Рискованият подход на минималното усилие

В есето си „Митът за патовата ситуация и механизмът за затъване“ Даниел Елсберг формулира основната поука от войната във Виетнам, след като изчита 8000 страници официална документация на Пентагона. И тя е, че политиците са действали с пълно съзнание. При всеки критичен момент са правили минимално необходимото да избегнат надвисналата катастрофа, заливайки масите с оптимистична реторика, без да предприемат стъпки, които дори по собственото им усмотрение са предоставяли възможност за окончателна победа. Били, така да се каже, в небрано лозе – неспособни да се откажат от поетия курс, но и без да могат да генерират политическата воля за мерки, даващи реалистични шансове за успех. След години ненужно страдание политиката им се срина.
Горе-долу същият процес тече в Европа в последните две години. Властите само допълнително усложняваха нещата на всеки етап, от първите признаци за проблеми в Гърция през разпростирането на проблемите към Португалия и Ирландия до явната невъзможност на Гърция да погаси изцяло задълженията си и скока на спредовете по испанските и италианските държавни облигации. Излязоха от постулатите на еврозоната толкова, колкото да избегнат надвисналия срив, но не достатъчно, за да положат солидна основа за възстановяване на доверието. Съвсем закономерно паузите между извънредните срещи на високо равнище стават все по-кратки.
Процесът накърни авторитета на политическите лидери. Както предупредих европейските ни приятели преди доста време, когато властите твърдяха, че Гърция е способна да обслужи навреме 100% от задълженията си, логично е по-късно никой да не им вярва, че основните показатели на Испания и Италия са стабилни, дори да е така. След спектакъла със стрес тестовете, третиращи като безрискови активи, върху които кредитните суапове надвишаваха 5%, какво друго биха могли да направят пазарите, освен да пренебрегнат твърденията на регулаторите за платежоспособността на някои ключови звена.
По-нататъшното задълбочаване на проблемите с подхода на парче може да предизвика катастрофа. Задачата да бъдат дефинирани параметрите на явлението „твърде големи да фалират“ се превръща във въпроса, какво да се прави, когато ключови неплатежоспособни длъжници са твърде големи за спасяване. Има много различия между днес и есента на 2008 г. и всеки друг момент. Всеки познавач на съвременната финансова история знае, че понякога сривове, които до един момент са изглеждали немислими, в следващия сякаш са неизбежни.
Новият шеф на МВФ Кристин Лагард вече изтъкна трите принципа, с които всеки подход към европейските проблеми е длъжен да зачита.
Първо, Старият континент трябва да започне от изготвяне на визия за бъдещия облик на паричната си система. Истината е, че през последното десетилетие политиците отхвърлиха възгледа, че обединението на държави с независима бюджетна политика и банкова регулация с времето ще подложи на непоносим натиск единната валута. EMU е класически пример за сентенцията на покойния Рудигер Дорнбуш: „В сферата на икономиката нещата отнемат повече време, отколкото сте си мислили, а после се случват по-бързо, отколкото сте си представяли, че биха могли.“
Връщане към статуквото е немислимо. Вече е ясно, че пазарната дисциплина в паричното обединение не е достатъчно достоверна, за да гарантира стабилно финансиране. Очевидно е също, че когато банките и правителствата нямат достъп до кредитор от последна инстанция, рискът от самоизпълняващи се кризи на доверието е голям. Съответните отговорности на ЕЦБ, властите за финансов надзор и официалните представители на ЕС могат да бъдат дефинирани различно, но със сигурност трябва да бъдат засилени ангажиментите на централните органи към финансовата стабилност на държавите членки и да се ограничи финансовата автономност на вторите, ако искаме еврото да оцелее.
Второ, проблемът с недостатъчната капитализация на европейските банки е сериозен. Дори при сравнително оптимистичен сценарий за суверенните дългове и растежа те са поне толкова затънали, колкото американските през лятото на 2008 г. А в много случаи са доста по-големи като съотношение към националните икономики. Сега е моментът да бъдат проведени реалистични стрес тестове, а после да се прибегне до частните капиталови пазари или инжектиране на държавни средства при необходимост. След време частните капиталови пазари ще затворят напълно, а напрегнатите мениджъри ще ограничат заемите точно когато свиването на кредитирането е най-опасно за реалната икономика.
Трето, подобно на предшествениците си, Лагард наруши традициите на МВФ и призна, че политиките срещу кризата са необходими в лицето на дълбокия застой. Доктрината за експанзионистично фискално свиване се подлага на съмнение всеки месец. Европа се нуждае от стратегия за ръста. Навсякъде в Европа и най-вече в най-задлъжнелите държави са нужни обвързващи ангажименти за дефицита. А някои бяха ударени от такава загуба на доверие, че са необходими незабавни действия. Европа има шанс да се справи единствено ако отбележи ръст. За целта ще е нужна обща фискална и парична експанзия.
Този последен принцип е важен урок от най-новата американска история. Дори и кредитните спредове и стойността на акциите да се бяха нормализирали преди края на 2009 г. и финансовата система отново да бе започнала да функционира нормално, липсата на търсене щеше да спира растежа. Въпреки че всяко домакинство или нация може да подобри балансите си, като спестява повече и харчи по-малко, усилието всички да намалят средствата си ще понижи доходите и ще доведе до по-ниски спестявания за всички. Германия трябва да признае, че ако другите започнат да вземат по-малко заеми, и тя ще отпуска по-малко заеми, следователно ще има по-малък търговски излишък.
Финансовите министри и централните банкери ще се съберат във Вашингтон тази седмица за срещата на МВФ. Тя ще бъде провал, ако не намери ясен изход за Европа. Европейците, които подкрепиха Лагард само преди 3 месеца, отхвърлиха важни компоненти на анализа й. При нормални обстоятелства учтивостта би изискала уважение към европейците при решаването на европейските проблеми. Но сега тези беди могат да навредят на глобалния ръст и всички сме длъжни да настояваме ЕС да намери адекватен изход.
Неуспехът ще бъде още един пример за това, което Чърчил нарече „липса на предвидливост, нежелание за действие, когато действието е просто и ефективно, липса на ясна преценка, неясни съвети, докато не настъпи критичният момент, докато инстинктът за самосъхранение не удари пронизително гонга – всичко това представлява безкрайното повтаряне на историята“.


* Лорънс Съмърс е бивш главен съветник към администрацията на Обама и бивш президент на Харвард

Прочети цялата новина

Свързани новини: