Да приготвиш вечеря е като да завършиш ритуал, да я изядеш - драма. Спектакълът “Двама на вечеря за двама” на Театър BDNC – Ирландия и ансамбъл за съвременна музика Concorde, изследва ужаса и насладата в ограниченото пространство на кухнята и времето на една вечеря. Кухнята-кутия на Пандора, в която е затворена загадката на близостта, но в която не остава надеждата. Постановката е участвала почти във всички значими театрални фестивали в Европа както и на Балканите. Баналното притежава удивителен метафоричен заряд. Пространствата на ежедневието са колкото измерение на досадата и скуката на рутината, толкова и топография на насладите на повседневното и проблясъците на неповторимото.

Представлението е смешение между класически театрални похвати диалог и драматургична основа с физически театър, пантомима, звуков пърформанс и jam session. Диалогът е минимализиран, опростен и дефункционализиран. Репликите не изясняват нищо, те са бариера за драматичното действие, което връхлита и се проявява чрез пластиката на тялото, колизията е физически осъществена, драмата е дори не в самото действие, а в контекстуалното му осъществяване - рязането на салата е ултиматум, вкусването на ягодите съблазняване и предизвикателство, сервирането стратегия и съперничество, вдигането на масата - раздяла. Физическото действието е разгърнато в две посоки: уподобяване на обичайното и кинетична хипертрофия, което отговаря и на пародийно-ироничните ефекти и цялостното внушение за крушение. 

Рут Лахан и Карл Куин в сцена от спектакъла

Художественият ефект от сдвояването на живо на движение и звук като пресичане, илюстриране и взаимонапластяване, подсилва вътрешната “театралност” и акцентира на игровостта и драматичната ирония. Постановката на Кирон Тейлър разчита на физическата колизия, която отприщва тътена на психологически взривове. Режисурата му е динамична с добре ритмизиран мизансцен, построен във вериги от няколко кулминации, чиито поанти са бързи движенчески съприкосновения или паузи-застивания. Пластическите решения са прости органични и остроумни.

Ограничено, от камерната сгъстеност, движението следва една свободна пластическа линия, която претълкува обичайната телодинамика и непрекъснато отскача в стилови хипертрофии и ярки патетични кинетични състояния и телесни конфигурации, които плавно се завръщат в рамката на тялото сред вещите на кухнята, които допреди миг то е завихрило около себе си и е очертало с тях напрежението на емоциите. Особено сполучливи са редуванията на по-слабо динамични с по-напрегнато пластични моменти. Сервирането и приготвянето на гаспачото и бульона за ризотото, “работата” с хладните оръжия, тореадорските подканания с ратановите салфетници, пасирането, наливането на кейка движенията са ту пародийно предопределени, ту метафорично ориентирани. Ако при смесвано на яйцата и какаото за кейка и при ризотото има съгласие между Него и Нея - белят лука и “ридаят” над него, бъркат поредно, докосват се с нежност, флиртуват свещенодействайки край котлона и заиграни с капака и аромата на тигана. Ако той реже праза, а тя червения лук в хармония само след миг съперничеството надделява след разкритието на сълзите – тяхната дълбока ранимост и осъзнаването на емоционалната зависимост между двамата - той бързо накълцва нейния лук, оставен твърде наедро, а тя ядосана гневно хрупа чипс. Конфликт - звукът от целофанен шум и хрупане на препържените люспи кулминира в писък – тя си разваля апетита преди вечеря!!! – той й отнема пликчето, тя му подхвърля гневно десетина пликчета, от големия целофанен сак, жонглират, накрая той пука едно – напрежението е взривено, въздишка. 

Близостта е невъзможна, и дали въобще е вероятно приближаването на един човек към друг, самотата и отчуждеността, егоизмът и гордостта, са по-силни от нагона на плътта и необходимостта да се обича; да се сподели живота, да се с-родиш духовно и плътски, да се единяваш чрез “храната” духовна и материална, която утолява и утешава самотата и скръбта, която осмисля човешката участ. Това е болезненият въпрос на спектакъла и центъра на тази вихрушка от кинетични демаскирания на вътрешния живот на мъжа и жената заключени в кутията на Пандора. Те трябва да направят своя избор - да намерят надежда или да освободят всичкото зло и да привидят и в надеждата най-голямата жестокост на безгрижните божества – жадни за забава, в тази екзистенциална игра-ирония на взаимоотношения. Защото те започват всичко с надеждата да споделят да утолят, да възродят живота и обичта си - тя купувайки, той помагайки й да готви. 

Кухнята-кутия и погледа-забава навътре, усетът за отстояние е сценографски подчертан от пространственото разпределение – ефектен контраст му дяловете на сцената. В ляво типична кухня от плот, ред шкафове отгоре и отдолу, мивка и маса в бледо синьо и бежово с ярка по електрически безмилостна светлина и в дясно музикантките качени на столове с високи крака в тъмно синьо. Кухнята е колко пространство на баналността, на най-обичайното, толкова и на мистично преобразяване на всекидневното възкресение на духа и тялото. Кухнята показана тук като самотна кутия, убежище, но и участ за мъжа и жената, пази някаква тайна, тя отделя, затваря, скрива и съхранява от света онова интимно ценно и крехко, но и опасно нещо, залегнало в основата на живота - любовта и омразата. Кухнята-кутия, е прозрачна за погледа, чрез нейната метафора битието става по-обяснимо, дом убежище от безграничността и стихийната непредвидимост, което закриля, но и което се превръща в наказание, в безлюбовна присъда.
 

И в спектакъла на Кирон Тейлър проблемът за вината не е разрешен. Вината е констатирана, но и двамата остават невинни, те са просто неспособни на етическо битие, те са отвъд доброто и злото - деца, които се раняват, но не могат да поемат отговорността на любовта. Шаблонът е в контрираното достигане до неразрешимостта на ситуацията, в леко достъпния извод, който някак обезценява и обезцветява цялата стремителна задъханост на представлението, неговата виртуозна вариативност с метафоричните знаци, актьорско вдъхновение и техническа безпогрешност. Защото “Двама на вечеря за двама” е наистина прекрасно доказателство за възможностите и естетическия потенциал на физическия театър и опитът му да обособи някаква специфична художествена изразност, която да се превърне в актуална рефлексия на епохата след смъртта на изкуствата “post mortem artеs”, във времето на естетика без етика, на трогателно без трагично. Въпреки че почти през цялото време публиката избухва във смях, общото настроение на спектакъла не е радостно, комичното е прикритие за безнадеждността, мимикрия на невъзможния катарзис.

От друга страна спектакълът поставя и проблема за способността на типичния словесен театър, да се домогва до същинския парадокс на съвременното битие и още повече на способността на думите да заговарят същността и да я излъчват в актуалния сценичен контекст. Физическият театър отработва психическата реалност в тъканта на самото тялото, колизиите през единствената наличност – плътта, разбирайки психо-соматичнато единство като разкодиране чрез движение. Тялото на духа, движенията са следствия от вътрешни състояния и те могат по-добре да говорят за това, отколкото думите. Духовната несъвместимост има чисто физически параметри – постановката търси в движението онази искра неконтролируема емоция, която подсказва цялата натрупана история.

Мъжът и жената от спектакъла са деца неприсвоили своя свят, инфантилни и затова лишени от отговорност пред собствената си същност. Но Любовта се случва само в аспекта на отговорност и грижа, а не на съперничество, борба за надмощие и егоистична вражда. Затова и храната е призована като полифонична метафора, която ще отгърне истината за това как мъжът и жената се разкъсват в тясната кухня-кутия на собствения си свят и каква ситуация на безпътност обитава днес личността. Баналното спасява света и човека, защото е близко до същността, а изкуството знае как да покаже небичайната сила на обичайното.