В танца цялото тяло трепти, неспокойно и красиво, защото в този миг то не принадлежи само на този, който се движи, но преди всичко на онези, които го гледат и най-вече на божеството, което го вдъхновява. Танцува се винаги с леко приведено тяло, издаден назад таз и обтегната шия. От лицето никога не слиза една спокойна усмивка, която не показва никога зъбите, но има редица нюанси в зависимост от чувството.  Заради това не слизащо от лицата им изражение индонезийците са наречени усмихващата се нация. Усмихващите се утни са синекдоха на целия човек те не скриват, а разкриват, защото усмивката е порта, врата към душата, от нея се излива потока на спокойствието. Усмивката е душата на танца, който отразява красотата и радостта на битието.

 

 

Усмивката е ладия в спокойния океан на щастието. Ето защо и танците са предимно по-бавни, особено тези в изпълнение на жени. Те никога не скачат, не тичат, а се плъзгат, плуват в пространството със ситни и пъгави стъпчици. Движението е диликатно не се нуждае от големи прастранствени мащаби, плавно окръглено то вибрира в себе си, в логиката на  своя специфична вътрешна орбита, кръжи в радостта и не огъва агресивно пространството около себе си. Жените танцуват с удивителна грация и изящество на ръцете и краката. Пръстите ръцете се гънат и извиват подобно на течаща вода. Пуспанджали един от емблематичните танци, изобразяващ митологични представи той е танц на спускащите се водни капки от небето, които донасят със себе си и жените на земята. Докато купу-купу тарум представя играта на най-пъстрите и леки същества - пеперудите, увлечени в любовни игри, чиито крилца разпръскват цветен прашец.

 

 

Танцьорите носят на ръцете си пеперудени крилца и трептят с тях. Безграничността на щастието е изразено и в танците ринканг ринтак  и топенг чиребон. Любовното опиянение кара всяко движение да бъде музика, да зазвучава. Жените в радостно алено привличат мъжете облечени в сдържания кармин на достолепието. Мъжките танци понгава и пънчак силат са по-динамични. Първия изпъстрен с леки скокове и елемети от бойни изкуства, ръцете сякаш елегатно връзват и развръзват въже, а после движението рязко се отпуска в кулминацията си. Във втория се танцува с вишневочервени големи ветрила – вятърът е оръжие – вдъхновение в боя, краката рязко замятат във въздуха дълги жълти шалове. Погледът побеждава, той е носител на силата и увереността, още преди реалната битка погледът вече е откроил победител. Всяка борба най-напред се започва с увереността и силата на очите.

 

 

Индонезийците считат, че всичко трябва да бъде изящно деликатно и чисто в същността си – настроението, аромата, движението, цвета и звука. Дрехата подпомага движението да завърши логиката на своя рисунък. Тоновете са наситени и ярки – жълто, червено, синьо, зелено, лилаво и виолетово, всичко извезано с много злато и сребро. Дрехата също е движение, потрепва дори само при поглед, затова е изпъстрена с висулки, мъниста, треперушки, пискюли от конци и злато. Главите са увенчани с корони или шалове, чиито висулки непрестанно вибрират. Всичко блести и сияе. Музиктата е изградена също на принципа на трепета. Тя е тритонална, без полутоннове. Настроението се изразява само от чисти тонове, звукът трябва да остане непотъмнен, дори когато е приглушен като тези на множеството тръстикови флейти, между които и  приглушената сулинг и високата анкунг. Тонът се регулира от дължината и дебелината на бамбука.

 

 

Играта между духови и ударни инструменти – дървени и медни изгражда тембровата наситеност на звука. Основен меден ударен инструмент е гамелан, с богатство от разнобразни чисти вибриращи звуци в диапозон от по-пълътни и приглушени, капковидни до по-резки и пробивни. Звукът като цяло не е остър, а е стремеж към ясенота и светлина, каквито са и цветовете – чисти и ярки. Музиката се постига чрез напластяването на различни тонове и красотата произтича от контраста и съответствието. Ритъмът ту бавен, ту бърз винаги е близо до този на течащата и плискаща се вода. Инструментите са създадени така, че звуците, които пораждат да преповтарят шумовете на природата. Чрез звука и неговото пластично преобразуване във видимост чрез движението, човекът се слива с природата като се опитва да прибави към нейното звучащо битие и своя собствен глас. Оттук и щастието, което ражда усмивката, усмивката е музиката на лицето, движението на очите пък следва движението на слънцето и луната – изгрев-залез. Нищо в тялото не е само, всяка част от него има свое движение и отговаря на нукое природно явление, затова и  танцът се сътои от множество съчетани детайли, които се сливат в удивително единство.

 

 

Най-красивият танц обаче е този на пауна – мърак от о-в Сунда в него красотата и щастието от философия на живота се превръщат в зрима реалност. Три жени в одеяния от зелен, червен и виолетов атлаз, носещи корони-птици на главите си с грацизни движения рисуват разперването на опашката на пауна, разперване усмивка. Паунът за индонезийците не е птица на суетността и високомерието, а птица на възкресението и безконечния живот подобен на слънчевата светлина, която залязва, но никога не умира, а всяко утро се ражда на ново още по-прелестна от преди.

 

 

Паунът има сто очи, с които все гледа. Красотата му ослепява и поразява. В началото движението е бавно, паунът се подготвя, трепти, той показва красотата си само на онзи, които е готов да я види, но не само с плътските очи. Единствен паунът познава тайната на щастието - поглъща отровни растения и змии, а не погива, защото знае как да трансформира отровата в красота, тъгата в радост. Танцувайки човекът се уподобява на тази дивна птица, за да може да узнае загатката на щастливото битие, на трансформирането на горчивината от битието в непогиваща радост отвъд думите в движението самия трепет на щастието.