и протестират за друго. Хайде, да речем, че това прилича на някакъв протест с конкретни искания.

Протестират и срещу високите цени на горивата. Тези цени и в своя пик през миналия месец бяха по-ниски в сравнение с периоди без протести с два пъти по-ниска средна заплата в сравнение със сега. Протестите обаче продължават с водещото участие на съмнителни лица. Но, хайде, да речем, че и това прилича на протест с някакви конкретни искания, макар че защо се протестира срещу държавата, която сравнително слабо влияе върху цените на горивата – това не е ясно (всъщност съвсем ясно е, за което ще стане дума по-нататък). Със същото основание би могло да се протестира и срещу цената на луканката.

Протестира се срещу корупцията. Тук нещата стават по-абстрактни. След като се съгласяваме, че всеки протест има два компонента – възмущение и искания, – то тук след като първият е налице, вторият остава малко мъгляв. Да, възмущаваме се от корупцията, протестираме срещу нея, но какво конкретно искаме да се случи, за да спрем да протестираме и да обявим, че протестът ни или е победил, или не е? Кои са исканията на този протест, при какви условия той би бил успешен? Когато някой излезе пред Министерски съвет с мегафон в ръка и извика: „Българи! От утре корупция вече няма да има!“, тогава ли?

Протестира се срещу стандарта на живот. Със същия успех може да се протестира и срещу средната продължителност на живота. По данни на Продоволствената и селскостопанската организация на ООН в началото на 21 век в една страна, да речем като Конго, 62% от населението гладува. Как не са се сетили да протестират! А забележете, че гладът далеч не е такова отвлечено понятие като „стандарта на живот“, а е доста по-осезателен. Какво трябва да се случи, за да победи протестът срещу стандарта на живот: да минат 5-6 години и независимата статистика да отчете промяната? Да, стандартът на живот е нещо важно и всички трябва да сме загрижени за повишаването му, но едва ли протестът е най-адекватният жанр за постигане на целите.

Протестира се и срещу системата или както го наричат протестиращите в Хасково – „пълна промяна на начина на управление“. Ето тези искания са ми най-умилителни. Каква е в момента системата, кой е начинът на управление? В нашия случай, както и по цял свят, това е националната държава, тази, за която се бориха Левски и строителите на съвременна България. Същата национална държава, дето щяха да я правят социална, ама нещо не им се получи. „Начинът на управление“ в тази суверенна национална държава с едно леко прекъсване между 1944 и 1989 се нарича „либерална демокрация с многопартийна парламентарна система и разделение на властите“. Тази система ли ще помитаме? Този „начин на управление“ ли ще променяме? Като я пометем с коя друга система ще я заместим? Какъв „начин на управление“ ще установим на мястото на сегашния – хаганат, в който държавният глава е същевременно върховен съдия и върховен жрец? Който иска това и протестира за него, нека изрази ясно мисълта си, за да знаят всички за какво се бори. Но всеки знае, че като „пометем системата“ и „съборим статуквото“, в най-добрия случай нещата ще опрат до предсрочни избори, на които вероятно (без да е съвсем сигурно) опозицията ще смени управляващите и на свой ред ще стане управление. Обаче опозицията от някоя друга „система“ ли идва? БСП и ДПС някакво друго „статукво“ ли представляват?

Но нека не търсим причините за протеста в тази посока. В тази посока бихме могли да търсим причините за някой истински протест, какъвто наблюдаваното от години у нас едноименно зрелище не е. Нашето зрелище е от съвсем друго естество, за което говорят професионално изработените и никак не евтини на вид агитационни материали, организацията, логистиката (автомобили, автобуси, палатки), в крайна сметка истинските цели на мероприятието, които не са особено трудни за разгадаване – ако Валери Симеонов подаде оставка, кое от двете неща ще се случи: ще изчезне обидата от сърцата на оскърбените майки или ще се разклати правителството? И кое от двете според вас е истинската цел на „протеста“? Мисля, че истината е очевидна за всекиго, независимо дали ще го наречете гербер, комунист, фашист или каквото там е драго на сърцето ви.

Достатъчно е даже да споменем само факта, че като възпламенител на последните „протести“ послужи онази реч на президента, в която той щедро оплю оглавяваната и представлявана от самия него държава и заклейми властта като такава, сякаш неговата институция е част от нещо друго, а не от властта. И сякаш никой не се научи, че при всички правителства след 1989 втората година на мандата изглежда точно така и затова през нея кабинетите или се ремонтират, или падат. Така е, защото това е срокът, за който наивният оптимизъм се превръща в реализъм, а спечелилите последните избори се превръщат от поредните спасители в познатите грабители. Поне в очите и сърцата на публиката. И сега да се крещи патетично „Народът най-сетне се пробуди!“ е или твърде глупаво, или твърде непочтено.

Целият този цирк е възможен единствено в условията на истинска демокрация. Порокът на демокрацията е изборът. Понеже е готова да изслуша всяко мнение и понеже всеки има право да въстане в защита на своя интерес, демокрацията разделя хората на лагери, на партии. И така, неусетно, те започват да търсят само това, което ги разделя, но не и онова, което ги обединява. И това е неспасяемо, каквото и да говорят речовитите оратори. Това е обратната страна на медала, това е ужасната страна на демокрацията и тя е толкова по-ужасна, колкото по-прекрасна е прекрасната ѝ страна. Свободата е избор, а изборът разделя. Трябва голямо сърце и непоклатим морал, за да не се превърне разделението в омраза.

Трудността идва оттам, че в нашия грешен свят доброто и злото са смесени. Няма градове, в които живеят само добри хора, и други градове, където живеят само зли. Няма явление, няма процес, няма събитие или постъпка, които да са изцяло добри или изцяло зли. Така и протестите: те гонят справедлива кауза и в същото време кроят козни – ако го нямаше първото, и второто би било невъзможно. Човекът е този, който трябва да раздели доброто от злото и затова са му необходими две неща: здрав разум и чиста душа, за да ги разпознае; силна и свободна воля, за да избере доброто. А кое е доброто? Онова, което е в съзвучие със съвестта и с естествения нравствен закон. Също и онова, което не търси личното, а общото благо, защото обича другия поне колкото себе си. А също така и онова, което търси Истината и Любовта и ги обича повече от себе си. Лесно е да го кажеш, трудно е да го живееш. Затова и „системата“ е такава, каквато е, затова и „статуквото“ е такова, каквото е. И колкото да крещим по улиците, че искаме да ги променим и „пометем“, никога няма да го направим, защото те са част от нас, те са наше продължение и адекватно изражение на нашата същност. Ако искаме наистина да протестираме, нека първо опитаме да протестираме срещу себе си. И да бъдем непреклонни: да протестираме дотогава, докато сами не изпълним собствените си изисквания. Тогава – току-виж! – се оправил и стандартът на живот. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „СЕГА“

Tweet