Аз съм китаец

04/13/11 21:10
(http://e-vestnik.bg/)

Аз съм китаец

Китайчета на излет в Калифорния през 1936 г.

Б. р. -„Хотелът на сладко-горчивите спомени” е роман за сложните отношения между баща и син, за пропастта между поколенията и отчуждението, което културните различия могат да внесат в семейството. Джейми Форд описва хаоса и ужаса от войната – но не на бойното поле, а тяхното отражение по улиците на града, когато американците от азиатски произход се превръщат в чужденци в собствената си страна по време на Втората световна война. В същото време писателят въвежда в сюжета детайлна картина на сиатълската джаз сцена от 40-те години. В тази история Джейми Форд съчетава горчивото и сладкото и търси човечността дори и в най-жестоките конфликти. Писателят споделя, че подобно на героя си Хенри и той е бил единственото китайче в училище. Романът е носител на шест награди и е преведен на 25 езика. Повече от две години след издаването му, „Хотелът на сладко-горчивите спомени” (ИК “Ера”) продължава да присъства в класациите за най-продавани книги отвъд океана. Предлагаме откъс от книгата.

Аз съм китаец, 1942

Хенри Ли престана да разговаря с родителите си, когато навърши дванайсет години. И не в резултат на някакво детинско заинатяване, а по тяхна молба. Поискаха от него, по-скоро наредиха му да спре да говори на родния китайски. Годината беше 1942, а те отчаяно държаха той да научи добре английски. Момчето още повече се обърка, когато баща му закачи на униформената му риза малка значка, на която пишеше: „Аз съм китаец“. Това граничеше с абсурд. Не можеше да проумее противоречието.
— Не разбирам — промълви то на прекрасен кантонски.
Баща му го плесна леко през лицето.
— Да не чува повече. Само американски — процеди бащата на нещо средно между китайски и английски.
— Не разбирам — повтори на английски Хенри.
— Ха? — повдигна вежди бащата.
— Щом не бива да говоря китайски, защо трябва да нося тази значка?
— Ха, каза какво? — Баща му извърна очи към майката, която надничаше в този момент от кухнята. Личеше, че жената нищо не разбира, ето защо само сви рамене и се върна при печката, на която, ако се съдеше по миризмата, приготвяше кестенов сладкиш. Баща му му даде знак да тръгва на училище.
Не позволяваха на Хенри да зададе въпроса си на кантонски, в същото време родителите му не разбираха английски и той реши, че няма смисъл да настоява. Грабна пакета с обяда и чантата и изтича по стълбите към улицата, където го посрещна миризмата на риба, характерна за китайския квартал на Сиатъл.

Както всяка сутрин градът кипеше от живот. Работници с изцапани фланелки теглеха колички с треска и кофи с миди, покрити с натрошен лед. Хенри крачеше заедно с тях, заслушан в странния лаещ звук на китайския им диалект, който той не говореше.
Вместо да продължи на изток към китайското училище, сви в западна посока към Джаксън Стрийт, покрай продавача на цветя, който предлагаше и лотарийни билети, и късметчета. Обичайният му маршрут бе в посока обратна на всички останали деца.
— Баак гуай! Баак гуай! — викаха те в лицето му, смееха се и го сочеха с пръст. Това означаваше „Бял дявол“. Така наричаха те белите деца, и то само ако наистина го заслужаваха. Знаеше, че някои все пак му съчувстваха — бивши съученици от първи клас и някогашни приятели, като Франсис Лунг и Харолд Чу например. В началото му викаха „Каспър“, като духчето от филма. Поне не беше Хърман и Катнип или Бейби Хю.
„Може би точно в това е проблемът — помисли си Хенри и хвърли поглед към глупавата си значка “Аз съм китаец”. — Благодаря ти татко, защо просто не написа на гърба ми: „ритни ме“.“
Хенри ускори крачка и най-сетне сви зад ъгъла и пое на север. На път за училище винаги спираше под металната арка на Саут Кинг Стрийт, където даваше обяда си на Шелдън — саксофонист, който обикновено стоеше на ъгъла и свиреше за туристите за дребни монети. Въпреки процъфтяващото производство на „Боинг“ финансовите успехи на фирмата не стигаха до хора като Шелдън. Беше виртуозен музикант и бедността му нямаше нищо общо с таланта, но бе свързана с цвета на кожата му. Хенри го беше харесал от самото начало. Не само защото и двамата бяха отхвърлени от обществото, дори не се бе сетил за това, но много харесваше музиката му. Хенри не знаеше какво точно е джаз, но бе музика, която родителите му не слушаха и сякаш точно затова той я харесваше още повече.
— Хубава значка, младежо — рече Шелдън, докато нагласяваше вещите си за следобедното си шоу. — Струва ми се добра идея, като се има предвид случилото се на Пърл Харбър.
Хенри сякаш бе забравил за значката.
— Баща ми реши да я нося — промърмори. ...

Прочети цялата новина

Публикувана на 04/13/11 21:10 http://e-vestnik.bg/11531/az-sam-kitaets/