Отвъд кашпата, зад смисъла

Необратимото увреждане на българската журналистика

„Телевизията образова“, казва единият от братята Маркс. „При вида на включен телевизор веднага се затварям в друга стая и започвам да чета.“

Карам на същия принцип от десетина години. Написах и благодарствено писмо до водещ:

„Откакто ми се точите цяла неделя, препрочетох Достоевски. Продължавайте все така, понеже смятам да захвана цялата поредица „Световна класика“!“

И все пак понякога се излагам на риск  - пускам си някой сутрешен блок.

Последно гледах телевизия в Деня без Бойко Борисов.

Водеща: Как ви хрумна да инициирате Ден без Бойко Борисов? Защо без Бойко Борисов?

Гост: Денят без Бойко Борисов…

Водеща: Не, чакайте! Защо да има Ден без Бойко Борисов? Защо ТОЧНО без Бойко Борисов?!

Гост: Денят без Бойко Борисов…

Водеща: Да не би нещо за преекспонирането на Бойко Борисов?!

Гост: Ние всички тука, организаторите, благодарим на хората, които се включиха в Деня без Бойко Борисов. Защото Денят без Бойко Борисов…

С вестниците е малко по-сложно, но и в това си има чалъм – следя ги като сводката на Дунав.

Днес в единия ми фаворит Бойко Борисов го има само на трета, пета, шеста и тринайста страница, което значи, че при Търну Мъгуреле има сериозен спад в сантиметрах и ще излети някой отговорен редактор.

В друг любим всекидневник обаче положението си е сан шанжман. Бойко започва още от първа и свършва чак на 18-а страница. Цитиран е предимно той, но е дадена думата на много „общественици”, които се изказват ласкаво за него. Един твърди, че корупцията на средно и ниско ниво „безспорно все още съществува, но във висшия ешелон на властта проблемът е решен.”

Третият вестник съм оставила за десерт, щото напоследък отбелязва все по-устремно „покачване”. Освен 13 снимки и дописки за Бойко Борисов, откривам интервю с гадателка, която разправя, че той е богоизбран и ни е изпратен от чужда цивилизация. Преди години тя видяла същото извънземно, което се появило над квартал „Бояна“, в собствения си тиган.

С един от малкото автори, които все още чета, пием кафе. Той е журналист на свободна практика, което е евфемизъм за безработен. Докато приказваме, отговарям на анкета за свободата на словото.

- Помниш ли Д.? – пита ме той.

Че как да не го помня!

Преди да почине от скоротечна цироза, Д. мечтаеше някой силен на деня да цъфне пред бюрото му и да го попита: „Колко?”

„Какво колко?” – дразнех го. „Колко е часът?”

„Колко струвам, разбира се!” – разпалваше се той. – „Не съм скъп. За една водка съм навит да изпиша целия тържествен комплект на Остап – с юбилейните му статии, със специалните му фейлетони!” – кикотеше се вече много пияният Д.

След дни го погребахме в „Бакърена фабрика”. Някой остави до гроба му пластмасова чашка с евтина водка. Беше сипал точно толкова, на колкото се беше оценил покойникът.

- Ще да е било преди 15 години – казвам безстрастно. – Жена му хлипаше, че намерила в болничното му шкафче статията на Димо Казасов за журналистиката.

-  „Кучешки занаят. Можеш – не можеш – никой не пита. Машината върви и ти си длъжен да мислиш и тогава, когато в главата ти е пустота, и тогава, когато там вилнее буря и гони далеч и мисъл, и идея” – цитира на мига интелигентният колега на свободна практика.

Мда, машината върви, главата ми е празна, а в анкетата ме питат дали съм приемала тезата на Андрей Райчев, че на журналистите се нареждало какво да пишат и това тъкмо бил същинският проблем.

Ами на мен не са нареждали, отговарям. И не се имам за герой, по-скоро за късметлия. В преобладаващата среда на зависимости, поръчки, откровен PR, изнудвания и професионални унижения моето си е рядък късмет. Но ако бях попаднала в ...

Свързани новини: