Евелина Ламбрева Йекер: Романът на Сибиле Левичароф ме вбеси, затова написах моя

01/19/11 23:55
(http://e-vestnik.bg/)

Евелина Ламбрева Йекер: Романът на Сибиле Левичароф ме вбеси, затова написах моя

Евелина Ламбрева Йекер. Снимка: личен архив

В началото на 2009 година на немскоезичния литературен пазар се появи романът “Апостолоф” на Сибиле Левичароф (виж повече тук). В немскоговорящите страни гръмнаха вестници, телевизии, електронни медии.

Почти всички литературни критици тук вкупом изпаднаха в еуфория, която бих сравнила с духовен оргазъм, когато обсъждаха и рецензираха този роман. Купих си го и започнах да го чета. Четях го много бавно, сутрин и вечер по няколко страници, докато пътувах с влака за работа и обратно.

Когато го привърших, се почувствувах като набито без причина дете…Защото, когато започна да чета една книга, аз все едно приемам покана за гостуване в света на автора и чрез книгата му, му отивам на гости. Така направих и този път.

Но при “Апостолоф”, сякаш още с първата глава на романа, авторката хлопна вратата на жилището си зад гърба ми и заключи вратата. След което, без много да ми обяснява, започна да ми удря шамари. Тъкмо се опомнях от едната плесница, тя ми удряше следващата…

Не можех да крещя, нямаше кой да ме чуе. Стоях във въображаемия коридор на първата глава като заложница на омразата й и ми се плачеше от сподавен гняв, беззащитност и безсилие… Свърших романа, но той не ме оставяше на мира! Минаха дни, седмици, а четивото и чувствата, които то предизвика у мен, не ми излизаха нито от главата, нито от душата. Безсилието ми и болката от него не отслабваха.

Седнах и написах критическа статия, която публикувах във www.liternet.bg: “Отвъд “Апостолоф” – за необходимостта от помирение с мъртвите”, но и след публикацията не ми олекваше…

Една сутрин, докато се събуждах, в просъница изведнъж осъзнах: яростта и агресията ми, безсилието и беззащитността, които изпитвах след прочита на този роман, бяха реактивирали у мен ранния детски спомен от омразата на силно травматизирания ми баща към всичко българско, възникнала след побоищата в мазетата на ДС, когато е бил по погрешка задържан на 17-годишна възраст.

Сибиле Левичароф плюеше и ругаеше в романа си по България и българското, както баща ми в детството ми. И тогава се чувствувах точно така безсилна, засрамена, беззащитна и смачкана, както сега, когато бях прочела “Апостолоф”!
Да, но като малка не съм можела да се съпротивявам радикално, защото съм била дете. Но сега мога, казах си, и няма повече да мълча, няма да щадя никого! Няма да остана заложница на омразата на Левичаров, ще напиша и аз своя роман.

За пръв път през живота си прописах директно на немски. Пишех в несвяст. Пред мен се преплитаха образите на Левичароф и на баща ми, сякаш говорех и на двамата, пишейки и слушайки постоянно „Реквием” на Моцарт. Затова на някои места в текста ми, аз вървя подир Левичароф с парцалче в ръка и се мъча да изчистя повръщаното от нея.

Затова на някои места имам завоалирани иронични послания към Левичароф, затова е и епизодът с екстрадирането на двамата ми герои дядото и внука от любимата Германия, затова романът ми се казва “Защото говорехме немски”.

Ирония на съдбата е, че и бащата на Сибиле Левичароф е бил лекар, както и моят. Нейният избягал в Германия и след време се самоубил, моят останал в България, защото я обичал. Незаслужените обвинения и изтезанията в мазетата на Държавна Сигурност в Пловдив обезкървяват и в крайна сметка убиват любовта и доверието към родината у баща ми още в юношеството му.

Остава силната любов към немския език и култура, възникнали в детството му. От тях баща ми беше сътворил в представите си една идеализирана Германия, която естествено не съществува, за да се спаси от непоносимата за него реалност. ...

Прочети цялата новина

Публикувана на 01/19/11 23:55 http://e-vestnik.bg/10884/evelina-lambreva-yeker-romanat-na-sibile-levicharof-me-vbesi-zatova-napisah-moya/