Обществото срещу лъжата

Maledictum interpretando facias acriu. (Publilius Syrus) Оправдаваш ли злодеянията, способен си и на по-големи (Публий Сир)   Интересно е да се анализира на какви нови злодеяния са способни тези, които напоследък грубовато опипват пулса на обезкръвеното от един безкрайно проточил се криминален преход българско общество с опита си да реабилитират един убиец, диктатор и държавен изменник, да честват шумно 100-годишнината от рождението му, да го изкарват голям държавник, реформатор и едва ли не човек, стремящ се към ЕС, да излъчват фарисейски филми с плитко скроена пропаганда и явни манипулации. Да не говорим за тези, които направиха изумителен с наглостта си опит публично да отрекат държавната измяна на Живков и двукратния му опит да предаде националния суверенитет на България, за да го представят като ... хитър правешки ход за крънкане на пари от СССР.   Като оставим настрани мизерната морална позиция да се възторгваш пред угодничеството, селската хитрост и предателството спрямо българската нация, с които Живков задържа властта си в продължение на десетилетия, логично е да помислим, че тези, които се опитват да реабилитират злодействата на Живков, се канят да повторят „подвига” на това жестокия и злобно-отмъстително диктатор у дома, но за сметка на това - покорен кремълски васал. Тоест, канят се да извършат държавна измяна и национално предателство.   А ако наистина искат да възстановят обективния поглед към комунистическия управник, да бъдат така добри не да акцентират върху нищо незначещи посещения на ловеца Франц-Йозеф Щраус (вж филма”Последният лов”, излъчен по БТВ на 10 ноември), когото Живков наричал свой приятел (вероятно придружено с характерното „ха-ха”), а да го сравняват с другите комунистически ръководители в соцлагера.   Защото при това сравнение се вижда, че дори дошлите на власт след смазването на антисъветските въстания през 1956 година в Полша и Унгария колаборационисти като Владислав Гомулка и Янош Кадар, успяват да извоюват известна автономия от Москва и от съветския модел в полза на своите народи, чиито революции са предали.   В Полша през 1956 година, например, е спряна колективизацията, либерализира се отношението към църквата, едно от условията е съветските офицери и маршал Рокосовски да напуснат страната, освобождават кардинал Вишински от затвора и т.н. В Унгария след смазването на революцията през 1956 Янош Кадар успява да либерализира икономиката, да извоюва частен сектор в селското стопанство и в сферата на услугите, цензурата е най-слабата от целия соцлагер, унгарците могат да пътуват сравнително свободно.     Нищо подобно не става в България след като Живков поема властта и угодничи ли, угодничи в полза на Кремъл, показвайки най-голяма вярност в целия соцлагер.   Това, което отличава управлението на Живков, е неговото унизително подмазачество пред Кремъл и неговата злобна отмъстителност (подобна на тази на Георги Димитров) спрямо всичко, което по някакъв начин заплашва личната му власт. Защото не е случайно, че точно по времето на Живков разказвачите на вицове за неговата особа се озовават в лагери и затвори, а талантливият музикант Сашо Сладура е жестоко убит в създадения по нареждане на Живков зловещ концлагер край Ловеч.   Докато при Димитров и Червенков репресивната машина премазва противниците на съветизацията – бившата парламентарна опозиция и предвоенните политически лидери, "вражеските класови елементи", селските стопани и комунистите -"националисти", при Живков, наред с тези зададени от Москва цели, нейната мощ придобива един твърде персонален фокус – срещу противниците в БКП, които смятат, че Живков е еднодневка, чийто политически живот свършва с падането на Хрушчов, срещу безпартийните присмехулници, разказващи вицове за първия секретар и за партийната политика.   Поставяйки единствено свои послушни хора в Политбюро, Живков го превръща в параван и рупор на едноличните му решения, отнемайки ролята му на колективен орган на БКП. Решенията се вземат от Живков, а Политбюро само ги формализира. Променя се и самата структура на репресивната власт – на върха й изплува Държавна сигурност, вездесъща и контролирана от Живков.   На мястото на сталинистките съдебни разправи срещу "врага с партиен билет”, Живков въвежда мафиотския принцип "своите хора” – тоест, членовете на висшата комунистическа номенклатура да бъдат лишавани от власт, но не и от привилегии и никога да не бъдат давани под съд.   Този чисто мафиотски принцип – нещата да не излизат от „семейството”, както и създаването на една каста от цинични и стоящи над закона кадри на ДС, са факторите, които по-късно ще предопределят протичането на прехода – с липсата на правосъдие, с мафия и с вирусоподобното разграбване на държавата и ресурсите на страната.   Сигурност и спокойствие   В утрото на 7 септември 2011, преподавателката по най-нова история от Софийския Университет Искра Баева заявява в ефира на Българското национално радио (програма "Хоризонт" Преди всички, 7/09/2011):   "По-голямата част от българите си спомнят за спокойствието и не много богатия, но сигурен живот по времето на социализма.”   Трогателно е, наистина постоянството, с което комунистическите функционери и обслужващият ги от псевдо интелектуалци персонал, си позволяваха в продължение на десетилетия да говорят от името на "народа”.   От името на този народ, който лишиха от интелектуалния му, политически, стопански и военен елит. От името на този народ, който оградиха с минирани граници и който безпощадно избиваха и тероризираха за щяло и нещяло.   Но що за цинизъм е да твърдиш на всеослушание, че този същият народ (или поне по-голямата част от него) си спомнял с тъга насила наложения му от червените сатрапи живот? Че и да наричаш този живот "сигурен” и "спокоен”!   Ето един-единствен щрих от картината на сигурността и спокойствието на българските граждани по времето на мъдрото управление на благодушния Тодор Живков от Правец:   На вратата се звънеше и тропаше..   Ударите се усилваха, чуваха се ругатни. Скочих от кревата, срещу мен няколко униформени и цивилни, насочили пистолетите си, викат: "Музика империалистическа ще слушате, откъде я взехте, къде е магнетофонът, всичко ще си кажете!”   Майка ми плачеше, а баща ми обясняваше, че съм музикант, че свиря на цигулка, на акордеон и китара и че обичам музиката.   "Ти не ни обяснявай! Ние знаем коя музика е разрешена и коя – не!”   След това взеха магнетофона и единствената ролка, която имахме и казаха на брат ми да се облича по-бързо, за да даде обяснения в милицията.   Магнетофонът не върнаха, но и брат ми не се върна. Дойде си след около две години. Белене, там го закарали.   Брат ми беше на 19 години, а аз – на 14. Годината беше 1957-а.   Това е откъс от спомените на Божидар Петров (вж. Българският Гулаг. Свидетели. София, 1991).   Ето и дребен детайл от идиличния пейзаж на 60-те години (по спомени на Иван Желев Кисьов):   "„Този боклук от Бургас знае да плямпа на осем езика и е адвокатско синче! – извика Газдов и си плю на ръцете. – И вместо да си гледа езиците, ходел в пристанището и предупреждавал чуждестранните моряци кои чейнчаджии били сътрудници на милицията.”   Той замахна, че въздухът изпищя, сопата описа дъга и прасна човека в главата. Кръвта рукна като гейзер.   Бригадирите се нахвърлиха връз него и тоягите им зачаткаха сякаш трошаха орехи. Прожекторът беше насочен към тила му и светлината струеше към мен, та главата му изглеждаше черна и кръвта шуртеше като мастилена струя. Биха го петнадесетина минути, той спря да мърда.   Донесоха чувал и го натъпкаха вътре.   Убиваха дневно от пет до седем души, а понякога и повече.   В началото бяхме 180 лагеристи; за един месец стигнахме до 1000, а към края на първата година чух, че сме били заедно с женския лагер между 1500 и 2000 души. Материал да убиват и милиционерите и бригадирите имаше в излишък. Камионите непрекъснато докарваха нови и нови хора без присъди, защото нищо не бяха извършили, а отнасяха трупове.   * Може да се продължи в същия дух и за 70-те, и за 80-те години.   Никога не бих пожелала на госпожа Баева да изпита на свой гръб "спокойствието” и "сигурността”, които стотици хиляди семейства в България са изпитали, докато близките им са преминавали през изтезанията в милиционерските участъци и затворите или през ада на концлагерите у нас.   Не бих пожелала на госпожата (или да пази Господ на нейните потомци) дори частичка от спомените или от кошмарите, които още сънуват оцелелите оттам някогашни младежи, девойки и деца. (Да, имало е дори и деца!)   Но има предел на допустимото, който дори известните с цинизма си комунистически "историци” НИКОГА не трябва да прекрачват.   Ето какво наистина мисли част от българското общество за честванията на Тодор Живков, за начина, по който те бяха отразени в по-голямата част от медиите и за опита да се реабилитира един диктатор:   Нева Мичева, преводач, журналист:   "It must all be recorded with not a single fact omitted. And when the time comes - as it surely will - let the world read and know what the murderers have done." Това е мотото, което се чете на страницата на Яд Вашем, йерусалимския мемориал, посветен на паметта на загиналите в Холокоста.   "Всичко трябва да бъде съхранено и нито един факт да не бъде пропуснат. И когато дойде времето – а то непременно ще дойде – светът да прочете и да узнае какво са сторили убийците."   Режимът на Живков е един режим на присвояване, унижение, убийство и нарушаване на основни човешки права, сравним с режимите в СССР, Хитлерова Германия и някои латиноамерикански военни диктатури.   Срамота е откраднатата собственост, съсипаните животи и отнетите възможности да бъдат наричани другояче освен със собствените им имена.   Срамота е, че днешна България да не уважава хората си и да ги убива и ограбва повторно, като лепи розови етикети на една нередна от началото до края история.   Милиционерска държава на лагери за несъгласните, на несвобода на словото, на доносници и бегълци през граница, на изтръгнати насила лични притежания, на право, което се подчинява на личния интерес на малцина, на корекоми и богатски забежки за хората във властта – всеки факт за това извращение трябваше отдавна да е документиран и светът, но най-вече ние, да четем и да знаем какво са сторили убийците.   Мисля, че е безобразно етически и е естетически гнусно да се говори за диктатора в една тоталитарна, репресивна и съсипваща хората и ресурсите на България система като за държавник, като за отговорна личност, като за благодетел.   Тодор Живков е един символ на скудоумието на комунизма в българския му вариант с все шуробаджанащината, безогледността, крадливостта и наглостта да задава тон.   Тодор Живков и всички, които му се редят в късата сянка, са престъпници спрямо България, която, сигурна съм, при все склонността си към инерция и хаос, щеше да стигне далеч по-напред, ако не се беше разболяла от комунизъм след Втората световна война.   На 7 септември се е случило едно важно за България нещо и то е, че България нападна свой гражданин с отровен чадър. Докато днешна България не си спомня какви абсурдни свинства е вършила довчера спрямо гражданите (себе си), нищо свястно няма да стане от нея.   Емил Данаилов, фотограф, журналист, бивш главен редактор на сп. "Одисей"     Тържествата по случай годишнината на Живков са чиста гавра и дебелоочие. Като види човек кой му е кумирът на днешния министър – председател и не само разбира кой е и откъде се е появил, но и накъде ще завлече България. За съжаление българската журналистика е журналистика с извадени зъби.     Григор Божилов Симов, бивш политически затворник   (Той е прекарал 13 години от младостта си зад решетките на комунистическите затвори в България. Григор Симов е съосновател и координатор на Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ) с председател Илия Минев и е автор на "Откритото писмо – апел", изпратено през 1986 година до Виенската конференция за преглед на изпълнението на договореностите от Хелзинки).   Отношението към комунизма у нас е следствие от липсата на ясна и категорична позиция на Запада по така важния – и не само за нас, българите, въпрос за комунизма като престъпна теория и практика. Относно твърдението на Искра Баева: "...един нов вид политически елит, който живее по съвсем различен начин, който има други интереси” - отговорът ми е, че всъщност няма никакъв нов политически елит.   Има само "преустроил се" стар комунистически елит, който, по команда, тактично е загърбил комунистическите лозунги и се е окичил с нови, демократични, либерални и даже – националистически имена и лозунги, без реално да се е разграничил от комунизма и комунистическото си минало, което Те величаят при всеки удобен случай. А по повод казаното от премиера Бойко Борисов, че: "Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години..." - ще копирам извадка от оценката на Петър Младенов за икономическото положение в България, към края на 1989 г., в негово изказване пред пленум на МВР: "...Другари, картината в икономиката е потресаваща! От 1983 г. сме с отрицателен прираст, нужни са ни най-малко по 2, 6 млрд долара заеми годишно от Запада. Изолацията ни докара до просешка тояга. Единствен приятел ни е Чаушеску. Сменихме Живков, защото стигнахме пропастта...Можехме да издържим още седмица, още две. Да кажем, можехме да издържим още месец. Е, с помощта на органите на МВР, ако ги включехме, можеше да задържим властта за себе си още два, три, шест месеца. Но нещата вървяха така, че не можеше да не докараме нещата до взрив..." (Цялата публикация е на следния адрес) http://tsbotev.blog.bg/politika/2011/09/08/drugari-kartinata-v-ikonomikata-e-potresavashta.816272)   Антон Чипев, политически емигрант от 1944 г.   (Роден е през 1920 година. Установява се в Монреал, където дълги години ръководи успешно частно предприятие. Издига се до заместник-министър в Министерството за интеграция на културните общности и на имиграцията в провинция Квебек, а по-късно е избран за член на Канадския федерален съд за имиграцията и бежанците).   Като възрастен българин, живущ в чужбина и оттам следил процесите след 1989 година в България, мога само да изкажа мъката си от това, което българите сами си навлякоха през последното десетилетие.   Защото не може безнаказано в обществените дела постоянно да се ръководиш от егоизъм, безразличие и безотговорност, вместо да градиш ново, свободно гражданско общество.   Затова сега, след като цял свят им се чуди как се подадоха на лъжите на "монарха-министър-председател Симеон Сакскобургготски", после решиха да гласуват доверие на Георги Първанов с агентурно име "Гоце” и решиха хора като него и Сергей Станишев да ги "водят в Европа", накрай не намериха по-добро, отколкото да настанят да ги командва неговият - пък и наследен от Тодор Живков - "телохранител" !   Парламентарната демокрация наистина не позволява да се оправдаваш с "волята на избирателя", но историята не признава такова условие – и по-често бърже, отколкото бавно, съди и отсъжда неумолимо.   Михаил Константинов, математик   Смятам тези тържества за неуместни. Не е зле да се припомни, че това Живков лично е участвал в изтезанията и убийствата след 9 септември 1944 г. Убийството на Георги Марков преди 33 години също е по негова заповед.   По повод изказаното от премиера Борисов, мога да кажа, че и Хитлер е построил много неща (още са здрави магистралите, строени тогава), развил е в невероятна степен технологиите (главно военните), извадил е Германия от кризата. Но е виновен за безброй престъпления и за войната.   Факт е, че мнозина си спомнят с носталгия за Живков и за онази епоха. И това е много тъжно. Но то стана възможно по две причини. Първо, дистанцията на времето и интуитивното обвързване на собствената им младост с онова време. И второ - престъпленията, кражбите и всеобхватното чувство за несправедливост, за които вина имат всички без изключение правителства след 1990 г.   А отварянето на досиетата на ДС и РУМНО се забавиха безкрайно и за съжаление се случиха при управлението на тройната коалиция. Защо се случиха именно тогава е друг, също интересен въпрос.   Мен обаче ме интересува защо не се случиха през 1997-2001 г.? Аз впрочем знам защо, но това знание не ме прави щастлив. А и последните (комични, меко казано) действия на дясната опозиция показват още едно тъжно нещо.   Може и не всички да сме маскари, както се опитват да ни убеждават комунистите, но очевидно всички сме политически некадърници. Може би само в ДПС са политически кадърни, но това ли трябва да ни е светлият пример за подражание?   Българските медии (с малки изключения) са били, са и ще бъдат политически и икономически зависими. Ако беше жив вестник "Демокрация", сигурно нямаше да отрази неутрално новината за честванията на комунистическия касапин. Но не аз затрих в. "Демокрация". За сведение: не го закри и Сакскобургготски, макар че стана по негово време. Всички знаем кой и защо затри този вестник.    И още едно сведение, или по-точно, прогноза*. На 23 октомври ще има люта битка за 4-то място на президентските избори. Битка между СДС и "Атака". С повече шансове е последната. Ако десните запазят сегашното си политическо ръководство, през 2016 г. ще имат възможността да се бият зверски за 6-то място. Ако съм жив тогава, в тази битка аз няма да участвам. Чудя се даже дали да участвам в сегашната. Както казваше един от лидерите, вероятно ще го направя, но с отвращение.   * анкетите са правени в началото на септември. Следва продължение.

Прочети цялата новина

Свързани новини: