Пощенска картичка от Мутралевци

Спомени от Южната дъга

Тръгнахме си от България със смесени чувства: оставихме много добри приятели, интересна, макар и много объркана страна, която символично винаги е била на кръстопът, с богата история, тежко настояще и неясно бъдеще.

Живяхме осем години както в София, така и в някои от сателитите й край Витоша: Бояна, Симеоново и Драгалевци. Описаните тук картини са сбор от всичко, което сме видели и почувствали в течение на годините, прекарани в България и нейната столица.

Държим да кажем, че се надяваме читателите да не видят някаква злонамереност или лоши чувства в следващите редове. Написаното просто отразява онова, което сме видели, чули и усетили. Ако сме пропуснали нещо, или сме “пресолили”, то е неволно.

Преди 1989 и след това

На едно място във великолепната си автобиографична книга “Преди да се родя и след това”, покойният български писател Ивайло Петров иронизира българите, че делят всичко в историята си на “Преди Девети (септември ‘44) и след Девети”. Естествено, той ни подсказва, че това деление е наложено отгоре, не е чисто хрумване на Бай Дончо от Бояна, който за известно време беше наш съсед. Както и съсед на прочутия ловец Пенчо Кубадински.

Този идеологизиран водораздел в българската история не е нещо ново. Ние сме свикнали с другия, “Преди Христа и след него…” Даже така се разграничава “старата ера” от “новата ера”. Затова не се учудихме никак, когато по-късно историята на българите започна да се дели на “преди ГЕРБ” и след него.

По-интересното е какво се случи със селцата между София и Витоша, известни във фолклора на общината като “Южната дъга”.

От място за излети на софиянци през последните два века, Бояна, Драгалевци и Симеоново, населени със скромни хора, повечето наричани “шопи”, постепенно измениха демографския и социалния си статут.

По време на първия ни мандат (преди 1989) тези три селца се превърнаха в странна смесица от шопи, партийни величия, културтрегери, военни и милиционерски началници, и ако перифразираме Хайнрих Хайне, на първите семейства от бездомни кучета.

Най-достолепна тогава, а в някакъв смисъл и досега, беше Бояна. Там квартируваше от време на време президентът Тодор Живков (и неговото семейство в добре построени за времето си вили), там беше Петър Младенов, Цола Драгойчева, Мария Захариева, генерал Кашев и други народни избраници. За разнообразие тук-там имаше по някой български дипломат или личност като Никола Гюзелев, много от чиито съседи бяха местни учители, чиновници в общината, пенсионери или студенти.

По улиците, повечето асфалтирани (в Бояна), профучаваха черни мерцедеси, отиващи към, или идващи от улица “Секвоя”, където имаше определена гъстота на квартируващи там величия. Понякога мерцедесите се допълваха от по-скромните мазди, които децата на Политбюро или на ЦК на БКП имаха честта да управляват.

На кръстовището, срещу което сега са Догановите сараи в Бояна, имаше стъклена милиционерска будка, издигната на 3-4 метра над земята, с дежурещ милиционер в нея. Той осигуряваше предимството на летящите нагоре-надолу мерцедеси, придружавани от патрулни коли. Поради честта да имат за съселяни тези височайши особи, боянчани още тогава се радваха на малка магистрала, наречена “Булевард България”, на която драгалевчани и симеоновчани гледаха с нескрита завист.

Останалата част от автомобилния парк бяха очукани лади и москвичи, тук-там по някоя шкода или вартбург, между които тържествено се промушваха малки стада кози, овце или крави, отвеждани на паша по околните поляни от боянчани или драгалевчани. Ние често си купувахме прясно мляко от тях или яйца от кудкудякащите кокошки ...

Свързани новини: