2012 Идва ли краят на света?!

Дванадесетте от Уилям Гладстоун
Дизайн: Красимира Деспотова
Редактор: Милка Рускова
Превод: Станислава Миланова
ISBN: 954-474-575-2
Страници: 280
Размери: 145/200
Цена: 17.00 лв

Календарът на маите свършва през 2012 г. Според древните легенди 2012 година бележи ново начало: по-точно край на живота такъв, какъвто човечеството го познава през последните няколко хилядолетия. Написан в традицията на „Селестинското пророчество“, този роман ще заплени въображението на цяло поколение. Той разказва за пътешествието на един човек, комуто е писано да открие върховната тайна, заложена в древното предсказание за „свършека на дните“ на 21 декември 2012 година, отразено в календара на маите.
„Дванадесетте“ е забележителна и незабравима книга, разказваща за един необикновен човек. Като дете Макс живее в свят на цветове и числа. След като пораства, той се впуска в съдбовно пътешествие, за да открие тайната, запечатана в древното пророчество на маите за „свършека на дните“.

Когато е на петнадесет години, Макс има близко до смъртта преживяване с видение, което му разкрива имената на Дванадесет уникални индивиди. Въпреки че не е в състояние да проумее значимостта на Дванадесетте имена, Макс не успява да се отърси от усещането, че те носят дълбоко послание. Минават осем години, преди Макс да срещне първия от Дванадесетте.
С тази първа среща започва пътешествието на Макс, който се опитва да открие кои са останалите от Дванадесетте и какво е тяхното значение – той ще ги срещне по време на пътуването си към истината, а всички те изглеждат свързани помежду си и може би крият отговора на въпроса, какво ще се случи в момента, описван като „свършека на дните“.

Романът превежда читателя през поредица от изумителни приключения в Йерусалим, Атина, Лондон, Индия, Истанбул, Китай, Япония и Мексико, в края на които Макс и Дванадесетте са орисани да се съберат, за да открият важността на мистичната дата 21 декември 2012 година. Може би срещата им ще доведе до изпълнението на древното предсказание на маите, повлиявайки върху бъдещето на живота на нашата планета. Само Дванадесетте могат да дадат отговорите, докато съдбата на човечеството е несигурна.

УИЛЯМ ГЛАДСТОУН завършва испанска филология в Йейл и културна антропология в Харвард. Също така учи литература в университета в Саламанка, Испания, където написва една от първите дисертации за романа „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. След като завършва колежа, Гладстоун работи върху документални филми, включително „По стъпките на древните мистерии“ по сценарий на Род Сърлинг. Заема водещи позиции в издателската сфера, основава „Уотърсайд Текникъл Буук Конфрънсиз“ и участва в създаването на няколко компании за дигитални книги, както и в първата компания за отпечатване на книги по поръчка, в първата компания за електронни книги и в няколко водещи компании за онлайн книги.

Участвал е в бордовете на частни и държавни компании; консултант е на „Леджънд Филмс“ в Дел Мар, Калифорния. Той е директор на „Клъб ъф Будапест“ за Северна Америка, директор е и на „Филънтропик Ентити Спиричуъл Сентър ъф Америка“ и е помагал на различни международни организации с нестопанска цел, в това число и форума на UNESCO в Барселона през 2004 година, и форума в Монтерей през 2007 година. Той е и президент и основоположник на „Аламни Асошиейшън фор Скуул Иър Ъброуд“ със седалище в Андоувър, Масачузетс. Пътува много по целия свят, за да помага на автори и издатели. Живее в Кардиф, Калифорния.




Из книгата

ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ 12 март 1949 година

Големият взрив на 12 март 1949 година не доведе до възникването на нова форма на живот във вселената – събитие, което Стивън Хокинг и много други учени описват. Той просто създаде Макс Доф. През тази прекрасна звездна зимна вечер, точно в 23 часа 11 минути и 45 секунди, в спалнята на голямата къща на Бенедикт Авеню в Теритаун, Ню Йорк, Хърбърт и Джейн Доф преживяха най-невероятния едновременен оргазъм за целия си четиридесет и пет годишен брак.

За Хърбърт той продължи четиринадесет секунди. За Джейн бе доста по-значим. Докато физическото є тяло пот­ръпваше от вълните на сексуалното удоволствие, пулсиращо дълбоко в нея, тя преживя нещо странно – излезе от тялото си и се оказа обградена от великолепни цветове, размиващи се нюанси на пурпурно и синьо. Времето спря и тя навлезе в състояние на пълно разтваряне на съществото си. Никога преди не бе преживявала подобно нещо и знаеше със сигурност, че точно в този миг със съпруга є бяха заченали така желаното дете.
Хърбърт и Джейн вече имаха осемнайсетмесечен син, Луис, който се роди с увита около врата пъпна връв. Само благодарение на героичните усилия на медицинския екип той оцеля при това травмиращо раждане.
От самото начало Луис страдаше от колики, бе раздразнителен, хиперактивен и неконтролируем. За щастие на Джейн, Хърбърт беше собственик на преуспяваща издателска къща и можеше да є осигури домашна помощница-бавачка на пълен работен ден, за да я отменя в грижите за детето, макар че и това не помагаше особено.
И така, в 23 часа и 12 минути вечерта на 12 март 1949 година Хърбърт се отпусна, преизпълнен с удоволствието, и с благоговение се загледа в блаженството на Джейн. Той я притиска към себе си цели три минути, докато тя преживяваше оргазъм, много по-силен от неговия.
Аржентинският писател Хорхе Луис Борхес пише, че ако една двойка прави съвършена любов, цялата вселена ще се промени и тази двойка ще се превърне във всички двойки. Тибетският Далай Лама нарича тантрическата пътека към просветлението пътека на смеха и докосването. Той също така смята, че ако двама души се обичат съвършено, те ще спасят човечеството и ще отведат всички същества до нирвана. Но – по думите му – никога не е имало такава двойка, нито такава копулация.

* * *
На 12 декември 1949 година в 16 часа и 5 минути Макс Доф се роди с отворени очи и с усмивка на лицето.
Поради проблемите около раждането на Луис лекарите посъветваха Джейн да обмисли цезарово сечение. Макар да беше травмиращо за нея, то осигури на бебето възможно най-лесния родилен път и Макс получи дара на живота с относителна лекота.
Над блажените обстоятелства около раждането му обаче тегнеше и тъмна сянка. Тази сянка бе въплътена в брат му Луис – с двадесет и седем месеца по-голям и достатъчно силен и подвижен, за да представлява сериозна опасност за добруването на по-малкото си братче.

* * *
На третия ден след раждането на Макс Джейн и Хърбърт го отнесоха у дома и седнали на голямото легло в спалнята си, запознаха Луис с новородения му брат.
След броени секунди и преди родителите му да успеят да реагират, Луис сграбчи бебето и започна силно да стиска вратлето му. Преодоляла първоначалния шок, Джейн бързо освободи желязната хватка на Луис и го издърпа настрани, а Хърбърт се изправи, сякаш да защити с тяло новороденото.
Дръпнат със сила настрана, Луис започна да крещи и заудря с юмручета първо Джейн, а после и Хърбърт, така че се наложи баща му да го изведе от спалнята.
Макс оцеля при тази твърде бурна първа среща с по-големия си брат, но тя само постави началото на безброй подобни епизоди. Бързо стана ясно, че бебето недоумяваше пред подобно странно насилие, макар да се случваше често – и неизменно насочено към него.
Във всички останали отношения обаче то се радваше на безпроблемен живот и растеше като спокойно дете.
Макс бе истински възхитителен. Имаше червеникаво-кестенява коса, дълги черни мигли, дълбоки кафяви очи и лице с почти съвършени пропорции, особено когато се усмихваше – а той го правеше почти непрестанно.
Не беше нито едро, нито кльощаво дете, бе просто с чудесно телосложение. Едно атлетично и силно същество, макар и с дребни кости и с тънки китки и глезени.
Не проявяваше признаци на страх в присъствието на непознати и, изглежда, вярваше, че всички изпитват към него единствено любов и нежност. И – като се изключеше Луис – това се оказваше вярно през цялото му детство.
По неизвестни причини обаче – дали заради травмата от нападението на Луис или в резултат на някаква генетична предразположеност – Макс не разви нормални речеви способности. Той издаваше звуци като всички останали малчугани, но не успяваше да ги оформи в думи.
Да, явно разбираше какво му казват хората и притежаваше почти телепатична способност да разговаря с майка си и дори с мъчителя си Луис, но дотук се простираха комуникационните му умения.
Това негово състояние осигуряваше на брат му огромни възможности да го малтретира.
– Ей, дебил, донеси ми още една курабийка от кухнята – изкомандваше Луис.
– Ей, глуп, ела тук или ще отнесеш боя – извикваше той.
Луис се смяташе за много умен, задето бе измислил съкращение на „глупак“, и с това галено име наричаше брат си. И макар че Джейн и Хърбърт наложиха забрана върху „дебил“ поне в тях­но присъствие, те с неохота пропуснаха това „глуп“, напразно надявайки се на Луис да му омръзне.
Когато родителите му не можеха да го чуят, Луис нарушаваше правилата и редовно подвикваше нещо от рода на „ей, дебил, ако не ми дадеш камиона, ще те направя на пихтия“, или „махай се от пътя ми, дебил!“.

Прочети цялата новина

Свързани новини: